Г. Тение
Мистериите на Венеция (52) (или Омраза и любов)

9. Юдина целувка

Великият капитан направи един студен поклон и влезе в апартамента на дожа.

— Негърът завърна ли се? — попита го Луиджи.

— Намерих го тази нощ в палата си — отвърна Силвио. — Бе легнал върху килима във вестибюла ми и спеше дълбоко.

— Значи бил е пиян?

— Да. И то толкова, че можах да го разпитам едва днес.

— И какви новини ви каза?

— Неговият рапорт бе много оскъден.

— Вярвам, обаче, че негърът е намерил някаква следа, на която можем да разчитаме.

— Струва ми се, че той обладава всички пороци на своите съплеменници — каза Зиани. — Не мога да го използвам при тия условия.

— Мислите, че той е предпочел да пие, отколкото да изпълни вашата заповед?

— Без никакво съмнение! Разказва, че е следил кръстоносеца, че му е говорил…

В този момент Николо Стено, шамбеланът, влезе и съобщи за идването на управителя на Сан Марко.

— Помолете го да влезе! — заповяда дожът. Тадео Моро винаги имаше на лицето си важно, сериозно изражение. Тон поздрави присъствуващите.

— Нося ви едно чудно известие! — каза той. — Получих го от капитаните на две наши галери, които се завърнаха вчера във Венеция. Скалистият остров, които се издига всред Адриатика и които досега бе останал незаселен, е вече на път да стане едно малко кралство.

— Как? — извика дожът изненадан. — Ще се основе държава на този пуст остров, изпълнен със скали и пясък?

— Какво означава това неблагоразумие! — добави Зиани. — Как се е осмелил да обсади този остров без позволението на Венеция?

Тадео Моро вдигна рамене.

— Той не принадлежи на никоя държава — каза той. — Той е скалист безплоден остров и неговото заемане от някого не представлява никакво нарушение.

— Извинете, благородни Тадео Моро — отвърна великият капитан. — Никакво ново кралство не може да се основе без позволението на Венеция. От друга страна този остров се намира на средата на Адриатика и може да стане опасен за Венеция, ако бъде укрепен добре.

— Какво, прочее, са видели капитаните на тия галери? — попита дожът. — Досега този остров изглеждаше за пренебрегване. Кого може да интересува този жалък остров?

— За нещастие, той вече не е така жалък — отговори Тадео Моро. — Той сега е обграден с крепости. Скалите са превърнати на истински естествени укрепления. В средата на острова се строят една църква и един голям дворец. По бреговете сноват войски и една тълпа рибари хвърлят мрежите си, бродейки с лодките си в морето.

— Това е магьосничество — извика дожът. — Този остров, значи, е станал една малка държава?

— Там вече има едно многобройно население, построени са много колиби, хамбари, конюшни, подслонени зад скалите. Островът притежава също и хубаво пристанище, даващо пълна безопасност за корабите.

— Боже! — извика Силвио Зиани. — Ако капитаните на галерите не са преувеличили, ако не са станали жертва на „Фата Моргана“, трябва да изпратим корабите си към това място.

— Заповедта ще бъде дадена — прекъсна го дожът, — но продължете вашия разказ, благородни Тадео Моро. Вие още не сте казали всичко.

— Целият остров е превърнат в една крепост — обясни управителят. — Повечето от скалите крият батареи.

— По дяволите! — извика дожът мрачно. — Ние трябва да хвърлим светлина върху това чудно събитие.

— Аз вече съм в състояние да обясня на Ваше Величество част от мистерията.

— Говорете, благородни, Тадео Моро — каза дожът. — Вие разпалвате любопитството ми.

— Е добре — заяви последният. — Двамата капитани твърдят настойчиво, че в чудно малко пристанище се намират множество галери, напълно подобни на нашите.

— Венециански галери? Това е невъзможно! — извика дожът, който стана блед. — Как са могли да се съберат на този остров?

— Припомням на Ваше Величество — продължи управителят, — че един граф чужденец, който вероятно е пристигнал от Мексико, е построил много галери в нашите корабостроителници. Спомняте ли си хубавите мексикански дублони, които той плащаше?

— Как? — извика дожът изненадан. — Вие говорите за граф Санта Рока?

— Предполагам — заяви управителят, — че този мистериозен чужденец е избрал острова като място, където да се установи. Присъствието близо до тия скали на галерите, построени във Венеция за негова сметка, потвърждава това.

Тадео Моро замълча и хвърли изпитателен поглед върху двамата мъже, за да прочете по лицата им впечатлението, което бяха произвели думите му.

— Наша длъжност е да изпратим някой от корабите ни да изследват крайбрежието на острова — каза дожът. — Какво е мнението на Съвета на тримата?

— Мисля, че е предвидил вашите заповеди и двата кораба ще тръгнат незабавно — отговори Тадео Моро. — Експедицията ще се извърши в пълна тайна.

— Напротив — каза дожът, — аз мисля, че трябва да отидат веднага нашите кораби и да накарат граф Санта Рока да даде обяснения.

— Извинете, Величество! — подзе управителят. — Една енергична постъпка рискува да бъде неефикасна и да ни изложи. Венеция не трябва да забравя, че този граф е за нея един таен съюзник. Благодарение на великодушната му намеса войната с Рим бе избегната. Той може би ще стане опасен за нас, ако се покажем нелюбезни към него.

— Аз ви подкрепям, драги Тадео Моро — прекъсна го Силвио Зиани. — В действителност ще бъде разумно през време на едно пътуване до острова той да бъде щателно изучен.

— Да се наблюдава отблизо този граф — препоръча дожът. — Всеки път, когато чуя да се произнася името му, овладява ме едно предчувствие, че ни заплашва опасност. Той се е настанил, нарушавайки правата в едно море, на което ние сме господари, и то без да получим никакво официално съобщение. Може би е подпомогнат от папата, с когото, вероятно, има някакъв таен съюз… Но Венеция не се страхува от папата — подзе той със заплашителен тон. — Аз съм разгневен срещу този граф. Той ми отне случая да започна една кървава воина и да покажа на света, че нашите войски и нашите галери още могат да побеждават! Съветът на тримата ще вземе едно решение и ще ни го съобщи — каза студено Тадео Моро. — Карнавалните тържества ще продължат, като че ли нищо не е било.

— Ах! Карнавалът! — извика великият капитан. — Имам да ви задам един въпрос по този повод. Кажете ми благородни Тадео Моро, не забелязахте ли край палата един строен маскиран кавалер, на чиято мантия има пришит голям кръст! Той си е позволил привилегията, обикновено запазена само за благородните, да се разхожда под ръка с дожесата на площада Сан Марко.

— Видях го! — отговори сухо управителят. — И на мене ми изглежда подозрителен. Знаете ли кой се крие под тази маска?

Докато управителят и Силвио Зиани разговаряха за мистериозния чужденец, Луиджи, мрачен и навъсен, си припомни внезапно мистериозните думи на астролога:

„След години, по време на карнавала, едни гост ще се представи на един от твоите банкети… Отвори му всички врати на къщата си и на твоето сърце!… От него зависи твоя живот и този на твоите приятели!“

— Кой знае? — извика внезапно Луиджи, докато великият капитан и управителят се спогледаха с учудване. — Кой знае дали мистериозният чужденец ще се появи днес в деня на моя празник, дали той не е граф Санта Рока, дошъл тайно във Венеция, не да празнува карнавала, не да се забавлява, а да шпионира нашите лагуни, нашите крепости, нашето пристанище!

— Подобна смелост не може да остане ненаказана! — отговори Силвио Зиани.

— Искам да ми се предоставят по възможност най-бързо задоволителни сведения за държането и постъпките на този граф. Моите подозрения не престават да ме тревожат.

— Ако познаем в тази маска — каза Зиани, — граф Санта Рока, ние ще можем да го задържим като наш пленник и да му поискаме сметка за неговите военни приготовления.

Тадео Моро бе на същото мнение.

— Ако мистериозният чужденец — добави той — запази маската си, заявявайки, че е граф Санта Рока, тогава той не е друг освен едни авантюрист. Ще стане подозрителен и ние имаме право да се осведомим за неговата личност. Ако наистина е предполаганият граф, тази работа може да вземе лош обрат и да има тежки последици. Но пие можем да му противопоставим обстоятелството, че не ни е предупредил за себе си и се е вмъкнал тайно тук.

— Планът на управителя на Сан Марко е превъзходен — каза дожът след минутно мълчание.

Очите на Луиджи изпускаха светкавици под гъстите вежди. Той бе кръстосал ръце на гърдите си, знак, че обмисляше някакво подло решение.

— Сам ще се нагърбя — каза той, — с ролята на шпионин. Ще заприказвам мистериозния чужденец. Лека-полека ще го накарам да ми каже името си.

— Вие имате пълно право, господарю — отговори учтиво Тадео Моро, — понеже вие днес сте цар на празника!

— Моят план — продължи дожът, — е сходен с този на управителя. — Колко полицаи и войници от арсенала ще бъдат между маскираните, било в залата, било наоколо?

Силвио Зиани отговори, че е поставил повече от сто такива във вътрешността на палата.

— И повече от петстотин войници от арсенала се намират на площада Сан Марко — допълни управителят.

— Избрахте ли, Силвио, най-храбрите, най-решителните хора? Дадохте ли им такива маски, че никой да не може да ги различи от останалите гости? — запита дожът.

— По заповедите на великия съвет — отговори Зиани, — раздадени са им нови костюми и всичко е запазено в пълна тайна. Имат само един отличителен знак. Шапките на всички са черпи с жълти пера.

Дожът изказа задоволството си и изложи своя план.

— Силвио — каза той на великия капитан, — стойте в тълпата близо до мен. Когато ме видите да се разхождам в коридорите и разговарям с мистериозния чужденец, поставете наблизо една дузина от вашите хора, избрани измежду най-сигурните и най-ловките. Ако видите, че съм познал в моя събеседник граф Санта Рока, наблюдавайте за знака ми и очаквайте. Вие ще издебнете момента, когато той ще напуща палата да го заловите.

— Разбирам — каза Зиани. — Ще наредя да арестуват чужденеца, колкото е възможно по-тайно.

Тадео Моро похвали плана на дожа, пожела му успех, после направи един дълбок поклон и излезе.

Последният остана сам, замислен, с очи устремени в паркета, украсен с мозайки.

— Отвори му всички врати на къщата си и твоето сърце — каза си той, повтаряйки думите на астролога. — От него зависи твоят живот и този на приятелите ти. Падни на колене пред госта чужденец!… Това е той, несъмнено е той! Какво означава това смъртно предсказание? Защо се колебаеш?… Кой може да те принуди да го изпълниш. Осведоми се за личността на непознатия. Целувката, юдината целувка, ще го предаде в ръцете на полицаите… Кой иде!… Каква новина ми носите? — каза той на Николо Стено, който предпазливо влезе.

— Секретарят на Съвета на тримата моли Ваше Величество да го приеме. Касаело се за една важна и спешна работа!

— Да влезе! — заповяда дожът.

Секретарят влезе веднага. Държеше една заповед в ръка.

— Молбата ви е изпълнена — каза маскираният секретар, — нека Ваше Величество подпише този документ.

При тия думи той подаде на дожа едно писмо с почтителен жест. Луиджи прочете:

„Два кораба да напуснат Венеция, за да разгледат укрепленията на скалистия остров, като вземат всички предпазни мерки. Те трябва да кръстосват около острова. Комендантите на корабите са властни в случай на необходимост да поискат позволение от граф Санта Рока. Не трябва да се оказва на последния никаква почит от наша страна, понеже неговата личност ни е официално непозната.“

Дожът се доближи до писалищната си маса и взе едно перо.

— Ще добавите към този текст — каза той на секретаря, — нареждането да се изпълни бързо експедицията както за отиване, така и за връщане.

— Вашата заповед ще бъде изпълнена, Величество — отговори секретарят, който взе документа и напусна стаята, след като направи дълбок поклон.

Вечерта настъпи.

Маските се раздвижиха, закръстосваха навсякъде в една бърканица от червени, жълти и зелени облекла и изпълниха като една чудна вълна площада Сан Марко, Риалто, Кале Марчерия.

Огньовете, запалени от кулата Сан Марко, осветяваха целия площад. Свещите, поставени върху стените на дожовия палат, бяха удвоени този ден, в чест на празника на дожа.

Маскираната тълпа достигаше чак до залите на палата.

Дожът като че ли бе забравил своите прерогативи и се смееше, благодарение на дегизировката си между буйната тълпа.

Горе, в галерията, където водеше една стълба, хората отваряха големи бъчви, обкичени със зеленина, и наливаха съдържанието им в сребърни вази. В една от залите на долния етаж жените разиграваха томбола, хазартна игра, на която се печелеха букети, пръстени и други украшения.

Навсякъде цареше радост и удоволствие.

Дожът и Съветът на тримата не предлагаха напразно тия веселби на народа. Те знаеха колко бързо венецианците забравят, в тия дни на луда радост, всички злини, причинени им от техните господари.

И тълпата, надаваща викове от радост и на лудост, непрекъснато пълнеше палата на дожовете.

Беше възприет обичаят да се носи същата маска цялата първа седмица. На осмия ден, забавляващите се, които вече бяха направили много познанства, променяха маските си, за да дирят нови приключения.

Между маските, блестящи от лукс и великолепие, издаващи богатите патриции, които пълнеха разкошните салони на палата, се намираха няколко личности, които се различаваха от всички. Тадео Моро с черна мантия се разхождаше в компанията на едно домино, цялото облечено в коприна, с цвета на морска вода. Едно второ домино от черна коприна разговаряше с благородната дама с червения ешарп. Тук-таме в тълпата се появяваха и изчезваха кавалери с жълти пера на шапките или един стар гърбав просяк, наметнат с една изтъркана сенаторска мантия.

Глашатаите вече отдавна бяха свирили със своите сребърни тръби. Многобройни свещи разпръскваха в залите силна светлина. Слугите на дожа, също маскирани, проникваха навсякъде с големи подноси от скъп метал, натоварени с бутилки и чаши.

Кавалерът кръстоносец също влезе в голямата зала на палата и се смеси във веселата маскирана тълпа.

В този момент доминото с морския цвят обърна вниманието на своя съсед, кавалерът, облечен в черно, върху блестящата фигура на мистериозния чужденец. Последният пристъпваше в палата с благородна и горда походка, като че ли обладаваше някаква невидима мощ и не се съмняваше в нищо.

Тогава Тадео Моро се наведе към ухото на дожа и му довери своите наблюдения. Вярваше, че е на добра следа. Според пресмятанията му брилянтените карфици, които поддържаха перата на чуждия кавалер, струваха милиони.

Чужденецът разгледа с изпитателен поглед всички маски. Видя как черното домино внезапно напусна благородния си другар, но не можа да намери една маска, която диреше с внимание и страх: синьото домино.

Знаеше, че последното, скачайки в една лодка, бе избягало по водата и бе се избавило от неговото преследване, благодарение на нощната тъмнина. Марино сега имаше само една цел: да го намери на всяка цена и да узнае кой се скрие зад тази маска.

Тълпата, която пълнеше разкошните вестибюли, бе така гъста, че всеки можеше да се разхожда, без да бъде забелязван от другите. Но беше ли това случайно или последица от един предварително обмислен план. Марино и благородната дама внезапно се намериха един срещу друг.

Той направи на дожесата едни кавалерски поздрав, докато Катерина мина край него с бавна и горда походка и му прошепна на ухото думата „Внимание!“

Кавалерът се учуди на това предупреждение.

— Какво ли иска да каже с тази дума — се запита той. — Катерина не ме е издала. Станал ли съм жертва на някой таен донос от страна на синьото домино?

Едно друго обстоятелство също даде на Марино да разбере, че го заплашва опасност. Дожесата не се бе опитала повече да му говори, въпреки че изпитваше голяма страст към него. Обаче, като погледна внимателно наоколо, не откри никакъв шпионин наблизо.

— Защо ли се тревожа — си каза най-сетне той. — Невъзможно е полицията да предприеме нещо против мене на този празник. Това би било едно нарушение инкогнитото на маските и би могло да има големи последици.

Венецианците не търпяха никой да ги ограничава в рядката им свобода, нито да смущава карнавала им.

Марино продължи пътя си. Преминавайки между маските, разменяйки някой банални фрази с тях, той съставяше мистериозния си план. Внезапно в една съседна зала забеляза просяка със сенаторската мантия. Последният изглеждаше, че внимателно наблюдава всичко, което ставаше около него.

В този момент кавалерът, облечен в черно, се приближи до чужденеца, по най-естествен начин и се намеси в разговора, който кръстоносецът водеше с една друга маска, оплаквайки се от горещината, която цареше в залата. После един слуга, носещ сребърен поднос, се доближи до групата. Черният кавалер взе една чаша за здравето на доминото и кръстоносеца. Марино бе принуден да вземе също една чаша и да я поднесе до устните си.

Залата, където се намираха тримата мъже, бе по-малко изпълнена с маски, отколкото другата. Една трета зала, която се осветяваше с матова светлина, й беше съседна. Ложата, от която дожът и дожесата, по случай празника, се показваха на народа, бе по-оттатък.

Тогава черното домино и неговият другар в костюма с цвят на морска вода пристигнаха във втората зала. Те разговаряха весело и разговорът им изглеждаше най-непринуден.

Морското домино се доближи, като че ли случайно до групата в средата на залата. Черният кавалер се отправи към черното домино, поздрави ги бързо, а дожът в това време разглеждаше изпитателно кръстоносеца.

Марино остана спокоен и никой не можеше да предполага, че той познава много добре доминото с морски цвят. Той обърна погледа си към маскираната тълпа, която изпълваше залата и където сега черният кавалер и Силвио Зиани се разхождаха с бавни стъпки и разговаряха полугласно.

Марино забеляза тогава, че морското домино бе решило да завържи разговор с него и диреше случай.

Синьото домино ли го бе предало? Заплашваше ли го наистина голяма опасност? Или дожът бе дошъл случайно да разговаря с него! Всичко сега щеше да се изясни.

— Как намирате нашия карнавал, сеньор? — запита доминото с цвета на морската вода.

— Великолепен е от всяка гледна точка — отвърна Маринели. — Щастлив съм, че мога да се насладя на всичкия този лукс и да се размеся между маските.

Тогава разговорът се завърза между двамата мъже.

— Вие без съмнение сте чужденец? — запита доминото.

— Кое ви кара да предполагате това?

— Вие сте един благородник, което се вижда от вашия вид, а аз познавам всички патриции на Венеция без изключение.

— Не е ли позволено на чужденците да дойдат да видят карнавала и да се маскират? — попита кръстоносецът.

— Вие лошо тълкувате смисъла на моите въпроси — отговори дожът. — За чужденците е позволено да присъствуват на нашите празници и за нас е чест и удоволствие да ги приемем, но ние желаем да ги познаваме, да знаем кои са ни гостите, сеньор!

Марино разбра какво целеше дожът.

— Разбирам ви — каза той. — Вие желаете да се запазите от шпиониране!

— Да. Имаше случай, когато Испания използува карнавала, за да ни изпрати шпионите си. Позволете ми още един въпрос — продължи Луиджи Гримани, без да предчувствува, че неговият събеседник беше незаконнороденият, неговият полубрат, когото мразеше. — Познавате ли скалистия остров, които се издига всред Адриатика?

Какво означава този въпрос? Марино започна да разбира, че новината за трансформацията на острова бе узната и че в него подозираха граф Санта Рока…

— Желаете да кажете за остров Санта Рока? — запита той.

— Санта Рока? — повтори дожът учуден. — Кой му е дал това име?

Кръстоносецът вдигна рамене.

— Това наименование е намерено издълбано на една от скалите на острова.

— Това е чудно!… Някой чужденец трябва да е кръстил вече острова?

— Кръстен и даже обитаван, сеньор. Понеже върху този изоставен къс земя е била намерена една колиба и всичко нужно за пребиваването на един човек!

— Вие изглежда сте добре запознати с цялата тази история! Посещавали ли сте острова? — запита дожът твърде заинтересуван.

— Да, много пъти! — отговори спокойно Марино.

— Разказват, че той е бил трансформиран и укрепен.

— Струва ми се — заяви Марино, — че е по-добре да се каже, че необитаемият остров е станал един великолепен и цветущ град!

— Досега Венеция още не е получила никакво официално съобщение за тази чудна колония.

— Вие смятате, сеньор, тази постъпка за необходима?

— Разбира се. Струва ми се, че дипломатическата учтивост го изисква. Венеция би трябвало да бъде информирана за остров Санта Рока, вече толкова напреднал.

— Вие много добре познавате правилата на венецианския протокол.

— Знайте, сеньор, че дожът е, който ви говори. Марино се поклони.

— И какво ще кажете, Величество, ако граф Санта Рока е дошъл да ви поздрави?

— Ще му повторя това, което ви казах, после ще го поздравя с добре дошъл.

— Позволено ли е да зная — попита Марино Маринели, — на що се отнася това държание и подобна сърдечност към него.

— Оставете ме да ви кажа — отговори дожът. Уведомиха ни, че граф Санта Рока е съюзник на папата.

— Позволете, Величество. Вие сте въведени в заблуждение!

— Вие знаете и това! Моята хипотеза се потвърждава все повече. Узнахме още, че граф Санта Рока е накарал папата да повика обратно войските си и да се откаже от войната срещу Венеция!

— Истина е, Величество!

— Венеция тогава дължи една признателност към граф Санта Рока!

— Неговото намерение беше, обаче, щото Венеция да не узнае за великодушието му и неговото влияние.

— Убеден съм, че граф Санта Рока не ще да — тръби за неговите благодеяния! Но Венеция има право и е длъжна да му благодари за неговата постъпка. Познавате ли граф Санта Рока?

— Той е този, с когото говорите, Величество — отговори Марино със спокойствие.

— Как! Възможно ли е? Каква радост е това за мене! — извика дожът с такъв глас, че Тадео Моро и няколко от приближените му сенатори можаха да го чуят.

— Една молба, Величество — каза незаконнороденият. — Оставете ме за днес да запазя инкогнитото си пред тълпата, позволете ми да запазя маската си.

— Вие имате право, графе! Желанието ви ще бъде удовлетворено. Но позволете, понеже сте действително граф Санта Рока, да ви поздравя с добре дошли от името на Венеция!

— Как, Величество? — каза Марино, преструвайки се на истински развълнуван. — Вашата добрина е безкрайна…

Дожът го хвана за ръцете, за да му даде целувка като на някой принц.

Марино се наведе.

Луиджи целуна челото на незаконнородения. Фаталният сигнал бе даден на началника на карабинерите…

Марино бе получил юдина целувка.

Той вярваше, че почитта на дожа към граф Санта Рока имаше някаква тайна политическа причина; може би, защото предполагаше, че ще има нужда от него.

В момента, когато Маринели оправяше шапката си върху главата, лукавия Луиджи му стисна ръката.

— Позволете ми, графе — му каза той, — да ви представя дожесата, моята съпруга!

— Величество — отговори Маринели, — много благодаря за любезния прием и много ще ми бъде приятно да засвидетелствам на дожесата почитта си.

Дожът го хвана под ръка и двамата се отправиха към голямата празнична зала.

Марино не забеляза, че Силвио Зиани, черното домино, даде заповед с нисък глас на много маски, чиито шапки бяха украсени с жълти пера. Той не видя как последният най-естествено тръгна, за да застанат на различни изходи; че вън, върху голямата стълба, жълтите пера изпъкваха по числото си.

Дожът отведе граф Санта Рока до благородната дама.

— Позволете ми — каза той, обръщайки се към Катерина, която се изплаши, като видя дожа под ръка с Марино и се питаше за причината на този чуден театрален фарс, — позволете ми да ви представя под тази маска граф Санта Рока, гост на републиката!

Дожесата не вярваше на ушите си. Марино и този мистериозен и така известен чужденец не бяха друго освен една и съща личност?

— Поздравявам граф Санта Рока. Той е добре дошъл в палата на дожовете — каза тя с глас, който леко трепереше.

— Живо съм покъртен от тия почести! — отговори Марино и се поклони.

— Надявам се да имам честта да ви намеря пак в тия зали — каза дожът, обръщайки се към граф Санта Рока и оставяйки го сам с Катерина, която бе успяла да се овладее.

Но когато Марино й предложи ръка и те тръгнаха свободно към една друга зала, почти празна от маски, тя не можа повече да сдържи изблика на сърцето си.

— Дали не съм станала жертва на някой сън? — въздъхна тя. — Или е истина? Кажи мм наистина ли ти си този мистериозен чужденец? Защо се криеш под друго име?

— Не знаеш ли — отговори той, — че под моето не мога да се разхождам във Венеция?

— Света Богородице! — извика тя. — Ти си същински магьосник като тия, които правят черна магия. Казват, обаче, че граф Санта Рока пристигнал от Мексико.

— Незаконнороденият, осъденият на смърт — отговори Маринели, — не може да се покаже под своето име. Затова е станал граф Санта Рока!

— Разбирам — каза тя. — Ти си изучил това изкуство, за да достигнеш до мене. Говори! Отговори ми на въпросите, които ти зададох вчера!

Марино мина с дожесата в съседната зала, където само няколко маски се движеха. Разговаряйки ниско с Катерина, той внезапно забеляза в третата зала, съседна на тая, в която се намираше, гърбавия просяк със старата мантия. Той стоеше в дъното на стаята, в сянката.

В този момент Марино бе застанал по такъв начин срещу дожесата, че само той можеше да вижда съседния салон.

Видя, че просякът му правеше бързи и настойчиви знаци.

Марино погледна маските, които бяха около него… Какво означаваха непрестанните знаци на просяка?

Кръстоносецът реши да изясни тази мистерия.

Той отведе Катерина в най-големия салон, помоли я да го извини за няколко минути… Внезапно той забеляза за първи път жълтите пера, които украсяваха шапките на множество маски. Беше ли това един подозрителен знак? Той бе обхванат от съмнение.

Маринели се престори, че се разхожда известно време във втория салон; после като че ли търсеше прохлада, премина в третия, който беше празен.

Великият капитан, дожът, управителят го следяха с неспокойни погледи. Но никой не го смути, нито отиде да притеснява граф Санта Рока. Неговите неприятели вярваха, че са сигурни в залавянето му, понеже всички изходи на салоните и на голямата празнична зала бяха пазени. Ако беглецът поискаше да напусне палата, щеше да бъде заловен и арестуван в пълно мълчание.

Великият капитан стоеше до Тадео Моро точно в средата на голямата зала, за да може да наблюдава съседните. Дожът се върна при съпругата си, за да напусне с нея празника и да й съобщи за успеха на своята хитрост.

За момент кръстоносецът, отдалечил се в полутъмния салон, избягна погледите на своите преследвачи. Скоро Силвио Зиани видя внезапно да се появява в съседната зала старият просяк с червената мантия в компанията на един „панталон“.

Първата мисъл на великия капитан бе да повика при себе си просяка, който беше Горо, неговият слуга, за да му даде заповеди. Но се отказа. Страхуваше се да не отвлече вниманието си и да загуби следата на граф Санта Рока.

Когато дожът и дожесата напуснаха празника и се оттеглиха в апартаментите, това което беше сигнал за закриване на празника, великият капитан се учуди, че не вижда кръстоносеца да се връща от третия салон, където се бе оттеглил да подиша по-пресен въздух. Забелязвайки просяка близо до него, той му направи знак да се приближи.

— Видя ли кръстоносеца? — попита той ниско негъра.

— Велики капитане — отговори Горо също с тих глас, — негърът смята, че той е отишъл във вътрешната част на салона. Но има вече много време от тогава. Залата е празна и мрачна. Той трябва да се върне вече!

— Не го търси в тази зала — му поръча Зиани, — но в дъното на салона и погледни дали не е още там!

Горо се отдалечи, а Силвио Зиани, както и съседът му, който не бе друг освен Тадео Моро, го проследиха с поглед. След няколко минути те видяха просяка да се появява отново от тъмния салон и да се приближава с големи крачки.

— Е? — запита го великият капитан с безпокойство. — Още ли е в салона?

— Горо не намери там жива душа! — отговори просякът.

— Великият капитан без съмнение е искал да се забавлява със своя негър.

— Какво казваш?… — викна Зиани, разсърден от смелостта на негъра.

— Салонът е празен — заяви робът. — Горо разгледа всички ъгли, всички столове, всички завеси. Не остави място, където може да се скрие една мишка.

— Това е невъзможно! — каза управителят. — Ние двамата го видяхме да се отправя към салона!

— Да не е излязъл? — каза Зиани колебливо. — Претърси ли ложата?

— Горо търси навсякъде, велики капитане — отговори негърът. — Той не видя нищо.

— Обаче, той не може да ни избегне — каза Силвио Зиани, — понеже всички изходи са заети.

В това време маските напущаха малко по малко палата, за да завършат на големия палат веселията си.

— Кръстоносецът да не би да е скочил от ложата долу? — каза управителят.

— О, това е възможно — каза негърът. — И хората са помислили, че това е карнавална шега, като са видели кръстоносеца да скача от ложата всред маските.

— Повтарям, че това е невъзможно — каза Зиани. — Предвидих всички възможности. Поставих десет полицаи в тълпата под ложата, за да я наблюдават.

— Залите се опразват — каза управителят. — Да проверим дали негърът е казал истината. Елате!

Тадео Моро и великият капитан се отправиха, придружени от негъра, към тъмния салон… Ако негърът не бе запазил маската върху лицето си, те биха могли да забележат саркастичния му смях. Никога той не бе се смял така от сърце.

Силвио Зиани се спря като изумен при вида на съвършено празния салон. Никаква следа нямаше от човек, а мистериозният граф не бе излязъл оттам.

Управителят едва повярва на очите си.

— Това е истинско чудо! — промълви той.

— Слез и разпитай полицаите, поставени на изходите! — поръча великият капитан на Горо. Негърът изчезна.

— Обясни ми тази мистерия, благородни Тадео Моро — каза Силвио Зиани. — Готов съм да повярвам в намесата на някоя свръхестествена сила! Видях със собствените си очи как кръстоносецът влезе тук и вече не излезе.

— И аз съм изненадан също като вас — отговори Моро.

— Наш дълг е да предупредим незабавно за станалото дожа и Съвета на тримата!

— Не трябваше така да действаме срещу този граф Санта Рока — каза Тадео Моро. — Трябва първо да очакваме доклада на нашите офицери, които са заминали вече в открито море.

Просякът се завърна бързо, премина празните безлюдни зали и дойде при управителя и Силвио Зиани.

— Е, какви новини ни носиш — запита го последният.

— Да бъде проклето небето! — произнесе негърът, скърцайки със зъби. — Чужденецът сигурно е сключил съюз с дявола, понеже не са го забелязали на никой от изходите.

— А полицаите, поставени под ложата? — запита отново Зиани.

— Казват, че биха заловили всекиго, който би се хвърлил от балкона, обаче не видели никого!

— Ходи ли също към малката врата, която се отваря към канала?

— Да, велики капитане, негърът ходи и там. Никой не е отварял тази врата през цялата вечер.

Силвио Зиани бе занемял от изненада. Той размени с управителя един поглед, в който се четеше голямо разочарование. Как да се обясни тази мистерия?

Полицаите претърсиха целия дожов палат… но не откриха никакви следи от кръстоносеца.