Г. Тение
Мистериите на Венеция (53) (или Омраза и любов)

10. Отровителят на инквизицията

Осем дни изминаха. Карнавалът продължи със същата буйност. Тълпата маскирани хора пълнеше големия площад на Венеция.

Не обръщащи внимание на тая вдетинена тълпа, тримата инквизитори се бяха събрали отново в черната стая, за да заседават тайно.

— Дадена ли е заповед на фаропазача от Маламоко — попита великият инквизитор — да ни предупреди незабавно за връщането на двата кораба, изпратени към скалистия остров.

— Управителят на Сан Марко е получил и е изпълнил нашата заповед — отвърна инквизиторът Марко.

— Връщането на двата кораба е близо — добави тържествено Томасо. — Ние ще узнаем най-сетне връзката между тоя остров и мистериозния чужденец! Ти ни повика, благородни Виторио — продължи той, — за да направиш своя доклад относно старата просякиня. Е, призна ли, изповяда ли престъплението?

— Тя продължава да е упорита — отговори главният инквизитор. — Най-голямото й желание е да разкрие на народа тайните, които претендира, че знае.

— Значи, тя още живее в оловните стаи? — запита инквизиторът Марко, учуден.

— Даже се чувства твърде добре — отговори дон Виторио. — Според доклада на тъмничаря, тя намира храната и топлата вода превъзходни!

— Този случай е безподобен — каза Томасо.

— Ние ще употребим тогава друго средство — каза инквизиторът Марко, — за да съкратим дните на тази дръзка и опасна жена. Предлагам да я отведем в първата нощ, която следва закриването на карнавала, на Моста на въздишките.

— Присъединявам се към мнението на моя уважаем брат — каза Томасо. — Понеже не можем да изтръгнем никакви признания от нея, нека тя загине заедно с тайните, които така грижливо пази.

— Оставете да ви съобщя — каза важно великият инквизитор, — резултата от моите размишления. Ще бъде разумно да хвърлим тази стара просякиня в канала Орфано, ако сме сигурни, че ще се удави. Но възможно е по някаква щастлива случайност или някое отчаяно движение да успее да се освободи от връзките си и да се спаси с плуване. Откакто този прочут Бертучио можа да се спаси от Орфано, Мостът на въздишките не изглежда вече за предпочитане.

— Подкрепям те, уважаеми брате — каза Марко на великия инквизитор. — Ти говориш умно! Тази просякиня действително е опасна и до последния си дъх ще се опита да изпълни своите планове. Моят върховен брат има право да каже, че тя трябва да умре два пъти.

— Твърде важно е — започна тогава главният инквизитор, — да се действа в пълна тайна. Просякинята не трябва да знае до последния момент смъртта, която я очаква. По този начин тя не ще може да подготви някакво бягство, нито да влезе във връзка с някой съучастник. Тя трябва да умре тази нощ, преди да се разсъмне. Тя ще бъде хвърлена в Орфано тайно, след като се уверим, че е мъртва в оловните стаи! Казах на Иларио Турно да дойде да ме намери тази нощ.

— Това е отлично! — извикаха другите двама инквизитори. — Твоето решение е мъдро.

Виторио позвъни със златното звънче. Маскираният слуга влезе и застана пред своя господар, очаквайки заповедите му.

— Слез долу в чакалнята — заповяда последният. — Ще намериш един човек с черен костюм и черна мантия. Той се нарича Иларио Турно. Доведи го тук.

Когато слугата се отдалечи, великият инквизитор каза с тих глас:

— Той ще ни обясни неговото изкуство, уважаеми братя. Благодарение на него ние ще бъдем сигурни, че тази нощ или утре сутринта старата просякиня не ще бъде нищо друго, освен един труп. Знаете добре, като мене, че Иларио Турно е сръчен и опитен. Ние можем да се осланяме на него.

В този момент вратата се отвори. Един човек, около петдесет годишен, влезе в ужасната стая, придружен от слугата. Той се поклони дълбоко пред кървавите съдии, които от дълги години прибягваха към неговите услуги.

Облечен бе в разкошен черен костюм и с черна кадифена шапка, която държеше в ръка от почит към съдиите. Лицето му издаваше извънредно спокойствие. Очите му бяха големи, погледът мрачен. Носеше сива брада.

Щом слугата напусна стаята, Иларио Турно, държавен аптекар, се изправи и със силен и твърд глас каза:

— Вие ме повикахте, господа. Отзовах се на вашата заповед. Вие можете без страх да ми окажете още веднъж вашето доверие. Бог да ми е свидетел, ако някога съм злоупотребил с него.

— Ние знаем — каза главният инквизитор, — че ти си един от най-мъдрите и най-дискретните граждани на нашата република. Ние често пъти сме ти давали доказателства за нашето благоволение. Къщата, в която живееш, ти принадлежи с всичко в нея. Привилегията, от която се ползваш да продаваш треви и лекарства, ти е дадена от нас. Ние те направихме богат!

— Понеже съм бил досега достоен за вашите добрини, благородни господари — отговори химикът, — изпълнявайки съвестно вашите заповеди, вие просто сте ме възнаградили.

— Една работа ти е запазена в палата — каза дон Виторио, — една работа, която изисква дискретност и сръчност. Горе, в оловните стаи, е затворена една стара просякиня, достойна за съжаление, обаче опасна. Трябва да прекратиш нейните мъки!

— Желаете, господари — каза аптекарят, — едно бързо действие или една бавна смърт? Вие трябва само да произнесете желанието си и аз ще го изпълня. Иларио Турно може да ви достави едно питие, което след тридневно редовно вземане, може да докара смъртта на четвъртия ден. Той може да ви покаже няколко капки. Те са достатъчни да приспят човека и да го умъртвят. Той може също да ви приготви един прах, който, размесен с храната, дава същото действие. Иларио Турно разполага също с няколко стъкленици с прочутата аква Тофана, тази мистериозна отрова, която само прочутата сицилианска Тофана знае да приготовлява. Тя сега е напуснала Палермо, за да се настани в Неапол и, от време на време, ми изпраща срещу заплащане със злато няколко бутилки от тази отрова!

— Искаш да кажеш „мана ди Сан Николо ди Бари“? — попита главният инквизитор.

— Да — отговори аптекарят. — Това е името, което й е дала изкусната препараторка. Но ние, специалистите, я наричаме „аква-тофана“. Това питие е течно и пивко като водата. Никаква миризма не издава. Смесена с друга течност, докарва смъртта след няколко часа, една неизбежна смърт, която не може да се предотврати с никаква противоотрова. Има също още една добра особеност: при аутопсия не се откриват никакви следи от нея.

— Зная — отговори великият инквизитор. — Ти някога ми беше дал една проба. Е, добре, ти ще си послужиш с нея, за да съкратиш живота на просякинята Луала, която живее в оловните стаи. Касиерът на Съвета на тримата вдругиден ще ти плати сто зекини.

— За тази нощ ли сте определили смъртта на жената? — попита аптекарят.

— Утре вечер — заповяда великият инквизитор, — ти ще налееш тази отрова във водата, която тъмничарят носи всеки ден в стаята й, и ще ни съобщиш за резултата!

— Пазачът предупреден ли е за вашите намерения? — попита Иларио Турно.

— Ще трябва да го попиташ само накратко коя е стомната за осъдената и ще извършиш каквото е нужно?

— Вашата заповед ще бъде изпълнена, господари — отговори отровителят на инквизицията.

Великият инквизитор отново позвъни на звънчето, което беше пред него. Маскираният слуга влезе и получи заповед да придружи отровителя до чакалнята.

Със своята тайна служба Иларио Турно бе станал богат и печелеше все повече. Услугите, които бе извършил на съда, бяха направили от него един влиятелен човек между своите съграждани. Той също притежаваше привилегията да бъде единственият аптекар във Венеция и се знаеше, че има тайни връзки с палата.

Но каква работа изпълняваше? Никой не знаеше, че е официален отровител. Знаеха само, че има влияние. Кои други във Венеция можеха да знаят имената на инквизиторите и техните помощници? Този непроницаем воал, който покриваше кървавия съд, увеличаваше неговия престиж и го правеше страшен.

Следващата вечер Иларио Турно се завърна в палата на дожовете. Бе наметнат с черната си мантия и носеше маска, като другите минувачи. Той избегна да мине през тълпата на площада Сап Марко и залите на палата. Влезе през една малка врата, която се отваряше към канала и водеше във вътрешния двор, където се намираха лакеите.

Отровителят на инквизицията изглежда познаваше добре тези места. Не за пръв път той се изкачваше по стълбите, водещи към оловните стаи. Бе слизал и в страшните „пози“, даже бе проникнал и в Стаите на истината, което бе една рядка привилегия.

Часът за вечерята на затворниците наближаваше. Тъмничарите скоро щяха да отнесат на клетниците тяхната лоша храна и вода. Иларио Турно побърза. Отвори една малка врата, водеща към коридорите и стълбите.

Махна маската си и провери дали е в джоба му черната стъкленица с аква тофана.

Стълбите и коридорите бяха пусти. Изкачи се без да бъде забелязан до килиите, разположени под покрива, по трябваше да спре, за да си отдъхне. Топлият и тежък въздух на оловните стаи го задушаваше.

Щом малко свикна със задушния въздух, продължи пътя си, подпирайки се о перилото на стълбата, когато изведнъж забеляза в тъмнината слаба светлина.

Тая светлина идеше от лампата на пазача, който бе зает с наливаното на топла вода в стомните на затворниците.

Нещастниците не можеха да угасят жаждата си с тази топла вода, щом я изпиваха биваха обземани от трескави конвулсии и започваха да се гърчат.

Те бързо гълтаха водата, по тя още повече разпалваше жаждата им.

Това беше най-рафинираната жестокост, която трите чудовища бяха измислили за жертвите на своята омраза.

Щом чу, че някой иде, пазачът се обърна изненадан от едно посещение в подобно място.

Но той позна Иларио Турно, отровителя на инквизицията. Последният бе идвал вече много пъти в часа, когато раздаваше на затворниците водата и храната.

Пазачът разбра, че отровителят иде по заповед на съда, за да смеси прах или отрова в храната на някой от затворниците.

Пред пазача Иларио Турно играеше ролята на надзирател от името на съвета. От време на време той идеше да контролира службата на тъмничарите. Но последните знаеха отлично прикритата цел на това звание. Знаеха каква ужасна работа изпълняваше, понеже през нощта, която последваше визитата на този надзирател, намираха някой от затворниците мъртъв в килията му.

— Раздадохте ли храната на затворниците? — запита Иларио Турно с нисък глас.

— Не, сеньор. Водата иде на последно място. Сега раздавам храната.

— Добре, вършете си работата, аз ще ви наблюдавам.

При тия думи отровителят застана до пазача. Наблюдаваше как последният пълнеше паниците със супа посредством един черпак, и ги носеше в килиите. Някои, скоро затворени, изпускаха силни радостни викове, почти животински, а други, напротив, издаваха страшни охкания.

Когато тъмничарят отнесе и последната паница, той се зае с напълването на стомните. Иларио Турно бързо извади от джоба си черното стъкло, което съдържаше аква тофана, и изля малко от нея в една стомна, която държеше в ръка, от страх да не я смеси с другите.

После той скри бързо стъклото в дрехите си и се престори, когато тъмничарят се завърна от килията, че разглежда дали стомната е празна.

— Да преминем сега към разпределянето на водата! — каза тъмничарят.

При тия думи той донесе един съд, взе едно малко канче и наля във всяка стомна малко количество вода, предписано по правилата. Тон сам се радваше, че трябва да носи малко вода, понеже изкачването на съда с водата по стълбите не бе твърде приятна работа.

— Отнесете тая на просякинята Луала — каза тихо Иларио Турно. — Напълнете я с предписаното количество вода!

— Тази затворника намира превъзходно всичко, което й се дава — каза тъмничарят. — Тя има желязно здраве!

Той взе стомната от ръката на отровителя, наля вътре вода, после му я подаде. Иларио Турно Я поднесе под лампата, като се увери дали е достатъчно напълнена, после я върна на тъмничаря.

— Отнеси я в килията на старата просякиня! — заповяда той.

— Тая ще бъде последната й нощ — промълви пазачът на себе си. — Толкова по-добре… Ще служа на един по-малко!

После той се отправи към отдалечената килия на Луала, осветявайки пътя си с фенерчето.

Иларио Турно го последва. Когато пазачът отвори вратата и влезе в килията, отровителят погледна през дупката на ключалката във вътрешността.

Старата просякиня ме бе се докоснала до храната си. При вида на пазача, носещ стомната, тя тръгна към него, страдаща от жажда.

Нейните очи бяха изпъкнали от орбитите си. Едно непрекъснато треперене движеше костеливите й пръсти, които инстинктивно се отправиха към очакваната стомна.

— Най-сетне пристигаш! — извика тя. — Дай тука! Умирам от жажда. Проклетник, всеки ден ми носиш все по-малко вода. Твоите господари, проклетите кървави съдии, ли ти заповядаха така?

Ставата просякиня изтръгна стомната от ръцете на пазача. Тя изпи съдържанието й до последна капка, после я върна на пазача.

— Добра е — каза тя с глух глас. — Много е добра. Бих изпила още толкова, макар да е отровна!

При тия думи Иларио Турно леко потрепери. Дали старата просякиня бе узнала пъклените му намерения? Дали знаеше, че водата съдържа една силна и смъртоносна отрова?

Очевидно не! Аква тофана нямаше нито вкус, нито мирис, които можеха да издадат присъствието й във водата на стомната.

Иларио Турно бе доволен. Тя бе изпила отровата и бе обречена да загине в абсолютно мълчание, далеч от всяко чуждо ухо, както желаеше великият съвет. Инквизиторите нямаше вече да се страхуват, че старицата може да разкрие на народа своите страшни тайни.

Когато пазачът излезе от килията, отровителят провери за последен път вратата, дали е добре затворена.

— Правосъдието се изпълни — каза той.

На следния ден Иларио Турно получи сто зекини от касиера на инквизицията за извършената услуга.

Смяташе за своя длъжност да направи един доклад пред съда за това, което бе станало. Той отиде в чакалнята и каза на маскирания слуга да съобщи на съдиите за него.

След малко, при падането на нощта, Турно бе въведен в страшната черна стая.

Той се поклони пред страшните съдии, почака да излезе слугата и каза с нисък глас:

— Господари, ида да ви докладвам за мисията, с която ме натоварихте. Налях в стомната на Луала аква тофана, достатъчна да убие двама души.

— Сигурен ли си, че просякинята е изпила отровната вода? — запита великият инквизитор.

— Видях я със собствените си очи — отговори Иларио Турно с твърд глас — да изпразва стомната до последната капка!

— Беше ли затворена грижливо вратата, след като й бе дадена храната?

— Сам разгледах дали тази предпазна мярка е взета — отвърна отровителят. — Ще намерим утре сутринта старата просякиня мъртва в нейното легло.

В същия момент вратата на страшната зала се отвори внезапно.

Слугата на съда влезе.

— Наблюдател от кулата на Маламоко — съобщи той — носи известие с голяма важност.

— Придружи този посетител до изхода и въведе фаропазача — заповяда дон Виторио, сбогувайки се с отровителя, като му махна приятелски с ръка.

След няколко минути фаропазачът влезе. Той бе много развълнуван. Лицето му бе зачервено, челото покрито с пот, а ръцете му трепереха.

— Господари!… Едно голямо нещастие се е случило! — каза той със задавен глас, като същевременно се покланяше страхопочтително и се приближаваше към черната маса. — Едно нечувано нещастие…

— Успокой се! — каза грубо един от инквизиторите. — Какво се е случило?

— Не ме наказвайте, загдето ви нося пръв новината за това нещастие… вярвах, че мой дълг е да сторя това. Тази новина е ужасна… Двата великолепни кораба, които…

Фаропазачът сключи ръцете си и погледна към небето.

— За какви кораби говориш? — попита великият инквизитор.

— За тези, господари, които тръгнаха преди единадесет дни по ваша заповед за скалистия остров!

— Е! Обясни, какво се е случило с тия кораби? — каза инквизиторът, който както и неговите помощници, се беше заинтересувал много от разказа на фаропазача.

— Господари — повтори последният, — едно голямо нещастие се е случило! Само един от корабите се завърна!

— Как? Само един от двата? Какво значи това? — казаха тримата инквизитори, изненадани.

— Офицерите ще бъдат тук след няколко минути и ще направят своя рапорт за събитията — каза пазачът. — Една само лодка иде. Тя влиза в лагуните под прикритието на нощта.

— За да се прикрият? Да не оставят да ги видят? — извика инквизиторът възмутен. — Виждало ли се е подобно нещо от страна на един венециански капитан?

— Небето да ми прости! — извика фаропазачът. — Уви, аз не вярвах на очите си. Този кораб, когото знаех така хубав, така горд, бе направен на решето от оръдейни гърмежи. Мачтите му бяха изпочупени. Той бе само една развалина!

— Една развалина?… Говориш ли истината, човече? — попита Марко, подскачайки на стола си.

— Да, господари! — отговори пазачът твърдо. — Такава е ужасната истина! Екипажът бе издигнал на моста една импровизирана мачта, на която бе скърпил няколко платна. В началото не познах кораба. Помислих го за някой чуждестранен, пострадал от буря. Но когато дойде по-близо, не можах да сдържа един вик на болка. Напразно дирех да видя втория кораб. Отърчах тук да ви донеса печалната новина. Причината за това нещастие е по-друга от тия, които можете да предполагате, господари!

— Кой е автор? Кой се е осмелил да извърши тази подигравка? — каза дои Виторио, скърцайки със зъби, изправен, със стиснати юмруци. — Това известие кара кръвта ми да кипи във вените!

— Това е невероятно! — промърмори инквизиторът Томасо. — Струва ми се, че фаропазачът е сметнал някой чуждестранен кораб за едни от нашите.

— Кой е имал безочливостта да стреля върху един кораб на Венецианската република, владетелката на моретата? И вторият кораб, дали е потънал? — каза Марко.

— Двата кораба — заяви великият инквизитор, — бяха снабдени с твърде силна артилерия. Ако случайно биха били нападнати от пирати, дошли в Адриатика, бяха в състояние да удържат сражението.

Обръщайки се към фаропазача, каза:

— Ти трябва да си се измамил. Това сигурно е някой търговски кораб!

— Заклевам ви се, че не е, господари! — отвърна човекът. — Моите очи никога не са ме мамили! Вече тридесет години съм на служба в кулата на Маламоко. Никога не съм правил погрешни наблюдения!

— Каква е тази врява, която се чува в преддверието? — попита дон Виторио изненадан.

Вратата на заседателната зала се отвори.

Тадео Моро, Силвио Зиани и офицерът на военния кораб, за когото фаропазачът бе говорил, влязоха в стаята. Всички се поклониха с уважение. Лявата ръка на офицера бе превързана.

Инквизиторите изненадани ги изгледаха.

Ужасната новина, която фаропазачът им бе донесъл, се потвърждаваше…

— Говорете! Какво има? — запита дон Виторио с важен глас.

— Ужасно нещастие! — отговори великият капитан. — Корабите на републиката били злодейски нападнати, единият пленен, а другият обстрелван и преследван.

— Венеция е претърпяла голям позор… — допълни Тадео Моро.

Великият инквизитор, вече разгневен, бе съвсем сломен от тази забележка.

— Вие ни наскърбявате с вашите коментари, сеньори — каза той с принудено спокойствие. — Работата на Съвета на тримата е да разпитва и преценява… Ние ви благодарим, че ни доведохте офицера от кораба. Желаем да чуем неговите показания!

Това означаваше: „Напуснете черната стая и не се осмелявайте да ни пречите!“

Управителят и великият капитан разбраха смисъла на тези думи.

Те се поклониха безмълвно и се върнаха в преддверията.

— Говорете! — започна великият инквизитор разпита на флотския офицер. — Направете доклада си!

— Успях — започна последният, — с риск на живота си и с цената на грамадни усилия да довлека кораба до лагуните, господари. Обаче той е вече негоден.

— Разкажи ни за пътуването!

— Отправихме се за скалистия остров — започна капитанът, — преди единадесет дни. Бяхте ни дали заповед да кръстосваме около него и да разузнаем обстановката. Отначало всичко бе добре. Вятърът бе благоприятен.

— От колко хора се състоеше вашият екипаж? — понита главният инквизитор.

— Всеки кораб имаше на борда си по петдесет войници от арсенала и бе снабден с по осем оръдия. След тридневно превъзходно плаване стигнахме надвечер близо до острова. Корабът на моя другар Ариозо можа да се приближи до брега, без да бъде забелязан. Нашият план бе да обиколим острова по отделно и да го разгледаме добре. Разделихме се и тръгнахме в различни посоки. Ясно забелязахме, че скалите бяха снабдени с артилерия, която закриляше многобройните къщи. Видяхме също една църква върху върха на хълма и един великолепен дворец още в строеж.

— Островът сигурно е снабден с пристанище? — запита великият инквизитор.

— То не е направено от хората, господари — отвърна офицерът. — Пристанището е един естествен залив. Забелязах шест галери, подобни на нашите, и голям брой по-малки кораби и фрегати. В открито море зад острова забелязах цяла флота, която правеше разни упражнения. Нашето учудване бе безгранично, когато забелязахме на следната сутрин многобройни войски да се разхождат край плажа, рибари да ловят риба с малките си лодки и много работници на започналите постройки…

— Островът — прекъсна го инквизиторът — значи е обитаван от много семейства?

— Ако се съди по екипажите на пристанищните кораби — заяви капитанът, — последните без съмнение са няколко хиляди. Строи се също и един фар. Вярваме, че той е послужил за нашето откриване. Какво е станало с Арпози и офицерите му? Бяха ли загинали? Не зная, не ги видях да се връщат.

— Значи — каза главният инквизитор — една пиратска колония е основана на този остров?

Капитанът продължи разказа си.

— Внезапно — каза той — шест големи лодки с гребци се приближиха до моя кораб. В едната стоеше прав непознат офицер. В друга видях, за моя голяма изненада, благородния Анафесто!

— Как? — извика великият инквизитор, който не вярваше на ушите си. — Благородния венецианец?

— Да господари, самият Анафесто! Чуждият офицер ме запита какво желая. Обясних му, че имам мисия от правителството на републиката да разгледам новия град. Той ми отговори, че едно подобно разузнаване е забранено, и че за всяко посещение на острова от чужди кораби се изисква позволение от господаря на острова, граф Санта Рока. Поисках му тогава да ме представи на този сеньор, за да го попитам, защо не е предупредена Венеция за основаването на новата държава. Но офицерите ми отговориха, че Марино Маринели, наричан граф Санта Рока, отсъства в този момент.

Дон Виторио и двамата му помощници се спогледаха изненадани, като замаяни от разказа на капитана.

— Какво казваш? — запита великият инквизитор. — Марино Маринели ли е граф Санта Рока? Каква отвратителна лъжа!

— Позволете ми да продължа доклада си — каза капитанът. — Когато аз поисках настоятелно да посетя острова, чуждият офицер ми заяви, че в подобен случай ще ни смята за шпиони.

— Какво нахалство! — извика великият инквизитор.

В този момент честа оръжейна стрелба се откри от острова. Грохотът на оръдията заехтя силно. Разбрах, че Ариозо е започнал сражение с обитателите на острова. Дадох бързо заповеди на кормчията да отправи кораба към другия бряг, за да се притека на помощ на моя другар, за когото предполагах, че е в опасност. Чуждият офицер ми извика тогава през рупора: „Не се приближавайте до острова край нашите оръдия, ако не желаете да заплатите с живота си тази дързост!“

— Тия думи заслужават едно кърваво наказание! — извикаха двамата инквизитори. — Островът трябва да бъде напълно сринат! Продължете! — добавиха те, обръщайки се към офицера. — Вие отидохте на помощ на другия кораб, нали?

— Пристигнах твърде късно, господари! Ариозо, неустрашимият моряк, разгневен от заплашванията на безочливците, се опитал да слезе на острова със сила. Бреговите батареи открили ужасна канонада срещу кораба. Ариозо отговорил с всичките си оръдия, но снарядите се удряха безрезултатно в естествените скали на острова… Корабът започна да потъва; шалупита на граф Санта Рока обиколиха нещастниците, за да не избяга никой. Започна отчаяна борба, която, уви, не трая дълго. Корабът и неговите геройски защитници паднаха в ръцете на многобройния неприятел!

— Това е бандитизъм! Какъв срам за Венеция! — извикаха инквизиторите, разгневени. — Негодниците ще изкупят безочливостта си!

— В този момент се приближих с кораба си. Заповядах обща стрелба, надявайки се да освободя Ариозо, но градушка от снаряди се изсипа върху мостика ми. Мачтите бяха изпочупени. Като видя, че другият кораб потъва, моят екипаж загуби смелостта си и бе обзет от паника. Трябваше всички да загинем, за да спасим честта си, но аз желаех, господари, да ви уведомя за това чудовищно злодеяние и да призова Венеция за отмъщение… Внезапно два неприятелски кораба и няколко шалупи се показаха от входа на залива… Разбрах техния опит. Те желаеха да ме обградят, да потопят кораба… Вие никога не бихте узнали новината за това нещастие!

— Никога републиката ме се е сражавала с такива пирати — каза великият инквизитор. — Нашата флота е длъжна да очисти Адриатика от това пиратско гнездо!

— Моите хора забелязаха — каза капитанът, продължавайки разказа си, — че един войник от другия наш кораб бе успял да избяга и с плуване се приближаваше към нас. Те го изтеглиха на борда и после започнахме да се отдалечаваме от острова така бързо, колкото ни позволяваха греблата. Неприятелските кораби, като ни видяха да бягаме, изпратиха още няколко снаряда, на които ние отговорихме…

— Съветът на тримата — заяви тогава важно великият инквизитор — ви изказва благодарността си. Ще ви бъде доверена нова мисия и ще тръгнете за острова. Защо ръката ви е превързана?

— В момента, когато снарядите счупиха голямата мачта — отговори капитанът, — едно парче от пея се отчупи и нарани рамото и ръката ми. Позволете ми, господари, да продължа доклада си… Войникът, когото спасихме, ми съобщи, че познал двама млади патриции — Фалие и Манджили, начело на войските от острова и че забранили на Ариозо от името на техния началник Марино Маринели, граф Санта Рока, да се приближи до острова. Знаете останалото.

— Значи незаконнороденият…

Великият инквизитор не можа да сдържи изненадата си.

— Съобщиха ни от Тулон, че бил екзекутиран — каза той.

— Успял е да избяга! — рече Томасо.

— Но Марино Маринели не се е намирал на острова! — каза великият инквизитор.

После разгневен продължи:

— Как? Значи водача на тия пирати, които са избрали скалистия остров за свое убежище, е граф Санта Рока.

Марко стана внезапно, доближи се до Виторио и му прошепна няколко думи на ухото.

— Моят уважаем брат има право! — каза страшният председател на съда. Трябва да се справим незабавно с този избягал роб! Граф Санта Рока напоследък се намира във Венеция… Да се осведомим по-скоро за неговата личност и да узнаем с положителност дали този мистериозен граф е наистина незаконнороденият! Заповедта за арестуването му и за осъждането му могат да бъдат издадени в едно и също време.

Великият инквизитор натовари офицера със следната мисия:

— Идете и отнесете на управителите и на разните военни власти заповедта да заемат веднага всички канали на Венеция при изходите им от града. Бързайте! Не ги откривайте на никой чужденец, на никой чиновник, освен на посочените с моята тайна заповед!

Офицерът се поклони и напусна черната стая, за да изпълни получената задача.

— Ние трябва да смажем главата на тази усойница! — продължи великият инквизитор, обзет от неописуем ужас. — Марино Маринели не ще ни избяга този път! Той ще изкупи злодеянията си. Хиляда зекини ще получи тоя, който го арестува!