Г. Тение
Мистериите на Венеция (85) (или Омраза и любов)

42. Последната жертва на Виторио

След инцидента със скелета Тадео Моро и Зиани продължиха своята инспекция в тълпата, докато Карманиола се върна в палата.

Той се готвеше да се изкачи по стъпалата на перона, когато великият шамбелан Николо Стено, се появи внезапно между колоните и се отправи към него.

Благородникът изглеждаше обхванат от голямо вълнение. В своята бързина бе запазил церемониалното си облекло и просто бе поставил върху очите си маска от черно кадифе.

— Какво търсите с такова безпокойство, шамбелане? — му каза Карманиола.

— Вас самия, сеньор — отговори той. — Аз едва…

— Говорете! Какво се е случило?

— Негово Величество крещи да го заведем на карнавала! Той вижда червено. Иска да убие всички, които го обкръжават и говори само за кръв. Произнася непрестанно ужасни проклятия, които не мога да повторя.

— Какво правят пазачите му? Безпомощни ли са да умирят дожа?

— Те не влизат при него през време на пристъпите му.

— Дожесата уведомена ли е?

— Тя не се намира в палата.

— Знаете ли къде е?

— Нейните камериерки не знаят нищо.

— Добре, отведете ме при дожа! — заповяда Виторио. — Ще му говоря сам.

Едва бяха се изкачили на първите стъпала на почетната стълба, когато чу горе тракане на саби и силни викове.

Повдигна очи и крайно изненадан забеляза самия дож да стои на входа на своя частен апартамент, бледен като мъртвец, с разрошени коси, с блуждаещи и зловещи очи.

Държеше в ръката си сабя със златна дръжка, която размахваше за голям ужас на слугите, които не смееха да го доближат…

— Да, ще отида сам да го намеря и сам ще го убия, незаконнородения — викаше той. — Не се боя от него. Ще му избода очите, ще го измъча.

При тия думи той направи движение, като че ли пробожда противника си.

После в своя делириум подзе:

— Вън от пътя ми, вие, другите или ще убия всички ви! Дожът е свободен, той е свободен.

В този Момент Виторио Карманиола, възползувайки се от обстоятелството, че бе прибрал сабята си, се приближи до него и го стисна за ръката.

— Какво правите тук? — каза той. — Отведете ме във вашите апартаменти. Имам да ви говоря!

— Да, ще го сторя веднага! — отговори той плахо като дете, което баща му заплашва.

Но буйността му отново се прояви.

— Да, нямам време за губене — произнесе той отново. — Вие, другите, не знаете каква опасност ни заплашва! Незаконнороденият иска да отмъсти за смъртта на Гримани!

— Мълчете! — викна строго главният инквизитор, който се разтрепери, чувайки дожът да разкрива тайните, които всички заговорници трябваше да отнесат със себе си в гробовете. — Последвайте ме!

Щом влязоха в спалнята на дожа, Карманиола затвори грижливо вратата зад себе си и му заповяда от името на Съвета на тримата и на сеньорията да не напуща вече това място.

— Взети са вече всички необходими мерки за арестуването на незаконнородения — добави той. — Вие сте обхванат от видения и мисли, които трябва да изчезнат, и произнасяте неща, които никой не трябва да знае!

Луиджи отговори на тия думи с лудешки смях.

— Аз съм дожът и не мога да изпълнявам вашите заповеди! — прекъсна го той. — Ах, не си въобразявайте, че се страхувам. Не, Луиджи Гримани още е този, който трябва да бъде и не се страхува от вашите заплашвания. Вие сте стар, Виторио, и вече почти ослепял. Отмъщението на незаконнородения ще ви застигне по-скоро, отколкото мен, а вие изглежда, че още не подозирате!… Ах, Съветът на тримата е като един палячо със завързани очи! От кога Ни заплашва незаконнороденият! И незаконнороденият се надсмива над вас, понеже кредитът му е пораснал всред народа, докато този на сеньорията и на съветниците е намалял. Да вие не желаете да повярвате, но той ще избие неприятелите си; ще се провъзгласи даже за дож. Ще облече пред народа тази пурпурна мантия, още топла и червена от кръвта на всички ни!

— Какви химери! Какви утопии! Мислите ли, че ако народът се опитва да извърши нещо, нашите войски не ще могат да го смажат?

— Не вярвам! — продължи лудият, който гледаше извънредно ясно на събитията. — Трябва да го убия. Даже, ако е нужно да го извикам на смъртен дуел. С каква цел ще се избиват масите?

„Имаше във Венеция някога един астролог, един умен човек, заклевам ви се, който предсказа всички нещастия през моето съществувание…“

„Ах, огледалото! Духът в летния палат! Полунощният призрак. Още треперя от този фатален час. О, карнавалът ще бъде залян в кръв!“

Луиджи си припомняше ужасното видение, което бе видял някога в огледалото на големия салон в палата в Гвидека.

— Уверявам ви — подзе той, — че страшната нощ е близка. — Днес имах един ужасен сън. Видях всички ви мъртви да се къпете във вашата кръв! Да, ние, всичките: Дондоло и Контарини, Карманиола и Луиджи, и другите. Ах, те са многобройни! И отмъстеният незаконнороден ще се качи на трона през пашите трупове!

— Не произнасяйте подобни думи! — извика великият инквизитор с глас, в който звучеше силен гняв. — Останете тук и очаквайте завръщането ми! Ще ви кажа дали ни застрашава опасност. Надявам се да ви донеса успокоителни новини.

— Съобщете ми само за залавянето на незаконнородения и ще бъда доволен! Останалото не ме интересува!

Великият инквизитор, отчаян от речта на дожа, бе напуснал апартамента, без да дочака Луиджи да престане да говори.

Той се срещна с великия шамбелан и му заповяда да повика веднага аптекаря Иларио Турно, когото да приеме в същия вестибюл и да очаква връщането му.

После отиде в апартаментите на дожесата.

При вида на стареца пажовете, поставени на вратите, се поклониха дълбоко.

Той премина край тях, без да им отправи пито една дума и отиде в съседната стая, където стоеше камериерката на дожесата.

Тя направи тържествен поклон пред стария благородник, когато го видя да влиза.

— Дожесата в апартамента ли си е? — попита Карманиола.

— Нейно Величество напусна палата дегизирана — отговори почтената дама. — Вярвам, че Нейно Величество е отишла при своя уважаем брат, великия капитан.

— Не сте ли приели посещението на един таен пратеник?

— Не, сеньор — отговори дамата. — Никой не е идвал, освен една страшна маска, която беше тук преди около един час.

— Страшна маска ли казваш?

— Ах, сеньор — каза камериерката, ужасена — аз още треперя. Нейната глава бе като мъртвешка, а тялото като скелет. Донесе за дожесата едно съобщение, което не се осмелявам да ви повторя.

— Хайде, говорете! — каза главният инквизитор. — Какво ви каза тая маска? Трябва да зная. Нужно е да бъда осведомен!

Почетната дама изпълни боязливо заповедта му.

— Понеже изисквате, сеньор — каза тя, — ще ви кажа цялата история: той се осмели да произнесе пред Нейно Величество, че падането й е близко и придружи това безочливо предсказание с разни заплахи.

При тия думи камериерката замълча.

— Защо мълчите? — запита великият инквизитор изненадан. — Аз ви заповядах да кажете всичко!

— Той заплаши дожесата със смърт и мъчение… После, когато тя зазвъни със звънчето за помощ, страшната маска избяга. Тогава дожесата изтърча при великия капитан да го информира за събитието и да го накара да пусне шпиони по следите на безочливеца.

Слушайки разказа на камериерката, великият инквизитор съставяше своя план.

— Дожесата знае ли — попита той камериерката, променяйки темата на разговора, че вие ми правите от време на време рапорти върху това, което се случва в палата?

— Не, сеньор — отговори тя. — Ако Нейно Величество би знаела това, тя без съмнение би ме уволнила.

— Е, добре, чуйте тогава това, което ви заповядам и го изпълнявайте! От днес вие ще наблюдавате внимателно всички постъпки на дожесата, ще я следите стъпка по стъпка. Ще ми правите след това обстойни доклади върху всичко, което сте видели или узнали; вие ще кажете не само какво е правила, но също кого е приела, кого е посетила, разбрахте ли ме?

Бедната жена затрепери.

— Имайте милост към мене, благородни сеньор! — извика тя. — Как мога да приема подобно нещо. Задачата, с която ме натоварихте, е пълна с опасности. Не, не мога!

— Знайте, че когато изпълнявате мои заповеди, вие сте под моя закрила и никой няма право да ви бутне! — подзе твърдо великият инквизитор.

Но нещастната камериерка още трепереше. Тя служеше на своята господарка не само по дълг, но от преданост. Тя отказваше да я предаде.

— Желаете ли да ме послушате? Желаете ли да мълчите и да изпълните моята заповед? — подзе великият съдия със заплашителен глас.

Тя най-сетне се разколеба и се съгласи да го слуша. Зловещият старец повтори наставленията си и обеща да възнагради нейното усърдие.

— Това е държавна заповед — добави той. — Знаех, че се колебаете, понеже не си въобразявахте какви биха били последствията от един отказ…

Той не завърши фразата си, виждайки, че е отишъл твърде далеч, желаейки да напомни на своята събеседница ужасните стаи на истината.

— Ще наблюдавам всичко, до най-малките подробности — отговори тя с твърд глас.

При тия думи великият инквизитор направи прощален знак на камериерката, после се върна във вестибюла.

Дон Виторио бе чакал вече няколко минути, когато шамбеланът и Иларио Турно, отровителят на инквизицията, влязоха при него.

При вида на великия съдия, последният се поклони твърде уважително.

После, по един знак на Виторио, шамбеланът напусна апартамента и инквизиторът остана сам с аптекаря.

Виторио заговори пръв.

— Питието, което вие досега доставяхте за дожа, за да успокоите неговите кризи, е загубило първата си ефикасност. Той има нови безумни атаки.

Тогава Иларио Турно предложи увеличение на дозата, даването на едно питие с голяма сила.

— Кажете ми — подзе главният инквизитор, — знаете ли някакво средство, което да може да помогне на дожа да изпадне в непрестанен сън, един сън, подобен на смърт, някое средство, което да му попречи да мисли и да действа?

Отровителят помисли няколко мига, после предложи едно разрешение на проблема.

— Сеньор — каза той, — през време на едно пътуване в Ориента открих чудесно средство, чийто ефект отговаря на вашето желание. Тия, от които го взех, твърдят, че този, който го погълне, сънува съблазнителни неща и като че ли се пренася в друг свят.

— И когато се събужда от тия сънища? — запита обезпокоен дон Виторио.

— Само дълги часове след това, понякога даже един ден, два дни по-късно! — отговори аптекарят. — При събуждането си спящият иска да погълне нова доза от чудния прах, за да се повторят същите сънища, под чието влияние е бил.

— Този прах отрова ли е?

— Той руши малко по малко организма, душата и мозъкът първи се разрушават — подзе Иларио Турно. — Разсъдъкът изчезва малко по малко, чувствата се притъпяват!

Този отговор задоволи великия съдия.

— Тъкмо това е средството, което ми трябва — каза той.

— Как го наричате?

— Това е опиум, благородни сеньор! Днес ние ще дадем на болния една малка доза. След няколко дни ще удвоим дозата и след няколко седмици…

При тия думи Иларио Турно спря, като че ли се страхуваше от ужасното си предсказание.

— Е добре! Какво ще се случи след няколко седмици? — попита великият инквизитор нетърпеливо.

— След няколко седмици болният не ще се събужда вече от своите хубави сънища — отговори студено Иларио Турно.

После той извади от джоба си едно малко шише, което съдържаше мистериозния прах, и добави:

— Можете да сложите уговореното количество в яденето или питието, което ще взема на обеда си; нито вкусът, нито цветът могат да издадат присъствието му. Уверявам ви, че ефикасността на опиума е неотслабваща, понеже пациентът свиква така с тази отрова, че е нетърпелив да я вкуси отново.

Казвайки това, той подаде шишето на великия инквизитор. Дон Виторио му подаде в замяна кесия, пълна с пари.

— Трябва ли да ви придружа, сеньор? — попита Иларио Турно.

— Не, излишно е. Болният ви познава и ще се ужаси, виждайки ви.

— Сложете малко количество! — препоръча още веднъж отровителя преди да се оттегли. — Ако сложите много, ще заспи завинаги…

— Зная, зная. Можете да се оттеглите! Отровителят се поклони и излезе.

Виторио Карманиола се отправи към апартаментите на дожа.

Той се бе погрижил да скрие шишето в джобовете на своята жълта мантия, за да не би болният, който се разхождаше из стаята и си говореше сам, да открие истинската цел на неговото посещение.

— Ах, това сте вие, сеньор! — каза Дожът, виждайки инквизитора. — Чета по лицето ви, че не сте могли да намерите незаконнородения. Той се подиграва на вас и на мене…

— Мълчете! — извика Виторио Карманиола, побледнял от гняв.

— О, о! Как си позволявате да се обръщате така към дожа? — извика Луиджи.

При тия думи той хвана сабята си, за да се запази, като че ли Виторио искаше да го нападне.

— Не ме карайте — произнесе той — да ви накажа за вашата безочливост!

— Спокойствие, Луиджи Гримани! Спокойствие и разум — каза главният инквизитор, който като че ли бе забравил, че говори с един луд. — Не е сега моментът да се разделяме. Знайте, че незаконнороденият е пленник!

— Ах, той е пленник! — извика Луиджи в пристъп на буйна радост. — Е, добре, накарайте да стрелят залпове, накарайте да запалят бенгалските огньове на височината на кулата Сан Марко! Ах, най-сетне, незаконнороденият е уловен! Една подобна новина струва много злато! Къде е пленникът?

— В една от залите на кулите Сан Марко.

— Оставете ме да изтичам горе, за да го пронижа с моята сабя…

— Спокойствие! Вие ще останете тук! — му каза Виторио Карманиола. — Вие не трябва да излизате от тук в този час; не ще ви позволя да отидете при пленника. Народът не знае още нищо за нашия лов и вашата постъпка би му разкрила това! Може би ще предадете всички ни!

— Съобщете новината на народа! Нека знае, че каторжникът и пиратът Марино е най-сетне в наша власт!

— Не още, казвам ви! — каза главният инквизитор, който се стараеше да запази спокойствието. — Първо трябва да си дадем сметка дали народът не е за незаконнородения; трябва да внимаваме да не стане нужда да прибягваме към силите от арсенала.

— Я гледай! — каза дожът учуден. — Откога станахте тъй милостив?

— Откакто вие започнахте да се гневите — отговори великият инквизитор.

После добави, променяйки темата:

— Седнете и се успокойте! Да изпием по една чаша заедно, преди да си легнем. Утре ще ви отведа при незаконнородения, за да можете да утолите омразата си.

— Обещавате ли ми? Мога ли да бъда сигурен? — каза дожът с недоверие. — Значи, утре, нали? Горя от нетърпение.

Очите му блестяха с див блясък, като че ли вече си отмъщаваше.

През това време Виторио, възползувайки се от невниманието на дожа, постави в чашата му малко от опиума, който му бе дал Иларио Турно.

После взе друга чаша и я вдигна във въздуха.

— За преуспяването на нашите планове! Отговори ми на тоста, доже!

Нещастният дож имитира жеста и ентусиазма, симулиран от великия инквизитор, и опразни чашата си до последна глътка.

Виторио едва прикри задоволството си.

Щом изпразни чашата, Луиджи я хвърли върху пода, където тя се разби на хиляди частици.

— Никой — извика той, придружавайки с жест думите си — не трябва да си служи с тази чаша, от която дожът е пил за гибелта на незаконнородения! Да, незаконнороденият, който ни грабна трупа на Гримани и който знае всичко!

После очите му приеха едно особено изражение.

— Горко му! — извика той. — Ах, виждате ли там долу! Виждате ли тази сянка? Това е моят баща, когото вие, Зиани и Малатеста, вързахте през фаталната нощ, когото Дандоло и Контарини нападнаха, когото Фоскари, Тадео Моро и Бордоне въвлякоха насила в подземния затвор.

В своя делириум Луиджи се люлееше. Погледът му бе вторачен в ъгъла на стаята, където му се струваше, че вижда ужасно видение.

Сабята се изплъзна от ръцете му и падна с шум върху пода.

Като че ли опиумът бе започнал да действа, дожът изглежда, че бе загубил съзнание.

Но Виторио, когото пророческите думи на дожа бяха накарали да затрепери, се спусна бързо към него и го повлече до спалнята.

Там постави болния върху меките копринени постели. Дожът бе в състояние, близко до смъртта.

Великият инквизитор застана няколко минути прав до спящия и го наблюдава внимателно.

Когато се увери, че Луиджи Гримани е потънал задълго в мъртвешки сън, потърси една чаша, напълни я с вино, постави в нея малко от страшната отрова и остави чашата върху една малка мраморна масичка в спалнята на дожа.

После излезе от дожовия апартамент и отиде в залата на съда.

По пътя срещна във вестибюлите слугите на дожа; последните, лишени от управление, не знаеха какво да правят.

Дон Виторио им даде заповед да бдят върху болния дож и да му дадат чашата с вино, която се намира в спалнята му, щом се събуди.

Когато главният инквизитор влезе в черния салон, двамата му помощници бяха вече там, седнали на кадифените си столове.

Малко след това маскираният слуга влезе на свой ред и съобщи, че Хасан, негърът, очаква вън.

Робът влезе веднага след това. Лицето му бе мрачно, навъсено.

— Ах, нека сеньор — отвърна той на въпроса на великия инквизитор — не наказва негъра. Сазим и Хасан действаха с енергия, с решителност, обаче, Хасан носи лоша новина.

— Видяхте и проследихте скелета — каза Виторио. — Последният не би могъл да ви убегне, понеже се бе отправил по посока на арсенала; вие не можахте да направите друго, освен да го хванете! Кой се крие под тази маска?

— Негрите го проследиха действително чак до арсенала, господарю — отговори Хасан, — после той внезапно изчезна, без да остави следи…

При тия думи великият инквизитор се разсърди.

— Милост, господарю! — замоли се робът. — Изслушайте Хасан. Негрите претърсиха арсенала отдолу догоре, но не можаха да го намерят. Скелетът беше изчезнал; той сигурно се е хвърлил във водата.

Това обяснение не задоволи дон Виторио. Той се разгневи и избухна в ужасни проклятия.

— Ти трябва да го намериш, да тръгнеш наново по следите му — извика той, — ако не искаш да се изложиш на гнева ми. Не се връщай, без да си открил тази безочлива маска. Ако се завърнеш без успех, ще увиснеш на въжето. Помни добре какво ти казвам! Хайде, побързай!

Хасан излезе бързо не толкова от усърдие, колкото от ужас.