Г. Тение
Мистериите на Венеция (64) (или Омраза и любов)

21. Лъвът на Адриатика

Вечерта настъпи. Сенките на нощта като че ли покриха с един воал на забрава ожесточените сражения, които се бяха разиграли в спокойните води на Санта Рока.

Галерите на Марино бяха хвърлили котва в пристанището. Върху техните палуби, напоени с кръв, отрупани с платна, въжета и разни останки, нищо не се движеше.

Вън от канала на залива неприятелските кораби бавно маневрираха, заемайки нови позиции за през нощта. Техните продълговати форми, почти призрачни се очертаваха около острова в една широка концентрична линия.

Маринели и Фалие бяха слезли от корабите и отидоха при д’Артенай. Те поздравиха френския офицер и неговите смели артилеристи за енергията и смелостта, която бяха показали по време на сражението.

Но и двамата бяха загрижени и обезпокоени. Санта Рока и неговите смели другари едва се бяха отървали от гибел. Флотата, отначало победоносна, бе принудена да отстъпи, пред многобройните кораби, за да избегне унищожението. Един обръч от желязо и огън се бе образувал около малкия остров.

Защо Марино се бе отказал да последва съвета на д’Артенай? Той съжаляваше горчиво за решението си да заповяда на Оргосо да не се намесва.

Адмиралът на Маринели не бе посмял да наруши заповедта на своя началник. Той се бе ограничил да кръстосва в открито море, без никаква цел, без никакъв план. И сега рискуваше да бъде забелязан от неприятелските наблюдатели, да бъде смазан от превъзхождащите го по брой и сила и да даде на безсилния Маринели зрелището на едно второ поражение, окончателно за Санта Рока.

Отдадени на тия мъчителни размишления, Маринели и Фалие се разхождаха по дължината на брега, проверявайки поставените тук-там постове за предпазване от една нощна атака.

Внезапно срещнаха отново д’Артенай, който идеше да даде последните си инструкции на хората от батареите и да се прибере в жилището на граф Санта Рока.

Френският благородник протегна ръка, за да му засвидетелства своето доверие и симпатия. Маринели го прегърна, като че ли тия ужасни часове на тъга и несигурност скоро щяха да се заменят с триумфа на мъничкото царство и неговите благородни господари.

После тримата се отправиха към крепостта, откъдето тъкмо излизаха нисшите офицери.

На върха на кулата, в стаята на картите, един важен разговор се започна между тримата мъже.

— Не можах да спечеля победата — каза Марино с твърд глас, — но аз още пазя моята пламенност и моята смелост от първия час… Ние ще имаме своя реванш и ще победим — добави той, подкрепен от д’Артенай. — Сега ще се посъвещаваме!… Моето мнение е щом се съмне да подновим нападението. Ще привлечем неприятелските кораби под огъня на нашите батареи и флотата ни ще действа срещу флага им.

— Този план е превъзходен — каза Фалие. — Но трябва да устроим една тройна офанзива, като действаме задружно с Оргосо. Как ще можем да му предадем тази заповед? Зрителните сигнали, с които си служихме досега, не могат да предадат новите заповеди освен предварително условените съобщения. Невъзможно е да го уведомим с тия примитивни апарати за часа и точното място на сражението.

— Още повече — добави д’Артенай, — че островът е блокиран от всички страни. Никаква шалупа не може да се опита да премине венецианските линии и да отнесе на нашия приятел заповедите.

— Трябва на всяка цена да достигнем до Оргосо! — подзе Маринели с глас, който издаваше безгранична смелост. — Ако никой от нашите хора не е достатъчно ловък да премине неприятелските редове, ще отида аз самият да намеря моя верен адмирал и да му предам заповедите си!

При тия думи Фалие и д’Артенай се развикаха, молейки Маринели да не се поддава на своята буйност и да не предприема тази отчаяна постъпка.

— Не произнасяйте тези думи за отчаяност, мои приятели — отговори Маринели, чиито очи бяха блеснали с буен пламък. — Моето решение е взето; ще отида сам, преминавайки неприятелските редове, до флотата на Оргосо и ще нанеса на робите на моя брат най-позорното поражение. Да, аз ще успея в моята смела постъпка или ще загина.

Фалие едва прикриваше изненадата и мъката си. Той виждаше Марино обхванат от една луда мисъл. Вече предвиждаше анархията, разделянето на партии. Виждаше острова лишен от неговия началник, а жителите му заловени и подложени на мъки.

Фалие постави ръката си върху рамото на Марино, своя приятел и началник, и му каза с почти умоляващ тон:

— Бъдете умен, мислете, че от вашето спокойствие и вашата мъдрост зависи съдбата на всички ни. Вашето решение е безумно…

— Ще следвам решението си до стигане на целта. Ще ида да предам на Оргосо заповедта да се нахвърли върху тила на неприятеля, когато види да се развява на върха на фара фамозното знаме, украсено с лъва на Адриатика!

Д’Атренай и Фалие не се опитаха повече да противоречат на Маринели. Решението на героя бе непоколебимо.

— Поне оставете ме да ви придружа във вашата опасна експедиция! — предложи Фалие с твърд и решителен глас.

Маринели посрещна благородното желание на своя приятел с голяма радост.

— Нашата отплата — каза той — ще бъде или успехът, или смъртта. Вашето желание да ме придружите много ме радва. Докато аз откача от адмиралския кораб неговото прочуто знаме, вие ще идете при Оргосо и ще му предадете заповедта за вземане участие в сражението.

Д’Артенай стоеше неподвижен, безмълвен, с тъжен и неспокоен поглед.

— Що се отнася до вас, д’Артенай — подзе Марино, — вие ще поемете командването на войските на острова и на артилерията. Утре до залеза на слънцето победата трябва да бъде решена в наша полза… Да побързаме — добави той, обръщайки се към Фалие. — От успеха на предприятието от тази нощ зависи утрешният ни успех, триумфът на нашата кауза. Да оставим нашите облекла с богати бродерии, които издават званието ни, и да се дегизираме като рибари и моряци!

Д’Артенай изглеждаше подтиснат. Той не се осмеляваше да вярва в успеха на почти безумния план на Марино и Фалие.

— Нека Бог да ви закриля! — каза той, сбогувайки се със своите двама приятели. — Нека провидението направи пак да се видим!

Марино и Фалие излязоха бързо от крепостта и отидоха в складовете на флотата, където се намираше голям избор от дрехи и панталони за моряците.

Двамата благородници смениха дрехите си, после тръгнаха към брега, преобразени и неузнаваеми.

Маринели бутна по рамото един часовой, разкри му своето инкогнито и го запита не е ли забелязал някоя лодка наоколо. Фалие запита за същото много други часовой. Всички отговориха, че нищо не са забелязали в околността.

Изпълнени с доверие и смелост, Марино и Фалие съгледаха до брега една малка лодка, лека за управление. Те се качиха в нея.

Със силен удар на греблото Фалие отдалечи лодката от брега.

Те се отправиха точно срещу адмиралския кораб, чийто масивни форми се очертаваха в тъмнината.

Двамата мъже вече се бяха напълно предали на опасната си съдба. Тяхната лодка се носеше грациозно по черните води и се приближаваше все повече и повече до неприятелските кораби. Брегът вече бе изчезнал от очите им и силуетите на плаващите крепости изпъкваха пред тях.

Сенките на големите венециански галери изглеждаха, че повече закрилят, отколкото да застрашават малката безстрашна лодка.

От техните палуби никой не можеше да я различи, а още по-малко да се вглежда навън и да наблюдава морето.

Следователно, двамата гребци изглеждаха облагодетелствани от съдбата.

Пълно мълчание цареше върху корабите от ескадрата. Никаква светлина не блестеше, нищо не се чуваше по палубите.

Екипажите, изтощени от страшната битка през деня, отдавна се бяха прибрали в хамаците. Неколцина войници, поставени на стража на всеки кораб, седяха край мачтите и не подозираха приближаването на една лодка от острова.

С един сръчен удар на греблото, чийто шум се заглушаваше от грохота на вълните, които се разбиваха в стените на корабите, Фалие приближи лодката до големия адмиралски кораб.

Решителният час бе настъпил. Марино помогна на другаря си да намести лодката до въжената стълба, която висеше отстрани на кораба, после хвърли наоколо проницателен поглед.

Нищо не се движеше. Никаква светлина, никакъв сигнал не бе запален на борда. Само адмиралският салон изглеждаше осветен. През една пролука на завесата прозираше светъл лъч.

— Ще сляза тук! — каза тихо Марино, хващайки се с ръце за стълбата. — Виждате ли това знаме? — добави той, посочвайки на Фалие знамето, което се развяваше на мачтата. — Това е адмиралското, с лъва на Адриатика. Заклел съм се да достигна до него.

Марино даде една последна поръчка на Фалие и му заповяда, като изпълни мисията си, да се върне и да спре до същата въжена стълба, за която той се държеше.

Фалие беше твърде обезпокоен и почти се страхуваше при мисълта за безстрашието, което Марино бе показал.

— Вие отивате към гибел — каза той на приятеля си.

В действителност Марино виждаше ясно какви опасности го очакваха. Фалие можеше да закъснее по пътя, даже да бъде нападнат. Маринели през това време можеше да бъде заловен от неприятелите си.

Фалие се отдалечи, неспокоен, почти отчаян. Марино се хвана за пръчките на въжената стълба, остана за момент замислен, с поглед, отправен към лодката на приятеля си, която малко по малко потъваше в нощта и изчезваше.

Маринели пристъпи към работа. Той се покачи на оградата и се ослуша. Стори му се, че чува шум от много гласове. Той предположи, че адмиралът е събрал своите офицери при себе си и разискват нов план за нападение.

Марино не можеше да се сдържи и искаше да чуе какво си говорят. Но един глас му направи впечатление измежду другите. Струваше му се, че е познат. Беше жертва на някаква измама или наистина познаваше тайнствения събеседник?

Маринели се закатери и с голяма предпазливост подаде глава над оградата и хвърли изпитателен поглед върху мостика на кораба.

Отначало той не видя нищо подозрително и помисли, че мостикът е съвършено пуст. После забеляза, близо до един стълб, задрямалия часовой, който стоеше неподвижен, облегнат на стълба. Нещастният човек изглеждаше капнал от умора и забравил длъжността си.

Венецианците действително се съвещаваха, както началниците на Санта Рока и никой от офицерите на ескадрата не предполагаше удара, който им готвеше неприятелят.

Марино стъпи на оградата, намести се до една греда и застана неподвижен като статуя, за да не събуди часовоя.

Той още не се осмеляваше да се движи свободно по палубата. Всеки момент адмиралът или някой от неговите офицери можеше да се изкачи на мостика, да го познае и да вдигне тревога. Маринели тогава би бил безвъзвратно загубен.

Внезапно той чу гласовете да се разнасят по-ясно от кабината. Неговите опасения се оправдаха. Офицерите бяха свършили съвещанието си и се изкачваха върху моста. Той отново чу същия глас, който го бе заинтригувал така силно. Тръпки преминаха по тялото му. Обзе го предчувствие за предателство.

От страх да не бъде открит, той се прехвърли отново през оградата и слезе по въжената стълба така ниско, че да може да наблюдава повърхността на моста, без да бъде забелязан.

Едва бе заел тази нова позиция, когато чу шум от стъпки по стълбата, водеща от кабината към моста.

Този шум бе също едно предупреждение за часовоя, който излезе от дрямката си, взе правилна стойка и започна да се разхожда с правилни и монотонни стъпки.

Двамата мъже се появиха на върха на стълбата. Единият беше адмирал Мило, а другият… Джакопо Граси, бившият другар по съдба на Маринели, горделивият комендант на неговата флота, когото бе изгонил от своето общежитие за пиратско дело.

При вида на предателя, Маринели почувствува сърцето си да бие до пръсване в гърдите му. Той стисна юмруци; очите му пламнаха от гняв. После изведнъж си спомни за опасното положение, в което се намираше, слезе две стъпала по-ниско и се скри съвсем зад стената на кораба.

Граси познаваше организацията на остров Санта Рока, неговата защита, флотата му, в най-малки подробности знаеше също слабите точки на острова. Отсега нататък адмирал Мило, осведомен за разположението на силите на островитяните на Санта Рока, за мястото, където се намираше Оргосо, можеше да излезе победител от ожесточения и неравен двубой.

Цялото дело на Марино би било разрушено и унищожено завинаги. Неговите постройки, неговата флота, съкровището му биха попаднали в ръцете на омразния тиранин, неговия безсърдечен брат. Отмъщението му би било само празни думи, над които инквизиторите ще се надсмиват.

Маринели, измъчван от тази мисъл, си представяше цялата опасност. Кипеше от ярост…, а смъртта го заплашваше от всички страни: двамата благородници се намираха близо до стълбата и можеха с един бегъл поглед да забележат върховния вожд на Санта Рока. Вълните, леко разпенени, се блъскаха във въжената стълба и отнемаха на нещастния Марино всяка надежда за бягство.

Защо Мило придружаваше Граси върху моста? Дали предателят случайно бе излязъл?

Маринели може да чуе следния диалог между тях:

— Снощи битката беше твърде уморителна, адмирале. Утре ни очаква обаче успех. Отпочинете си, моля ви!

— А Вие — запита адмиралът, — неуморим ли сте? Не ви ли трябва почивка?

— Не мога, адмирале — отговори Граси с мрачен тон. — Чувствам се твърде неспокоен, неспособен да заспя. Върнете се във вашата кабина, сеньор. Що се касае за мене, ще се разходя по моста и ще подишам пресния морски въздух.

При тия думи адмирал Мило се сбогува, после добави с нисък глас, в момента, когато се отдалечаваше:

— Имам честната ви дума, сеньор, че не ще напуснете моя борд преди сутринта.

— Не се страхувайте, адмирале. Имам интерес да удържа думата си. Ще ви служа за водач. Отпочинете си няколко часа и очаквайте денят, да освети вашия триумф, превземането на острова и пленяването на неговите жители.

Мило отправи лек поздрав към предателя, после влезе в кабината си.

Джакопо Граси остана няколко минути сам върху моста, после отиде към задната част на кораба, където се разхождаше часовоят.

— Граси трябва да загине. Той трябва да изкупи със смърт предателството си! — закле се Маринели.

Той искаше да скочи върху моста, да се спусне върху подлия благородник и да го удуши, но размисли и разбра необходимостта да бъде благоразумен. Неговата главна цел беше не да наказва предателя, а да се сдобие с прочутото знаме, което се развяваше върху средната мачта.

Положението на Маринели ставаше все по-критично. Граси, който бе започнал да се разхожда, мина близо край Марино. Един поглед, хвърлен случайно през борда, можеше да открие мистериозния моряк.

Фалие бе още далеч в морето. Един дълъг час щеше да измине до неговото завръщане.

Марино взе едно отчаяно решение. Той извади камата си от пояса, изкачи се по въжените стъпала и разгледа моста с бърз поглед.

Забеляза, че Джакопо Граси се бе спрял в задната част на кораба и разговаряше на нисък глас с часовоя. Бе сам срещу двамата противници.

Бе въоръжен само с една кама, някоя случайност можеше да го погуби безвъзвратно.

Реши да отиде срещу смъртта, да измами открито бдителността на часовоя, поставен близо до кормилото.

След като пресметна на около петдесет крачки разстоянието, което отделяше мачтата от задната част, той премина оградата, наведе се да не бъде забелязан и стигна до мачтата, движейки се наведен.

Не само че бе успял да измами бдителността на двама венецианци, но също бе можал да се укрие, благодарение на един куп платна и въжета на това място на моста, откъдето можеше да постави в движение въжетата, които придържаха знамето.

Една макара изскърца. Този шум обърна внимание на Граси и на войника. Второ изскърцване се чу; вече знамето бе смъкнато на десетина метра, но повторният шум се стори подозрителен на Граси.

Маринели, предчувствайки опасността, която се приближаваше, побърза в работата си и в миг прочутото знаме бе в неговите крака. Той си послужи с камата, за да пресече връзките, които придържаха знамето, обви го около себе си и го превърза на кръста си.

В този момент Граси се приближи до мачтата, за да си даде сметка за чудната маневра… Но едва бе надникнал над въжетата, за да види по-добре чертите на човека, който бе дошъл да снеме знамето, непознатият моряк излезе бързо от скривалището си и се отправи към него с вдигната кама.

Граси отстъпи ужасен и пребледнял. Отначало помисли, че пред него е пиян човек или вулгарен престъпник. После позна Маринели, своя бивш господар и приятел, който си бе позволил да го съди.

Граси се приготви да се предпази от противника си, изваждайки камата си и готов да продаде скъпо живота си.

— Дошъл съм навреме, за да бъда свидетел на твоето предателство — извика Маринели, обхванат от гняв и омраза. — Трепери! Последният ти час е ударил. Божието наказание скоро ще те постигне, след това на твоя господар, който подло си излъгал.

В този момент Граси, който бе уловил Марино за ръката, повика пазача. Но неговите думи заглъхнаха в страшно хъркане…

— Ето, умри! — извика Марино, забивайки камата си в гърдите му.

При тия думи Марино го блъсна силно към оградата и го наклони към морето.

— Кой сте вие! Откъде сте дошли? — попита часовоят Марино, заплашвайки го със сабята си.

— Това е Марино Маринели… — извика тогава Граси в предсмъртно хъркане.

Марино го блъсна в морето…

През това време войникът бе отърчал към задната част на кораба, за да удари звънеца и разбуди целия екипаж. Марино го последва, искайки да го задържи, но нямаше вече време.

Войникът бе ударил звънеца и веднага се чу шумът на войниците, които скачаха от своите хамаци, офицерите, които вземаха сабите си и биенето на големия звънец в долното помещение.

Марино бе загубен. Смъртта му предлагаше два изхода: или ужасните мъки, на които щяха да го подложат неприятелите му, или смъртта във водите, далеч от всякакви палачи.

За момент го обзе лудата мисъл да се сражава със своите неприятели, да започне една борба сам срещу адмирал Мило, но после се отказа от този безумен проект и помисли за морето.

Далечният спомен за Бенито Мадреселва, неговият другар по верига в Тулон, потънал след своята смърт във водния гроб, без молитва, без съжаление, възкръсна в неговата памет. Този край му изглеждаше по-спокоен и по-поетичен от позорните мъки, които му готвеше неговият омразен брат и съучастниците му.

Решението бе взето. В момента, когато разбудените моряци се показаха на моста, Маринели се хвърли в развълнуваното море.