Г. Тение
Мистериите на Венеция (55) (или Омраза и любов)

12. Пристанищната стража

Още от предната нощ, по заповед на Съвета на тримата, лагуните бяха окупирани от всички страни, в Джорджия, в плиткото място, от Сан Дона до Пиав, на континента и по далеч, при Порто ди Лидо и Порто ди Маламоко.

Венеция бе оградена с един огнен пояс, при пресичането на който нито един чуждестранен кораб, пуснал котва в пристанището, не можеше да мине, без да бъде видян. И най-малката лодка, която се доближеше до наблюдателните кораби, пътникът, който стигаше до някой часовой, поставен на сушата, биваха принуждавани да се върнат обратно във Венеция.

Никой не знаеше за тия мерки и предполагаха, че Маринели се разхожда спокойно в града, неподозиращ опасността, която го дебнеше.

Това беше мнението на всички офицери и войници. Те смятаха, че полицаите на Зиани не ще закъснеят да открият дирения в скривалището му.

При Джорджия, Леандро Малатеста командуваше морската дивизия. В Пиав Даниел Фоскари бе поел върховното командване на крайбрежните постове. В Сан Дона Енрико Бордено се намираше начело на своята кавалерия.

Що се отнася до Тадео Моро, той се бе настанил на адмиралския кораб до Маламоко, а великият капитан бе при Лидо, върху кораба, носещ комендантския флаг.

Така Съветът на тримата бе напълно сигурен в успеха, понеже грижата за залавянето бе подета от самите патриции. Можеше да се забележи, че на работа се бяха заловили всички, чиито имена фигурираха в списъците на виновниците, издълбан от Бертучио в каменните плочи на Санта Рока. Те имаха двоен интерес да заловят незаконнородения и да го премахнат.

Върху адмиралския кораб, който бе при Лидо и където се намираше Силвио Зиани, царуваше ред и пълно спокойствие.

На една част от екипажа бе позволено от адмирал Мило да слезе на сушата. Другата част се бе прибрала в кабините си при падането на нощта, за да си отпочинат.

На предната част на кораба множество офицери бяха седнали около една маса и разговаряха оживено. Близо до носа двама войници, които бяха стража за през нощта, държащи в ръцете си по една сабя с голямо острие, разговаряха тихо.

Нямаше по-скучно нещо от това да правиш по сто крачки върху моста през цялата нощ, да наблюдаваш кораба и морето. Това бе още по-тягостно, тъй като нищо подозрително не бе забелязано.

Луната, полуиздигнала се, изглеждаше, че скоро ще се скрие. Големи черни облаци, които все повече се сгъстяваха, се изкачваха непрекъснато на хоризонта.

Можеше да се забележи ясно първата линия от наблюдателните кораби. Те бяха на около двеста крачки един от друг. Една втора линия от фрегати и галери образуваха полукръг около остров Сан Николо и изглеждаха като гора от мачти.

Двамата войници, които наблюдаваха от наблюдателните пунктове на адмиралския кораб, прекарваха времето в разговор, използвайки обстоятелството, че никой не ги наблюдава.

Офицерите се развличаха също, като се бяха настанили удобно на другия край на кораба и опитваха фините вина и ликьори.

— Нощта ще бъде тъмна, Карло — каза един от тях. — Погледни тия буреносни облаци, които се събират. Незаконнороденият може да използва бурята.

— Как? Какво искаш да кажеш? — попита Карло.

— Ако вятърът се повдигне и разстрои линиите на фрегатите и галерите, Марино ще успее да си пробие път!

— Чуй да ти кажа, Марко — заяви Карло, — какво узнах. — Този Марино Маринели може да намери навсякъде изход, където поиска.

— Как си узнал това, Карло? — запита Марко, живо заинтересуван.

— Шт! Никой не трябва да ни чуе!

— Никой не ни подслушва, хайде говори! — каза ниско Марко.

— Той е подписал един договор с дявола. Може, ако желае, да се промъква през дупката на някоя ключалка или да се преобърне на друго лице или друго същество!

— Истина ли казваш, Карло? — запита Марко учуден, хвърляйки бърз поглед към морето, леко развълнувано и слабо осветено от луната.

Карло продължи:

— Зная това от Паскал, слуга от палата на дожовете. Той ми разказа, че Маринели се явил на дожа на огледалото.

— А как е узнал това?

— Паскал чул един ден дожът да си разговаря самичък. Това не е всичко, Марко. Преди дванадесет дни на празника на Луиджи, в палата, го заловили под маската на кръстоносец. Но той се отскубнал от ръцете им и изчезнал. Паскал добави, че тогава почувствал в салона силна миризма на сяра и дим.

— Света Богородице! — извика Марко ниско. — Какво говориш? Това е истинско чудо!

— Оттогава — продължи Карло — са го забелязали на различни места, но никой не е можал да го залови. Той се смеел под носа на всички. В момента, когато смятали, че го държат, той призовавал на помощ дяволското си изкуство и в ръцете на преследвачите оставала само мантията му! Ето защо са мобилизирани всички войски.

При тия думи той хвърли неспокоен поглед върху водата, като че ли се страхуваше да не се появи тоя, за когото говореше.

Уверявам те, че всички тия хора, които са вдигнали оръжие срещу него по височайша заповед, го уважават. Те го обичат заради доброто му сърце. Но и се страхуват от него, понеже знаят, че е способен да изпрати всички ни в ада, ако пожелае!

— Ббббр! — потрепери Марко. — Тази нощ ще бъде страшна. Морето се е развълнувало и облаците ще покрият напълно луната.

— Вярвам, че Марино тази нощ не ще премине, без да се случи някое странно събитие. Предчувствам го със сигурност!

— Ти ме ужасяваш!

— Ти си един страхливец, Марко — заяви другият. — Вярваш ли, че незаконнороденият ще пожелае и нашето погубване? Той е добър, честен и великодушен човек. Неговото злато е чисто от всякакви примеси и тежи добре. То е така ново, като че ли той го е излял! Той събира хора за своя служба.

— Събира хора ли? Откъде? — попита Марко.

— От Брандоло и Анкона — отговори Карло. — Той не е скъперник като републиката. Неговите заплати на ангажираните са истински келепир!

— Но — каза Марко малко поуспокоен — нали той има договор с дявола?

— Какво ги интересува това войниците? Спомняш ли си за генерал Фаратри? Е добре, й той бе сключил договор с дявола. Неговите войски не бяха ли затънали в богатства?

— Шт, Карло! Не оставяй да те чуе никой, че питаеш почит към незаконно родения, понеже последният ти час ще удари скоро…

За момент Марко млъкна и се замисли.

— Все пак — подзе той внезапно — всеки трябва да се грижи за интереса си. Погледни долу веселите сътрапезници, които пият кипърско вино: Мило, адмирала, великия капитан и двама офицери. Те тънат в злато и почести, докато ние, бедняците…

Карло щеше да отговори на своя другар, когато последният, с внезапен жест го хвана за ръката.

— Нека света Богородица да ни закриля! — извика той внезапно. — Погледни там!

Той посочи с пръст един предмет, който се движеше върху повърхността на водата.

— Ангелите да ни помагат! — извика той уплашен.

— Какво видя?

— Една лодка, Карло — каза Марко. — Една лодка, в която има един гребец с чудно лице!

— Тъмнината те е заблудила, бедни ми Марко! Виждаш призраци.

— Пази се, моля ти се Карло — каза Марко. — Не ни излагай на опасност!

— Охо! — отговори Карло, спокоен. — Сега забелязах лодката. Свръхестественото същество в нея не е нищо друго, освен един негър, облечен в черна дреха и бял панталон.

— Как, негър ли? — попита Марко недоверчиво. — Да, видях го и аз. Хей, стой! Кой си ти?

Един смях отговори на вика на войника. Видяха как гребецът вдигна и заби греблата във водата със силен тласък.

— Приятел! — викна най-сетне последният. — Аз съм негърът на великия капитан!

Офицерите, които бяха чули вика на Карло, станаха от масата и се доближиха до оградата, за да разгледат морето.

— Това е той! — каза Силвио Зиани. — Това е Горо, който ми носи някоя новина… Какво ли означава твоето идване? — го запита той, когато негърът беше вече на борда.

Горо се разсмя.

— Нека великият капитан да се сърди! — каза той. — Горо е искал също да си играе една малка шега.

— Какво? Как се осмеляваш да ми говориш така? — попита го строго Зиани, който бе заел мястото си до масата, отстрана на адмирал Мило.

— Сега е карнавал, велики капитане. Всички се забавляват. Горо се смеси с маските, заблуди се в една красива блондинка и не можа да намери пътя си!

— Може да ти се вярва — каза Зиани, — тъй като не съм те виждал днес. Знаеш ли какво заслужава твоето забавяне?

— Не велики капитане — отвърна негърът. — Горо би искал да получи двете хиляди зекини, да, голямото богатство, две хиляди зекини!

При тия думи очите на негъра светнаха със странен блясък, а ръката му правеше движения, като че ли брои пари.

При вида на тази мимика на Горо адмирал Мило не можа да сдържи смеха си.

— Прави ми впечатление на голям хитрец — каза той на Силвио Зиани.

— О, той е един изпечен каналия, както всички негри от Тунис, благородни Мило — отговори великият капитан. — Той е един негодник, достоен за всякакви низости.

Горо се засмя.

— Великият капитан — каза той — разкри всички престъпления на негъра, преди Горо да е помислил да ги извърши. Обаче, Горо от ден на ден става все по-честен.

— Хайде — запита старият адмирал, развеселен от разкаянието на негъра, — ще ни разкажеш ли твоята история за двете хиляди зекини.

Горо вдигна рамене и отговори:

— Горо мисли, благородни сеньор, че наградата не би била толкова голяма, ако някой може да я заслужи!

— Безумецо! — извика Зиани, разгневен от бавния разказ на негъра. — Ти се осмеляваш да намекваш, че обещанията на Съвета на тримата са лъжливи. Тази награда ще възнагради усилията на някой смел и съобразителен човек!

— Великият капитан има право — каза негърът. — Но той трябва да знае, че работата е по-мъчна, отколкото изглежда!

— Да не си въобразяваш, че гъските ще падат печени в устата ти? Ако тази награда то бъде вече дадена, ти може да смениш господаря си или отечеството си, както вече си правил. Но си спомням сега, че ти някога беше роб на незаконно родения. Ти си го срещнал във Венеция. Той без съмнение не подозира, че ти си постъпил на моя служба и че асперираш за двете хиляди зекини! Тъкмо е бил моментът да го заловиш! Отговори негоднико! Струва ми се, че първата ти грижа в деня, когато се появиш в палата ми, беше да ми съобщиш за смъртта на този каторжник? Какво означават всички тия противоречия?

— Велики капитане, Горо е съобщил това, което знае. Когато е узнал, че Маринели е още жив, той бе смаян. Не можеше да повярва на ушите си!

— Ти знаеш добре местата, където се крие във Венеция — прекъсна го великият капитан. — Твоята длъжност е да намериш дирята му. Страхуваш ли се от този човек?

— Не се страхувам, велики капитане — каза негърът. — Двете хиляди зекини са достатъчни да направят Горо смел и разумен, но… хубавото момиче! До последната нощ очите на Горо не виждаха друго освен нея. Само на сутринта мисълта за златото дойде на ума му и той започна своите издирвания.

— Без да узнае нещо особено — добави великият капитан.

— Какво мисли сеньор за Горо: че негърът въпреки неуспеха си ще претендира за наградата.

— В този костюм ли правиш издирванията? — запита Зиани.

— Великият капитан знае — отговори Горо, — че негърът е беден, за да се костюмира. Благородникът Тадео Моро му даде една изтъркана сенаторска мантия, дожесата му подари една маска, а шапката…

Негърът се прекъсна.

— Е, защо се колебаеш? — попита Мило, комуто разказа на негъра доставяше удоволствие. — Каква е историята с шапката?

— Хм! — започна негърът със затруднение. — Това е лошото. Отдавна вече Горо чувстваше непреодолимо желание… Той се съзнаваше.

— О, разбрах те, обеснико — извика Зиани. — Ти си харесал шапката и си я откраднал!

— На Риалто, велики капитане! — отговори Горо с откровеност. — Но Горо се кълне, че този продавач, от когото я взе, я е откраднал пръв!

— И поради това мислиш, че постъпката ти може да се извини?

— Горо не познава добре законите и обичайте на християните — подзе негърът, — но сега мисля, че по-добре беше да не бе откраднал тази шапка.

— Охо, ти се разкайваш? — попита адмиралът, смеейки се.

— Горо мисли да я върне на продавача!

— Когато я взе, продавачът не те ли хвана за яката?

— Той имаше такова намерение,… но Горо му извика, че я взема да я опита и когато оня не го поглеждаше, Горо изчезна! Ах, но какъв хубав просяк стана от Горо! Той вдъхва уважение! Великият капитан може да го свидетелствува. Маската прави Горо съвсем неузнаваем.

Всички момичета го мислят за богат търговец на пъпеши на площад Сан Марко и ако Маринели също бе видял Горо, без съмнение би правил всевъзможни предположения, преди да познае Горо под неговата маска. Нека сеньор вярва на своя предан роб, когато му казва, че е търсил и шпионирал. Горо сложи цялото си умение в ход. Негърът иска да говори за една маска, която сигурно не е била Марино Маринели, понеже последният беше маскиран като кръстоносец, но в която, Горо се заклева, е открил една важна персона!

— Хайде, говори, негре — настоя Зиани. — Може би сетне ще ни кажеш някоя следа.

— Това беше едно синьо домино, велики капитане! — каза той. — Горо не можа да проникне в неговото инкогнито. Той сигурно е някой чужденец, съюзник на пиратите на Маринели!

— Защо не си се опитал да го заловиш? — попита Силвио недоволен. — Твоята длъжност бе да го привлечеш към палата на дожовете, където можеше да се хвърли светлина върху неговата личност.

— О, Горо се опита да го привлече, но другият отхвърли неговите покани. Горо не можеше да го арестува сред толкова много хора, без да наруши грубо позволената търпимост на карнавала. Обаче това синьо домино изглеждаше много подозрително!

— Къде отиде то после? — запита Зиани все по заинтересуван.

— То внезапно изчезна — заяви негърът — като че ли потъна в земята. Маринели дали няма някой кораб на котва в лагуните? Благородните сеньори не знаят нищо повече, но сигурно знаят по-малко от Горо… Великият капитан не се ли изненада, като видя Горо да пристига в червена дреха и бял панталон?

— Какво означава този намек? Какво искаш да кажеш? — запита Зиани учуден.

— Е добре, това означава, че негърът е махнал маската си, понеже вече не може да открие Маринели и от сега нататък няма защо да се страхува!

При тия думи негърът хвърли бегъл поглед върху вълните, които като тъмни сенки се удряха в стените на кораба. Би могло да се каже, че успя да различи някакъв предмет сред тъмнината, която се бе спуснала над морето.

— За втори път — каза той внезапно — двете хиляди зекини се изплъзнаха между пръстите на Горо.

— Как, какво се е случило? Какво казва негърът? — извикаха едновременно адмиралът, Силвио Зиани и офицерите.

Отново негърът хвърли поглед към морето. Очакваше ли нещо?

— Хм! Какво се е случило ли? Горо сам не го знае, господари. Но то е чудно, почти свръхестествено… Когато сеньорите чуят разказа на Горо, те още няма да вярват.

— Негодник! — прекъсна го гневно великият капитан. — Ако ти е мил животът, обяснявай по-добре!

— Ето — отговори смело Горо — моето мнение е, че незаконнороденият, въпреки всички взети мерки е избягал!

Зиани, изненадан от тази декларация, искаше да запита пак Горо, но внезапно се разнесе викът на един от войниците, поставени на стража.

— Какво има? — попита бързо великият капитан.

— Забелязах върху водата нещо подозрително, сеньор — каза Карло.

При тия думи той се доближи до предната част на кораба и насочи пушката си.

— Отговорете! — викна той отново. — Кой е там? Отговорете или ще стрелям!

— Пазачите имат лоши очи — викна Горо, — хвърляйки омразен поглед към двамата часови. — Не виждат ли, че този, когото заплашвате е един гондолиер.

Адмиралът и Силвио Зиани скочиха от столовете си и се приближиха до предната част на кораба.

— Какво търси този гондолиер тук, между пристанищната стража? — извика великият капитан към мистериозния гондолиер.

— Той се приближава! — извика Горо. — Изглежда, че иде с някаква важна мисия!