Г. Тение
Мистериите на Венеция (32) (или Омраза и любов)

32. Племенницата на папата

От момента, когато Марио Маринели бе срещнал неочаквано при камбанолеяря красивата сеньорита Боргезе, едно чудно безпокойство измъчваше сърцето му.

Той не можеше да отпъди от себе си образа с искрящите очи, които го бяха погледнали така странно.

При връщането си на кораба той се зае да постави на задната му част един здрав винт и цяла една инсталация, от която неговите другари не разбираха нищо.

Но никой не посмя да зададе въпроси на началника. Всички се чувстваха спокойни, понеже той им бе обещал, че след няколко седмици ще предприемат работата, подготвена от него.

Също като другарите на Маринели, старият и опитен Жулио Верди не разбираше нищо от работата, която му беше поръчал мистериозният чужденец. Често той поклащаше посивялата си глава и прекъсваше работата си.

Тази камбана, снабдена с една мистериозна галерия във вътрешността, лишена от клепало, не можеше да служи за религиозна цел! Какъв чуден план си бе съчинил този богат джентълмен. И той прекъсна сериозно работата.

Тоя ден леярят прие посещението на племенницата на папата, която идеше пак, за да види изработването на камбаната, поръчана от нея за една църква в Рим.

Мадлена Боргез намери камбанолеяря замислен и потънал в дълбоки размишления. Но при вида на красивата дама челото му се проясни и той направи усилие да прикрие болката си.

— Дойдох да ви попитам как върви работата по новото ви произведение, майсторе? — запита тя с приятен и мелодичен глас.

— Работата, която работя с удоволствие, мадона, върви добре. Елате да видите! Леенето е привършено!

— Камбаната ми е готова? — извика Мадлена, чието лице светна от радост.

— Свършена и готова за изпращане в Рим — добави леярят. — Последвайте ме, ако обичате.

Старият работник отведе принцесата в голямата просторна зала, до входа на която грамадната камбана бе забита в земята, подкрепена със скеля наоколо.

При вида на това великолепно изобретение Мадлена изпита неописуема радост.

— Работата е достойна за майстора си, — извика тя.

— Работата е безукорна — отговори Жулио Верди. — И аз съм щастлив, като си помисля, че с нейните силни и величествени звуци тя ще призовава вярващите към молитва.

— Майсторе Верди — каза благородната дама, — при моето пристигане бяхте много тъжен. Кажете ми, моля ви, причината за вашето безпокойство?

— Нали видяхте преди няколко дни чужденеца.

— Да, за когото ми казахте, че е мистериозен. Е, какво се е случило?

— Оставете ме да ви кажа всичко, мадона, и ще изпълня вашите съвети! Този чужденец ми поръча нещо, което ме изпълни със страх и ужас.

— С ужас? — каза тя живо заинтересувана. — Обяснете ми причината за вашата тъга.

— Елате да видите сама. Погледнете рисунката, която чужденецът е начертал върху пясъка с върха на сабята си. Погледнете от друга страна работата, която съм започнал за него. Аз не мога да продължа работата. Причината за това е, струва ми се, много нечестива.

Племенницата на папата разгледа рисунката и започнатата камбана:

— Имате право — каза тя. — Това е една чудна мистериозна работа. Обаче — продължи тя, без да забележи един млад човек, който бързо се отправяше от залива към работилницата на леяря, — обаче, в неговото лице не се забелязва престъпно, демонско намерение.

— Аз също се подведох по чара на този джентълмен. Трябва да ви заявя чистосърдечно, че не разбирам нищо от тази работа!

— Кажете ми — се обади Мадлена, — за какво му е тази камбана на благородния чужденец? Каква е целта на тази вътрешна галерия?

— Попитайте него самия, мадона — отговори камбанолеярят, посочвайки с поглед Марино, който се приближаваше. — Ето го!

Мадлена се обърна. Нейното хубаво лице се покри с лека червенина, когато видя внезапно младия човек, който й бе направил такова силно впечатление.

Марино също не можа да прикрие изненадата си, че намира при Верди красивата Мадлена.

Той се приближи, поздрави сеньоритата и леяря, после даде вид, че не желае да смущава разговора им.

Но Жулио Верди, напротив се обърна едновременно към Марио и Мадлена.

— Мадона, за нещастие, не мога да ви именувам и да ви представя джентълмена, който ми поръча тази мистериозна работа — каза той с един тон, почти предизвикателен.

— Позволете, сеньорита Боргез — каза тогава венецианецът, — да ви се представя. Наричам се Марино Маринели и ви моля да вярвате в моята искрена преданост!

Мадлена направи един студен и пълен с гордост поклон.

— Марино — каза тя с един глас не вече така мелодичен и приятен, а твърд и почти металически така да се каже. — Не е ли това едно име, което е прочуто във Венеция, едно име, което означава могъщество над морето! Не се ли наричаше така бившият дож?

— Точно така, сеньорита Боргез. Бившият дож, моят баща, се наричаше Марино Гримани!

Мадлена и Верди слушаха и наблюдаваха с жив интерес думите и жестовете на този чужденец, едновременно пълни с достойнство и естественост.

— И вие сте дошли тук, в Неапол за да поръчате една камбана? — попита племенницата на папата.

— Надявам се — отговори той, — че прочутият майстор, към когото имах чест да се обърна, е започнал вече поръчката! Една част от срока измина вече.

— Трябва да ви призная, сеньоре — подзе леярят треперещ, — трябва да знаете… Простете моята прямота. Аз не мога да излея тази камбана.

— Как, майсторе, вие сте чакали до днес да ми съобщите това! Говорете. Обяснете ми решението си!

— Извинете въпроса ми — прекъсна го Мадлена. — За каква цел ще служи тази камбана?

— Извинете ме, благородна сеньорита — отговори Маринели, че не мога да отговоря на въпроса ви. Извинете ме и не мислете, че този предмет ще служи за някоя лоша и несправедлива работа.

— Не мога да предполагам това от ваша страна!

— Благодаря искрено за думите ви — каза Марино, правейки поклон на Мадлена.

После, обръщайки се към леяря, каза:

— Разбирам, че вие сте си представили, че тази камбана може да служи за някоя безчестна цел, майсторе Верди. Давам ви дума, че сте се измамили! Аз не мога да ви разкрия целта, за която е определена. Достатъчно е да знаете, че аз след известно време ще ви я върна, за да я направите годна за някоя църква.

— Вярвам на думите ви — каза леярят. — Моята ръка отказваше да изпълни работата. Нещо безразсъдно ми казваше, че тази камбана е определена за някое светотатствено дело! Ще захвана работата. След няколко седмици ще мога да ви я предам готова.

Мадлена Боргез поздрави стария майстор и Марино, с намерение да се прибере в екипажа си, който я очакваше на известно разстояние.

Жулио Верди отговори учтиво на поздрава й.

— Позволявате ли, сеньорита, да ви придружа до колата? — попита Марино.

— Вие сте твърде галантен — каза тя, — обаче сте венецианец.

— Ако смея, сеньорита, венецианците се ползват с лошо име у вас? — попита Марино, като тръгна към колата от страна на красивата римлянка.

— Какво ще кажете — отговори тя, — ако ви призная, че мразя венецианците?

— В такъв случай аз ги съжалявам и същевременно им завиждам!

— Как, сеньоре, вие им завиждате?

— Да, заради чувството, което сте изпитвали към тях и което е предизвикало у вас омраза!

— Не ви разбирам — каза тя.

— Които мразят, сеньорита, са тия, които първо са обичали!

— Вашите думи са твърде загадъчни!

— Виждам, че ви разгневих. Нямах намерение…

— Вие трябва да ми дадете обяснение, а вече стигнахме до колата. Ако обичате, последната да ни следва, докато ми дадете тълкувание на думите си.

Марино поръча на слугата на сеньоритата да ги следва с колата на известно разстояние зад тях.

— Вие мразите венецианците — каза той, обръщайки се към Мадлена. — Тогава знайте, че и аз също мразя известно число от тях. Те са недостойни. Но повечето от тях са чужди на всякакъв заговор и не са горделиви. Не заслужават да ги смесваме с виновниците!

— Вие казвате, че завиждате на венецианците, понеже били предмет на моята омраза?

— Струва ми се, сеньорита, че да бъдеш мразен е по-желателно, отколкото да бъдеш безразличен?

Мадлена хвърли бърз поглед на младия човек, който вървеше край нея и чиито думи изглеждаха така естествени и така искрени.

— Това, което искате да кажете — отговори тя меко — е истина в някои случаи. Що се отнася до мене, мразя венецианците, понеже баща ми и чичо ми ми вдъхнаха това чувство. Лично аз нямам никаква причина да ги мразя или обичам.

— Камбаната — каза Маринели, — която Жулио Верди е излял за вас, е готова… Кога ще напуснете Неапол, сеньорита?

— След няколко седмици.

— И ще се върнете в Рим?

— Да, сеньоре, в свещения град… Неапол е един прекрасен град, но за мене Рим е по-хубав от Неапол и аз не желая никога да го напусна.

— Аз възнамерявам след известно време да ида там. Позволете ми още един въпрос. Не ви задържам повече. Ще мога ли да ви видя в Рим?

— Господине! — отговори Мадлена, която при тези думи издаде леко вълнение. — Не вярвайте, че ви се сърдя, макар че сте венецианец.

— Един венецианец, който ще има голяма нужда от някого, който в папското управление да се намеси в негова полза.

— Палатът на моя баща се издига върху Виа Порто дел Ричета. От прозорците се открива изглед към река Тибър и се вижда крепостта Сан Анге. Имате ли нужда от някоя препоръка, от някоя помощ, сеньор Марино?

— Да, благодаря, сеньорита. Не само като венецианец, а като… защитник на едно младо момиче, което само едно папско постановление може да освободи от един насилствен и недостоен съюз!

Мадлена изгледа своя събеседник с един проницателен поглед. Нейните очи блестяха в някакъв величествен огън. Тя не посмя да запита за името на това момиче, тъй като този въпрос й се виждаше нескромен. Не произнесе нито дума.

— Позволете ми — каза той, — да разчитам на вашата подкрепа и да видя, че не смятате работата ми за недостойна, сеньорита Боргез. Имате ли доверие — продължи Маринели — и обещавате ли ми да не ми задавате въпроси, нито да ми поставяте условия?

— Да, едно само — отговори тя. — Вие ще го приемете, сеньоре, понеже имам голяма вяра във вас. Ако дойдете в Рим и желаете да ми говорите, разговорът ни може да стане само в палата и в присъствието на моя баща. Неговото застъпничество, неговото благоволение, каквито и да бъдат, ще ви издействат всичко, каквото желаете.

— Венецианецът — отговори Маринели — ще ви бъде признателен, сеньорита. Вие сте много добра. Приемам вашето условие. Но оставете ме да ви кажа за кого искам вашата помощ; това е една от моите другарки от детинство, една красива и нежна девойка. Неприятелите ми са използвали отсъствието ми от Венеция, за да отправят срещу нещастната най-низки маневри и да я поставят в едно унизително положение.

— Как е името на младото момиче, за което ми говорите?

— Анунциата Фарсети, сеньорита. Не мога да ви открия днес всички нишки на тая история, всички причини и обстоятелства, които са ме съединили с това младо момиче.

Мадлена се почувства отново обзета от желанието да запита галантния венецианец: „Обичате ли Анунциата?…“ Но тя се сдържа и замълча.

— Има ли са дързостта — продължи Марино — да я омъжат за един човек, когото не е обичала никога! Тя е била принудена, заслепена, отвлечена. Това е един безподобен срам, сеньорита! — извика Марино и очите му пламнаха от гняв… Те са я приспали, отвели я до олтара в безчувствено състояние и я омъжили с един човек, когото нито е познавала, нито е обичала!

— Това е подлост. Това е едно чудовищно престъпление, сеньоре! — извика Мадлена. — Защо не се оплачете на вашия брат, дожа, и на великия съвет на Венеция, който е прочут със своето всемогъщество?

— Понеже престъпниците са много близки на тях и моята жалба ще бъде хвърлена на вятъра!

— Това е необикновено. Обаче, ако Анунциата е била хипнотизирана, нейният брак няма никаква стойност пред Бога и хората — каза Мадлена.

— Свещеникът я венчал без много церемонии. Тя била плътно забулена, движела се като кукла, но духовникът се измамил и не забелязал, че е венчал една хипнотизирана.

— Анунциата живее ли при мъжа, когото са й наложили?

— Не, сеньорита. Обаче, аз бях далеч от Венеция и не зная какво се е случило после. Неприятелите на Анунциата, които са и мои неприятели, разполагат, както вие казахте, с една незаконна власт и те са предприели всичко, за да открият убежището й и да я хвърлят в ръцете на този човек.

— Защо не отидете и вие във Венеция?

— Не мога. Часът не е настъпил още — каза Марино, чието лице се помрачи. — Този нетърпеливо очакван час ще дойде един ден, сеньорита. Но аз съм решил, за да затвърдя повече правата си, да замина за Рим преди да отида във Венеция. Там ще направя всичко, което може да се направи, за да се издейства едно окончателно анулиране на този брак. Аз ще успея, ако вашата подкрепа ми е осигурена, сеньорита.

— Вие сте се заели с едно великодушно дело, сеньор Марино; разчитайте на моята помощ и тази на моя баща — отговори Мадлена Боргез. — Аз ще бъда, която ще ви поздрави с добре дошли при вашето пристигане в Рим.

— Благодаря за вашето обещание, сеньорита, и позволете ми да целуна ръката ви!

Марино хвана нежните и грациозни пръсти на Мадлена, докосна ги с устните си, после изпрати благородната дама до колата й, помогна й да се качи в нея и й направи един последен комплимент.

Красивата римлянка успя да уталожи чувствата, които се бяха повдигнали в душата й, да удържи въпросите, да отпъди съмненията си и тя отговори на поздрава на венецианеца, който остана неподвижен с поглед към колата, която изчезна в далечината.

Марино Маринели се върна при леяря в края на определения срок. Той носеше дукатите. Верди бе привършил камбаната.

Набожният човек бе поставил върху една от стените на камбаната надпис с големи букви „С Бога!“

Марино го поздрави, изпита здравината на метала и констатира, че работата отговаряше на неговите желания и очаквания.

— Сеньорита Боргез взе ли камбаната, която бе поръчала? — попита той стареца.

— Да. Благородната сеньорита се завърна в Рим преди няколко дни и камбаната е на път за свещения град. Тя ми изказа искреното си желание да преуспеете във всички ваши планове.

— Благодаря ви много, майсторе! Аз ще я видя, трябва да я видя — извика Марино Маринели, обзет от въодушевление при спомена за очарователната Мадлена.

— След няколко дни венецианският кораб вдигна котва и пое пътя си на юг. Между островите Малта и Комино Маринели заповяда отново да свият платна и намери скоро подводната скала, за която Бенито Мадреселва му бе говорил.