Г. Тение
Мистериите на Венеция (56) (или Омраза и любов)

13. Неуспехът на шпионите

След като Антонио слезе на остров Сан Николо, другите двама шпиони искаха на всяка цена да проследят до Пиацета черното домино, което бягаше с лодката.

Тия двамата, в които Горо бе познал Пиетро и Себастиано, вярваха твърдо, че черното домино е Марино Маринели.

Антонио не бе ли се клел стотина пъти в това, когато на Риалто ги накара да се качат на гондолата? Не беше ли им казал, че ще раздели с тях двете хиляди зекини?

Пиетро и Себастиано тогава бяха приели с ентусиазъм плана на своя водач. Те имаха действително голяма нужда да дадат доказателство за усърдие към Съвета на тримата. Големи подозрения тежаха върху тях от деня, когато бяха отишли да арестуват Луала. Последната и Горо бяха потвърдили, че са оставили просякинята да избяга, подкупени от нейните квартини.

Освен това тяхното богатство и разсипничеството им ги правеха подозрителни. Те се кълняха, че не бяха се оставили да ги подкупят, че квартините бяха плод на едно щастливо намиране, обаче не им вярваха. Имаха нужда да подобрят репутацията си.

Залавянето на Маринели би било едно блестящо средства да си възвърнат благоволението на тираните.

За нещастие Антонио, който не бе по-малко хитър от престъпните си другари, бе вече паднал жертва на своята алчност.

Той бе забелязал при преследването на гондолата на бегълците, че последните разменяха облеклата си. Неговият усет не го бе измамил. За нещастие си бе направил сметката без кръчмаря. Негърът излезе по-сръчен и по-хитър…

Горо се чувствуваше щастлив, че само той знае за присъствието на Марино Маринели на острова Сан Николо и искаше да го преследва. По такъв начин нямаше да дели с другиго двете хиляди зекини!

Когато Антонио слезе на брега, следният диалог се завърза между двамата полицаи, които тръгнаха да преследват черното домино.

— Това е той. Залагам главата си, че е той. Познах добре силуета на Марино Маринели.

— Антонио е едно магаре!

— Да благодарим Богу, че ни отърва от него. За нас ще бъде наградата!

— Ще купя една колиба и едно парче земя за моите хиляда зекини, там на острова. Ще ми остане достатъчно да си платя дълговете и да имам за пиене до края на живота си.

— Камата ти у тебе ли е, Себастиано?

— Разбира се. Защо ме питаш?

— Защото с незаконнородения не бива да се шегуваме!

— Да, но ние сме двама срещу един.

— Охо, той ще приеме борбата, даже срещу половин дузина противници!

— О — засмя се Себастиано. — Трябва ли да се страхуваме от този младеж?

— Не се страхувам! Аз познавам много добре Маринели. Знаеш ли какво се случи с Карло гондолиера?

— Уви, спомням си. Беше го обесил на палата на дожовете!

— Да! И проклетият негър, който е сега на служба при великия капитан, щеше да го последва същата съдба!

— Да внимаваме! Един път той успя да се изскубне, но сега не трябва да го изпуснем!

— Необходимо е да действаме задружно. Да бъдем солидарни един с друг. Ще се оставим ли да ни победи поотделно?

— Казвам ти, Пиетро, че ще бъда достатъчно силен, за да го поваля.

— Ако ни забележи по-рано?

— Какво от това! Ще бъде вече късно за бягане.

— Зекините ми горят вече пръстите — каза Пиетро. — Този Антонио сигурно е най-големият глупак във Венеция.

В този момент двамата мъже чуха да удря часовникът на Сан Марко.

— Полунощ! — каза Пиетро ниско. — Съдбата ни благоприятства. Ние ще можем да го предадем веднага на Съвета на тримата.

— И — добави Себастиано — да вземем още тази нощ хубавата награда. Дявол да го вземе! Ако всеки ден залавяме по един такъв незаконнороден, скоро ще забогатеем!

— Ние не сме го заловили още! — каза ниско Пиетро, който не се въодушевяваше така лесно, както другаря си.

В този момент лодката спря на Пиацета. Двамата мъже я привързаха към една желязна халка, забита в камъка, напуснаха гондолата и се изкачиха по хлъзгавите стъпала, покрити с мъх.

В този късен час маските бяха по-малобройни на площада. Двамата полицаи можеха да наблюдават своето черно домино.

Последното изглеждаше много весело и склонно към шеги. Едва се бе размесило с маските и започна да се закача с две хубави венецианки, цялото предрешаване на които се състоеше от една малка маска от черно кадифе.

Пиетро и Себастиано извадиха от джобовете си своите маски, поставиха ги и после тръгнаха след черното домино, което не им обръщаше внимание и продължаваше да разсмива момичетата.

Внезапно двамата гондолиери застанаха между доминото и двете венецианки с такава настървеност, като че ли бяха ревнивите любовници на хубавите девойки.

Една остра свада се започна.

— Ах! Любовниците! — извика буйно черното домино, което се чувстваше докачено в неговото невинно удоволствие. — Махнете се от пътя ми или зло ще ви сполети.

— Площадът да не е само за тебе? Всеки е свободен да иде, където си иска! — извика Пиетро и заблъска черното домино.

— Какво искате? — викна последният. — Защо сте дошли да се карате с мен без никаква причина?

— Кой си ти самият? — каза Себастиано, като застана отстрани на черното домино.

— О, Свети Марко, ще ме накарате да ви набия!

— Охо! — процеди Пиетро между зъбите си. — Животното започва да хапе.

При тия думи той го удари.

— Този път не ще се отървеш така лесно, както мислиш! — извика Себастиано и стисна едната ръка на черното домино, докато Пиетро го хвана за гърлото.

— Проклети разбойници!… Назад! Какво искате от мен? — викна отчаяно черното домино, опитвайки се да се отърве от двамата полицаи. — На помощ, на помощ!

Уплашени двете момичета избягаха.

Виковете на нещастника, когото Пиетро бе стиснал силно за гърлото, се задавиха.

— Да го отведем — каза Себастиано, — да го отведем веднага. Часът на мистериите и тайните авантюри вече е ударил. Ние трябва да влезем в палата, преструвайки се, че се бием на смях!

Черното домино чу само последните думи.

— Имайте милост! — произнесе той, замаян от нанесените му още юмручни удари. — Какво искате от мен? Вие сте полицаи, познах ви. Света Богородице, аз не съм този за когото ме вземате!

— Всички така казват — отговори Себастиано, блъскайки насила към палата на дожовете нещастника, който се съпротивляваше.

— Оставете ме, оставете ме! Какво ще правя в палата? Аз съм гондолиера Агостино!

— На кого разправяш! — викна Пиетро. — Ти тръгна с него, но се върна сам с гондолата му!

— Аз съм Агостино, един беден лодкар, оставете ме!

— Хайде, стига си дрънкал, приятелю — отговори грубо Себастиано. — Това ще видим горе пред Висшия съвет.

— Аз съм загубен човек! — произнесе нещастникът.

— Охо! — каза Пиетро, като насила блъскаше по стълбите черното домино, водейки го към черната стая. — Ако си невинен, защо ще се страхуваш?

Щом двамата полицаи съобщиха на слугата на инквизицията за залавянето, веднага бяха отведени пред съдиите.

И двамата поздравиха със страхопочитание страшните си господари.

— Какво ще ни докладвате? — запита дои Виторио.

— Ние ви водим тази маска, благородни господари. Вярваме, че това е незаконнороденият — отговори Пиетро. — Видяхме го като даде на просяка от Риалто една златна монета и му забрани да пее.

— Имайте милост, господари! — каза тогава черното домино. — Аз нищо не зная от това. Полицаите са направили грешка. Заповядайте да ме освободят и ще кажа всичко!

По знак на великия инквизитор, Пиетро и Себастиано оставиха нещастния Агостино и се оттеглиха. Гондолиерът, освободен от техните ръце, падна на колене и смъкна бързо маската си.

— Кой си ти? Защо си се дегизирал така? — запита дон Виторио. — Твоите обвинители настояват, че си дал една златна монета на просяка от Риалто.

— Това не съм аз, благородни господари, заклевам ви се, не съм аз! Имайте милост, аз съм гондолиерът Агостино!

При тия думи Пиетро и неговия другар се спогледаха учудени.

— Познавате ли го? — ги попита великият инквизитор.

— Не можахме да го познаем в този му костюм — заяви Себастиано.

— Защо си се дегизирал така? — запита председателят на съда.

— Това бе една чудна работа, господари! — отговори човекът и стана. — Не съм извършил никакво престъпление. Света Богородица и всички светци да ми бъдат свидетели.

— Вие вярвате, че сте заловили каторжника и пирата Маринели — каза великият инквизитор, обръщайки се към двамата полицаи. — Трябва да дадете сега сметка за вашето заблуждение! Вървете си!

Пиетро и Себастиано тръгнаха с наведени глави.

Приятната перспектива за двете хиляди зекини внезапно им бе изтръгната по чудовищен начин.

Сбогом замъци в Испания и приятни сънища.

Щом те напуснаха черната стая, великият инквизитор зададе на черното домино следния въпрос:

— Разкажи ми защо си се дегизирал така и си направил да те смятат за бандита, когото търсим?

— Чуйте, благородни господа — отвърна човекът. — Оставете ми да ви кажа цялата истина. Аз се разхождах с гондолата си близо до моста на Риалто, когато изведнъж, преди два часа, видях да тичат по кея, слизайки от моста един панталон и едно черно домино.

— Беше ли забелязал последния преди да дойде до тебе? Видя ли го да дава златна монета на певеца от моста? — прекъсна го трескаво съдията.

— Не, господари — заяви обвиняемият. — Не съм го видял да прави това, но вярвам, че той е много богат, защото не се скъпи с парите.

Тримата инквизитори размениха погледи.

— Продължавай! — заповяда дои Виторио.

Агостино продължи разказа си.

— Двете маски — каза той — изтичаха към мене, с викове ме накараха да дойда до брега, качиха се в гондолата и ми заповядаха да почна да греба, колкото мога по-бързо към Сан Николо. Стори ми се, че преследват някого. Помислих, че се касае за някоя карнавална шега. Но сега узнах каква глупост съм извършил. Ах! Как бях глупав да загубя така двете хиляди зекини!

— Вярваш ли, че черното домино е бил незаконнороденият? — попита великият инквизитор.

— Това беше той, господари — извика Агостино. — Сигурен съм. Сега разбрах всичко.

Гондолиерът изглеждаше обхванат от отчаяние и кършеше ръцете си.

— Това не бе никой друг, освен Маринели! — добави той.

— Позна ли чертите на незаконно родения?

— О, ясно го познах. Кой не познава Марино Маринели, който някога бе така популярен и който сега е паднал до стъпалото на пират, както вие съобщавате! Щом видях лицето му, веднага си казах, че съм го виждал някъде, но тогава не можах да си спомня.

— Какво означава твоята дегизировка? Защо си се облякъл така? — запита съдията.

— По пътя — заяви човекът — панталонът ми помогна в гребането, а черното домино ми предложи за таксата една двойна сума от тази, която му бях поискал. После той изведнъж ме попита, колко струват гондолиерските ми дрехи и поиска да ги купи. Предложи ми две зекини и ми даде костюма си, освен това. И аз, глупакът, не открих нищо. Мислех, че се касае за една маскарадна шега.

— Не беше ли чел нашата прокламация? — каза инквизиторът със заплашителен тон. — Знаеш ли, че ти ни вдъхваш недоверие?

— Уви, да, благородни сеньори — продължи човекът, — бях я чел и трябваше… Но аз го изтървах и загубих двете хиляди зекини. През целия си живот няма да забравя това! За да се накажа, ще се откажа от карнавала и ще се въздържам цели осем дни. Това ще ми бъде достатъчно!

— Продължавай, продължавай разказа си! — каза великият инквизитор важно. — Може би твоята вина да може да се поправи.

— Ние разменихме дрехите си, без да обърнем внимание, че една друга лодка ни следи. Оставих панталона и гондолиера да слязат на острова и се върнах към Пиацета, за да се позабавлявам и аз. Но забавлението ми не излезе така, както смятах…

— Можеш ли да твърдиш, че гондолиерът е още на острова? — запита главният съдия.

— Потвърждавам — отговори Агостино енергично, — че гондолиерът е още на остров Сан Николо.

— Забеляза ли някоя гондола или лодка наоколо?

— Не, сеньор — отговори лодкарят. — Не забелязах нищо подозрително на брега на острова!

— Е добре, ти ще имаш време да спечелиш двете хиляди зекини. Върни се незабавно на острова и потърси мистериозния гондолиер.

— Сам ли, сеньор? — каза Агостино изненадан. — Гондолиерът има един другар и…

— Вземи със себе си двамата шпиони, които те доведоха в съда. Ще тръгнете веднага и ще претърсите целия остров. Ако този човек е наистина незаконнороденият, той не ще може…

— О, не се съмнявайте, благородни господари — прекъсна го Агостино. — Никакво съмнение не е възможно. Това е той!

— И ние сме убедени в това! Незаконнороденият не може да напусне острова така скоро. Той сигурно се е скрил. Ние ще ви помогнем, на теб и на двамата шпиони. Ще обкръжим незабавно целия бряг с полицаи.

Агостино възприе този план с въодушевление, изглеждаше, че бе забравил грубостите на двамата шпиони. Той обаче попита:

— Трябва ли да разделям с полицаите двете хиляди зекини?

— Не, те ще бъдат само за теб, Пиетро и Себастиано.

— Ах, каква хубава работа, господари! — извика Агостино, обзет от радост. — Ще тичам. Трябва да го уловим! Ще претърсим всички храсталаци, ще прегледаме всички колиби. Щом като бреговете на острова ще бъдат тайно окупирани, той не ще може да ни избяга.

— Толкова по-добре — допълни инквизиторът. — Откъм страната на морето се намират на стража закотвени кораби Негодникът ще бъде заловен.

— Чувствам, че ще успея, благородни господари. Той не ще открие, че съм станал негов неприятел. Ще му извикам, че ида да си взема облеклото и да му върна неговото. Агостино се измами първия път, но това вече няма да се повтори.

— Побързай! — каза дон Виторио. — Вземи с тебе Пиетро и Себастиано. Другите полицаи ще ви последват след няколко минути.

Агостино поздрави радостно тримата инквизитори и отиде в преддверието, където намери Пиетро и Себастиано, които се бяха отчаяли от неуспеха си.

Но когато гондолиерът ги покани да го последват и им обясни решението на съвета, те отново се обнадеждиха. Пиетро изрази желание веднага да започне преследването, а Себастиано хвана ръката на Агостино, за да му поиска прошка. Тримата излязоха от палата на дожовете, слязоха по стъпалата на кея, качиха се в една гондола и забързаха за острова, забулен в нощната тъмнина.

През това време великият инквизитор заповяда да му доведат един офицер на полицаите, с изпитана вече вярност.

Офицерът влезе. Дон Виторио го натовари да застане начело на полицаите и незабавно да тръгне към острова.

След тръгването на офицера, великият инквизитор накара да повикат тъмничаря от оловните стаи.

Той бе изненадан, че последният още не бе направил никакво съобщение на Съвета на тримата. Неговата длъжност беше да уведомява незабавно съдиите щом намери труп в някоя килия. Великият инквизитор знаеше, че някои от затворниците трябва да е умрял и бе учуден, че пазачът още не е съобщил това.

Главният инквизитор и неговите помощници очакваха смъртта на старата просякиня.

След няколко минути тъмничарят бе въведен в черната стая. Той бе неспокоен и развълнуван. Изглежда се опасяваше да не го сполети някое наказание от страна на съда.

Великият инквизитор мълча няколко минути, като че ли очакваше тъмничаря да започне доклада си. Но последният се поклони и застана безмълвен, без да разбира защо е повикан внезапно пред съда.

Дои Виторио започна разпита.

— Нямаш ли нещо да ни съобщиш, пазачо?

— Не, господарю. Не зная нищо…

— Всичко в ред ли е горе в оловните стаи?

Надзирателят прояви признаци на голямо безпокойство. Той започна да трепери под погледите на инквизиторите, устремени върху него.

— Всичко е в ред, господарю! — отговори той със задавен глас.

— Не прие ли някое посещение миналата нощ?

— Извинете, господарю, това на главния надзирател.

— Направи ли ти някои забележки?

— Той прегледа храната и водата. Разгледа с особено внимание стомната на старата просякиня — каза тъмничарят, който разбра вече защо бе повикан пред съдиите.

— Какво ще ни докладваш за старата просякиня? — попита великият инквизитор.

— Нищо особено, освен това, че тя прекара превъзходно нощта и че сутринта се нахвърли върху храната с голям апетит.

Тази новина бе така неочаквана, така невероятна, че инквизиторите, които се стремяха да прикрият мислите си от тъмничаря, останаха изумени. Главният инквизитор стана.

— Направи подробен доклад! — заповяда той.

— Старата просякиня е здрава като скала, господари — отговори тъмничарят, който бе станал по-спокоен и по-смел. — Тя ще живее по-дълго време от всички ония, които са затворени в оловните стаи и от нас всички ни, може би. Изглежда, че силите й се увеличават от ден на ден.

— Разговаря ли тя с теб?

— Не, господарю. Не говоря никога със затворници. Миналата вечер отнесох на просякинята нейната дървена чиния, напълнена със супа, след като надзирателят грижливо я прегледа. После и отнесох водата. Луала, която бе изяла съдържанието на чинията си, се спусна към водата, която и подадох. През това време главният надзирател седеше до вратата на килията и можа да констатира, че дадох на затворничката стомната, която ми беше връчил сам, и тя я изпразни на един дъх.

Главният инквизитор изглеждаше съвсем смутен.

— Това е нечувано! — промърмори Томасо.

— Предвиждам — каза високо Марко, — че ние трябва да държим тази престъпница още дълги години за сметка на републиката. Смятам, че ние не трябва да проявяваме такава снизходителност.

— Моят уважаем брат има право — каза великият инквизитор. — Тази просякиня вече е осъдена на смърт и ние я изпратихме в оловните стаи по милост.

Тя не ще умре така, господари — подзе тъмничарят. — Не ще може да се изтръгне животът й, освен ако й се отнеме първо водата!

— Това е наистина неразбираемо — каза Томасо.

— Иларио се е измамил?

— Той трябва да отговаря пред съда! — извика дон Марко.

— Имайте добрината да дадете тази заповед, уважаеми брате — каза главният инквизитор.

Дон Марко стана и отиде в преддверието, за да предупреди слугата. Главният инквизитор продължи разпитването на тъмничаря.

— Ходи ли тази вечер в килията на старата просякиня? — попита той, макар да знаеше, че ще получи утвърдителен отговор.

— Тая вечер, в обикновения час отнесох на всеки затворник храната и водата, на която има право. Намерих Луала така здрава и така бодра, както беше и сутринта. Както обикновено тя изпи съдържанието на стомната на един дъх. „Напълнете я отново“ ми каза тя. „Водата така ми допада. Миналата нощ усещах болки, но всичко вече ми мина.“ Вярвайте ми, господари, ние ще възтържествуваме, ако я лишим от водата. Да забравим да й дадем вода два-три дни и ще я намерим мъртва като другите.

— Ако тази жена се опълчва още срещу страдания, ти имаш право да употребиш този метод — отговори великият инквизитор. — Върви и след няколко дни се върни с твоя доклад.

Думите на инквизитора трябваше да се разбират така: „Ние не ти даваме пряка заповед, но желаем, за няколко дни да лишиш Луала от нейната вода. Ти ще заплатиш с живота си, ако не ни донесеш скоро известие за нейната смърт.“

Тъмничарят разбра мистериозния намек, който му бе отправен. Това не бе първата заповед от този род, която той получаваше.

Той се поклони и излезе от страшната стая.

Отровителят Иларио Турно не закъсня да се появи. На свой ред той бе твърде учуден, че го викат отново при Съвета на тримата; не мислеше вече за просякинята и очакваше нова заповед.

— Ти ни обеща, когато те натоварихме с мисията — каза главният инквизитор, — да премахнеш старата вещица без шум. Ти ни каза, че само няколко капки от тази безцветна течност, която наричаш аква тофана са достатъчни, размесени с водата, за да убият няколко души.

— Направих, както ви казах, господарю! — отвърна отровителят. — И всичко извърших с голяма сръчност.

— Може да се предполага — каза дон Томасо, намесвайки се в разговора, — че Иларио Турно се е измамил.

— Как? — попита последният изненадан. — Друга затворничката ли е загинала от отровата?

— Не! Никой не е умрял — отговори инквизиторът. — Ти трябва да си налял във водата някаква безвредна течност, може би си сбъркал стъкленицата?

— Не съм извършил никаква грешка, господари! — отговори отровителят. — Тази просякиня жива ли е още?

— Да — отговори съдията, — и даже се чувствува много добре.

— Това е невъзможно, господари — подзе Турно. — Аз сам налях отровата в стомната. Приготвих сместа. Можах да видя със собствените си очи, как старата жена изпи отровената вода.

— Пазиш ли още тази смъртоносна течност? — запита инквизиторът недоверчиво.

— Господари — отговори отровителят, — аз пазя въпросната стъкленица в джоба на дрехата си.

При тия думи Турно извади стъкленицата и я показа на съдиите.

— Вижте — каза той — и бъдете свидетели, че съм налял във водата на старата просякиня три четвърти от съдържанието на тази стъкленица.

— Ние сме само хора и обладаваме всички човешки слабости — каза главният инквизитор, — като често забравяме много неща. Покажете пред нас отровното качество на тази течност!

— Съществува само един начин да ви дам доказателство — отговори отровителят. — Ще налея в устата на някое животно, което ще избера измежду по-силните, остатъка от отровата, намираща се в стъкленицата. Ще видите какво ще бъде действието!

— Ние само искаме да разпръснем съмненията си — отговори главният инквизитор с благ тон. — Почва да ни обхваща съмнението, че тази стара жена е закриляна от някаква зла сила, която я пази в задушната атмосфера!

Иларио Турно излезе, за да се върне след малко с едно едро и здраво куче. — Това вярно животно — каза той, — което пазя при себе си от години, ще послужи за този опит, който ще ви убеди. Забелязахте, че първо оставих стъкленицата на масата ви.

При тия думи отровителят повика при себе си животното, хвана стъкленицата в ръка, отвори с другата устата на кучето и му наля насила отровата. След няколко мига животното се строполи тежко и захърка, давайки признаци на голямо страдание, и скоро умря.

При това зрелище съдиите изказаха дълбоката си изненада, че виждат старата жена още жива. Тази нейна устойчивост им бе необяснима.

На Съветът на тримата бе останало само едно средство да се отърве от нея. Това средство бе ужасно и представляваше бавни мъки: смърт от жажда. Заповедта бе вече дадена.