Г. Тение
Мистериите на Венеция (46) (или Омраза и любов)

3. Луиджи и огледалото

Изтекоха много седмици от момента, когато Горо бе напуснал будоара на дожесата, за да отиде в Тулон.

Наближаваше времето, когато Венеция щеше да отпразнува своя весел карнавал, където бедните се забавляваха също като богатите, където старите се приравняваха с младите.

Карнавалът и празникът на Св. Марко бяха двата най-големи, двата най-хубави празника на Венеция. През тия дни мнозина пръскаха за няколко часа парите, събрани много седмици, а може би и месеци.

Най-големи волности, развратни сцени и други безсрамия биваха търпени. Организираха се народни кавалкади. Великолепният площад Сан Марко се превръщаше в голяма празнична зала, където всички класи на обществото се забавляваха. Виждаха се просяци, дегизирани като патриции и сенатори, които пък се маскираха като хора от народа.

В тая седмица работните домакини даваха на своите съпрузи, братя или приятели превъзходни карнавални костюми, шити и работени при светлината на лампата през дългите декемврийски и януарски вечери.

Една вечер, малко след Коледа, един слуга съобщи на великия капитан, който се разхождаше край своите полицаи в голямата чакалня на палата на дожовете, че шпионинът Антонио е избягал в този момент от съда на инквизицията и иска да говори със Силвио Зиани.

— Антонио е сам? — запита великият капитан учуден и влезе в специалната стая, която се намираше до чакалнята. — Кажете му да дойде! — заповяда той.

Щом шпионинът влезе в стаята, поклони се пред могъщия Силвио Зиани, после застана близо до вратата и заочаква своя началник да му постави въпроси.

— Представи ли се вече на Съвета на тримата? — го запита Зиани.

— Пристигнах във Венеция преди един час, господарю! Първо ви търсих навсякъде из палата и като не ви намерих, отидох в залата на съда, мислейки, че там ще ви срещна.

— Сам ли се връщаш?

— Да, сам, господарю!

— Какво стана с другаря ти Франциско?

— Той е мъртъв, господарю!

— Как?… Говори! Какво се е случило? Ти дълго време отсъствува.

— Почти три месеца, господарю!

— Накъсо, успя ли, да или не?

— Отчасти, господарю!

— Какво искаш да кажеш?

— Ние трябваше да преследваме две лица и да ги заловим…

— Старата просякиня и момичето!

— Само една е паднала в нашите ръце.

— Само едната? Коя е тя? — попита трескаво Зиани.

— Старата просякиня, господарю!

— А младата, красивата синьората?

— Тя ми избяга по един необясним начин!

— Къде остави старата?

— В палата на дожовете, господарю!

— Добре. Тя ще признае, ще бъде принудена да признае къде е скрила тази, която я е придружавала.

— Страхувам се, господарю, че старата просякиня не знае какво е станало с красивата синьората!

— Това е чудно! Разкажи ми подробно какво се е случило!

— Когато по ваша заповед Франциско и аз напуснахме Венеция — отговори Антонио, — за да дирим следите на двете бегълки, ние преминахме много премеждия, господарю. Скитахме се и тук и там, без да можем да открием някаква диря, от която да започнем преследването.

— Не се ли осведомихте първо в Гвидека? — попита Зиани.

— Ние загубихме там точно три дни, господарю! Не намерихме на острова никаква следа от двете жени. Те не са стъпвали никога там. Вярвам, че негърът нарочно е посочил лъжлива следа!

— Искаш да кажеш, че той не е желал да се остави да бъде надминат от един конкурент!

— Мисля, че негърът е един негодник, господарю — отговори енергично Антонио, — който ни е излъгал, както и вас.

— Как? — извика капитанът изненадан. — И кое те кара да вярваш това?

— Негърът във Венеция ли е господарю?

— Не. Той замина преди няколко седмици!

— И върна ли се?

— Защо са всичките тия въпроси, Антонио?

— След като изгубихме три дни в Гвидека, господарю — подзе шпионинът, — ние побързахме да потърсим другаде бегълките, които имаха преднина пред нас. Отправихме се бързо на континента. След няколко дни достигнахме Ферара. Там ние се разделихме.

— Не намерихте ли някоя следа във Ферара?

— Нищо, господарю! Ние, обаче, претърсихме издъно градините, църквите, ханищата — всичко бе напразно! Франциско тръгна за Равена, а аз за Болоня. Бяхме си определили среща във Форли след осем дни. Не намерихме нищо. Но Франциско бе имал по-голям успех. Успял да узнае в Равена, че една стара просякиня, придружена от една чудно красива синьората, тръгнала по пътя за Рим!

— Те значи винаги са вървели близо до морето?

— От Форли — подзе Антонио, — без да се бавим тръгнахме за Римини. Но въпреки нашата бързина, ние стигнахме твърде късно в този град. Те вече го бяха напуснали. Трябваше отново да се разделим, за да намерим следите им. Отправих се към Урбано. Франциско остана по крайбрежието и тръгна за Песаро. Този път бяхме си определили за среща малкото градче Перьола. Узнах, че бегълките се бяха отправили към Перуджия. Измених пътя, пратих човек до Франциско да го предупреди за тази промяна.

— И достигна ли ги най-сетне? — попита Силвио Зиани.

— Да, в Перуджия, господарю! Но те познаха Франциско в момента, когато ние двамата се срещнахме.

— После?

— Останахме в съседство с манастира, за да не ги загубим от очите си.

Но старата просякиня бе по-хитра от нас. Когато наблюдавахме цяла седмица денем и нощем входа на манастира, ние останахме учудени, че жените стоят толкова дълго. В действителност те вече бяха тръгнали и се намираха далеч от пътя!

— Как сте могли да допуснете подобно нещо? — попита Зиани.

— Отначало бях слисан, но после намерих обяснението на мистерията! От манастира водел един подземен тунел, дълъг около километър, към една гора, разположена на пътя за Сполет.

— Кой ви даде това сведение?

— Един прислужник. Ние бяхме изумени и страшно ядосани. Веднага тръгнахме по следите им, по направление към Сполет… Но всичко бе напразно! Когато стигнахме в този град, узнахме, че те са тръгнали преди осем дни за Терни!

— Тогава вие сте взели пътя за Рим?

— За Рим, да, господарю! И това решение беше добро, защото се намерихме точно на пътя.

— Разказвай!

— През всички села, където минахме, всички въодушевено разказваха за добрините и благодеянията на някой си граф Санта Рока!

— Санта Рока? — попита внезапно великият капитан. — Не беше ли по това време той в Рим?

— Познавате този граф, господарю?

— Чувах да се говори много за него!

— Той е баснословно богат!

— И ти мислиш, че присъствието на този модерен Крез в свещения град е привлякло Луала и Анунциата.

— Така си въобразих, господарю. Старата и хитра просякиня е чула да се говори за богатия и благодетелен сеньор. Тя е решила да използува случая и да му поиска милостиня. Водела е със себе си едно красиво момиче, с което е можела да го съблазни и да го предразположи! Така си мислех, господарю!

— Е! Намери ли я в Рим?

— Да, на Корзо, тъкмо в момента, когато се показваше екипажът на граф Санта Рока!

— Видя ли самия граф?

— Твърде бегло, господарю. Той премина много бързо край нас. Една римлянка от висшето общество беше седнала до него в колата.

— Франциско беше ли с тебе, когато си забелязал старата просякиня и младата синьората на Корзо?

— Ние бяхме заедно. Веднага се запътихме към двете бегълки, за да ги хванем, по за нещастие те ни забелязаха и използуваха обстоятелството, че тълпата беше твърде гъста около нас, за да ни избягнат.

— Намерихте ли техните следи?

— Ние смятахме, че те още не бяха напуснали Рим и се заловихме да претърсваме кварталите край вратите, където се намираха много ханища. Един щастлив случай ни помогна още същата вечер да намерим кръчмата, където те бяха наели една малка стая. Един шведски войник ги бе довел дотам и ние узнахме от него това, което желаехме да знаем.

— Този хан да не е бил снабден също с подземен тунел? — попита Зиани, разтревожен.

— Ние също се настанихме там и не жалехме зекините, за да подкупим кръчмаря.

— Това е добре. Но защо не сте използували момента, когато двете жени са били почти във ваша власт?

— Хм! — произнесе Антонио. — Работата беше твърде деликатна. Не можехме да направим друго, освен да се колебаем: знаете, че по това време венецианците не се ползуваха със симпатии в Рим. Ние нямахме у нас никакъв документ, който да ни позволява да арестуваме двете бегълки. Не можехме да действаме открито със сила. Но тоя път те не можеха да ни избягат. Останахме в хана и наблюдавахме денем и нощем стаята, където просякинята и красивата синьората се бяха окопали.

— Как? Какво искаш да кажеш с тия думи? — запита Зиани учуден.

Антонио подзе:

— Нощем те се затваряха херметически в стаята си, а денем не ни изпущаха из очите си. Да очакваме още бе напразно и една вечер решихме да влезем през вратата в жилището им. Щяхме насила да ги измъкнем оттам.

— Ето това е добре! — потвърди Зиани. — Възхвалявам вашето решение.

— Този опит коства живота на Франциско, господарю — каза Антонио.

— Възможно ли е? Ти ми говори по-рано за негъра — подзе великият капитан. — Има ли някаква връзка между присъствието на последния и смъртта на твоя другар?

— Господарю — подзе полицаят, — залагам главата си, че негърът ни е следвал от страх да не заловим двете жени преди неговото пристигане.

— Разбирам — каза Зиани. — Това е било въпрос на чисто съперничество. Може би той е успял да залови Анунциата?

— Не вярвам, господарю — подзе Антонио. — Във всеки случай камата ми е наострена. Тежко му, ако намеря доказателство, че той е авторът на това престъпление.

— Защо нямаш вече това доказателство? — попита Зиани учуден.

— Нощта беше паднала — започна полицаят. — Ние искахме да използуваме тъмнината и да свършим работата си преди сутринта. Вечерта прекарахме на верандата и като се посъветвахме, случаят реши щото Франциско да поеме мъчната работа…

— Каква мъчна работа? — попита великият капитан.

— Моят другар — обясни Антонио, — трябваше да се изкачи по една стълба и да проникне през прозореца в стаята. В това време аз трябваше да мина през вътрешността на хана и да застана пред вратата на стаичката. Щом влезе Франциско щеше да ме повика и ние щяхме да заловим и вържем двете жени и да ги пренесем вън от хана…

— Защо не изпълнихте този смел план? — прекъсна го Зиани.

— Полунощ вече бе настъпила. Всички спяха в кръчмата, намираща се накрая на една пуста улица. Ние пристъпихме към работа. Франциско бе твърде весел. Аз го посъветвах да опре стълбата на стената на конюшнята, оттам да премине на верандата и да се качи до прозореца. Той взе стълбата… Какво се е случило после? За това не мога да си дам сметка, господарю. Отидох на поста си, тъкмо бях на горната част на вътрешната тясна стълба, когато изведнъж чух един гърмеж. Потреперих, че е пристигнал някой патрул от папски войници или неколцина полицаи. В същия момент чух как кръчмарят грубо питаше какво се е случило. После, този, който е дошъл да застреля Франциско, отговори: „Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел“!

— Позна ли гласа? — прекъсна го Зиани заинтересован.

— Не, господарю — отговори Антонио. — Повярвах, че полицията на папата е разкрила нашия план й че аз също се намирам в голяма опасност. Втурнах се навън и успях да напусна хана, без да бъда забелязан…

— Как? — извика Зиани разсърден. — Ти си се спасил, страхливецо, уплашен от един пушечен гърмеж, без да видиш поне кой стреля? Нима друг път не си усещал миризмата на барута?

— Господарю, жестокият край на Франциско ме накара да загубя хладнокръвието си. Ако бях знаел, както узнах на сутринта, че един негър бил авторът, но през нощта…

— И ти твърдиш сега, че този негър е Горо, като че ли няма други негри на земята?

— Давам ви думата си, господарю! — отговори Антонио. — Той е бил Горо! Обаче, не можах да го видя, понеже бях избягал.

— И къде избяга?

— Толкова далече, колкото опасността ми повеляваше, господарю! Изтичах по пътя и стигнах в близката малка горичка. Бях застанал зад един храсталак, когато мина старата просякиня. Аз скочих, хванах я за гърлото и…

— … си спечелил една лека и незаслужена победа — добави иронично капитанът на карабинерите.

— Господарят се лъже! — извика гордо полицаят. — Тя се защищаваше и ми оказа небивала съпротива. Погледнете подутото ми око. Вярвам, че тази стара вещица ми остави един белег за цял живот. Но аз й отмъстих и й нанесох по главата такъв силен удар, че тя падна на земята примряла и аз можех да я вържа. Привързах я о едно дърво, което се намираше настрана от пътя, после се завърнах в хана.

Зиани, развеселен от наивния разказ на Антонио, не можа да сдържи една иронична усмивка.

— Когато тя се съвзела — продължи полицаят, — и се видяла привързана о дървото, започнала да вика отчаяно, но виковете й се загубили всред мълчанието на гората. Върнах се и я намерих на същото място.

— Защо си се връщал в хана? — попита Зиани. — Какво си правил там?

— Констатирах — отговори Антонио, — че Франциско е ударен с един куршум в главата. Узнах също, че негърът е напуснал бързо кръчмата, придружен от младата сеньорита и старата просякиня.

— И не откри ли убежището на Анунциата? — каза Силвио Зиани.

— Не, господарю — отговори полицаят. — Мисля, че просякинята е напуснала младото момиче, за да отиде в града. Тя е била заслепена от блясъка на богатството на мистериозния граф Санта Рока, галеното дете на римския народ.

— Какво направи с твоята пленница? — прекъсна го капитанът на карабинерите.

— Нека господарят благоволи да ме последва — отговори почтително Антонио. — Ще го отведа в килията на Луала. Тя е много отпаднала от принудителното пътуване, което трябваше да направи. Страхувах се да не умре по пътя, но тя понесе всичко. Старата вещица е корава като камък!

— Напрани ли вече някое признание? — попита Силвио Зиани.

— Опитах се с го пъти да я разпитвам — започна Антонио. — Не можах да изтръгна никакъв отговор. Тя повтаряше непрекъснато: „Да бъде благословено небето! Моето съкровище успя да избяга от тия чудовища!“ Тя викаше да я отведа пред. Съвета на тримата и не преставаше да отправя закани срещу знатните лица на Венеция.

— Желанието й ще бъде изпълнено през една от следните нощи — отговори Силвио Зиани. — Отведи ме при нея. Трябва да я поставим в някоя клетка!

* * *

Катерина бе узнала от Силвио Зиани всички подробности по арестуването на Луала. Капитанът на карабинерите съобщи на сестра си и подозренията, които му вдъхваше негърът. Той я попита каква нужда е имало да го взема на служба, но горделивата Катерина му отговаряше уклончиво и с премълчаване, че той бе обхванат от недоверие и започна да гради разни хипотези.

Изглеждаше, че тя преследва някои собствени цели. Великият капитан се въздържа да й задава повече въпроси.

— Негърът — ми каза той — ще ми издаде тайната…

Една вечер, няколко дни след това, Горо се появи внезапно в палата на дожовете. Той се запъти веднага към апартамента на дожесата. Попска да бъде въведен. Една камериерка, която бе довереница на владетелката, му отговори, че господарката й не може да го приеме в този момент, но той може да се представи към полунощ.

Горо беше точен. Единадесет часа бе ударил от кулата Сан Марко, когато той отново се появи в палата. Едва бяха минали няколко минути от неговото пристигане, когато камериерката го въведе в салона на дожесата.

Стаята бе празна. Миризмата на силен парфюм я изпълваше. Една бледа светлина я къпеше в нежния си блясък.

За пръв път от много дни насам Горо се намираше всред фотьойли и меки килими.

Отоманките оказваха върху него едно непреодолимо привличане. Той се отпусна върху техните меки възглавнички и в това положение заочаква дожесата.

После той се забрави. Очите му се затвориха. Горо заспа.

В този момент дожесата отмахна завесата, която отделяше салона от нейния будоар.

Не виждайки никого, тя обгърна стаята с учуден поглед. Изведнъж забеляза едно свито тяло върху кадифените възглавнички…

Приближи се. Гневно изражение се изписа върху лицето й. Отиде в съседната стая и се завърна, държейки в ръка един богато украсен бич, за да накаже неразумния негър, който се бе осмелил да седне там, където само бележитите гости, които приемаше дожесата, имаха право да седнат.

При шумоленето на роклята на неговата господарка, Горо трепна и се събуди.

С невероятна пъргавина той се смъкна от възглавничките върху мекия килим и мигновено застана на колене, почти пълзящ с кръстосани ръце върху гърдите, пред разгневената дожеса. Малко по малко той издигна очи към гордата съпруга на дожа, която го гледаше заплашително с бич в ръката.

— Милост Величество! — промърмори негърът, които бе разбрал вината си. — Нека Нейно Величество да прости на Горо — подзе той. — Проклетите възглавнички съблазниха бедния негър, който е на върха на умората!

— Великият капитан има право — отговори тя сухо, — ти си един безчестник, един неразумен! Черните роби при своите господари нямат друго право, освен да ги слушат на колене!

— Горо знае — отговори негърът. — Християните имат грижата да накарат езичниците да не забравят местата, които са им отредени, Величество! Горо е донесъл на благородните си господари резултата от неговата мисия — добави той. — Горо е изтощен от умора!

— Последвай ме — заповяда дожесата, като се отправи към будоара си.

Негърът я последва, загрижен и нервиран едновременно. При вида на бича изглеждаше той си припомни своето робско положение.

— Ти си бил в Рим? — каза му дожесата, хвърляйки му изпитателен поглед със сините си очи.

Горо примигна.

— В Рим ли? Кой казва това? — попита той.

— Никой не би го твърдил, ако Антонио, споделяйки съдбата на Франциско, би паднал в твоята клопка. Спомням си добре твоите думи, негре. Ти смяташе тия двама шпиони като приятели.

— Горо не разбира какво иска да каже Нейно Величество — отговори робът. — Горо не е виждал нито Антонио, нито Франциско!

— Как смееш да отричаш, негре! — каза дожесата нетърпеливо. — Антонио те е познал?

— Антонио лъже, Величество!

— Ти значи твърдиш, че не си стрелял върху Франциско, че не си бил в хана, че не си отвлякъл Анунциата със себе си?

Негърът поклати енергично глава.

— Всичко това е лъжа! — отговори той! — Горо ще даде на Нейно Величество доказателство, че не е бил в Рим!

— Тогава ти си изпратил няколко от твоите сънародници?

— Съвсем не! Горо няма никакви връзки със себеподобните си! Той не се унижава да има връзка с хора, които стоят по-долу от него!… Величество — добави той, — негърът беше в Тулон!

— Ти не си друго освен едни непоправим разбойник!

— Ако Нейно Величество — отговори Горо — не желае да вярва на предания си роб, нека го изгони! Негърът не ще приеме нито една квартина преди да е доказал на Нейно Величество, че…

Негърът погледна живо наоколо като че ли се страхуваше да не бъде подслушван, после се домъкна близо до дожесата:

— … й носи поздрави от Марино Маринели.

При тия думи Катерина не можа да сдържи едно потрепване.

— Говори! — каза тя трескаво. — Отговори ми! Видя ли го?

— Уви! — завайка се негърът. — Всичко е загубено. Горо ходи, докато падна от умора; той направи своите дрехи на парцали и резултатът от всички негови усилия. Това е скръбно, Величество, много скръбно!

Дожесата все повече се встрастяваше. Горо видя какъв пламък светна в очите й и разбра какво ставаше в нейното сърце.

— Ще те обезщетя за твоите страдания — заяви тя. — Обещавам ти. Но отговори ми! Марино жив ли е?

— Не, Горо не може нищо да иска, нищо да приема. Той е честен, нека Нейно Величество да го вярва, вместо да дава вяра на този проклет Антонио, който твърди, че робът е бил в Рим, и който е лъжец и негодник.

— Дай ми доказателство, че си видял Маринели в Тулон и аз ще те възнаградя щедро!

— Не, Величество, Горо не го е намерил!

— Мъртъв ли е той? Заклевам те, обясни ми! Негърът сви рамене.

— Горо не знае какво да отговори на Нейно Величество — отвърна той.

— Ти подлагаш търпението ми на изпитание! — извика дожесата. — Знаеш ли, че имам средство да ти изтръгна признание насила, щом злоупотребяваш с моята добрина.

— Да принудят Горо да признае? — каза негърът със спокойствие. — Нека Нейно Величество ме подложи на мъки, ако й харесва. Горо не ще признае, освен лъжи! Той й се заклева, че Марино Маринели обича така страстно Нейно Величество, както тя обича незаконнородения.

— Говори ли му? — попита нетърпеливо дожесата.

— Нека Нейно Величество — отговори негърът все със същото спокойствие — се закълне на Горо пред разпятието, пред емблемата на нейната вяра, че обича Марино Маринели, че не ще издаде на никого това, което нейният роб ще й довери!

— Заклевам ти се! — каза дожесата, поставяйки ръка върху голямото златно разпятие, поставено на нейната маса.

— Да, Марино живее! — каза тогава Горо с тържествен глас.

— Той живее!…

— И неговото голямо желание е да види пак Нейно Величество и да й посвети живота си! — подзе Горо.

Дожесата затрепери от страст.

— Говори! — викна тя. — Къде е той? Къде го срещна?

— Робът пази неговата тайна — отговори Горо, — но какво важи това за Нейно Величество, ако тя знае, че Марино Маринели й изпраща поздрав, след което ще последва една тайна важна мисия!

— Обещавам ти хиляда зекини! Говори!

Горо подпря главата си до долната част на роклята на Катерина.

— Какво ще помисли Нейно Величество — каза той, — ако Маринели се появи внезапно тук, във Венеция, и падне в нейните крака?

Дожесата хвърли към негъра един поглед, едновременно въпросителен и пълен със страст. Тя почувствува, че последният бе казал твърде много, за да бъде искрен.

— Е добре — каза тя, — ще го поздравя е „добре дошъл“!

— Нека Нейно Величество се пази — каза негърът. — Нека тя бъде разумна и внимателна!

— Ти значи си сигурен — започна тя трескаво, — съвсем сигурен, че аз ще го видя тук, в моя будоар?

Горо избухна в своя саркастичен смях и направи утвърдителен знак с глава.

В този момент дожесата изведнъж се изправи и тръгна към масата си, за да вземе звънеца, който се намираше там…

— Достатъчно! — каза тя, — зная достатъчно!

— Какво ще прави Нейно Величество? — запита негърът със стиснати зъби и заставайки между дожесата и масата.

— Желае ли да обесят нейния роб или да го сложат на колелото? О, ако Нейно Величество предаде негъра на страшния съд, тя ще получи отплата за своята неблагоприятна постъпка, понеже той ще се признае, ще започне една борба с нея и може би ще бъде победител.

— О, Боже, какво неблагоразумие! — произнесе дожесата разгневена.

— Нейно Величество — започна той с преклонена глава, — сигурно само се шегува и поставя своя верен роб на изпитание. Горо знае да чете в човешкото сърце! Нека тя вярва на Горо, както на самата себе си, на пратеника на Нейно Величество и на хубавия Марино!

— И да помисли за хилядата зекини! — добави дожесата усмихвайки се.

— Нейно Величество показва обикновената си щедрост — каза Горо с ласкателство и видимо щастлив от обрата на настроението й.

Катерина пристъпи към масата си, но вместо да хване звънеца, тя отвори едно чекмедже и извади множество малки кожени кесийки, пълни със злато.

— Вземи тази награда, негре — каза тя подавайки му скъпите кесийки.

Горо ги грабна с алчен жест.

— Нейно Величество — започна той доверително, — спомня ли си за едно предсказание, едно мрачно предсказание, съобщено някога от нейния благороден съпруг.

— Какво знаеш за това предсказание? — попита дожесата с изненада.

— Горо знае всичко. Нейно Величество спомня ли си? Катерина си спомни, че бе взела бележка.

— Дожът спомня ли си го още?

— Не зная. Ние не сме говорили отдавна.

— Какво би станало, ако Нейно Величество отново заговори утре с дожа случайно?…

— Ти си един негодник! Кажи ми открито какво искаш! Още не те разбирам.

— Пергаментът, Величество, един пергамент трябва на Горо — отговори негърът.

Дожесата отвори едно друго чекмедже на масата, порови известно време, после извади един лист, върху който някога бе записала думите на астролога.

— Нека Нейно Величество да благоволи да прочете този документ гласно — каза Горо, — понеже негърът не може да чете.

Катерина започна да чете:

— „Тайната на мъжа, която притиска твоето сърце, има за причина кръвта, но не само твоята собствена кръв, но…“

— Не е това — прекъсна я Горо. — Коя е другата фраза?

— Първа „къща“ е тази на щастието и богатството…

— Не е и това, Величество — прекъсна я пак Горо. — Желая да чуя хороскопа!

— „Влез, преди карнавала, в полунощ…“ — зачете отново Катерина.

— Това е фамозното предсказание — каза Горо, смеейки се. — Това е истина!

Дожесата започна:

— „Влез преди карнавала, в полунощ, в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг при тебе. Влез, носейки в ръка една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад теб това, което те очаква в «къщата» на твоя живот.“

Катерина замълча.

— Това не е всичко, Величество — прекъсна я Горо. — Има още: „Ако ти видиш зад тебе баща си и брата си, значи земята ще попие твоята кръв!“

— Какво искаш да кажеш, негре? — извика дожесата, гледайки втренчено роба. — Ти си един демон, излязъл от ада!

— Нека Нейно Величество си спомни за това предсказание. Може би утре… Летният палат на дожа се намира на остров Гвидека. Той е празен, съвършено пуст през дните, които предшествуват карнавала… Може би утре дожът, съобразявайки се с предсказанието на астролога, ще посети този палат!

— И ти мислиш — каза дожесата с глас, задавен от смях, че… че неговият брат ще се появи пред него? Негърът вдигна рамене.

— Възможно е, Величество — каза той. — Тази страшна мистерия стои още неразгадана. Ако палатът е напълно празен, ако според предписанията на астролога няма никакъв слуга, никакъв полицай наоколо, тогава може би Марино Маринели ще се отзове…

— Сега разбирам твоите думи, негре! — каза дожесата. Настъпи кратко мълчание.

— Следната нощ! — въздъхна Катерина. — Значи Марино е толкова близко до Венеция. Може би той е пристигнал с тебе! Говори, негре, отговори ми, наистина ли е дошъл с тебе. Премахни безпокойствието ми. Бих умряла от страх.

— Нека Нейно Величество постъпва разумно — каза негърът. — Добре е събитията да станат през карнавала, милостива господарке, защото през друго време биха изглеждали фантастични. Да, той ще се появи сам на площада Сан Марко, благодарение на закрилата на маските… Маринели ще се приближи до Нейно Величество… Той ще й изпрати едно тайно второ послание, преди да пристигне!

— Върви, негре — каза дожесата с доверие. — Следната нощ дожът ще отиде на остров Гвидека, сам, с изключение на гребците, които ще отведат неговата лодка.

— Ще тръгне ли? — запита Горо.

— Да, върви! Предполагам, че ти имаш и други бързи мисии за изпълнение. Върви! Ще очаквам другите ти послания.

Горо направи дълбок поклон пред дожесата, после излезе от будоара.

Той мина през тихите и мрачни коридори и достигна, без да бъде видян, до Пиацета.

Беше студено. От време на време някой гондолиер с бързи крачки пресичаше пустия площад.

Негърът слезе по стъпалата на кея, качи се на една гондола и се отдалечи по тъмните води.

На следната вечер, шамбеланът на дожа получи заповед да държи готова за единадесет часа една от големите официални гондоли. Луиджи Гримани проектирал да направи една екскурзия до Гвидека.

Една подобна заповед не би предизвикала изненада, ако бе дадена през лятото. Всички аристократи на Венеция имаха вили на този остров и обикновено прекарваха там през време на големите горещини. Дожът също си бе построил един великолепен летен дворец, който през студения сезон оставаше затворен.

Но остров Гвадека не бе само летовище на богатите. Множество рибари и лодкари живееха там. На страна от палатите на богатите се издигаха малките колиби на работниците, техните складове, магазини, а също така и една църква.

Жените на острова бяха разработили също и градини и бяха издълбали един басейн за прибежище на корабите.

Островът, дълъг и тесен, бе като Венеция, пресечен от многобройни канали, а самият той бе отдалечен от града с големия канал Гвидека.

Палатът на дожа се издигаше точно до средата на този канал и съвсем близо до Рио дел Понте Лунго, който го пресичаше.

Нощта, която Горо бе определил на дожесата за фамозното предсказание, бе вече настъпила. Студен вятър духаше в открито море. Морето бе развълнувано и вълните се разбиваха в бреговете на острова.

Внезапно една гондола се появи и се задвижи надлъж покрай брега. Един човек, наведен и прилепен към стените на лодката си, разглеждаше грижливо брега и устията на каналите. Той не видя нищо подозрително наоколо. Никаква държавна галера, никаква лодка от арсенала не се намираше в Рио дел Понте.

Гондолата продължи около острова и изглеждаше, че иска да го заобиколи. Тъмнината пречеше да се различат чертите на мистериозния чужденец. В действителност, той не бе някой друг, освен Горо, негърът!

Когато привърши инспекцията си той се завърна към Рио дел Понте, на известно разстояние от който се издигаше вилата на дожа.

Той нададе на два пъти пронизителен вик, подобен на този, който надават младите кукумявки през нощта. После изтегли лодката до брега на канала и изчезна.

Нищо вече не смущаваше този див и мрачен пейзаж. Вълните пееха монотонната си песен и се плъзгаха по песъчливия бряг.

Часовникът на Сан Марко отзвъни единадесет удара.

В този момент една от големите държавни гондоли, управлявана от четирима гребци, се приближи до стъпалата на Пиацета.

Щом гондолата пристигна, появи се шамбеланът Николо Стено. Той влезе в лодката и спусна от всяка страна плътните завеси.

Почти едновременно един благородник, загърнат в широка черна мантия, заслиза по стъпалата на кея. За да не го познаят, той бе смъкнал върху лицето си своята шапка, украсена с тъмни пера, и влезе в гондолата, без да произнесе нещо или да поздрави.

Гребците знаеха сега, че дожът щеше да направи едно нощно пътуване, но не знаеха още целта му. Те бяха свикнали с подобни тайни екскурзии и не проявяваха ни най-малко учудване.

Когато Луиджи зае място под балдахина, той направи знак на шамбелана, който бе седнал отстрани, и Николо Стено заповяда на гондолиерите да гребат към Гвидека и Рио дел Понте.

Осемте гребла ритмично зацепиха водите и гондолата се понесе величествено върху водите.

Дожът, винаги мълчалив и намръщен, седеше неподвижен на скамейката си. Шамбеланът се навеждаше вън от балдахина, наблюдавайки хода на лодката.

След половин час гондолата пристигна до остров Гвидека и бе спряна до една малка каменна стълба. От тия влажни стъпала, непрекъснато мити от вълните, една великолепна алея водеше към замъка. От двете страни на алеята се простираха градини, които през лятото представляваха една екзотична панорама е разнообразните си цветя.

Луиджи поръча на шамбелана да му даде ключовете на вилата и да чака в гондолата.

Последният изпълни заповедта, без да каже пито дума, макар че беше твърде учуден, че господарят му не желае да го придружи, както изискваше етикетът.

Луиджи слезе от лодката и се отдалечи сам. Николо Стено не можеше да разбере поведението на дожа.

— Може би — си каза той, — се касае за някоя любовна авантюра, мистериозна и забавна едновременно, може би дожът бе избрал самотата на този палат, за да определи среща на някоя красива сеньора?

И така, шамбеланът, удобно седнал в лодката, реши да чака, додето се завърне господарят му. От своя страна четиримата гондолиери си легнаха, за да си починат.

Дожът достигна най-после до края на голямата алея, приближи се до мраморните колони, които украсяваха входа на палата, изкачи се но стъпалата на перона и извади от джоба си ключовете, за да отвори голямата и тежка врата.

Катерина му бе загатнала, с ловки думи, че за да се убеди дали предсказанието е истинско, трябва да отиде сам и да следва точно указанията на астролога.

Но дожът бе неспокоен. Той едва сдържаше страха си и нетърпението, което се увеличаваше, колкото се приближаваше до уречения час. Дожът стисна дръжката на сабята, готов да си послужи с нея, за да провери истинността на провидението.

Луиджи отвори тежката врата. Пред него се простираше една широка зала, от която коридори и стълби водеха към апартаментите на замъка.

Дълбока тишина цареше в широкия вестибюл, чийто таван бе в сводеста форма.

Луиджи пристъпи напред. Стъпките му отекваха с глух и зловещ шум върху плочите. Той тръгна по една галерия, която водеше към апартаментите, в които обикновено живееше през лятото. Познаваше всяка мебел, всеки предмет. Знаеше също къде се намират свещите, обаче, въпреки цялата си смелост, гой се чувствуваше сигурен в тази непроницаема тъмнина.

Най-сетне стигна до края на коридора, опита една след друга няколко врати, после се спря пред една от тях. Извади втория от ключовете, които му бе дал шамбеланът, и отвори мистериозната врата.

Намери се в един голям салон, затворен от всички страни със завеси и напълно тъмен. Тази стая бе изпълнена с тежък прашен въздух. Един килим покриваше паркета и заглушаваше стъпките.

Един тоалетен кабинет се намираше до салона. Луиджи намери там това, което му бе нужно за неговия опит, а именно, едно, огниво. Апаратът, поставен до другите статуетки на масата, представляваше един монах с протегната ръка.

Камъкът, който произвеждаше огъня, бе невидим. Едно копче позволяваше само с едно просто натискане да се възпламени праханта от искрите.

Луиджи си послужи с апарата, за да запали две восъчни свещи, които се намираха върху малкото шкафче.

Дожът се почувствува сигурен при тая спокойна светлина, която къпеше кабинета.

Констатира, че всичко е на мястото си… В този момент чу да удря дванадесет часа.

Луиджи взе по един свещник във всяка ръка и проникна в съседния салон, където едно голямо огледало висеше на стената между два прозореца и се намираше точно срещу входната врата.

Внезапно той се спря. Размисли колко неразумно бе постъпил, че не бе взел със себе си няколко въоръжени слуги. Чувствуваше по интуиция, че нещо мистериозно ще се случи.

После той избухна в силен смях.

— Ти си неразумен! — си каза той на себе си и в същото време бледото му лице, обкръжено с червена брада, прие едно противно изражение. — Нали обеща на Катерина, която не скриваше иронията си, да се появиш пред огледалото без колебание, за да се убедиш дали това предсказание не е като другите, една измама, една химера. И сега ти се колебаеш?

Луиджи отново избухна в смях, като че ли да си вдъхне смелост.

Никого нямаше наоколо. Дожът разгледа ъглите на голямата стая, за да се увери, че никой не го следи, но не откри нищо.

Тогава се отправи към огледалото…

Гледката, всред това дълбоко мълчание, през нощта, чиято тъмнина бе пронизана от светлината на два свещника, бе ужасна… Дожът сам бе обладан от страх и неговото лице бе станало още по-бледо.

Той бе сам, но му се струваше, че пред него в огледалото стои един друг образ, а не неговият. За трети път той започна да се смее.

Образът от огледалото започна също да се смее…

Това бе ужасно. Луиджи желаеше да тури най-сетне край на това непоносимо положение. Но трябваше още да произнесе името си с висок глас три пъти, за да завърши неприятният опит.

— Луиджи Гримани! — извика той и думите прокънтяха зловещо в големия салон.

— Луиджи Гримани! — произнесе за втори път дожът с очи, страшно устремени в огледалото.

Най-сетне за трети път се разнесе името „Луиджи Гримани!“

В този момент дожът отвърна очи от собствения си образ, Изпусна вик на ужас и се залюля: зад него, в дъното на залата, вратата се бе отворила и един човешки силует се бе появил!

При светлината на факлите, които държеше в треперещите си ръце, той видя как със спокойни стъпки видението се приближаваше.

Килимът задушаваше шума от стъпките на видението и то изглеждаше като един ангел отмъстител, който се приближаваше до един престъпник, под формата на страшен призрак.

Луиджи различи тогава ясно високата и снажна фигура на един младеж, който пристъпвате с гола глава, чиито къдрици разпръснато се спускаха върху челото му и който носеше черна мантия.

— Марино Маринели!… — изпъшка дожът, побледнял от ужас.

Когато тия думи се изтръгнаха от гърдите му, той изтърва свещниците, които държеше в ръцете си, и победен от ужаса, се залюля и припадна…