Г. Тение
Мистериите на Венеция (54) (или Омраза и любов)

11. Песента на просяка

Въпреки че часът бе напреднал, на Риалто бе така пълно с народ, като през деня.

От моста на Риалто по площада Сан Марко, през Каля Манчерия, най-широката суха улица на Венеция, всеки разговаряше и се смееше, без да се грижи за съседа си. Заповедите и разните сутрешни нареждания на дожа и Сената отначало се следяха с живо любопитство.

Не всичко бе вече забравено в разгара на празника. Едвам се спираха пред палата на управителя да погледнат мраморните табла.

Обаче между заповедите имаше и една с чудно съдържание:

„По заповед на Негово Величество дожа е предписано до военните да заемат при падането на нощта всички канали и изходи, водещи вън от града. Една заповед за арестуване е издадена срещу каторжника и пирата Марино Маринели, граф Санта Рока, който е дошъл във Венеция да шпионира, под прикритието на маска. Изрично се забранява на всеки кораб, на всеки пътник да напуска пристанището или града тази вечер и следващите дни. Всяко нарушение на тази заповед влече най-тежки наказания. Една дивизия от войски, принадлежащи към гарнизона, и две дивизии от флота тая вечер ще бъдат поставени около града и ще бдят някой чужденец да не напуска определената зона.“

Съветът на тримата вярваше, че лесно ще се справи с незаконно родения; той смяташе, че вече го държи в ръцете си.

Силвио Зиани, Тадео Моро, комендантът на флотата, и генералите си съперничеха по усърдие в прилагане на предписаните мерки. Великият капитан бе удвоил вниманието и осторожността си, след като граф Санта Рока го бе изиграл в палата на дожовете.

Правителството бе решило да претърси цялата Венеция, ако бе потребно, да посети всички кораби, да прекъсне излизането от града за цяла седмица, да опита всички средства, за да арестува незаконно родения и да предложи на публиката голямото зрелище: неговата екзекуция. Сенаторите и сенорията опитваха всички средства, за да убедят народа, че Марино Маринели е обявил война на Венеция и че нито един рибар, нито един лодкар не може да бъде сигурен за живота си.

Грамадна тълпа от полицаи и тайни агенти разказваха навсякъде, че той застанал начело на една банда пирати, която напада минаващите кораби и подлага на зверско клане екипажите им.

Друга една обява съобщаваше на гражданите, че главата на пирата Марино Маринели е оценена на 1000 зекини, а тия на неговите съучастници по 100 зекини.

Тези декрети произведоха очаквания ефект. Една част от населението повярва на клеветите, отправени срещу Марино. Голямо число хора бе съблазнено от обещанието.

Една малка група обаче имаше вяра в незаконно родения и запазваше омразата си срещу дожа и властните инквизитори.

И така, подетата борба от управлението на тринадесетте раздели на два враждебни лагера венецианския народ, но народната традиция изискваше карнавалът да не се нарушава на никаква цена. Никакви интриги не смутиха радостта. Тия събития бяха придали на карнавала един особен характер.

* * *

Вечерта, когато граф Санта Рока получи от Луиджи юдината целувка, никой освен Катерина не подозираше присъствието на незаконнородения под дегизировката на кръстоносеца.

Дожът узна чак късно през нощта безплодния резултат от опитите да се залови графът и необикновеното бягство на мистериозния чужденец.

При тези вести той се почувства обзет от ужас. Спомни си страшното видение в летния палат в Гвидека и за смъртното предсказание.

Два пъти се бе надсмивал над него и два пъти то се бе изпълвало. Бе видял действително в огледалото омразния си полубрат. Оракулът му бе съобщил за пристигането на мистериозния чужденец през време на един голям празник. „Отвори му всички врати на къщата си и твоето сърце!“ — казваше предсказанието. „От него зависи твоят живот и този на приятелите ти!“ Следователно това се отнасяше за този мистериозен граф. Напразно се бе опитал да го улови. Последният бе успял да избяга, като че ли някаква свръхестествена сила го покровителствуваше…

Но дожът не се остави да бъде победен от тия размишления. Той успя скоро да възвърне смелостта си.

— Как — си каза той най-сетне — моят живот може да бъде зависим от този чужденец?

Тази мисъл му припомни остатъка от предсказанието:

„Падни на колене пред госта чужденец. Отвори му къщата си и сърцето си! Ако те напусне като неприятел, реки от кръв ще потекат по стъпалата на дожовия палат и улиците на Венеция. Смъртта ще покоси инквизиторите през време на заседание; всички виновници, без разлика на ранг, ще бъдат наказани…“

Няколко дни по-късно във Венеция достигна новината за идентичността на граф Санта Рока и Марино Маринели, за укреплението на острова и пр.

Луиджи не можа да сдържи беса си. Как? Незаконнороденият живееше още? Той бе имал смелостта да проникне във Венеция и да се разхожда където поиска. После на устните му се появи демонична усмивка. Драконовските мерки, взети от управителите, изглеждаше, че ще докарат погубването на Маринели.

— Той сам е влязъл в устата на вълка! — помисли си дожът. — Където и да се крие, нашите шпиони бързо ще намерят следите му. Наградата от 1000 зекини ще удесетори усилията мм.

— Ще прибавя още 1000 зекини от собствената си каса! — извика дожът, обръщайки се към своя шамбелан. — Кажете да обявят днес това на народа. Вярвам, че ще се получи очакваният резултат.

Но как Марино Маринели бе успял да избяга от палата и да се отърве от залавянето?

Когато отиде при Горо, който бе дегизиран като просяк, последният едва можа да го убеди за опасността, която го грозеше. Обърна му внимание на маските с жълтите пера, които имаха заповед да го арестуват на изходите на палата. Помоли го да не губи време и се преоблече в костюма „панталон“, който криеше под мантията си.

Марино отстъпи най-сетне на увещанията на своя верен роб и се скри зад един стълб, за да промени дегизировката си. Двамата напуснаха салона и влязоха в общата зала.

После „панталонът“ се отдели от просяка и напусна палата, а хитрият Горо се завърна при великия капитан, за да участва в неговите безплодни усилия да намери Марино.

* * *

Вечерта, в деня, когато прокламациите бяха обявени, едно черно домино и един бял „панталон“ се разхождаха между тълпата на Риалто и разговаряха с нисък глас.

Никой не им обръщаше внимание. Хората се бяха отдали на веселия и развлечения.

— Ходи ли на остров Сан Николо? — попита черното домино „панталона“.

— Негърът ходи и на Лидо, и на Маламоко, сеньор! — отговори последният с нисък глас. — Даже и в открито море галерите и фрегатите на правителството са разположени в голям полукръг и наблюдават изходите на пристанището.

— И на лагуната ли?

— От брега на Джорджия до континента — отговори „панталонът“ — многобройни галери са хвърлили котва, а шалупите кръстосват непрекъснато от единия кораб до другия. В Лидо великият капитан е установил своя наблюдателен пост. Той е придружен от един адмирал. Управителят на Сан Марко и един друг военачалник трябва да се намират в Маламоко. Целият континент е блокиран от войски.

— Те здраво са ме обградили този път — промърмори черното домино. — Обаче трябва да напусна Венеция тази нощ или най-късно следващата. Оргосо ме очаква в платноходка близо до Брандоло и ще изпадне в безпокойство, ако не се върна.

— Не само в безпокойство, но и в опасност, сеньор!

— На всяка цена трябва да изляза от това положение!

— Сеньорът има ли някакъв план? — попита „панталонът“.

— Ще отида сам на остров Сан Николо — отговори черното домино, — за да разгледам какво разстояние отделя галерите една от друга и ако е възможно, през някоя тъмна нощ да се промъкна през техните линии с гондола.

— Ако морето е бурно, сеньор не може да рискува и да отива в открито море с една обикновена гондола.

— Не се безпокой Горо — каза доминото. — Това не ще бъде за пръв път… Но шт! Чуй какво пее просякът, седнал на ъгъла на моста.

При тия думи Марино хвана „панталона“ под ръка и го отведе до бедния човек.

Просякът пееше тъжна песен, акомпанирайки си с една разстроена китара:

Когато шумят вълните

и тъмно е небето,

застанал между скалите,

ти оглеждаш морето.

Някакъв кораб щом зърнеш от бурята избавен ти гледаш да го превърнеш в пиратски трофей славен.

Звездите са потъмнели,

Марино Маринели!

Негърът издигна очи към господаря си, който, застанал на страна от него, облегнат на моста, слушаше тъжната мелодия.

Една тълпа се бе събрала около просяка. Мъже и жени, млади момичета, млади момчета се трупаха в полукръг, за да чуят звучния глас на стареца.

Последният не се съмняваше в присъствието на тоя, когото, по заповед на инквизицията, представяше в лоши черти пред народа.

Певецът поднови песента си, на която управителите му бяха дали текста:

Ти безмилостно убиваш.

Показваш си жестокостта.

От жертвите изискваш

тънкото злато и кръвта!

 

Без отечество, без къща,

ти си един безделник.

Злото бог ще ти отплаща.

О, ти, беден каторжник!

 

Демони са те оплели,

Марино Маринели!

Горо забеляза неописуемото вълнение, после силния гняв, който обхвана черното домино. Благородният граф бе възмутен при мисълта, че този просяк бе приел за няколко квартини да пее тия стихове, предназначени да го погубят в паметта на народа.

Това вече беше много! Марино, разгневен, поиска да се доближи до просяка, но Горо го задържа.

— Нека, сеньор, да се пази! — каза му той ниско. — Ние сме обкръжени от шпиони от палата на дожовете. Негърът даже е познал между тях проклетия Антонио. Една дума само е достатъчна да предаде сеньор.

— Остави ме да сторя това, което съм намислил — отговори черното домино и се отправи към просяка…

Стигайки до певеца, Марино му хвърли една златна монета.

— Престани с тази глупава песен — му каза той. — Марино не е пират. Доколкото зная, той не напада мирните кораби, а само набелязани престъпници. Млъкни!

Очите на всички се устремиха към черното домино.

— Благодаря, много благодаря, благородни сеньор! — извика просякът, като стана и се поклони пред богатия чужденец. — Не ще пея тази песен щом желаете! — заяви гой, съзерцавайки алчно, златната монета.

В този момент Горо видя Антонио да обръща внимание на другарите си върху черното домино и белия „панталон“. За щастие другарите му не изглеждаха разположени да споделят подозренията му и тръгнаха към Риалто.

Тогава Антонио се приближи бързо до просяка и попска да види златната монета.

— Нека сеньор послуша съветите на негъра — каза Горо на Маринели. — Антонио сега изучава монетата на сеньор… Сеньор прави сега една неразумна постъпка!

— Не се страхувам от никаква опасност — отговори гордо Марино.

— Обаче — заяви Горо — сеньор не трябва да се излага напразно. Нека сеньор слезе с негъра по дължината на кея. Сеньор ще намери някоя гондола, която ще го избави от погледите на този негодник!

През това време Антонио разгледа бързо златната монета и я преобръща доста в ръката си. Просякът се бе заклел да не пее повече песента за Марино Маринели.

Шпионинът забеляза при първия поглед, че монетата е чуждестранна, той бе почти убеден, че е намерил незаконнородения.

Какво щастие бе за него да спечели две хиляди зекини, една грамадна сума, която никога не бе виждал през живота си.

Без да губи нито минута, той се приготви да преследва мистериозните маски. Избра си удобно място и зачака да срещне някои другари, за да арестува бегълците.

Тази мисъл го бе завладяла изцяло. Отдаваше му се случай да направи превъзходен лов.

Марино и Горо се отдалечиха от моста, вървейки бързо към големия канал, когато внезапно забелязаха, недалеч от тях, една гондола, лодкарят на която пееше една баркарола.

Горо го повика, скочи в лодката с Марино и каза на лодкаря, един здравеняк, да ги откара колкото е възможно по-скоро на остров Сан Николо.

Лодката, карана от здравите мишци на гребеца, бързо запори вълните.

Негърът още виждаше Антонио, който, изправен на моста, следеше с очи гондолата. После го видя да се отправя изведнъж към кея, за да намери друга лодка и да проследи бегълците.

— Да ви помогна — рече Горо на гондолиера.

— Кажете ми приятелю — каза изведнъж Марино, докато лодката пореше водите на големия канал, — колко ви струва облеклото?

— Моето облекло ли, сеньор? — отговори гондолиерът. — То е като на всички гондолиери.

— Питам ви, каква цена ще искате за него? — запита още веднъж Марино.

— То ми струва една зекина, с шапката и сандалите, разбира се! — отговори човекът.

— Желаете ли да ми го отстъпите? — каза Марино. — Предлагам ви две зекини.

— Да, благородни сеньор — заяви гондолиерът. — Това е много изгодно за мен. Разбирам, вие желаете да играете някаква хубава карнавална шега!

— Ето, приятелю — каза дружески незаконнороденият, — вземи тия две зекини и да сменим облеклата!

— И вие ми давате черното домино на това отгоре!

— Да, правя ви го подарък. Обаче пази се да не ти донесе нещастие!

— О, о, вие умеете да се шегувате. Агостино ви харесва. Желаете ли да направите размяната тук, в гондолата?

— Да, да, приемам дрехите ви веднага, приятелю. „Панталонът“ ще гребе сам за момент. Снеми гондолиерското си облекло и вземи моя костюм!

Лодката продължи бързо хода си. Тя достигна вече морето, където движението не бе както в Големия канал. Марино облече костюма на гондолиера. Лицето си предпочете да остави открито.

— Моята физиономия — каза си той — се е изменила много откакто напуснах Венеция. Моето ново черно боне напълно ме променя.

Вече се приближаваха до остров Сан Николо.

Горо бе обзет от радост. Той бе щастлив при мисълта, че Маринели така можеше да избяга следната нощ от Венеция като измами шпионите.

Гондолата спря. Гондолиерът, преобразен от великолепното черно домино, бе много доволен от блестящия си костюм и се смееше от все сърце.

— Сега ще се завърна направо на Пиацета — каза човекът.

— Агостино ще се развлече хубаво! Охо! Две зекини и още сребърни монети в джоба! Мога да си направя едно свободно сватбено пътуване тази нощ.

— Пази се, приятелю — предупреди го Марино, поставяйки крак на земята, — побързай да изчезнеш.

— О, не се страхувайте, благородни сеньор — отговори гондолиерът. — Зная да си служа с юмруци, ако трябва. Приятно удоволствие, господа!

В момента, когато Горо скочи на брега и гондолиерът се приготви да тръгне, една голяма гондола изпъкна от тъмнината. Новата лодка изглежда се приближаваше до моста, където двамата мъже бяха слезли.

— Горо, почакай ме тук — заповяда Маринели ниско на ухото на негъра. — Ще премина оттатък дюната, за да открия някоя шалупа и в същото време да хвърля поглед към морето.

— Тъкмо луната се издига, сеньор. Това е много добре. Горо ще остане тук да изчака връщането на сеньора.

При тия думи той се шмугна в тръстиковия гъсталак край брега.

— Марино, гондолиерът, напредна към дюната и не закъсня да изчезне между колибите на рибарите и лодкарите.

Негърът забеляза тогава голямата лодка и бе живо заинтересуван от високопроизнесените думи, които достигаха до ушите му.

Забеляза трима души в лодката.

— Искам да ме отведете на острова. Трябва да сляза там — казваше един глас.

— О — прошепна Горо. — Това е негодникът Антонио.

— Луд ли си? Какво ще правиш? — казаха разгневено двамата другари на този, който говореше. Погледни го там черното домино. То вече се отдалечава и само заради тебе ще го изпуснем!

— Преследвайте го, ако искате — каза Антонио, — но първо ще ме оставите да сляза.

Другите двама облечени като лодкари, изпълниха желанието на шпионина. Лодката дойде до брега. Тогава Горо позна Себастиано и Пиетро.

Негърът не можа да задържи саркастичния си смях. Той бе щастлив, че най-сетне му се отдава случай да се справи без свидетели с Антонио и се забавляваше да гледа как двамата полицаи последваха черното домино.

Той излезе от тръстиките и се изправи, за да обърне със светлите си дрехи вниманието на Антонио, който стоеше прав на брега и разглеждаше неспокойно наоколо.

Последният веднага забеляза маската, която се белееше в тъмнината, и тръгна към нея.

Горо се престори, че иска да отиде към дюната, като вървеше най-спокойно и си тананикаше весело една песничка.

— Ей, маско — му извика Антонио. — Почакай малко!

— Какво има? — попита Горо, като се спря. Антонио, без друго предисловие запита със силен глас:

— Не бяхте ли заедно с черното домино, което хвърли златната монета на просяка на Риалто?

— Да. Какво от това, малко ли са просяците във Венеция, че приятел лодкар се учудва на подобна милостиня?

— Струва ми се, че познавам вашия глас — каза Антонио.

— Възможно е приятелю, възможно е! — отговори равнодушно Горо.

Познавате ли доминото, което беше така щедро? — запита Антонио.

— Тази милостиня е зачудила някои хора. А, знае се, че златните монети не липсват във Венеция. Намират ги и по улиците.

— Кажете ми, познавате ли черното домино?

— Да, смътно.

— Какво искате да кажете?

— Зная, че той е добър лов за някого!

— Значи не се лъжа. Това е той…

— Как той? Кой… той?

— Говоря за каторжника и пирата Маринели, чиято глава е оценена.

— Отлично, той е. Сеньор случайно да не желае да заслужи тази мизерна награда?

— Мизерна ли казвате? Къде е гондолиерът?

— Не зная!… — каза негърът, вдигайки рамене.

— Видях нещо, което ставаше по пътя.

— О, вие имате добри очи!

Тази забележка разгневи шпионина.

— Искам да ми кажете — викна той със заповеднически тон — къде се намира гондолиерът, или ще претърся целия остров! Впрочем, кой сте вие? Отговорете ми! Кой сте вие?

— Спокойствие, приятелю! — каза Горо, без да се смущава. — Ако сеньор държи за главата си, да не ме закача.

— Казвам ви да ми отговорите или ще ви арестувам. Струва ми се, че вие сте съучастник на черното домино.

— Каква прозорливост! — каза Горо с ирония. При тия думи на Антонио хрумна една идея.

— Сега ви разбрах — каза той, опитвайки се да проникне с поглед през дегизировката на своя събеседник. — Вие желаете да ме изпреварите и да заслужите пръв двете хиляди зекини!

— Приятният сеньор чак сега ли се досети? — каза Горо подигравателно.

— Да действаме задружно и да си поделим парите! — предложи наивно Антонио.

— Не съм толкова глупав!

— По дяволите! Ние трябва да решим кой от нас двамата ще вземе наградата.

— Как така? Да предоставим на съдбата ли? — попита Горо.

— Да, да предоставим на съдбата.

В този момент Антонио направи едно внезапно движение и махна с едната си ръка маската на Горо, която прикриваше лицето му, а с другата се опита да му забие в гърба малка кама, чието острие блесна на луната.

Но Горо бе ловък и отблъсна ръката, като същевременно го удари с юмрук.

— Значи токова било намерението на сеньора? — процеди той между зъбите си.

— Това е негърът!… — извика Антонио ужасен, като позна своя враг, на когото очите страшно се въртяха.

— Ударът ти не сполучи! — извика Горо. — Единия негърът уби в гостилницата, като пречка, а на другия ще извие шията!

Антонио направи отчаяно усилие да се освободи от прегръдката на негъра, но не можа.

— Ето как умира един убиец! — извика Горо.

Със страшен удар негърът повали полицая в безсъзнание, после го прободе с камата му.