Г. Тение
Мистериите на Венеция (59) (или Омраза и любов)

16. Кралят на острова

Мадлена изпълни обещанието си, дадено на граф Санта Рока. На разсъмване папският кораб се доближи до Брандоло, където имаше на котва няколко кораба.

Както можеше да се предположи, венецианската ескадра, осведомена от шпионите за бягството на Маринели, се бе опитала да преследва кораба, който го носеше. Но никоя от галерите на републиката не можеше да се мери по бързина с бягащия кораб и бяха принудени да се върнат в пристанището.

От друга страна, новината за чудовищното бягство на незаконнородения, въпреки взетите мерки, се бе разчуло из града. Силвио Зиани бе потвърдил високо, че бе убил каторжника с един пушечен изстрел, но на неговото свидетелствуване не отдаваха вяра.

Никога висшият съвет не бе преживявал такъв срам. Дожът и съдиите бяха изпуснали плячката си, след като я държаха в стените си и след като бяха опасали Венеция с войски и кораби. Незаконнороденият бе дал доказателство за голямата си хитрост и ловкост, което бе смутило великите узурпатори. Марино се бе заклел да поведе безмилостна война срещу престъпниците, облечени в пурпурни мантии, и могъщите управители се съмняваха вече в изхода на този конфликт.

Отчаяни, всички се заклеха да свършат бързо с него.

— Ние ще го победим — казаха инквизиторите. — Неговият остров ще бъде сринат, съмишлениците му безмилостно изклани, а що се отнася до него… ние ще го обезглавим публично!

Всички заплахи обаче нямаха никаква стойност в момента. Граф Санта Рока бе твърде далеч.

Мадлена Боргез не напусна Брандоло, преди Марино да намери своя платноход, оставен под командата на Оргосо, да се качи на борда и да й отправи своите благодарности.

Докато хубавият кораб с гордата римлянка се отдалечаваше, граф Санта Рока бе посрещнат с въодушевление от своя приятел Оргосо и целия екипаж на малкия платноход.

Той съблече гондолиерското облекло, накара Тонино да му превърже раната, която бе получил в рамото, после облече своята мантия от черно кадифе.

Без да губи нито минутка, Марино даде заповед за тръгване и скоро лекият кораб с грациозни движения заплува към далечния остров, отечеството на изгнаника.

Покачи се на върха на мачтата и с вълнение затърси сред необятното море остров Санта Рока. Радваше се предварително, че ще се завърне при своите приятели и ще узнае какво е станало през неговото отсъствие и ще разбере бяха ли изпълнени заповедите му.

Той не подозираше, че една тежка работа му предстоеше след неговото слизане. Мислеше за удоволствието при стъпването на брега и нетърпението му се усилваше.

Две мисли го занимаваха и измъчваха. Не знаеше какво е станало с Анунциата, не знаеше и съдбата на своя баща, когото не бе можал нито да види, нито да освободи. Но се утешаваше с мисълта, че часът за отмъщението ще удари.

След едно благополучно пътуване, островът най-сетне се появи на хоризонта. Но колко бе променен той!

В средата се издигаше грандиозен дворец, определен за Марино и сега завършен. Отдалеч, от морето, можеше да му се възхищава.

Църквата с нейния златен кръст, величественият фар, издигнат до входа на пристанището, се виждаха също отдалеч.

Големи и малки рибарски лодки бродеха около острова. Рибарите хвърлиха мрежите си във водата.

Укрепителната работа бе напълно завършена, скалите бяха превърнати в истински крепости, зад които можеха да се защитават със сигурност жителите на острова.

Малкото кралство обещаваше да процъфти още благодарение на мира и изглеждаше непревземаемо в случай на неприятелски действия.

Марино, при вида на тия чудеса на труда и голямата дисциплина, не можа да сдържи една радостна и горда усмивка. Обаче реши да направи обиколка около острова, тъй като искаше да извърши кратка инспекция на бреговете, преди да слезе на острова.

— Моето дело е оправдало надеждите ми — каза той на Оргосо, който стоеше до него. — Трябва да видя сега, доколко мога да се осланям на силите си! Трябва да се осигуря при едно нападение, пратено срещу мен от Съвета на тримата. Ако те имаха правото на своята страна, ние бихме имали силата.

— Вие имате не само правото, но и силата, приятелю — отговори Оргосо. — Какво струват техните мерзки прокламации, където ви обвиняват за пират, където ви оценяват главата, пред страшното обвинение, което можете да им отправите?

— Отлично Оргосо, разполагам с едно неоспоримо превъзходство, обаче, трябва да избегна всяка щета, всяка неправилна маневра, която може да навреди на моята репутация. Знаете; колко е лесно на някой началник между нас да извърши някоя глупост. Ние сме многобройни, аз се гордея с вас, отколкото да ви командвам като тиран. Досега виновниците са малобройни. Техните имена, написани върху каменните плочи, са достатъчни да ме призоват за наказанието, което ги очаква! Но ако някой от вас…

— Вижте, погледнете там! — каза внезапно Оргосо, сочейки морето с пръст. — Две от вашите галери мъкнат в пристанището един чужд кораб. Той е повреден. Лишен е от мачтите. Нашите кораби го влачат към острова.

— Двете галери носят моето знаме — каза Маринели. — Вие имате право Оргосо. Но защо влачат този непознат кораб? Да останем тук, до плажа, и да очакваме пристигането на тази странна експедиция.

— Тя не предвещава нищо добро — каза Оргосо ниско. — Този кораб изглежда, че има венецианска конструкция.

— Горко им! — каза Марино със заплашителен глас, изпълнен с безпокойство, и се отправи към оградата. — Горко им на моите хора, ако са се осмелили да стрелят срещу някой честен търговски кораб. Наказанието ще бъде ужасно, даже ако авторът на това подло деяние е най-близкият ми приятел.

— Познах кораба. Той е венециански! — извика Оргосо.

— Някоя държавна галера ли? — запита Марино.

Оргосо замълча за момент, после се доближи до Марино, постави ръка на рамото му и го погледна с умолителен поглед.

— Бъдете снизходителен! — му каза той. — Не бързайте с решението си! Това е един търговски кораб!

— Така е, както предполагах! — отговори нервно граф Санта Рока. — Не се страхувайте, приятелю. Моето намерение не е да проявя могъществото си, а да бъда строг. Искам да бъда справедлив, без оглед на ранга на виновниците. Това е истинско пиратство. То е първото и последното, което се извършва на остров Санта Рока. Не желая да заслужа несправедливостта и клеветите, отправени срещу мен от сената и управителите.

Марино бе обзет от голямо вълнение. Никой на острова не забелязваше пристигането му. Всичко бе спокойно и галерите се приближаваха към брега с влачения от тях кораб.

Внезапно фаропазачът видя лекия платноход на краля на острова. Той извести за това с оръдеен гърмеж.

Знамето бе издигнато. След няколко минути и от зъбчатите отвори на двореца се издигнаха знамена и скоро една тълпа се отправи към плажа, за да акламира своя благодетел и любим господар.

Платноходът бе познат също и от екипажа на галерите. Въжетата на двата кораба се покриха с мъже и знамена.

Но Марино заповяда да насочат платнохода право срещу брега и не отговори на техния поздрав. Той се чувствуваше дълбоко опечален от мисълта, че вместо да сподели радостта с другарите си, бе принуден да накаже някой от тях.

Едва корабът се бе приближил до брега, когато Маринели бе акламиран от моряци и работници, струпани на брега, зад приятелите му.

— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! Да живее граф Санта Рока! — викаха стотици гласове.

Марино се показа и с приятелски жест отговори на поздравяващите го. В този момент една голяма част от тях се хвърлиха на колене, изказвайки почитта си към покровителя на бедните.

Радостна светлина озари лицето му. Той си каза, че тези добри хора бяха неспособни да пристъпят изричните му заповеди. Почака своите хора да се приближат към него и се ръкува с тях. Щастлив бе да срещне Фалие, д’Артенай, Анафесто, Манджили и още неколцина, които му бяха най-скъпи между всички. Обаче той не запита никого, нито каза нещо за това, което бе видял. Забеляза присъствието на мнозина, отсъствието на малцина. Внезапно помисли за Граси. Подири го между заобикалящите го, но не го намери. Защо той не беше между тях?

Жителите на острова образуваха триумфално шествие зад Маринели, техния скъп господар.

Последният бе седнал в една великолепна носилка, украсена е новия герб на Санта Рока. Шествието се движеше по главния път на малкото кралство. По заповед на господаря, то се спря на големия площад в средата на островчето.

Марино Маринели бе решил да образува публичен съд, където всички да узнаят решенията му, да чуят думите му. Искаше също да даде високо отговор на лукавството на Висшия съвет. Започваше една открита и безмилостна борба срещу последния. Той не бе пират, които напада търговските кораби. Всички трябваше да узнаят гнева му и наказанието, което щеше да определи на виновниците.

Моряците, рибарите и работниците, от които бе съставена тълпата, образуваха широк кръг около площада, оставяйки голямо свободно пространство. Марино каза да го отведат в центъра на този кръг и слезе от носилката. Тук той искаше да съди. Неговите приятели д’Артенай, Оргосо, Фалие, Анафесто и Манджили се наредиха около него и всеки му докладва как бе свършил работата, с която бе натоварен. Съобщиха му, че укреплението на острова е завършено и че строежът на сградите и шосетата също е на привършване. Уведомиха го и за пристигането на новите пратки оръжие от континента. Фалие даде на краля на острова ключа от съкровището и му представи сметка за извършените разходи.

Марино се осведоми също за развоя на риболова, за работите по уредбата на пристанището.

— Но къде е Граси? — попита най-сетне той. — Каква беше неговата мисия?

Приятелите предусетиха разразяването на бурята. Те не посмяха да му отговорят и извърнаха очите си, за да избегнат изпитателните погледи на краля си.

— Никой ли не ще отговори? Питам още веднъж, къде е Граси? Доволен съм от всички ви, мои приятели, и само мога да ви похваля за вашето усърдие и за успешното завършване на работите, с които ви бях натоварил. Един само липсва: Граси. Искам да чуя и него. Каква беше длъжността му?

— Той изпълняваше длъжността на адмирал! — отговори най-сетне Фалие. — По ваша заповед пое командването на флота.

— И къде е сега? — запита графа.

— По морето — отговори Фалие.

— Погледнете там! — извика внезапно д’Артенай. — Погледнете! Той иде към нас с всичките си хора. Ако не се лъжа, забелязвам сред тях тринадесетина пленници!

— Пленници ли? — повтори Марино, обезпокоен. — Какво означава това?

— Вярвам, че е водил сражение нощес — каза д’Артенай. — Но да го почакаме да дойде. Той сам ще ви докладва какво е станало през вашето отсъствие.

— Той не смяташе, че трябва да слуша нашите съвети. Въобразяваше си, че е върховен началник на флота!

— Не обичам подобно нещо — заяви Маринели. — Знаете, че най-голямото ми желание е да образувате всички един братски съюз, да управлявате общо острова, когато не съм тук. Но не желая това мое доверие да предизвиква у някого гордост и самомнение. Искам сам той да даде обяснения. Тежко му, ако е виновен.

Шествието, начело с Граси, се приближи до големия площад, където, готов да възнагради верните служители и да накаже виновниците, кралят на острова седеше прав, в средата.

Джакопо Граси пристъпваше с гордост и глупаво задоволство, като че ли нямаше равен на себе си в света.

Моряците му бяха въоръжени до зъбите. Сред тях, както бе забелязал д’Артенай, вървяха около тринадесетина пленници с наведени глави.

При вида на граф Санта Рока, Граси развя шапката си в знак на поздравление. Моряците последваха примера му и поздравиха краля на острова с възторжени овации.

Марино им благодари с няколко думи.

В този момент адмиралът пожела да му подаде ръка в знак на приятелство. Но граф Санта Рока не му подаде своята, а му посочи пленниците, които стояха обезоръжени, уплашени и отчаяни.

— Какво означават тия пленници, които виждам вързани? — запита Марино спокойно.

— Това е екипажът на кораба, който принудих да се предаде нощес. Този кораб носеше един товар от фини вина!

Лицето на графа се помрачи.

— Докладвай ми подробно за работата — заповяда той. — Не мога да повярвам, че сте нападнали някой мирен търговски кораб, като жалки пирати.

— Не мога да ви разбера, Маринели! — каза Граси със самочувствие. — Не ни докарахте на този остров да безделничим, нали? Тази нощ, кръстосвах в открито море с две галери, когато наблюдателят сигнализира появяването на кораб, пътуващ за Венеция…

— Не видяхте ли, че това е мирен търговски кораб?

— Това разбрах отлично. Ние сме започнали с Венеция борба на смърт, така че и търговските кораби са добра плячка. Първо извиках на кораба да спре. Когато вместо отговор той разпъна всичките си платна, изпратих му няколко гранати, които строшиха мачтите му.

— Елате насам, вие, другите! — извика кралят на острова към пленниците, без да удостои с поглед Граси. — Да се махнат въжетата, с които са вързани ръцете на тези нещастници. Бързо, ако не искате да ви турят подобни на шиите.

Моряците, ужасени от думите на върховния си началник, веднага изпълниха заповедта му и пленниците, освободени от страшните въжета, намериха в лицето на Маринели защитник. Неколцина даже се хвърлиха пред краката му.

— Имайте милост към нас! — молеха те. — Подарете ни живота!

— Станете! — отговори Марино със звучен глас. — Няма защо да се молите нито за вашия живот, нито за вашата свобода. Който е нападнал беззащитните мореплаватели, е извършил престъпление и трябва да бъде наказан от своя началник!

Граси изглеждаше недоволен и изненадан.

— Нека всички узнаят за последен път — започна Марино — смисъла на моите думи и силата на моята воля! Тия честни венецианци са свободни, чувате ли? Искате ли да заслужим името пирати? Ако вашата съвест е толкова низка, предпочитам да ви убия със сабята си. Разбрахте ли ме? Знаете, че удържам обещанията си! Наистина, аз обявих на Висшия съвет на Венеция и на неговите галери безпощадна война и скоро ще удари часът, когато ще покажете вашата храброст. Но тази борба ще се води само между дожът, неговите съучастници и мен. Венецианците не са ми врагове. Който ги лиши от техните права и нанесе вреда на имотите им, е мой враг. Вие, търговски моряци, предайте думите ми на нашите братя от Венеция. Марино Маринели не е пират, както инквизиторите го окачествяват и клеветят. Той иска да накаже истинските виновници с наказанието, което заслужават! Разгласете това в града на лагуните!

После Марино се обърна пред благородника, който стоеше гордо пред него, и към своите хора:

— Наказанието — каза той — на вас, Граси, и на хората ви ще бъде пропорционално с вината ви.

— Вие говорите за наказание, Маринели? — попита Граси, побледнявайки. — Кой ви е дал правото да съдите?

Граф Санта Рока не трепна, слушайки предизвикателните думи.

— Ще ви накажа за това, което сте извършили, вас и вашите хора! — каза той. — И ще ви накажа с правото, което сте ми дали вие всички. Моите приятели, които ме обкръжават, са ми се доверили… Кажете — обърна се той към партизаните си — имам ли право да постъпя така?

— Твоята дума трябва да бъде закон! — отговориха околните. — Вие сте наш герой и наш водач, Марино Маринели!

— Кажете ми моряци — попита графът пленниците — някой от вас паднал ли е убит при сражението?

— Не, Маринели! — отговориха те. — Само двама от нас са леко ранени.

— Благодарете на това обстоятелство, Граси и вие другите — каза тогава графът. — Само поради това спасявате живота си. Смъртта на някой от тия моряци бе достатъчна да ви последва същата съдба. Чуйте решението, чуйте го всички! Ще ви покажа как раздавам правосъдие!

Марино замълча за момент.

— Вашият кораб — обърна се той към пострадалите моряци — не е нищо друго, освен една развалина, изпочупена от гранатите. Ще ви дам в замяна един от моите, който ще бъде също така голям и хубав като вашия. Благородний Оргосо, идете бързо на пристанището и се разпоредете товарът от разрушения кораб да бъде пренесен на един от моите най-добри кораби. Граси и неговите хора ще пренесат товара. Щом тази работа бъде привършена, продължете пътуването си при пълна свобода.

— Благодарим, хиляди пъти благодарим, великодушни Марино — извикаха бедните хора и се спуснаха към графа, за да му целунат ръка. — Вие ни спасявате от разорение и мизерия!

Марино скромно отклони засвидетелствуванията на почит.

— Аз само изпълних дълга си — каза той. — Не ми благодарете! Завърнете се във Венеция здрави и читави. Що се отнася до вас — обърна се той към Граси и неговите моряци — аз ви изпъждам от нашето общежитие. Такова е наказанието ми! Когато пренесете товара от пострадалия кораб, ще напуснете остров Санта Рока и ще отидете да дирите щастието си, където желаете. Ние не можем да ви търпим при нас. Това островче не е убежище на пирати!

— Присъдата е справедлива! — извикаха от всички страни от тълпата. — Да живее Марино Маринели!

Граф Санта Рока поръча на Манджили да бди, щото неговата заповед да бъде изпълнена.

После той се прибра в двореца си, при възторжените викове на своите и благодарностите на чуждия екипаж.