Г. Тение
Мистериите на Венеция (51) (или Омраза и любов)

8. Анунциата и Мадлена

Когато Луала и Анунциата напуснаха хана в Рим, старата просякиня бе останала сама и бе паднала в ръцете на Антонио.

Двете бегълки бяха достигнали до града рано сутринта. Улиците бяха още пусти. Палатите изглеждаха заспали. Не се виждаше нищо освен затворени врати.

След като вървяха дълго, те срещнаха най-сетне на брега на Тибър няколко лодкари и търговци на цветя. Попитаха за палата Боргез.

Едно момиче любезно им обясни и заяви, че е готово да ги заведе.

— Палатът не е още напълно построен — каза то из пътя.

— Но е вече обитаем, нали? — попита старата Луала.

— Да, няколко крила вече са завършени. Множество членове от фамилията на папата живеят там… Ето, вижте! Ние вече пристигнахме.

— Това е истинско чудо — каза старата Луала.

При вида на този храм на лукса смелостта започна да напуска Анунциата.

— Кого искате да видите? — попита цветарката. — Никой не е станал в подобен час.

— Ще видим… Благодарим, че ни придружихте! — каза старата Луала на услужливото момиче, докато се върна към нея, при лодките и търговците.

— Колкото повече се приближавам до този палат, толкова сърцето ми повече тупти — призна Анунциата.

Просякинята се помъчи да успокои младото момиче.

— Съвземи се, мое дете — каза тя. — Защо се плашиш, съкровището ми? Ти ще намериш най-сетне твоя скъп Марино. Не мисли за друго, освен че неговата любов и твоята изискват смелост и търпение. Вие и двамата почти сте достигнали целта си.

— Струва ми се, че слугите стават — каза трескаво младото момиче. — Не забелязвате ли лакеите; които се движат край вратата?

— Бъди смела, мое съкровище. В какво може да се съмняваш? Трябва ли да те придружа до вътрешността на палата?

— Не, добра ми Луала — отговори момичето. Просякинята се съгласи.

— Ти имаш право — каза тя. — Ще бъде лошо, ако влезеш в палата, придружена от една старата просякиня. Моята изтъркана мантия ще направи лошо впечатление и ще отврати тия хора. Влез сама. Те на драго сърце ще изслушат и ще отговорят на едно красиво момиче…

Старата просякиня замълча за момент, като че ли обзета от съжаление.

— Уви — каза тя. — Колко ми се искаше да видя още веднъж нашия скъп Марино.

Анунциата поиска да я задържи и я покани да влязат заедно в палата.

— Не, мое съкровище — отговори старата жена. — Не бива повече да се въртя около този княжески палат с моята мизерна външност. Ще се върна в хана при Горо. Може би Марино ще излезе с теб и ще те придружи до нашия хан. Може би ще ни повика, негъра и мен! Кой знае?

— Дано така стане, добра Луала — каза тъжно Анунциата, — както вие казвате, а не да се завърна при вас с очи, пълни със сълзи. Как ли ще ме посрещне Марино, като ме види внезапно пристигнала?

— Той ще се зарадва, мое съкровище. Неговото буйно желание е да намери своята Анунциата. Изправи се по-гордо, издигни очите си! Нали трябва да бъдеш смела в този решителен час.

Момичето почувствува благотворно влияние от думите на старата си закрилница. То придоби кураж.

— Довиждане, мое съкровище, щастливо виждане! — извика старата, като се отдалечаваше, клатушкайки се.

Младото момиче се доближи до голямата врата. Лакеите се намираха на стъпалата и метяха.

Те изглеждаха, че не бяха спали цяла нощ.

Някои от тях показваха на другите златните монети, които бяха получили за награда, и разговаряха.

Анунциата пристъпи към тях и ги поздрави с треперещ глас.

— Хей! — й викна един дебел лакей, — какво търсиш толкова рано?

После той се приближи до момичето, което изглеждаше твърде изплашено, разгледа го изпитателно и каза, усмихвайки се:

— Какво желаете, сеньорита! Без съмнение имате някой любовник между войниците, които заминаха на фронта. Желаете ли новини от тях?

— Извинете — каза момичето с несигурен глас, — аз исках… Един от лакеите я прекъсна, като й каза да се приближи по-близо.

— Оставете ме да ви утеша, сеньорита. Ще ви направя една изповед. Хубавите момичета като вас заслужават да се направи една малка услуга. Чуйте, дадена е обратна заповед на войниците. Те вече се връщат. Не ще има война!

— Не ви питам за това — отвърна тя, — но…

— Не мога да ви кажа точната дата на тяхното връщане в Рим — продължи лакеят. — Но часът е близък, понеже нашият милостив господар замина преди осем дни да даде обратна заповед на войниците.

— Оставете ме да ви задам един въпрос — каза най-сетне Анунциата, която бе успяла да вземе думата. — Сеньор Марино Маринели живее ли в този палат?

— Марино Маринели ли? — каза лакеят. — Не познавам това име!

Анунциата искаше да му зададе друг въпрос, когато всички слуги изведнъж си зашепнаха нещо, заеха почтителна поза и започнаха да се покланят дълбоко.

Една дама се бе появила върху мраморните стъпала на голямата стълба. Анунциата обърна очи към нея и позна красивата и горда сеньорита, която бе забелязала преди няколко дни, седнала, в колата на Марино.

Тя изглеждаше обзета от безпокойство. Нейните големи очи, искрящи от блясък, изглеждаха уморени. На лицето й бе легнал тъмен облак.

Тя бе следвана от една почетна дама и от първия си шамбелан. Последният правеше ежедневния си рапорт пред дъщерята на Франческо Боргез.

Той я уведоми, че граф Санта Рока бе напуснал палата през нощта, за да се върне на своя остров, а оттам да отиде във Венеция. Това съобщение бе единствената причина за скръбта на Мадлена. Бе я завладяло едно впечатление на изненада и недоверие…

Но внезапно една светкавица премина по лицето й. Тя си припомни думите, които графът бе произнесъл предната вечер при сбогуването:

— Сбогом, сеньора! — бе й казал графът, докосвайки галантно устните си до ръката на Мадлена. — Марино намери във вашия палат едно незаменимо гостоприемство; той не знае как може някога да ви се отблагодари. Знайте, че каквото и да се случи, неговата признателност ще бъде вечна.

С тия думи те бяха разделени. Мадлена мислеше, че това сбогуване е само до другия ден, но Марино бе решил да прекрати престоя си в палата.

В този момент думите на хубавия граф изпъкнаха в съзнанието на Мадлена. Тя изпита едно особено чувство сега, когато Марино бе напуснал Рим. Намираше в своето буйно и страстно сърце една господарка на нея самата, една сила, която й диктуваше. Тя не искаше да рухнат нейните смели надежди. Тя действително бе разчитала, че този граф Санта Рока ще остане неин пленник, ще стане за нея, племенницата на папата, красивата дъщеря на Франческо Боргез, една играчка, една кукла.

А сега хубавият граф, идолът на народа, бе изчезнал. Тя бе сънувала за него някакъв великолепен трон, някакъв апогей на слава и блясък, от което женската й гордост бе поласкана. Но ето, че цялата тази съблазнителна кула бе рухнала само с един удар.

Тя бе решила да направи една разходка в градината, да подиша пресния сутрешен въздух. В тази атмосфера огънят, които гореше в сърцето й, поотслабна.

Така се обясняваше нейното ранно ставане и появяването на главния шамбелан, който бе получил заповед да се държи на разположение на принцесата.

Мадлена бе преминала по плочките, които водеха към градината, като забеляза до вратата чужденката и лакеите, които я окръжаваха.

— Какво желае това младо момиче? — попита тя един от слугите.

— Извинете, благородна дамо — каза Анунциата, напредвайки с грация и достойнство към красивата римлянка. — Ида да се информирам за Марино Маринели. Слугите ми отговориха, че не познават този благородник, но вие зная, че го познавате!

— Кое ви кара да мислите, че го познавам? — попита Мадлена гордо.

— Вие, мадона — отговори Анунциата спокойно, — понеже ви видях седнала в една кола до него, преди няколко дни.

— Идеш да го помолиш за някоя услуга ли, младо момиче? Вече е късно…

— Късно ли? О, Боже! — викна Анунциата. — Пристигам твърде късно!

Принцеса Боргез се изненада от голямата тъга, която се бе изписала по лицето на нещастницата.

— Обърни се към главния шамбелан — каза тя презрително. — Той ще ти потвърди това, което ти казах.

— Граф Санта Рока е заминал преди няколко часа и вече е напуснал Рим — заяви тържествено шамбеланът.

Анунциата го изслуша, трепереща от ужас, нерешителна…

В този момент Мадлена се извърна и се отправи към вратата на градината, за да продължи прекъснатата си разходка.

Изведнъж гордата племенница на папата се спря. Една мисъл изпъкна внезапно във въображението й. Тя се обърна и хвърли поглед към чужденката, чието лице бе пребледняло от скръб.

— Бедното дете — си каза тя, — без съмнение е възлагало на Марино всичките си надежди.

Чудният контраст на голямата й красота и нейния мизерен вид правеше чужденката мистериозна.

— Какво ли желае? Какво очаква от Марино? — си каза Мадлена. — Марино, може би, е предчувствувал това посещение. Или, може би, се е надявал да срещне по пътя красивата непозната.

Поиска да се увери. Подозрението и ревността замъглиха очите й. Страст забушува в сърцето й.

— Последвай ме в градината — каза тя на Анунциата. — Съчувствувам на тъгата ти. Ела. Обясни мъката на душата си!

— Колко си добра, благородна дамо — каза Анунциата със слаб глас, докато сълзи блеснаха на хубавите й сини очи.

— Ела без страх — повтори Мадлена. — Довери се на принцеса Боргез. Ти събуди съчувствието й. Остави я да ти помогне!

Хубавата римлянка протегна ръка на чужденката и погледната пристъпи бързо, за да й подаде своята.

— Ела, придружи ме в парка — каза Мадлена. — Обясни ми причината за посещението и за твоята тъга.

Двете жени влязоха в градината на палата. Дърветата бяха покрити с червеникави листа, знак за края на есента.

Те минаха пред бронзовите лъвове, които изхвърляха през устата си струи вода. На това място шамбеланът и почетната дама ги напуснаха.

Мадлена отведе момичето в една беседка със скамейка и хубава кръгла маса — и двете от мрамор.

— Седни пред мене и ми разказвай болките си — каза принцесата, хвърляйки изпитателен поглед върху тъжното лице на Анунциата.

— Вие чухте думите ми, благородна дамо — отвърна бедното момиче. — Надявах се да намеря тук, в палата, благородния Марино Маринели.

— Ти не си от Рим, откъде идеш? — заразпитва я принцесата.

— От Венеция, сеньорита.

— Как? Ти си направила сама такова дълго пътешествие?

— Не, бях придружена от една добра стара жена, която ме взе под своя закрила!

— И каква цел си дошла в Рим? Как се наричаш?

— Наричам се Анунциата Фарсети. Дойдох в Рим с надежда да намеря благородния Маринели.

— Анунциата? — повтори Мадлена, не можейки да сдържи вълнението си.

После тя се съвзе и отново възприе гордото си държане.

— Познаваш ли добре граф Марино?

— Познавам го още от детинство, благородна дамо — отговори младото момиче с живост. — Вилата на красивата и добродетелна сеньора Маринели бе съседна на колибата на баща ми!

— Открий ми сърцето си без страх! — каза Мадлена. — Обичаш ли Марино?

Анунциата почувствува, че думите спират на гърлото й. Сълзи се появиха в очите й.

— Сега зная всичко — каза Мадлена. — Твоите сълзи за мен са едно признание на сърцето ти. Ти винаги си обичала Маринели! Ти го обичаш така страстно, че не можеш да живееш без него, че си го следвала дотук… Бедно момиче.

— Ще постигна моето щастие, като го намеря — каза със слаб глас Анунциата.

— Вярваш ли, че те обича?

— Да, сигурна съм. Той ми се закле. Познавам верността му, неговото честно сърце — отговори момичето.

— Обаче, ако той те е мамил, ако е станал недостоен за любов, какво ще правиш?

— Какво казвате, сеньора?… За Марино ли говорите? — запита Анунциата, която не можеше да разбере.

Мадлена я изгледа с поглед, пълен със съчувствие и меланхолия.

— Бедно дете! — въздъхна тя.

— Имайте милост към мен! — извика младата венецианка, — обяснете ми вашите думи!

— Е добре — отвърна Мадлена, — ти си била измамена.

Марино Маринели и на мене обеща любов и вярност!

Анунциата се изправи изведнъж. Нямо страдание се бе изписало върху лицето й. Тя трепереше.

Момичето загледа гордата римлянка, която искаше да грабне скъпата мечта на неговия живот.

После тя изведнъж придоби смелост. От лицето й изчезна страдалческото изражение и то придоби тържествен блясък. Тя си припомни обещанието. Тя се чувствуваше сигурна, въпреки всичко, в неговото обещание и в честността му.

— Вие сигурно се мамите, благородна дамо — каза тя с тих глас. — Този, за когото говорите, не е Марино. Земята да се провали, слънцето да падне върху главите ни, пак не ще ви повярвам. Не, Марино не ще измени никога на любовта, в която се е заклел. Той ми е всичко, което притежавам, понеже нямам нито имот, нито дом. Нашата взаимна любов е единственото нещо, което ме свързва с живота и ми помага да понасям нещастията.

— Неверен! — промърмори племенницата на папата, чиито очи блестяха от гняв.

После тя превъзмогна чувствата, които я вълнуваха, и хвана ръката на своята съперничка, давайки си вид, че й съчувства.

— Съчувствам ти от цялото си сърце, бедно дете — каза тя. — Не искам да разруша надеждите ти, понеже зная, че си още по-нещастна от мене.

— Моята любов е непреклонна, сеньорита — отговори твърдо нещастницата. — Никой не може да ме разколебае.

— Тогава моя длъжност е да те пазя, Анунциата, да те спася. Трябваше да пазя мълчание, да не предизвиквам страдание в тебе, по реших всичко да ти открия. Видя ли Марино до мене, седнал в колата?

— Да, сеньорита, видях го и го познах.

— Е. добре, пред тази пейка, където сега сме седнали, той коленичи и ми се закле във вечна вярност. Ние сме били измамени и двете по един подъл начин. Вярваш ли ми?

— Света Богородице! — извика Анунциата, — вашите думи ме измъчват…

— Остави ме да те закрилям, Анунциата — подзе принцеса Боргез. — Има още време за спасяване на нашите отчаяни души. Чуй какво ще ти кажа.

— Имайте милост към мене! — прекъсна я бедното момиче.

— Чувствувам болката ти — отговори принцесата. — Не трябва да се предавате на отчаянието. Отстрани всяка слабост. Има още време да му попречиш да ти напакости и да се спасиш. Откажи се от Марино, Анунциата! Превъзмогни влечението на твоето сърце. Вземи пример от мене. Аз го обичах и моята любов сега е разбита. Не съм твоя ревнива съперница: съжалявам те и те оплаквам като сестра.

Анунциата поднесе ръцете си към лицето и се разхълца:

— Не мога да ви повярвам — каза тя с глас, задавен от ридания, — не, Марино…

— Той не мисли вече за теб — прекъсна я Мадлена. — Той отиде на своя остров и ще се завърне в Рим, да ме отведе със себе си. В този момент, избран от съдбата, аз ще му извикам твоето име, високо и силно, и ще го отблъсна, посрамен и ужасен от неговото престъпление… Той трябва да бъде отблъснат едновременно от двете сърца, които е разбил.

— Имайте милост, милост! — викна Анунциата. — Предпочитам смъртта пред тази мъчителна среща.

— Съвземи се — каза Мадлена. — Утеши се в Бога, в нашата света религия. Само той може да те спаси.

Анунциата изглеждаше обзета от страшна вътрешна борба. Отначало се съмняваше в думите на Мадлена, но малко по малко отровата, която последната бе отправила към сърнето й, започна да се просмуква от него… Тя си припомни сега светналото от радост и любов сърце на красивата сеньорита, седнала до привлекателния сеньор.

Бедното сираче губеше и последната връзка, която го задържаше на земята, и неописуемо страдайте. Вече животът не я интересуваше. Каква полза да прекара в горчивини и страдания остатъка от дните си.

Внезапно тя изостави тия размишления. Взе едно бързо решение. Помисли за почивка, за забрава… Искаше да обезпечи материалната си сигурност и да се избави от шпионите и многобройните опасности, които я заплашваха от всички страни.

Тя стана.

— Сбогом, благородна дамо — каза тя с въздишка.

— Къде желаеш да отидеш? — попита принцесата учудена. — Откривам в твоя поглед нещо, което ме безпокои и ме ужасява. Къде искаш да отидеш, Анунциата? Подай ми ръка, знай, че ще бъда твоя сестра!

— Не, сбогом — отговори тъжно младото момиче. — Моето решение е взето.

— Едно решение, което е ужасно. Послушай съвета на твоята сестра, Анунциата. Обещавам изцеление на твоите мъки. Зная близо до Рим едно убежище, където ще намериш мир и спокойствие. Остави ме да те отведа там.

— Колко сте добра, мадона! — отвърна Анунциата, отмахвайки от челото си своите къдри, намокрени със сълзи.

— Кажи — продължи Мадлена, — желаеш ли да посетиш с мене убежището, което съм ти избрала?

— Не мога още да приема вашето великодушно предложение. Желаете ли да ми направите една услуга от обич към мене.

— Ти знаеш добре — заяви Мадлена, — че съм готова да осъществя всички твои желания и не ще ти откажа, освен едно: да те оставя сама.

— Добрата стара жена — отговори Анунциата, — която ме придружи и покровителствува дотук, живее в Неаполския хан. Ние двете едва се избавихме от шпионите на Венеция. Аз трябва да отида при нея.

— Знаеш, Анунциата, че това желание ми причинява много мъки, понеже виждам, че искаш да ме напуснеш.

— Моля ви, мадона — каза младото момиче настоятелно. — Отведете ме при нея!

— Наричай ме отсега нататък — каза Мадлена, — с името ми, както аз те наричам с твоето. За тебе не съм никаква мадона, а просто Мадлена. Твоето желание ще бъде задоволено — добави хитрата римлянка след кратко размишление.

Тя се надяваше на успее, чрез ловки думи, да отстрани Анунциата от нейната стара другарка.

— Ще дойда заедно с тебе до хана — каза тя.

Младото момиче повярва в искреността на Мадлена и непрестанно й благодареше.

— Ти ще ме обикнеш, Анунциата — отговори наследницата на Боргезите. — Ела, да не губим време. Вече наближава обяд.

— О, вие сте така добра — каза венецианката с детска наивност, — сега вярвам всичко, което ми казахте. Вярвам също, че ми желаете доброто.

— Небето да бъде благословено! — викна Мадлена в изблик на нежност. — Ти разбра най-сетне.

При тия думи тя отведе Анунциата при главния вход на палата и заповяда да доведат затворената кола.

След няколко минути двете жени тръгнаха към Неаполитанския хан.

По пътя те разговаряха и Мадлена успя най-сетне да спечели сърцето на своята съперница, на която бе причинила ужасни мъки.

Те пристигнаха в хана. Там узнаха, че старата Луала не бе се връщала и че негърът също бе заминал отдавна.

Анунциата се отчая.

Благата й покровителка обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери следите на Луала.

Двете жени обиколиха с колата всички пътища наоколо, но не намериха нищо. Никой между хората, които разпитваха, не бе видял старата просякиня.

Изпаднала в отчаяние, Анунциата се отпусна в ръцете на Мадлена и започна да плаче.

— Успокой се! — каза й тихо Мадлена. — Още съществува едно убежище, едно място, където ще вкусиш желания мир!

— Кажи ми го — отговори тя, — отведи ме на това желано място или ще се убия от отчаяние!

Мадлена даде на кочияша един мистериозен знак и скоро колата тръгна наново по пътя за Рим. След това мина през много улици, докато най-после достигна до една врата, наречена Порта Анжелика.

Пътят минаваше край многобройни гостилници и кръчми, където много хора пиеха и танцуваха. Екипажът пристигна до Монте Марино.

Мадлена показа с пръст на Анунциата, през прозореца на колата, кубето на една камбанария, която се издигаше към небето. Това бе малката църква Санта Мария дел Розарио. Колкото колата се приближаваше по-близо до свещената ограда, звънът на камбаната се чуваше все по-ясно.

— Погледни там, сестро! — каза Мадлена на младата венецианка.

— Но това е манастир! — извика тя с поглед, пълен с ужас.

Действително, на известно разстояние се забелязваше една висока стена, посивяла от старост, зад която се издигаше камбанарията с кръст на върха.

— Това е къщата, където царува вечен мир, където твоята душа ще намери лек на страданията си. Ти ще приемеш расото на набожните сестри клариски и ще се откажеш от земните радости и удоволствия. Игуменката им е предана. Ще намериш в нея втора майка и добра утешителка. Как, ти трепериш?… Криеш лицето си?…

— В манастир! — въздъхна Анунциата. — Да се разделя завинаги със света!

— Не ти ли обещах да ти намеря едно място на мир и спокойствие, сестро? — прекъсна я Мадлена.

— Завинаги погребано!… — въздъхна нещастницата.

— Ти ще се възродиш в един нов живот — заяви тържествено лукавата Боргез. — Всички твои мъки, всички страдания ще изчезнат.

Колата вече бе достигнала до манастира.

Тя спря пред една решетъчна врата, забита в дебелата стена. Двете жени можаха да забележат през решетките на вратата шествието на монахините, които излизаха от манастира и отиваха на вечерня с молитвеник в една ръка и запалена свещ в другата.

Когато шествието изчезна и когато Мадлена и Анунциата пошепнаха молитвата си, племенницата на папата позвъни на вратата.

Една сестра послушница дойде да отвори. При вида на Мадлена Боргез тя се поклони с дълбоко почитание.

Тогава Анунциата почувствува, че Мадлена я хваща за ръката и я води в двора на манастира.

После чу вратата да изкърпва за втори път върху скобите си, за да се затвори зад нея.