Г. Тение
Мистериите на Венеция (102) (или Омраза и любов)

59. Във Венеция

Докато Марино и Горо тичаха по техните следи, трите монахини се ядосваха, че времето ги възпираше в Термоли. Но към обяд небето се проясни внезапно и Анунциата реши да използва хубавото време, за да тръгнат веднага за Венеция.

Вятърът бе твърде силен и надуваше платната на малкия кораб на Антонио Нардо, който летеше по водите като стрела.

Слънцето захождаше към хоризонта, когато се забелязаха най-сетне очертанията на Венеция. Бе вече нощ, когато корабът пристигна в пристанището и, понеже бе вече късно, решиха да прекарат нощта на кораба и да дочакат спокойно настъпването на деня.

Анунциата не можеше да си намери място. Тя не можа да затвори очи през нощта и, щом се разсъмна, разбуди другарките си да отидат да търсят любимия й.

Колко голямо бе разочарованието й, когато узна от палата на дожовете, където поиска да я осведомят, че Марино е напуснал Венеция преди няколко дни и е заминал за Рим.

Сърцето й се сви болезнено при тази вест и тя едва сдържа сълзите си пред слугата, който я осведоми.

Какво да прави сама с другарките си в този град? Венеция й се струваше празна, понеже Марино не беше там. Казаха й, че Марино скоро ще се върне в родния си град, понеже бе обещал на новия дож да бъде тук за сватбата му с морето.

Празникът бе на следния ден. Най-разумно бе да се въоръжи с търпение и да дочака спокойно във Венеция завръщането на своя съпруг.

За да отвлече вниманието си. Анунциата показа забележителностите на Венеция на двете си учудени другарки. Показа им всички площади, църквите и ги заведе на остров Сан Николо.

Промените на родния й остров я накараха да зарони сълзи. Палатът Маринели бе изчезнал! Но колибата на нейния баща, колибата, където бе родена, беше още там и тя се почувствува щастлива, че я вижда. Отведе другарките си до светата статуя на острова, в подножието на която трите се замолиха за завръщането на Марино Маринели.

Не се бавиха на острова и се върнаха във Венеция. Анунциата искаше да види и колибата на бедната Луала и да покаже на другарките си мястото, където бе живяла дълго под покровителството на старата жена.

После отидоха в църквата Сан Марко и се молиха за Марино.

Излизайки от църквата, изморените монахини се върнаха в пристанището, където Антонио Нардо ги очакваше.

Корабът бе застанал срещу фара и всеки половин час Анунциата се изкачваше на моста и питаше пазача на фара дали не е видял някакъв кораб.

Но отговорът бе неизменно същия.

— Не, сеньора, само няколко малки търговски кораби от Триест влязоха в пристанището.

Риболовни кораби. А платноходът на Марино още го нямаше.

С какво нетърпение, с какво лудо желание очакваше да види кораба на хоризонта. Сърцето на Анунциата забиваше при мисълта, че скоро ще види тоя, когото обожаваше, на когото възлагаше всичките си надежди.

А Марино още не пристигаше. Тя не виждаше белите платна, които добре познаваше, от кораба на нейния съпруг.

Вечерта настъпи. Залязващото слънце озари спокойните води на морето. От брега се чуваха песни и радостни викове.

Бе навечерието на големия празник на Сан Марко, навечерието на сватбата на дожа с морето. Дали Марино ще удържи обещанието си, дадено на Антонио Мемо, да дойде на коронацията му?

Може би му се е случило нещастие. Може би се е забавил в Рим да я търси?

А тя бе тук, във Венеция, чакаща го с безпокойство и нетърпение. Нейните очи, зачервени от плач, отправени към морето, още разглеждаха хоризонта, когато нощта спусна сянката си над лагуните.

Беше време да слезе в кабината. Вятърът бе студен през този сезон. Сестра Сесил, облегната на ръката на брат си Антонио, дойде да потърси Анунциата и да я повика да слезе за почивка.

Колко тъжен край за един ден, който обещаваше толкова щастие! Дано утрешният ден не прилича поне на днешния! Дано утре Марино да пристигне!

Легнала върху своето легло, с широко отворени очи в тъмнината, Анунциата очакваше зората на така желания ден.

Почна да се зазорява. Слънцето едва се бе показало на хоризонта, когато младата жена, която си бе поръчала един венециански костюм, бе вече на моста, разглеждаща входа на пристанището.

Навалица от лодки от всякакви размери: рибарски, за разходка, богато обкичени гондоли с цветя пресичаха лагуните, готвейки се за празника, който започваше, се разкри пред очите й.

Виждайки ги да влизат в пристанището, сърцето на Анунциата се сви. Корабът на Маринели не бе между тях. Ще дойде ли той? Ще бъде ли точен за срещата?

Отчаяна, нещастната съпруга се хвърли на колене върху моста? Нейните ръце се сключиха и устните й зашепнаха усърдна молитва. След молитвата тя се изправи малко по-бодра; имаше надежда в Бог и чувствуваше, че той не я е изоставил.

Все повече гондоли преминаваха край малкия кораб с хора, идващи от съседните острови, облечени празнично и радостни, че ще присъствуват на голямото празненство.

Пред тази радост, която искреше от всички очи, Анунциата чувстваше още по-силно мъката си и самотата си. С тъга гледаше приготовленията за празника.

Днешният празник бе за всички: Венеция бе в радост, един нов дож щеше да бъде коронясан, един дож добър и справедлив, който бе освободил хубавата и могъща царица на Адриатика от терора и инквизицията. Венецианците поздравяваха новата ера. Денят бе един от най-големите празници на Венеция.

Всички сърца биеха във възторг. Само Анунциата, жената на този, който бе донесъл радост във всички сърца, жената на Маринели, тоя, който бе освободил отечеството си от тиранията, само тя бе тъжна.

Ах, защо Марино не пристигна? Къде е останал? Къде е, когато тя го очаква?

Небето също бе в празничен блясък и допълваше тържеството: Морето блестеше като злато под лъчите на слънцето. Малки сини вълни със златни гребени тихо замираха върху сребристия пясък на брега.

Весели хора се събираха от всички страни. Въздухът кънтеше от песните и веселите смехове на тълпата, която се качваше в гондоли и се отправяше за Лидо.

Цялата тази радост сърдеше Анунциата. Какво я интересуваше този празник, щом Марино бе далеч, щом бе сама и плачеше, и се молеше за завръщането му.

През този ден новият дож бе обкръжен само от най-младите благородници, тия, които тази година бяха станали пълнолетни. Те бяха гости на венецианския владетел, докато траеха тържествата. В палата на дожа те пристигнаха с разкошни и чудесно украсени гондоли; облечени бяха в богати костюми; мантиите им бяха бродирани със злато; сабите им също бяха златни.

Щом плеядата млади благородници се събереше, дожът излизаше от своя палат, за да се качи върху „Бюзантьор“.

Антонио Мемо носеше дълга пурпурна роба, голяма мантия, бродирана със злато и обшита по края с хермелин, а на главата си — дожова корона. На неговия пръст блестеше разкошният пръстен, който той щеше да предложи на своята годеница — Адриатика.

Той зае своето място в една държавна гондола, обкичена със златни украшения и цветя. Знамето на Венеция с лъва на Адриатика се развяваше от лекия утринен вятър.

Множество гондоли, богато декорирани с дълги воали от фина коприна, обкръжиха гондолата на дожа. Новият управител на Сан Марко, най-благородният патриций на Венеция, сенаторите и най-висшите чиновници на републиката заемаха местата на тия гондоли, обкръжени от своята почетна гвардия.

После следваха други гондоли, пълни с народ. Цяла Венеция бе по лагуните, за да присъства на сватбата на новия дож с морето.

Зрелището бе грандиозно.

Върху „Бюзантьор“ звуците на сребърните тромпети огласяха въздуха. Лакеи в разкошни ливреи очакваха пристигането на своя господар. До тях стояха пажове, избрани между децата на най-благородните фамилии. Две от тях държаха почтително дългия шлейф на дожовата мантия, а едно друго държеше разкошен слънчобран.

Гондолите в сгъстени редове се притискаха около разкошния кораб, за да го придружат до Лидо.

Щом те излязоха от каналите, сватбената церемония на дожа с Адриатика започваше.

Тази церемония бе запазена като традиция в спомен на първата голяма победа на дожа Орсеоло, в 997 година над пиратите. Това бе началото на морското могъщество на Венеция.

Щом излязоха от Лидо, дожът стана и хвърли златния си пръстен в морето, извършвайки така венчавката си с морето, което бе оказало големи услуги на тая, която именуваха царица на Адриатика.

После дожът се върна в църквата Сан Николо, за да бъде благословен съюзът му от патриарха.

Отстъпвайки на настояванията на двете си другарки Сесил и Агнес, Анунциата бе напуснала своя наблюдателен пункт, за да види празненството.

Този празник й припомняше един друг подобен: венчавката на дожа Гримани с морето, през време на който Марино Маринели я бе спасил от водата.

В една богато декорирана гондола трите млади жени поеха пътя към Лидо.

Те присъстваха на сватбената церемония и последваха тълпата от гондоли, която придружаваше „Бюзантьор“ към църквата Сан Николо, когато оръжейни гърмежи се разнесоха далече в морето.

Сърцето на Анунциата трепна, когато забеляза влизащи в пристанището високите силуети на големите военни кораби, които с опънати платна се отправяха към мястото на празненството.

Един шепот премина през тълпата: това бяха военни галери, истински галери. Но откъде идеха? Как биха могли да влязат в пристанището, без да бъдат спрени? Скоро ясно се виждаха очертанията на величествените кораби.

Един платноход, лек и фин, се отдели от малката ескадра и се отправи с всичките си платна към Лидо.

Един платноход, който всички наблюдаваха с внимание. Кой беше могъщият посетител, който изразяваше почитта си към празненството на републиката със своето пристигане.

Анунциата, изправена на предната част на гондолата, гледаше пристигането на платнохода: тя трепереше с цялото си тяло, чувствувайки да я обзема неизказана радост.

Около нея владееше тържествено мълчание. Всички я бяха познали и знаеха, че тя е жената на героя на Венеция, скъпата съпруга на Марино Маринели, от когото бе отделена.

Цялата тълпа изживяваше момента заедно с нея и всички сърца споделяха нейните надежди и страхове.

Дали бе Марино Маринели, идолът на народа, този, който пристигаше?

Всички бяха затаили дъх.

Скоро се забеляза знамето на платнохода. Знамето на Венеция с големия лъв на Адриатика се открояваше ясно върху пурпурния фон. Оръжията на галерите от морето гръмнаха в знак на поздрав…

В този момент дожът, следван от всички придворни, излизаше от църквата Сан Николо, за да се качи на своя кораб, на „Бюзантьор“.

Той също забеляза платнохода, който наближаваше, и застана на прага на църквата, очакващ пристигането му.

Сега вече се различаваха хора върху моста на платнохода и тъмните им силуети се открояваха на синия фон на небето.

И внезапно, един вик излезе от хиляди гърла, един радостен вик.

— Марино Маринели! Това е той! Да живее нашият герой! Той се връща да присъствува на сватбата на дожа, както беше обещал. Да живее нашият любим Марино!…

Анунциата вече бе познала своя скъп съпруг в човека, който стоеше прав на предната чат на платнохода, който поздравяваше тълпата с голямата си шапка.

Сърцето й бе спряло да бие, тя бе побледняла. Като коленичи в гондолата, тя отправи благодарствена молитва към небето за щастието, което най-сетне й бе дало.

После, изтощена от вълнението, което бе преживяла, тя припадна в ръцете на своите другарки.

Когато се съвзе, една гъста тълпа се бе струпала около гондолата. Всички венецианци бяха познали в тази красива млада жена съпругата на техния Марино.

Дожът бе познал новодошлия и „Бюзантьор“ се насочи срещу кораба на Марино в знак на поздрав.

Няколко минути по-късно двата кораба бяха един до друг и Марино ловко се изкачи на „Бюзантьор“, за да се представи на новия дож.

Антонио Мемо отвори прегръдката си на достойния син на Венеция, на освободителя и му даде братска целувка пред събрания народ.

Шумни аплодисменти огласиха въздуха. Възторжени викове се разнасяха от всички страни, сълзи бликаха в очите на всички; мъжете развяваха шапките си, жените плачеха, децата викаха, всички празнуваха неочакваното връщане на освободителя.

Но внезапно сред тълпата настъпи мълчание.

Една гондола се приближи бавно до „Бюзантьор“, една гондола, при минаването на която всички други почтително се отстраниха.

Блестяща от красота, с очи замрежени от сълзи, със силно туптящо сърце, Анунциата идеше към своя съпруг. Тая сцена бе толкова трогателна, че изтръгна сълзи от очите на присъстващите.

Анунциата се изкачи на „Бюзантьор“, подпомогната от сенаторите и поздравена от самия дож.

С лек радостен вик тя се хвърли върху гърдите на любимия си съпруг, който я държа дълго притисната до сърцето си. Неговото матово лице блестеше от щастие.

Когато първият момент на вълнение бе преминал, дожът, превъзмогвайки своето вълнение, заговори.

— Радвам се на вашето щастие, граф Санта Рока. Този празник за мен е двойно по-щастлив, понеже ми доставя радостта да допълня вашето щастие! В името на Венеция и на всички венецианци, които са около мен, аз ви поднасям, на вас и вашата съпруга, моите най-искрени поздрави по случай щастливото завръщане във вашето отечество!

Оглушителни викове съпроводиха думите на новия дож.

— Марино Маринели и Анунциата бяха поканени от дожа да присъствуват на празненството в палата.

През целия ден венецианците празнуваха завръщането на своя освободител и се радваха на неговото щастие.