Г. Тение
Мистериите на Венеция (79) (или Омраза и любов)

36. Луиджи дожът

Тази нощ великите съдии седнаха върху кадифените си фотьойли един час по-късно, отколкото обикновено.

Великият инквизитор позвъни с звънчето, поставено върху масата. Веднага един от маскираните слуги се появи в залата на съда.

— Идете при дожесата — му каза дон Виторио с заповеднически тон — и предайте заповед да се яви веднага пред мен.

Слугата се поклони и излезе.

Великият инквизитор се обърна към двамата си помощници, които гледаха изненадани и им предаде част от тайното съобщение, което бе получил през нощта.

Дон Томасо изрази учудването си и намери чудна авантюрата на дожесата.

Дон Марко изказа мнение, че тази афера е от голяма важност и че съдът трябва да вземе решение, без да се бави.

— Съпругата на дожа познава закона — каза той. — Тя има най-малкото право да го нарушава.

— Ние ще чуем нейните обяснения и ще се произнесем — каза дон Виторио. — Обаче, една точка остава неясна. Никой от моите шпиони не е успял да узнае тайната на дожесата. Защо ли е ходила в палата на папския нунций?

— Вярвам — каза дон Томасо с важен глас, — че Катерина Зиани преследва отново някои от своите тайни планове, изковани от нейната амбиция и нейната гордост. Двамата полицаи, които изпратих в Маламоко, ми донесоха, че са видели една лодка да кръстосва в залива и твърдяха, че двама души са напуснали шалупата, за да отидат в палата на дожесата…

— Този мистериозен кораб принадлежи, без съмнение на флотата от блокадата — добави дон Марко, — понеже откакто обсадата на Санта Рока е започнала, не е останал никакъв военен кораб в пристанището на Венеция. Изглежда и моето предчувствие се потвърждава, че дожесата подържа тайни връзки със своя брат, великия капитан.

След малко вратата на страшната зала се отвори широко и Катерина се появи на прага с горди стъпки и надменно държане. Тя не се представяше като виновна, а като обидена и оскърбена жена. Една гордост на владетелка, чиято смелост, се четеше по лицето й, очарователно със своята белота.

Тя направи един студен поклон на съда.

— За първи път, сеньори — каза тя, — вие ме викате да се явя пред вас. Ще ми позволите да изразя учудването си. Аз нося твърде важни съобщения и щях да дойда да ви видя тази нощ, без да дочакаме поканата ви.

— Оставете тия предисловия! — прекъсна я студено и безочливо дон Виторио. — Отговорете първо на нашите въпроси. Вашият разказ ще чуем после. Знаете ли, че едно ужасно обвинение тежи над вас, едно обвинение, което ви засяга не като дожеса, а като венецианка. Вие сте нарушили грубо закона! Вие знаете, повече от всеки друг, че е абсолютно забранено на всеки благородник или чиновник на републиката, даже и на самия дож на Венеция да прониква в някои чуждо посолство, особено тайно. Едно такова отиване е най-подозрителното. То представлява престъпление, висше предателство!

При тия думи, произнесени с леден и сух глас, дожесата не можа да сдържи едно потреперване.

Два часа едва се бяха изминали, откак тя бе напуснала папския палат и вече инквизиторите бяха уведомени за всичко. Нейното височайшо достойнство не срещна никаква милост пред омразата им. Тя, дъщеря на един от най-влиятелните благородници, сестра на великия капитан, бе изправена пред съда като някое просто момиче от народа.

— Вашите думи действително представляват едно тежко обвинение, сеньор — отговори тя с глас, който леко трепереше, — но моята съвест е спокойна…

— Имайте добрината, сеньора, да не ни отговаряте с неясни фрази — я прекъсна грубо великият инквизитор. — Знаете, че нашето време не е скъпо. И така отговаряйте кратко и разбрано на нашите въпроси.

Дон Виторио продължи тогава разпита на дожесата.

— Признавате ли, че сте били снощи в едно чуждо посолство? Признавате ли, че сте направили посещението си забулена, за да се прикриете от чуждите погледи?

— Да! — отговори тя с нисък глас.

— Кай палат сте посетили?

— Палата на папския нунций!

— Имахте ли намерение да говорите с този посланик? Сторихте ли го?

— Не, сеньор!

— Кого посетихте в палата?

— Племенницата на папата, сеньорита Боргез, която се намира във Венеция и живее в папския палат. Ние сме във връзки от дълги години. Аз й направих едно обикновено приятелско посещение.

— Вашето посещение е имало и друга цел!

— Тази цел не е друга, освен тая, заради която аз бях решила да се явя още тази нощ пред вас.

При тия думи великият инквизитор не скри изненадата си.

Зад неговата черна качулка, очите му внезапно светнаха със странен блясък.

— Вие смятахте да направите на тази чужденка разкрития, които би трябвало да знае само Съветът на тримата?

Този неочакван въпрос отчая Катерина.

— Сеньори — каза тя, — вие се стараете да очерните моята постъпка чрез погрешно тълкуване на най-малките подробности. Моля ви да не дирите престъпление там, където не съществува! Благоволете да чуете обясненията ми. Сеньорита Боргез изпитва голяма омраза към незаконнородения Маринели. Тя е дошла във Венеция да ни помогне да го погубим! Тази е работата, която ме отведе при сеньоритата. В случая няма предателство, а напротив заслуга на отечеството!

— Вие трябва да дадете още няколко обяснения, — подзе дон Виторио. — Ние узнахме, че един от корабите на обсадната флота е пристигнал тук. Знаете ли?

Дожесата отговори със спокойствие на въпроса на съдията и го запита не желае ли да бъде въведен Пиетро, който слязъл от този кораб, носещ специално известие.

При тия думи тъга се изписа по лицето на Катерина.

— Тази новина — каза съпругата на дожа — е ужасно нещастие, катастрофа, която интересува цяла Венеция!

— Кажете я! — прекъсна е инквизиторът нетърпелив. — За какво говорите?

Катерина се приближи до голямата маса, тапицирана в черно и отговори с нисък глас от страх, да не бъде чута от някой слуга…

— Луиджи Гримани, дожът, полудя през последната нощ!

Дон Виторио подскочи от стола си при тази изненадваща новина. Двамата му помощници проявиха също живо изненадата си.

— Да, сеньори, — подзе дожесата. — Дожът, моят съпруг, е обезумял. Колебаех се, дали да ви направя това разкритие, но сметнах, че мой дълг е да го сторя. От много години, забелязах, че моят съпруг проявява безпокойство и странно вълнение. Понякога той не можеше да намери спокойствие и почивка. Моите усилия да го успокоя останаха напразни… Посред нощ той става и се разхожда из палата. Слиза инстинктивно към тъмния затвор, в мрачните „пози“, като че ли някаква тайна мисъл не го оставя на мира…

Инквизиторите си размениха бързи погледи.

— Тия му пристъпи траеха обикновено малко. Аз не се безпокоях много, надявайки се, че те ще изчезнат малко по малко. Внезапно миналата нощ камериерките ми влязоха в спалнята ми. Лицата им бяха бледи, уплашени. Те се хвърлиха в краката ми и молеха да отида бързо в коридора, който водеше към Стаите на истината. Спомних си тогава една ужасна сцена, станала преди няколко дни. Луиджи, влизайки една сутрин в стаята ми, се появи пред мен олюляващ се, с блуждаещ поглед, с разбъркани коси, с измърсени дрехи, като че ли бе прекарал нощта в подземните затвори. Той трепереше с цялото си тяло и се смееше, произнасяйки несвързани думи. Не можах да узная истинската причина за тази временна лудост. Така обезумял, той изглеждаше, че се бори срещу някакъв невидим дух… Едва успях да го успокоя.

— Разкажете ни сега събитията от миналата нощ! — каза великият инквизитор.

— Добре. Тия уплашени жени ми казаха, че дожът се намирал пак в коридора, който минава край Стаите на истината и бил обхванат от необяснимо безпокойство. Облякох се бързо и се отправих в тъмните галерии, за да търся Луиджи. Видях го в състояние, което ви описах. Взех ръката му в моята. Тя трепереше, както и цялото му тяло. Каза ми със задавен глас, че бил се натъкнал на един труп, после срещнал един фантом по стълбите, когато слизал в „позите“. Опитах се да успокоя нещастника и да го отведа в неговите апартаменти. Накарах го да легне, като някое дете и стоях при него докато заспи, изтощен от вълнението, което бе преживял. Приготвих се да дойда да ви намеря и да ви разкажа всичко, но ужасно предчувствие ме накара да се завърна в стаята на болния. Видях го изправен, разхождащ се като обезумял в стаята и викащ без прекъсване да го заведат в „позите“, за да види фантома, който го докарал до лудост. За да го успокоя, обещах и изпълних молбата му. Един пазач ни придружи с фенер в ръка. Ние действително намерихме един труп, лежащ на дъното на дупката. Намерихме също останките от фенера, който е висял в коридора и чието изчезване е обезпокоило пазача. Един ден измина от ужасната нощ. Никакво подобрение още не е забелязано в състоянието на нещастника.

Катерина бе привършила разказа си за преживените ужаси.

Великият инквизитор, чиято ирония се бе изпарила, отговори на дожесата с няколко успокоителни думи.

— Аз ще ви придружа при дожа, сеньора — каза той. — Но преди това искам да чуем известието на Пиетро.

Един слуга получи заповед да въведе гондолиера в черната стая.

Последният влезе след малко и се поклони дълбоко пред тримата съдии.

— Ти си напуснал ескадрата, която обсаждаше Санта Рока — каза Виторио с важен тон. — Какъв е предметът на твоята мисия?

— Господари — отговори запитания, — аз вярвам, че трябва да ви уведомя, че незаконнородения не се намира вече на острова. Великият капитан и офицерите подозират, че Маринели се крие във Венеция.

Съдиите изглеждаха смаяни от тази изненадваща новина.

Пиетро започна да разказва своето невероятно приключение при проникването в палата на граф Санта Рока.

— Ние успяхме, — каза той, — да отвлечем жената на незаконнородения и да я доведем във Венеция.

При тия думи дожесата прекъсна разказа на полицая и се обърна към съдиите с умоляващ тон.

— Отстъпете на молбата ми и ще ви бъда вечно признателна, сеньори — каза тя. — Постановете съпругата на дожа да бъде предадена в моите ръце! Аз съм, която натоварих двамата гондолиери да я отвлекат и да ми я предадат!

Дон Виторио й обеща да задоволи молбата й, после разпита Пиетро за състоянието на неприятелите.

Шпионинът не можа да даде на дон Виторио пълни сведения, понеже решителната битка, действията по дебаркирането и нахлуването бяха започнали след тръгването на двамата полицаи и тяхната плячка.

Дон Виторио освободи Пиетро, стана и напусна съда, придружен от дожесата.

Те прекосиха многобройните приемни салони, наредени с голям лукс, и стигнаха най-сетне в частните апартаменти на дожа на Венеция.

Великият съдия бе пожелал да придружи дожесата, за да разпръсне своите лични страхове. Съмняваше се да не би дожът, в своята лудост, да разкрие някой от тайните, които знаеше.

Когато двамата посетители се доближиха до стаята, те чуха един ужасен, сатанински смях. Ехото на смеха прозвучаваше зловещо от коридор в коридор и грамадните голи стени го връщаха още по-ужасен.

— Светлина! Да ми донесат светлина! — викаше Луиджи. — Не виждате ли тази сянка, този страшен призрак, който се промъква край стената.

Катерина отвори тихо вратата на стаята, в която се намираше дожът, пазен от двама доверени слуги, които ту се приближаваха до своя господар, ту се отстраняваха от него, когато го обземаха силни пристъпи.

В момента, когато дожесата проникна в стаята, Луиджи бе усърдно зает с изострянето на една великолепна кама, която бе обсипана с диаманти. Други оръжия, а именно две скъпи саби, бяха поставени върху масата. Нещастникът бе така погълнат от работата си, че не видя влизането на великия инквизитор и Катерина.

Последната направи знак на двамата лакеи да се оттеглят веднага и да затворят вратата след себе си.

Двамата слуги излязоха. Дожесата и великият инквизитор се намираха сами с обезумелия.

Последният пак се развика:

— Бързо Луиджи, бързо — промърмори той. — Приготви се да се защитаваш, защото духовете скоро ще пристигнат. Светлина, светлина, за да се уплашат и да избягат, смъртта обитава в тъмнината. Светлината я плаши и ослепяла. Да, аз ще победя и ще я смажа…, — и при тия думи той размаха буйно оръжието, което държеше в ръка. — Аз не искам да се срещам вече с трупа на Гримани.

Последните думи потвърдиха безпокойството на великия инквизитор. Дон Виторио се страхуваше дожът да не разкрие някои важни тайни. Той се доближи и го запита.

— Какво правите тук, така късно през нощта?

Луиджи повдигна учудено очи. Той изгледа втренчено тоя, който го питаше. Разбърканите му коси и червеникавата му брада представляваха чуден контраст с кадифените му дрехи, обшити със злато.

— А, това сте вие? — произнесе той с писклив глас. Защо идете? Някоя тайна заповед, без съмнение? Гримани… Неговият леден труп, неговото студено, бледо лице… Ах, пазете се, защитавайте се! Той ще дойде през палата, страшния фантом. Пазете се да не се натъкнете на неговия леден, страшен скелет… Това е ужасно. Вземете една от тези ками! Тя е добре наточена. Тя ще ви спаси живота…

— Вие имате нужда от спокойствие, Луиджи Гримани — отговори великият инквизитор. — Вие страдате.

Дожът избухна отново в силен, див смях. После, в своята лудост, той изказа мисли, които се отличаваха с искреност и истинност.

— Желаете ли да направите от мене един болник? — произнесе той. — Значи толкова съм паднал… Уви! Аз винаги ви се покорявах, а сега…

Никога той не бе упреквал с такава острота мизерния Виторио за унизителните условия, при които бе спечелил дожовата мантия.

Виторио и Катерина се опитаха да спрат този поток от думи. Най-сетне се остави да го убедят и попита, дали ще го отведат в спалнята му.

— Светлина! Свещи! Фенери, много фенери! — викна той пак. — Най-голяма светлина трябва да цари около мене.

Дон Виторио помоли Катерина да остане до леглото на болния, даде заповед всички оръжия да се изнесат и излезе.

Дълбоко безпокойство бе обзело душата на стареца. Дали дожесата бе познала в трупа от подземните затвори тялото на своя свекър?

Дон Виторио реши да посети веднага страшните „пози“ и да разбере истината.

Той отиде първо в Стаите на истината… Повика ключаря и двама пазачи да го последват до входа на „позите“.

По пътя го разпита.

— В коя килия сте влизали вчера с дожесата? — попита той.

— В тая вдясно, до края на стълбата, господарю! — отговори човекът.

Когато великият инквизитор и тъмничарят достигнаха до края на стъпалата, старецът заповяда на придружаващия го да отвори желязната врата на килията и да мине напред.

Последният го послуша и издигна лампата на височината на очите си.

Една нова стълба водеше от вратата към дъното на килиите. Стъпалата ставаха все по-влажни и по-влажни, колкото повече се приближаваха към дъното.

Внезапно един глух вик, един вик на ужас се разнесе от устата на тъмничаря.

Ръцете на нещастника затрепериха. Очите му придобиха страшно изражение. Той бе крайно изплашен.

Какво означаваше това?

— Той е изчезнал, — извика тъмничарят със задавен глас. — Трупът го няма.

Дон Виторио взе лампата от ръцете на човека и нервно отправи светлината върху влажните плочи на дупката. Но никъде не се забелязваха следи от трупа на Марино Гримани.

Дупката бе празна. Само мръсното легло показваше мястото, където бе агонизирал нещастникът.

— Някой, без съмнение е слизал в „позите“ вчера или тази нощ? — каза главният инквизитор, хвърляйки изпитателен поглед върху тъмничаря.

— Никой не е проникнал в затвора, господарю! — отговори човекът.

— Безумецо! — извика дон Виторио, — какво си въобразяваш. Вярваш ли и ти, че мъртвите излизат от гробовете си, за да смущават живите? Сигурен съм, че някой е проникнал тук.

— Милост, господарю! Милост! — замоли се тъмничарят, хвърляйки се на колене пред страшния си господар. — Уверявам ви, че никой не е проникнал в коридорите и не е слизал по стълбите в „позите“. Това е дяволско дело! Трупът лежеше върху леглото миналата нощ. Видях го там при последната си обиколка.

— Последвай ме! — заповяда дон Виторио, изкачвайки се по стъпалата. — Давам ти срок до утро сутринта да размислиш и намериш храбреца, който се е осмелил да слезе в „позите“ и отнесе трупа.

Тъмничарят разбра страшния смисъл на тия думи. Той затрепери от страх: животът му се намираше в опасност.

— Боже всемогъщи, спаси ме от тази бода! Ела ми на помощ! — промълви той в своето отчаяние.

Внезапно, когато великият инквизитор се готвеше да изкачи последното стъпало и да отиде към Стаите на истината, тъмничарят забеляза при светлината на лампата нещо написано по стената. Той направи забележка на инквизитора и насочи светлината срещу надписа.

Тогава Виторио прочете:

„Марино Маринели сам дойде да търси баща си в «позите», за да го погребе във вълните“.

Великият инквизитор побледня. Чертите на лицето му се изкривиха ужасно…