Г. Тение
Мистериите на Венеция (86) (или Омраза и любов)

43. Едно мистериозно призоваване

На следваща вечер трима маскирани се бяха събрали на площада Сан Марко.

Тяхната богата и разкошна дегизировка показваше техния ранг.

Единият беше облечен като рибар. Главата си бе покрил с мрежа, изпод която гъсти кичури падаха върху рамената му под формата на златисти плетеници. Върху ризата му блестеше редица скъпоценни камъни и синият ешарп, който поддържаше панталоните му, бе закрепен с една брилянтна карфица.

Вторият маскиран бе облечен като пират, но един забележителен пират, понеже луксът не неговия костюм по нищо не отстъпваше на този на другаря му. Шапката му бе украсена с хубаво бяло перо. Носеше на пояса си много ками с дръжки, украсени с диаманти. Широка верижка, съставена от златни плочки, препасваше гърдите му.

Третият маскиран имаше глава на Янус. Неговото лице отпред изглеждаше като на старец, а задната част на главата му — като на юноша. Широка мантия го покриваше от раменете до краката, блестяща карфица, цялата от скъпоценности, бе единствената й закопчалка.

Около тия трима маскирани, които разговаряха с нисък глас, тълпата се движеше в разни посоки, не обръщайки внимание на разговора им.

Какофония от шумове се носеше из площада. Тук един моряк оглушаваше минувачите, биейки барабан. По-нататък един шарлатанин държеше пред народа непрекъснато речи, които се заменяха от време на време с шумното тракане на кастанети.

Но рибарят, янусът и пиратът не обръщаха внимание на шума около тях.

— Аз също забелязах ужасния скелет — казваше пиратът.

— Трябваше да го арестуват още при откриването на карнавала.

— Уверявам ви, че бяха му устроили добър лов, благородни Фоскари — отвърна рибарят, под чиято маска се криеше Леонардо Малатеста.

— Преследваха го, но не можаха да го хванат — добави янусът с твърд глас.

— Ние направихме всичко възможно, Енрико Бордоне — подзе Малатеста. — Полицаите и лакеите изпълниха задълженията си, но за нещастие…

— Негърът на уважаемия Карманиола е попаднал за втори път по следите му — каза Даниеле Фоскари. — Надявах се през целия ден да се завърне в палата заедно със скелета, но още го очакват… Възможно е робът, който е заплашен със смърт, ако не намери мистериозната маска, да е избягал.

— Знаете ли какво е моето мнение? — рече Енрико Бордоне. — Давам ви дума, че скелетът не е друг, освен Марино Маринели, че незаконнороденият е във Венеция и използува карнавала, за да реализира плановете си.

— Такова е и моето мнение — добави Фоскари.

— Някаква буря се готви да се разрази, това е сигурно, господа — каза Малатеста, стремейки се да говори по-тихо.

— Защо не вземат енергични мерки? Какво чакат, че не екзекутират всички, които са подозрителни, че са във връзка с незаконнородения? Инквизиторите проявяват от известно време явно безпокойство. Но защо чакат, а не действуват? Достатъчно е да се заеме внезапно площадът Сан Марко и съседните канали, да съобщят чрез тръби прекъсването на празника и да започнем търсенето на неразумния незаконнороден, който се осмеляваше да се смее под носа на уважаемите съветници и на сенаторите. Няколко кървави примери са достатъчни, за да обезкуражат съучастниците му и да им премахнат охотата им да дадат подслон на Маринели!

— Вие имате право, благородни Малатеста — каза на свой ред Фоскари, подкрепящ енергичните думи. — Държането на висшия съвет ме изненадва. Те могат да действат открито, да поставят Маринели извън закона. Действително той ни заплашва ужасно; неговите привърженици са многобройни. Оргосо, Фалие и този френски офицер, когото видяхме в Санта Рока, му помагат много.

Тогава Енрико Бордоне припомни една подозрителна случка, която бе станала в навечерието.

— Твърдят — каза той, — че четирите черни домина с шапки, украсени с червени пера, не са били други, освен привърженици на незаконнородения. Това подозрение се потвърждава от обстоятелството, че предприетите издирвания за намирането им са отишли напразно. Те са съумели да избягат навреме…

— Очаквам момента, когато незаконнороденият ще отмъсти на всички ни за смъртта на своя баща — каза Малатеста с раздразнение. — Не мога да търпя това.

Сенаторът се гневеше все повече и бе забравил, че само една дума може да издаде инкогнитото им, да ги предаде на смъртните им неприятели.

— Шт, благородни Малатеста, шт! — пошепна Бордоне. — Не се оставяйте да ви обзема гневът.

Но яростта на благородника бе обхванала също и Фоскари.

— Това бавене и мене ме отчайват — извика той. — Те ще действуват когато ще бъде твърде късно. Защо не са обградили площада, когато са били забелязани четирите подозрителни маски? От уважение към народа ли? Предпочитат ли да дочакат момента, когато той ще узнае тайните, които никога не трябва да научи?

Старият Фоскари се умълча.

Само Бордоне бе останал господар на себе си и пазеше спокойствие.

— Ще ви обясня, господа — каза той с нисък глас, — защо са се колебали да предприемат нещо срещу четирите маски. Те са били облечени в черни домина и са носили червени пера на шапките си. А вие знаете, че вчера полицаите на Зиани носеха също домина и пера с еднакъв цвят. Помислили са си тогава, че Зиани е наредил да носят червени пера.

Но Малатеста не можеше да обуздае гнева си.

— Ако тия четири маски са били привърженици на Маринели — каза той, — те са им дали възможност и може би бродят и днес около нас под друга дегизировка.

— Офицерите на полицаите и днес носят вчерашния костюм — добави Бордоне.

При тия думи той показа с пръст неколцина между тълпата.

— Защо е това пилеене на силите — подзе Малатеста. — Да поставят десет смели хора до палата би било по-добре.

* * *

Малко по малко нощта настъпи. Тълпата бе още гъста на Сан Марко и смеховете и радостните викове още не бяха стихнали.

Можеше да се забележи между другите маскирани едно черно домино с шапка, украсена с жълто перо, което стоеше облегнато на един от стълбовете на дожовия палат, със скръстени ръце, и наблюдаваше внимателно тълпата пред себе си.

Никой не му обръщаше внимание, докато той виждаше всички и не изпущаше нищо.

Минувачите го смятаха за стафиер, поставен на пост.

Внезапно той като че ли забеляза нещо, което възбуди вниманието му.

В този момент три черни домина, които носеха като него жълти пера на шапките си, се отправиха към палата на дожовете от три различни страни.

Тримата се доближиха до първия и го поздравиха като началник.

Мистериозната маска разгледа около себе си с изпитателен поглед, после се обърна към едно от домината:

— Намерихте ли управителя на Сап Марко, Фалие? — попита той с нисък глас.

— Намерих го — отговори последният. — Тон ще се представи утре в полунощ в черния салон.

— Добре, приятелю, благодаря ви! — отговори маската с простота, но без вълнение.

После се обърна към другото домино:

— А вие, д’Артенай, успяхте ли? Забелязах ви да говорите долу с трима маскирани.

Последният обясни, че тримата маскирани са били сенаторите Малатеста, Бордоне и Фоскари, и че последните двама обещали да се отзоват на поканата на съда.

Читателят, без съмнение, е открил под инкогнитото на мистериозния стафиер нашия герой, безстрашния незаконнороден.

Маринели, доволен от тия първи резултати, се обърна към третото домино, което не беше никой друг, а Оргосо и прояви безпокойство при вида му. Очакваше някаква лоша новина, понеже знаеше, че мисията на неговия приятел бе най-деликатната, даже най-опасната.

— Срещнахте ли Силвио Зиани? Говорихте ли му? — попита той.

— Отидох при него! — отговори храбрият Оргосо. — Проникнах в палата му.

— Това е било опасна работа — забеляза Маринели.

— Той не изрази недоверие — отвърна Оргосо. — Впрочем, нашият разговор бе кратък, понеже неговата сестра, гордата Катерина, бе при него и той ми отдели малко време. Тя също ме помисли за специален пратеник на инквизицията; накъсо, Силвио Зиани прие призовката, която му предадох, и обеща да бъде точен утре.

— Добре, приятелю! — рече Марино. — Всички Приготовления са привършени. Следната нощ цяла Венеция ще бъде освободена и моето отмъщение ще започне…

Изведнъж Маринели спря.

— Погледнете — каза той на приятеля си — кой идва там?

Мълчание настъпи всред малката група. Четиримата загледаха внимателно една маска, облечена като магьосник или астролог, която тежко се изкачваше по стъпалата и идеше към тях.

Маскираният бе облечен в мантия от черно кадифе; очите му бяха прикрити под черна кадифена маска. На главата си носеше барета.

— Ако не се лъжа, този магьосник не е никой друг освен фамозният скелет, които се е преобразил… — каза Фалие.

— Бъдете разумни! — каза съвсем ниско д’Артенай, който не скриваше недоверието си.

И магьосникът не изгледаше твърде сигурен, понеже се спря за момент неподвижен и загледа безмълвно четирите домина.

Но внезапно той избухна в смях.

— Ха, ха — каза той с глас, който се стремеше да направи колкото е възможно по-силен. — Сеньорите не носеха ли вчера червени пера на шапките си.

Действително като предпазна мярка Марино бе препоръчал на другарите си да заместят с жълти пера червените от миналата вечер.

— Да, той е — каза Оргосо, — скелетът!

При тия думи мистериозният астролог издаде инкогнитото си. Той сне бързо ръкавицата си и протегна черната си ръка на четиримата маскирани, казвайки:

— Горо поздравява сеньорите!

— Да бъде благословен Бог! — извика Марино, стискайки сърдечно ръката на негъра. — По какво чудо успя да избягаш от полицаите?

Горо разказа на господаря си как бе успял да се скрие под един куп дърва, докато преследвачите му го диреха в арсенала.

— После — добави той — негърът хвърли в морето своята маска на скелет и купи една друга дегизировка със зекините, които му бяха останали.

В този момент Фалие нанесе силен удар в лакътя на Марино и обърна вниманието му върху множество дегизирани дами, с лица прикрити под гъсти воали, които слизаха на Пиацета и идеха към палата.

— Погледнете!… Дожесата иде към нас — каза той ниско.

— Имате право — подкрепи го Марино. — Това е самата Катерина, заедно с две почетни дами. Но струва ми се, че палатът крие добре тайните си — добави той. — Искам да узная на всяка цена защо дожът не се показва никъде! Ще отида сам да го призова пред съда за идната нощ.

Неговите приятели се обявиха срещу подобна лудост. Те настояваха да се откаже от проекта си.

Но всичко бе напразно.

— Моят план е съставен! — отговори Марино. — Аз ще го изпълня докрай.

После добави, обръщайки се към Горо.

— Предупреди ли Луала? Поръча ли й да ме очаква утре вечер близо до тия колони?

— Тя ще бъде точна! — отговори негърът.

— Що се отнася до теб, Горо, ти ще бъдеш близо до благородния Фоскари, който е натоварен да бъде стража пред палата… Вие, Оргосо и д’Артенай, идете веднага в арсенала и кажете на адмирала, че каквото и да се случи, Съветът на тримата забранява на войниците да напущат арсенала по време на карнавала. Утре, няколко минути преди полунощ, ще се намерим всички във вестибюла на инквизицията и аз ще ви дам нови заповеди. Довиждане, приятели!

Маските се разделиха. Докато Марино отиде в палата на дожовете, Оргосо и д’Артенай се запътиха към арсенала, Фалие и Горо останаха до мраморните стъпала.

Лакеите, поставени в подножието на голямата стълба, пропуснаха Марино, без да се интересуват за намеренията му. Често се случваше домина с жълти пера — дегизирани полицейски офицери — да проникват в палата по някоя бърза работа. Затова те не спряха фалшивото домино.

Той можеше да се страхува само от едно: да не се срещне с някой недоверчив офицер на полицаите, който би поискал да снеме маската си.

Но Маринели не мислеше вече за опасността. Учуди се, вървейки по пътя, че не срещаше никаква стража в коридорите. Навсякъде изглеждаше мрачно.

Обаче, когато искаше да проникне в дожовия вестибюл, той се срещна лице с лице с великия шамбелан Николо Стено.

— Какво търсите? Кой сте вие? — го попита последният.

— Вижте добре кой съм! — отговори храбро Марино. — Трябва да видя дожа и да му говоря незабавно.

— Сега всред нощ ли? Какво желаете да кажете на дожа?

— Натоварен съм със специална мисия до Негово Величество.

— Но Негово Величество спи!

— Е добре, трябва да се събуди!

Но когато псевдостафиорът обясни на Стено, че иде от името на Съвета на тримата, шамбеланът омекна.

— Моята мисия е тайна и трябва да я кажа само на дожа — добави Марино.

Николо Стено остави непознатото домино да влезе във вестибюла на дожа и се отдалечи.

Там Марино трябваше да се разправи и с двамата частни слуги на дожа, които отначало му преградиха пътя доста грубо.

Най-сетне той успя да ги убеди. При споменаване името на Съвета на тримата, двамата мъже замълчаха. Единият не проговори нито дума, а другият предложи сам да разбуди дожа.

Когато двамата поискаха отново да му препречат пътя, Марино извика заплашително:

— В името на Съвета на тримата махнете се от пътя ми, каналии!

Двамата слуги си казаха, че трети слуга бдеше в стаята на дожа и оставиха нему цялата отговорност на приключението.

Марино отстрани завесата, която отделяше преддверието от спалнята на дожа и пристъпи вътре.

Забеляза дожовото легло, заобиколено от разкошни завеси, бродирани със злато, и пред него, седнал на стол, третия слуга, срещата с когото не очакваше.

Но Марино не се обезсърчи.

Той пристъпи към леглото и направи знак на камериера да разбуди дожа…

— Какво означава тази смелост? Луд ли сте? — извика слугата, който бе станал от стола и се бе упътил към влезлия.

Един груб и бърз диалог се завърза между двамата мъже.

— В името на Съвета на тримата, заповядвам ви да разбудите дожа! — извика Марино.

Последният изглеждаше уплашен. При вида на стафиера — носител, без съмнение, на някоя висша заповед, той промени тона си и прояви даже ужас.

— Идете! — му извика Марино нетърпеливо. — Ще разбудя сам дожа!

При тия думи човекът се учуди отново.

— Не ще успеете — каза той. — Негово Величество е тежко болен…

— Кажете ми истината! Кажете, че е мъртъв! — каза Марино с безразличен глас, който звучеше пророчески.

— Мълчете, за Бога! Негово Величество е още жив, но съобщете на великия инквизитор, че болестта се усилва.

Марино не отговори нищо. Той наблюдаваше неподвижен, смаян Луиджи Гримани, който лежеше безжизнен, като труп, върху копринените постели.

Имаше намерение да предаде на дожа фаталната призовка, но констатира, че Луиджи бе жертван от своите съучастници.

Разбра, че участникът бе отровен от инквизицията, за да задоволи някоя престъпна амбиция.

След като бяха убили бащата и бяха направили от сина своя играчка, те искаха да премахнат, без съмнение, и последния.

Не можа да понесе по-дълго това мъчително зрелище и се отвърна бързо.

После се обърна към слугата:

— Моето посещение вече е ненужно. Останете на вашия пост и продължавайте да бдите над дожа. Неговият сън скоро ще премине към смъртта.

— Имайте милост към мен! Не ме излагайте — каза човекът боязливо. — Запазете тайната за себе си.

Марино напусна това място, където една чужда ръка вече бе изпълнила част от неговото отмъщение.