Г. Тение
Мистериите на Венеция (77) (или Омраза и любов)

34. В Санта Рока

Пиетро и Себастиано, бягайки със своята лодка, можаха да се отърват от огъня, който войниците бяха открили, щом забелязаха тръгването им. Нито един куршум не ги засегна.

Обаче това леко сблъскване скоро се преобърна в малко сражение.

Леките платноходи, натоварени с разузнавателна служба, които кръстосваха по всички посоки край брега, се приближаваха все по-многобройни. Екипажите отговориха на стрелбата на часовоите.

Сражението се разгорещи. Няколко пехотинци от корабите вече бяха успели да слязат. После Зиани, използвайки това обстоятелство, стовари нови войски. Обсадените дотърчаха от всички страни, опитвайки се да отблъснат този опит за нахлуване.

Скоро две хиляди души от войските на арсенала се намираха на брега.

Анафесто не се чувствуваше достатъчно силен да отблъсне тази атака. Той каза да предупредят Фалие и неговите хора и се впусна в сражението със своята малка група.

Фалие пристигна със своя контингент. Венецианските войници като че ли за момент щяха да отстъпят пред шепата храбреци, но се задържаха, понеже имаха предимство. Битката стана безнадеждна. Рано или късно колонистите от Санта Рока щяха да бъдат изтласкани от своите позиции под напора на многобройните неприятели. Само едно чудо можеше да ги спаси.

Силвио Зиани тогава предприе стоварване на войски на един трети пункт. Нахлуването започваше.

През това време Оргосо бе напуснал кулата, откъдето наблюдаваше. Той пое командването на шепата храбреци, последните които не бяха влезли в действие и се понесе срещу новите неприятелски сили, решен да им оспорва земята стъпка по стъпка.

В разгара на битката Анафесто и Фалие се намериха внезапно един до друг.

Последният, отслабващ от минута на минута, трябваше да потърси убежище зад скалите.

Анафесто забеляза изведнъж, че нямаше повече от двадесет души около себе си.

Виждайки се загубени, тия малцина герои извикаха в един глас:

— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! — и умряха, покосени от куршумите и ударите на венецианските саби.

Войските от арсенала, победоносни на този пункт, се ентусиазираха, нададоха гръмки викове и продължиха похода си, в пълна сигурност, към палата на краля.

Опустошителната буря се развихри над нещастния остров.

Малко по малко Фалие и Оргосо отстъпваха пред многобройния неприятел отдръпвайки се към вътрешността на острова.

Нещастниците бяха отправили погледите си към пристанището, като че ли д’Артенай можеше да бъде спасител на всички.

Вече малка група бе отстъпила в последните укрепления. Стените на палата скоро бяха обърнати на крепостни бойници.

Внезапно се разнесе оръдеен гърмеж. Д’Артенай бе започнал стрелба с морската артилерия.

Тежките оръдия от галерите забълваха огън срещу острова, носейки разрушение и смърт сред редовете на неприятеля.

Фалие придоби смелост.

— Анунциата Маринели и нейното дете са още в палата! — извика Оргосо. — Наша свещена длъжност е да ги запазим с телата си и да ги спасим на всяка цена!

Фалие се отзова на пламенните думи на Оргосо и двамата се отправиха в апартаментите на палата.

Те прегледаха всяка стая, една след друга. Най-сетне пристигнаха в спалнята.

Завикаха името на Анунциата. Повикаха я отново, но никой не отговори на техния зов. Стаята бе празна. Майката и детето бяха изчезнали!

Най-сетне намериха, лежаща във вестибюла, вярната Джустина, която бе смъртно ранена.

Трепереща от ужас тя разказа на двамата приятели на Маринели как нейната господарка бе внезапно изчезнала, как войниците й бяха изтръгнали от ръцете детето, което желаеше да защити, и го бяха убили.

Това ужасно разкритие изпълни двамата приятели с безграничен гняв.

Те излязоха от палата, събраха останалите свои привърженици и се впуснаха срещу неприятеля, надявайки се да направят пробив.

Те успяха след кървава борба тяло срещу тяло да пресекат огнения кръг, който ги притискаше, и да достигнат до брега. Те бяха всичко петдесет храбреци решени да намерят Анунциата или да загинат.

Вече зората със своята бледа светлина осветяваше разрушенията на нощта. Те забелязаха, че са на малко разстояние от пристанището. Дотърчаха тогава до хората на д’Артенай, които бяха върху корабите в пристанището и скоро двадесет галери, от които се състоеше геройската ескадра, вдигна котва, покровителствувана от огъня на своята артилерия.

Силвио Зиани се бе опиянил от триумфа си. Той се смееше непрекъснато.

За момент помисли да преследва с корабите си бягащата флота, но се отказа, предпочитайки да завладее целия остров, без да се бави.

Той бе побързал да изпрати във Венеция един рапорт, в който се хвалеше със стратегията си и успехите си. Той бе забравил да каже, че венецианците бяха победили и смазали нещастните колонисти, благодарение на това, че по брой ги превъзхождаха петнадесет пъти.

Денят мина в погребение на мъртвите, в изваждане оръдията от крепостите, в разрушение на палата, фара, крепостите — всичко, което островитяните бяха издигнали с толкова труд, смелост и търпение.

После, много дни след тази разрушителна дейност, Силвио Зиани се завърна във Венеция с цялата си флота, за да съобщи тържествено за окончателното изчезване на пиратското гнездо, което заплашваше сигурността на Адриатика, и да поиска награда за своето кърваво дело.