Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 56 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2


Предговор от френския издател

Тази книга сигурно никога нямаше да се появи на бял свят, ако през юли 1967 година след земетресението, разрушило Каракас, един шестдесетгодишен мъж не бе прочел във вестниците за Албертин Саразен. Тя току-що беше починала — този малък черен диамант, излъчващ толкова блясък, смях и кураж. Беше се прочула из целия свят, след като за малко повече от година публикува три книги, две от които посветени на изживяванията й по затворите и бягствата от тях.

Мъжът се наричаше Анри Шариер и идеше отдалеч. За да бъдем по-точни, идеше от Кайен, където бе изпратен през 1933 г. — млад парижки престъпник, осъден доживот, т.е. до смърт за убийство, което не бе извършвал.

Произхождащият от френско учителско семейство Анри Шариер, роден през 1906 г. в Ардеш и назован някога от престъпните среди Пеперудата — Папийон, е венецуелец. Защото венецуелският народ предпочел да вярва на очите и на думите му, а не на криминалното му досие, и защото след тринадесет години, прекарани в бягство и непрекъснати опити да се измъкне от ада на каторгата, той предпочел да гледа в бъдещето, а не да мисли за миналото.

И така, през юли 1967-а Шариер влязъл във френската книжарница в Каракас и си купил „Гривната“. На корицата пишело „123 хиляди продадени екземпляра“. Изчел книгата и си казал: „Хубаво, но щом тази мацка е продала 123 хиляди екземпляра само благодарение на това, че се е местила от скривалище на скривалище със счупен крак, значи аз, дето имам зад гърба си тридесет години, изпълнени с авантюри, ще продам три пъти повече.“

Умозаключение само по себе си логично, но същевременно и опасно, защото след успеха на Албертин бюрата на издателите бяха затрупани с десетки безнадеждни ръкописи. Приключението, страданието, дори и най-възмутителната несправедливост невинаги правят добра книга. Нужно е още да съумееш да ги опишеш, тоест да притежаваш онзи несправедливо разпределен дар божи, благодарение на който читателят вижда, чувства, изживява всичко видяно, почувствано и изживяно от автора, като че ли е с него.

И точно тук Шариер имал голям късмет. Нито за миг той не помислил да литературствува — той, човекът на действието, на живота, горещото сърце, щедрата стихия с насмешлив поглед, с топъл и леко дрезгав средиземноморски глас, който можеш да слушаш с часове наред, защото Шариер разказва както никой на света, или с други думи — като всички велики разказвачи. И така, чудото станало — неизкушен от каквито и да било литературни амбиции (изпращам ви приключенията си, дайте ги на някой от занаята да ги опише, бяха първите му думи), той започнал да пише като че ли разказва. Човек го вижда, чувства, изживява и ако за лош късмет поискате да оставите книгата в края на някоя страница, докато ви обяснява как се запътил към клозета (важно и уважавано място на действие в каторгата), ще бъдете принудени да обърнете страницата, защото вече не той, а вие ще сте тръгнали натам.

Три дни след като прочел „Гривната“, той изписал на един дъх двете първи тетрадки — ученически тетрадки със спирала. Минало малко време, докато посъбере мнения за тази своя нова авантюра — може би по-смайваща от всички предишни, — и в началото на 1968 г. се заел с продължението. За два месеца приключил с тринадесетте тетрадки.

Както и в случая с Албертин, ръкописът му стигна до мен по пощата. Беше през септември. Три седмици по-късно Шариер дойде в Париж. Бях издал Албертин с Жан-Жак Повер. Сега Шариер на свой ред ми повери книгата си.

Писана по все още горещите следи на спомена, преписвана от многобройни, ентусиазирани, но невинаги френски ръце на машинописки, тя нямаше нужда да се пипа, образно казано. Позволих си само да поправя пунктуацията, да подменя някои твърде неясни испански изрази и да редактирам местата, където смисълът се объркваше поради инверсиите в изпъстрения с чужди думи жаргон, който авторът бе възприел в Каракас.

Що се отнася до автентичността на книгата, мога напълно да гарантирам за нея. Шариер идва на два пъти в Париж и ние дълго разговаряхме. По цели дни, а понякога и по цели нощи.

Беше ясно, че тридесет години по-късно отделни детайли са избледнели или са били изменени от паметта му. Но това са все незначителни неща. А за основното достатъчно е да погледнете труда на професор Дьовез „Кайен“ и веднага ще се уверите, че Шариер не е преувеличил в описанието на каторжническите нрави и на ужаса на каторгата. Напротив.

Взехме принципно решение да променим всички имена на каторжници, на надзиратели и началници от затворническата администрация, тъй като задачата на книгата не е да изобличава отделни личности, а да обрисува типове характери, както и един непознат свят. Същото се отнася и до датите. Някои са много точни, други са само ориентировъчни. Това е достатъчно. Защото Шариер не е искал да напише исторически труд, а да разкаже за премеждията, през които е преминал с твърдост и вяра. Така се е получила невероятната епопея на един мъж, отказващ да приеме недостойните за един цивилизован народ жестокост и крайности, до които понякога стига обществото в естествения си стремеж да се предпази от престъпността.

 

Жан-Пиер Кастелно