Г. Тение
Мистериите на Венеция (6) (или Омраза и любов)

6. Двамата наемни убийци

Беше към единадесет часа вечерта. Гласът на камбаните бе занемял, но върху мраморните плочи на площада Сен Марко любовните двойки бърбореха, смееха се и се разхождаха.

Виждаха се в същото време горди патрицианки да преминават площада, придружени от тяхната свита или обкръжени от благородни кавалери, които с готовност се посвещаваха на честта да съпровождат и закрилят синьорината до мраморните стъпала на нейния палат.

Свеж и ободрителен ветрец долиташе откъм морето.

Бързи облаци се гонеха по небето, докато други, във формата на планини и чудовищни скали, се натрупваха на хоризонта и забулваха почти изцяло луната.

От голямата врата на дожския палат, водеща към Моле и реката, излязоха двама души, които се отправиха бързо към стъпалата, слизащи към водата.

Когато те минаваха по пиацата, край двете червени колони, хвърлиха изпитателни погледи наоколо.

Нямаше жива душа наоколо, освен старата просякиня, която обикновено се сгушваше до колоните на църквата Сен Марко и която бе изпуснала един вик, когато предния ден Марино Маринели в своята бързина бе минал през мястото, запазено за екзекуции.

Тя бе преобърнала, без съмнение, в мръсно обиталище мястото, където прекарваше нощта. Превита на две, подпираща се на една стара патерица, чийто железен връх чукаше звънливо по камъните, тя се покриваше с една стара тъмна мантия, която падаше от главата й до раменете и оттам до краката.

Сега можеше да се различат ясно двамата мъже, излезли от сянката на колоните.

Единият носеше, по подобие на гондолиерите, червена шапка, тъмна риза и панталони, стигащи до коленете, ръцете и долната част на краката му бяха голи. Той бе едър и мускулест.

По-дребен, но в замяна на това по-пъргав и по-гъвкав беше другарят му, който вървеше край него. Докато кожата на едрия бе почерняла от слънцето и влиянието на атмосферата, дребният имаше лъскаво черна кожа.

Главата му, покрита с къдрава, сплетена коса. Това бе един негър.

Вълнената риза с тъмен цвят покриваше тялото му и широките панталони със същия цвят бяха прикрепени към хълбоците с черен колан.

Неговите крака без обувки стъпваха леко и безшумно.

— Ей, ей! — извика старата просякиня, учудена при преминаването на двамата мъже, които разгледа и позна. — Откога сте станали приятели, ти и черният, Карло? Ех, става нещо там долу.

— Мълчи, Луала, стара вещице! — каза с понижен глас едрият гондолиер, когото наричаха Карло. — Дяволът да те вземе! Какво правиш тук в това време?

— Там, където има да се види или чуе нещо — подзе просякинята със смях, — аз винаги се явявам. И това върша отдавна. Ех, мина отдавна времето, когато старата Луала беше млада!… Я този негър как ме поглежда с белите си очи!… Е? Как ви беше името?… Горо, да! Хареса ми това име Горо, Горо!… На двама ви работата е пораснала, добре плащат там долу, аз зная…

И старата просякиня отправи патерицата си към онази част от дожския палат, където се намираха залите на инквизицията.

— Нашата работа била пораснала, вярваш ли? — възрази Карло. — Ние вече не ще се явим пред Съвета на тримата. Погледни, стара вещице! Ти носиш дрехи, по-добри от моите… Хайде, бързо, Горо, да слезем!

— На работа! На работа! — подзе просякинята с ръмжащия си глас. — Тя е добра работата!… Къде отивате?

Двамата мъже не й отговориха повече. Докато тя, клатушкайки се тръгна към Моле, те слязоха по стълбите долу, където бяха привързани множество гондоли.

Негърът Горо се наведе и искаше да отвърже тази от лодките, която му изглеждаше по-бърза.

Той се готвеше да скочи в лодката, когато от нея се обади един басов глас и из тъмнината, която покриваше лодката, изпъкна един здравеняк с широки рамене и черна брада, който запита със заплашителен тон двамата мъже, стоящи прави на края на стъпалата:

— По дяволите! Какво желаете вие?

— Не се сърдете — отговори Карло помирително. — Ние ще вземем друга лодка.

— Аз не видял тебе — каза негърът, сочейки с пръст внезапно появилия се човек.

— Къде желаете да отидете? — попита този, който наблюдаваше двамата другари и виждаше, че те не могат да се причислят към честните хора.

— В острова Сан Николо, на другия бряг — отговори Карло.

— На острова ли? — повтори човекът от лодката, разглеждайки внимателно гондолиера.

Той сега бе сигурен, че двамата индивиди имаха някаква мистериозна цел, за да отидат в този час на острова, тъй като познаваше всички жители и нито единият, нито другият принадлежат към тях.

Той подзе:

— Е, добре, защо не тръгнете с мен? Аз също ще отида там.

— Вие в Сан Николо ли живеете? — каза Карло, качвайки се в гондолата. — Струва ми се, че вече съм ви виждал.

Горо на свой ред леко скочи в лодката, докато човекът с черната брада отговори:

— Това е възможно. Аз бях цели десет години моряк на един рибар.

— И сега това омръзна ли ви, че сте влезли в средата на гондолиерите.

— Питайте — пошепна негърът на своя другар, — питайте за Андрея Фарсети.

— Човекът не може да бъде винаги слуга — отговори човекът с досада, вземайки своя прът, без да обърне внимание на това, което Горо каза съвсем ниско.

— Кажете ми, познавате ли рибаря Андрея Фарсети, който живее на острова?

Гондолиерът повдигна глава твърде учуден.

— Познавате ли го? Аз съм Пиетро, неговият моряк — каза човекът с черната брада.

Той започна да прониква по-ясно в целите на тия двама хора.

— О, о! Работата се нарежда! Тогава вие можете по-добре от всеки друг да ни посочите колибата на Андрея Фарсети — извика Карло, докато негърът разглеждаше с внимание бившия рибар, станал гондолиер.

— Не се ли разбирате със стария? — продължи Карло.

— Като че ли. В къщата му се случи нещо, което не ми харесва. Тогава обърнах гръб на стария.

— Разкажи ни, какво е предизвикало гнева ви и защо сте напуснали службата при стария Андрея — запита Карло.

— Защо пък да не ви кажа? Това не е тайна — заговори Пиетро, докато караше лодката със силната си ръка и се приближаваше към долния остров, който малко по малко се очертаваше в тъмнината. — Андрея Фарсети има една дъщеря, която желаех за моя жена…

— И старият ви я отказа. Оттам ли произлиза вашата омраза?

Пиетро поклати отрицателно глава.

— Може би тя щеше да ми бъде дадена, ако един друг не се бе появил. Той е, когото мразя!… Ах да бих могъл да го удуша!… Аз загубих щастието си. Анунциата е луда по него, видях я в прегръдките му!

— Тогава не ви е оставало, какво друго да правите, освен това, което сте направили — каза Карло. — Но, кой е този, който ви е отнел момичето изпод носа?

— Кой е той ли? Незаконнороденият на стария дож.

— Марино Маринели ли? — запита Карло, за да бъде по-сигурен, докато Горо отвори очите си така широко, че те станаха страшни.

— Андрея Фарсети държи незаконнороденият скрит в своята колиба. Аз не можех повече да остана от момента, когато този Марино, моят съперник, беше вътре. Можех ли да го виждам всеки ден да притиска Анунциата в прегръдките си и да й целува устните?

— Фарсети знаеше ли, че сте напуснали службата си? — запита Карло.

— Той не знае нищо. Аз не съм му говорил.

— Тогава той не храни никакво недоверие към вас? Същото е от страна на Марино и момичето?

— Така е.

— Е добре, вие можете да ни направите една услуга и да спечелите една златна флорина — каза, не без размишление Карло, докато лодката наближаваше брега и негърът, седнал върху пейката, слушаше разговора.

— Кажете, какво трябва да направя за парите — отговори Пиетро. — Не сте ли вие Карло убиецът?

— Така е приятелю! И този, когото ще убием, е човекът, ненавиждан от вас.

— Аз отгатнах това — каза Пиетро.

— Вземете флорината и направете така, че незаконнороденият, който трябва да умре, да напусне колибата и да падне в ръцете ни.

— Това ще бъде мъчно. Аз не мога да ви обещая това. Марино не ще ми се довери. Сега е нощ, той не ще излезе навън…

Пиетро се спря. Той разгледа развитата мускулатура на убиеца и завърши:

— Той е силен, смел и сръчен.

— Ако той избегне удара на единия, ще падне под тоя на другия — каза Карло, хвърляйки поглед към негъра. — Що се отнася до физическата сила, аз съм като бик, а черният е пъргав като котка.

— Аз ще ви направя едно друго предложение — подзе Пиетро с глух глас, хвърляйки куката на гондолата, която безшумно се допря на брега. — Едно предложение, което ще ви донесе победа без борба. Марино спи. Аз ще ви покажа неговата стая, която е под ръка и вие ще го намерите беззащитен върху леглото му. Вие ще можете да влезете през прозореца, който при тая горещина не ще бъде затворен или ако желаете през вратата.

— Но това е отлично! Разбра ли, Горо?

— Твърде добре! Да, да, твърде добре! — потвърди негърът, хвърляйки хитър и недоверчив поглед.

— Последвайте ме, но вървете тихо и внимавайте никой да не ви види или чуе — пошепна предателят Пиетро, който привърза гондолата си на едно колче на брега и се отдалечи наедно с наемните убийци. Беше към полунощ; дълбоко спокойствие цареше на острова; чуваше се само как малките вълнички се пляскаха весело в брега, като повдигаха и снишаваха рибарските лодки, привързани към него. От време на време някой лунен лъч проникваше между гъстите облаци, за да хвърли за момент светлина върху острова.

— Лошо ще бъде времето утре и следната нощ — мърмореше Пиетро и напредваше по пътя, който пресичаше острова и минаваше пред чудотворната икона на Богородицата, за да стигне до дюната, където бяха разпръснати къщичките на рибарите.

Карло и негърът го следваха предпазливо, щастливи, че пясъкът заглушаваше шума от техните стъпки.

Така нещастието приближаваше към малката къща на Андрея Фарсети, който без да подозира опасността, която заплашваше неговия гост и приятел, спеше спокойно в малката си стая.

В една друга стая, близо до неговата, отпочиваше Анунциата, а тая, която допираше до нея, бе жилището на прислужницата.

За Марино бе определена една малка стая, добре наредена, от другата страна на колибата и бе съвършено отдалечена от тази на хазяина му.

Марино, както всички в къщата, спеше. Приятните сънища, които прехвръкваха около него, го правеха да забрави за няколко часа своята мъка и своя гняв, своите мрачни мисли и своето желание за отмъщение.

Той виждаше в сънищата си очарователната Анунциата; тя плаваше във въздуха над него; тя му шепнеше на ухо интимни и чисто любовни думи и му се усмихваше с една усмивка, така топла, така нежна, така съблазнителна и така мамеща, че сърцето на младежа все по-силно туптеше под гърдите му. Тогава той чу твърде ясно клетвата, която тя му бе дала преди няколко часа; той чу тия думи, които се бяха вдълбали дълбоко в паметта му:

— Обичам те, мой Марино!… Завинаги съм твоя!

Той чувстваше, че стиска ръката на любимата, че я привлича към себе си и обсипва с целувки розовите й устни, с дълги и безкрайни целувки.

После му се стори, че красивият образ внезапно изчезна, че Анунциата му бе грабната, че той се намира в една непозната стая, със зловещ изглед.

Студени тръпки полазиха по тялото му, той потрепери и отвори очи.

В този момент, още полусънен, той забеляза близо до леглото си един чужденец, с вдигната ръка, в която блестеше една кама с тънко острие.

Марино, разсънил се съвършено при близостта на опасността, видя високата фигура, широките рамена и издигнатата ръка на убиеца. Той се хвърли напред, за да избегне удара и стисна с две ръце ръката, която държеше смъртоносното оръжие, с такава внезапност и такава сила, че Карло отстъпи една крачка.

Един бърз поглед, хвърлен към прозореца, му даде възможност да види, че един втори убиец идваше, готов да подпомогне този, с който се бореше.

Горо, негърът, бе подал черната си глава, ослушвайки се в тъмната стая, и с котешка ловкост пазеше равновесие върху рамката на прозореца. Той чу, как Карло изпусна полугласно едно проклятие, но не можеше да различи какво ставаше в тази стая, изпълнена с гъста тъмнина. Той само разбра по шума от борбата, че неговият другар не бе довършил жертвата си така бързо и така лесно, както се хвалеше.

Внезапно небето се проясни за момент и луната освети достатъчно стаята с бледите си и несигурни лъчи, за да може негърът да види това, което ставаше.

Той остана няколко секунди смаян пред сцената, която му се представи.

Голямата физическа сила на този негодник, която досега бе внушавала респект на негъра, бе надмината от тази на Марино.

Последният беше отблъснал Карло и се опитваше да му отнеме камата.

Но старият гондолиер не беше човек, който се признава така лесно за победен.

— Горо, при мене! Помагай тук! — викна той, хващайки Марино за шията.

— Назад, ако ви е мил животът! — заповяда младият човек.

Карло изпусна задавен смях, тъй като негърът се бе промъкнал вече отзад, за да забие камата си в гърба на този, когото имаха заповед да убият.

— Назад! Оставете ме! — викна още веднъж Марино, обръщайки се към страната, от която идеше дебнешком негърът. — Назад или ще ви убия!

Карло, уверен сега в победата си, стисна по-силно шията на Марино.

Но в ръката на последния блесна камата, отнета от негодника, и със светкавична бързина се заби в широката гръд на убиеца, който, изпущайки ужасен вик, се залюля и падна.

В този момент негърът бе стигнал достатъчно близо, за да нанесе удар.

Ръката му бе издигната, но той бе разумен и искаше да бъде сигурен в удара си. Може би не бе привикнал като Карло на тези кървави дела. Или се поколеба, като видя, че Карло се отпусна назад.

Марино използва този момент. С лекост и сръчност, които предизвикаха в негъра не само учудване, но и страх, той избягна страшния удар, който му бе отправен, и започна нападение.

Само едно второ нападение, непредвидено и мълниеносно, можеше сега да спаси негъра, който бе схванал положението.

Карло бе паднал. Горо трябваше да продължи сам борбата срещу Марино, борба с равни оръжия, тъй като младежът държеше в ръката си камата на Карло. Като един тигър, който се снишаваше към земята в джунглите, за да се хвърли със силен скок върху жертвата си, ловкият и гъвкав негър се наведе към пода, издаде гърдите си и в това положение на дебнещ звяр очакваше благоприятния момент, за да се хвърли напред.

Марино следеше внимателно почти всички движения на негъра.

Изведнъж той го хвана за шията, зад главата.

Като че ли железни скоби притиснаха тялото на негъра и го приковаха към пода.

Горо положи усилия да се отърве, но той скоро почувствува, че цялата му сила беше безпомощна срещу тази на Марино.

— Милост, сеньоре! — изпищя той, изпускайки камата си. — Милост!

Марино с презрителен жест вдигна падналото оръжие и го захвърли в ъгъла на тъмната стая.

— Ще изповядаш ли, черни дяволе, по нареждането на кого ти и твоят престъпен другар устроихте тази клопка? — попита той.

— Синьор много силен… Горо каже всичко на него… всичко!

Марино даде време на черния да си отдъхне и да се изправи на коленете си.

— Е, хайде говори! Ще ти подаря живота, ако ми кажеш истината.

— О, велик сеньор!… Силен сеньор!… — извика Горо, изпълнен с възхищение, хвърляйки поглед към Карло, който се гърчеше на пода в конвулсии и се къпеше в кръвта си. — Непознат с голяма тъмна мантия и черна маска дойде. Горо не видя зад маската, но Карло позна маскирания човек.

— И как го нарече твоят другар?… Признай! — заповяда Марино Маринели, пламнал от гняв.

Горо се сви, защото погледът на неговия победител бе достатъчен да го ужаси.

Свойствената черта на негрите е да бъдат прекалено угодливи и подмазващи се към тия, които им вдъхват възхищение и респект.

Горо се наведе към Марино, като че ли се страхуваше, че думите, които ще произнесе, ще се разнесат надалече.

— Карло каза — прошепна той, — че човекът с маската е дожът!

— Той не трябва да възтържествува! Не се страхувай, че ще издам признанието ти — каза Марино, оставяйки съвсем негъра. — Сега ти ще направиш това, което ще ти заповядам.

— Синьор заповяда, Горо слуша — каза негърът, стоящ още на колене.

— Стани прав! Вземи умиращия си другар за раменете и ме последвай вън от къщата, до мястото, което ще ти посоча.

Горо, щастлив, че животът му бе спасен, направи няколко нерешителни стъпки, но когато Марино, с един заповеднически жест му посочи умиращия бандит, отиде бързо към последния, хвана го за раменете и полувлачейки го, полуносейки го, последва новия си господар, който се отдалечаваше с големи стъпки.

При светлината на един лунен лъч, той погледна лицето на другаря си, но видя само обтегнатите черти и стъклените очи на един друг труп. Карло не виждаше, нито чуваше какво става около него.

Негърът трябваше да влачи безжизненото тяло чак до брега, където бе привързана гондолата и го сложи на дъното й.

После той и Марино се настаниха в гондолата. — Отведи ни на другата страна, В Пиацета — заповяда последният.