Г. Тение
Мистериите на Венеция (92) (или Омраза и любов)

49. Дожът е жив

Щом се прибра в апартаментите си, дожесата си възвърна спокойствието.

Тя повика камериерките при себе си.

Узна всички събития, които се бяха случили в палата на дожовете, също и това, че Марино Маринели бе хвърлен в затвора, очакващ осъждането си.

Тези новини я изпълниха с голяма радост. Тя вкусваше предварително от триумфа, който очакваше да постигне.

Страхуваше се само оцелелите членове на синорията да не се покажат твърде милостиви към незаконнородения.

Достатъчно бе Луиджи да може да изпълни, поне за един ден, своята длъжност на дож, да поеме цялата си власт в няколко часа на прояснение и незаконнороденият нямаше да съществува вече!

Обаче състоянието на дожа бе, може би, отчайващо; може би беше мъртъв?

Тя реши да разбере сама.

Напусна предпазливо апартамента си и се изкачи при своя съпруг.

Пристигайки в преддверието, намери слугите, които й заявиха, че дожът още се намира в своя мъртвешки сън, че никой не е успял да го събуди през нощта.

Катерина влезе.

Пред нея вървеше довереният слуга, причислен към особата на лудия. Той имаше боязлив, неспокоен вид.

Проявяваше трескаво безпокойство, причинено от обладалото го предчувствие, че още всичко не е свършено. Бе очаквал цялата нощ пристигането на кървавите отмъстители.

Но при вида на дожесата придоби смелост.

— Благодаря на Бога, Величество, че ви виждам най-сетне — каза той с нисък глас. — Каква ужасна нощ! Но само щом ви видях, страхът ми се разпръсна.

Първите думи на Катерина бяха да попита дали дожът не бе узнал нещо от нощната трагедия.

Вместо отговор, слугата й показа с пръст разкошно украсеното легло, където Луиджи лежеше неподвижен, с мъртвешка бледнина.

— Имам най-черни предчувствия — каза съвсем ниско слугата.

— Дожът не трябва да умре! — каза тя с глас, от който човекът се ужаси. — Дожът не може да остане повече върху това легло! Дожът има свещения дълг да изпълни своето върховно правосъдие, своята власт, която е получил от Бога!

После тя се приближи бързо до спящия. Трепереше с цялото си тяло; Луиджи, в неподвижно състояние, почти мъртъв, бе обзет от силна треска.

Тя, взе ръката му в своята. Ръката му гореше.

— Луиджи, съпруже мой — произнесе тя със силен глас. — Събуди се! Възтържествувай над твоето слабо тяло, Венеция има нужда от твоята ръка, от твоята сабя! Стани, за да накажеш тържествено злодеите, които проляха из целия палат кръвта на твоите приятели и на големците на Венеция!

Дожът изглеждаше, че не дава никакъв признак за живот. Енергичните думи на Катерина бяха останали без отговор.

— Аз направих всичко, опитах всички възможни средства, Ваше Величество, но всичко беше напразно! — каза слугата. — Осмелих се да раздрусам Негово Величество, направих всичко, но без резултат!

Катерина се наведе над тялото на своя съпруг и го повика още веднъж с висок глас.

После тя се оттегли няколко крачки назад и остана за момент замислена. Мислеше, без съмнение, за някакво по-ефикасно средство.

— Кажете ми — обърна се тя внезапно към слугата, — познавате ли един аптекар на име Иларио Турно?

— Да, да! Виждал съм го често в палата!

— Знаете ли къде се намира в този момент? На всяка цена трябва да го намерите и да му съобщите волята ми. Тичайте! Чувала съм винаги да се говори, че той е най-опитният от всички аптекари във Венеция. Кажете му, че ще го възнаградя царски, че го очаквам с нетърпение!

Слугата излезе бързо, за да изпълни заповедта на господарката си.

Катерина остана сама при своя безжизнен съпруг.

Минутите минаваха една след друга. Нейното нетърпение растеше. Тя започна да се разхожда из стаята, неспособна да успокои нервите си.

Различни шумове се разнасяха из палата. Стражите се смееха. Едно шумно вълнение бе оживило коридорите.

Нейното безпокойство растеше непрекъснато.

Най-сетне чу стъпки във вестибюла. Вратата се отвори и на прага се появиха слугата и Иларио Турно.

Последният се поклони дълбоко пред дожесата.

— В течение ли сте на събитията, станали тази нощ? — го попита тя, след като отпрати слугата.

— Чух да говорят ужасни неща, уважаема дожесо! — отговори Иларио Турно.

Тогава тя заговори с по-енергичен тон.

— Виждам само едно средство, едно единствено — каза тя, — за да предпазя Венеция от нови кръвопролития и да накажа тия убийци: то е да върна дожа към живот! Ето защо пратих да ви повикат бързо. Вашият талант е несъмнен. Смятам, че ще успеете и този път.

Иларио Турно се приближи на свой ред до болния и го разгледа внимателно, като че ли не знаеше неговото състояние.

— Всичко ще бъде напразно — каза той след моментно мълчание. — Ние не ще можем да го отървем от това ужасно състояние. Всички наши средства не ще помогнат! Даже и да излезе от своята стая, а още по-малко да изпълни своята власт!

Но дожесата не искаше да го слуша.

— Той трябва да се събуди, трябва да изпълни за последен път своите функции на дож — каза тя със страшен глас. — Трябва да се събуди поне за един ден!

Иларио повдигна рамене…

— Не се осмелявам да се надявам — каза той.

— Опитайте се! — каза дожесата. — Ще ви възнаградя царски! Ако успеете да събудите дожа, ще подучите хиляда зекини. Ако му се възвърнат силите и бъде в състояние да се яви пред народа и синорията, ще ви дам десет хиляди екю…

Тия грамадни суми, които дожесата му предлагаше, възбудиха алчността му.

Великият инквизитор беше мъртъв. Защо да отблъсне предложението на дожесата? Нищо не го задължаваше вече.

И той прие.

Поиска да остане сам при болния.

— След един час — каза той на дожесата — ще дам решителен отговор, ще мога да кажа на Нейно Величество точната истина…

— Знайте, че ви очаквам с нетърпение — отговори тя, отдалечавайки се. Опитайте всички методи, които знаете… Ще бдя никой да не ви безпокои.

После напусна спалнята на съпруга си, като поръча на слугите да не оставят никого да влезе вътре.

Щом се завърна в своя будоар, почетните й дами започнаха да разказват последните събития…

Народът се бе събрал на площада Сан Марко и Пиацета, надавайки викове, понеже никой ме знаеше точно какво се е случило през нощта.

Заплашителното държание на войниците и дързостта на тълпата бяха станали причина за няколко инцидента.

Антонио Мемо, в съгласие със сенаторите, бе решил да опразни площада с военна сила.

Народът бе прогонен към стъпалата на Пиацета и към Каля Марчерия.

Но вълнението съвсем не стихна: революцията се приближаваше.

Внушителна група се бе събрала на моста Риалто и се бе барикадирала като върху една непревзимаема височина.

Навсякъде, както по улиците, така и върху каналите, се събираха хора. Навсякъде се разнасяха проклятия и обидни изрази по адрес на инквизиторите. Даже мнозина хвърляха камъни срещу войниците, които идваха да ги разпръснат.

През това време синорията се бе събрала на извънредно заседание. Едно безпокойство владееше между събралите се; смъртта на инквизиторите и една част от висшите сановници бе породило едновременно страх и съперничество между преживелите.

В тия дни на криза и смущение бе нужна силна власт, твърде силна, за да се наложи над амбициите на благородниците.

Присъствието на дожа бе крайно необходимо, но какво можеше да направи един луд с развълнувания народ?

Антонио Мемо чувстваше със страх, че положението е мъчително и деликатно.

Катерина от своя страна, нетърпелива, твърде амбициозна, се молеше, щото Иларио Турно да успее в своята мистериозна работа.

Едва бе изминал един час, когато тя го видя да влиза внезапно в нейния будоар. Той бе зарадван. Какво означаваше тази промяна в настроението му?

— Уважаема дожесо, вашето желание е изпълнено — каза той, покланяйки се пред Катерина. — Успях да изтръгна дожа от безсъзнанието му!

— Добре — отвърна дожесата. — Сега трябва да се възвърне на дожа пълното съзнание, поне за малко време.

При тия думи тя отиде до своята маса и отвори едно чекмедже, където се намираха много кесии, пълни с екю.

Взе много от тях и ги подаде на отровителя на инквизицията.

— Приемете наградата за вашата първа победа — каза тя — и побързайте да ми съобщите скоро втората! Разкажете ми как успяхте да възвърнете моя съпруг към живота!

Иларио Турно обясни на своята августейша събеседница, че в началото бил отчаян и не очаквал успех, тъй като повечето от изпитаните средства били неефикасни…

— Аз се отказах от отровите — каза той, — за да прибягна към едно физическо средство. Разчоплих леко кожата на болния, на едно чувствително място с върха на една игла и впръсках в образувалите се ранички няколко капки от една мистериозна киселинна есенция. Ефектът не закъсня. Почти веднага дожът даде признак на живот: болката бе възтържествувала над неговата безчувственост.

Дожесата се зарадва от тези думи.

— Тичайте! Тичайте! — каза тя. — Върнете се скоро и ми съобщете, че той е способен да се покаже пред очите на народа и да председателствува синорията.

При тия думи тя го освободи.

Отровителят бе сигурен, че ще успее да възвърне съзнанието на дожа за няколко часа и да спечели още една внушителна сума.

Когато влезе в спалнята на дожа, последният бе станал. Честният му слуга му помагаше да се облече.

Както може да се предполага, нещастникът чувствуваше, че главата му тежи, че тялото му е съвсем отслабнало. Но Иларио Турно му даде силно ободрително питие, което му причини моментално облекчение; той се почувствува разположен да се разхожда из стаята.

— Незаконнороденият! — произнесе той. — Незаконнороденият… Той очаква моята присъда, той очаква да го накажа… Оставете ме да отида при него.

После препаса своята сабя.

През това време Иларио Турно бе отишъл с голяма бързина да повика дожесата.

Щом тя видя съпруга си прав, горд, като всеки здрав човек, не можа да сдържи един радостен вик.

— Да бъде благословено небето! Ти си жив, ти си жив! — извика тя.

— За да отмъстя тия, които са мъртви! — извика дожът.

— Виж ми сабята, с която ще го накажа!

Той поиска да се покаже пред народа и на войските, да постави на главата си дожовата корона и да облече дожовата мантия.

— Знай, че смут владее около палата — добави тя, — че незаконнороденият и неговите двама приятели, Фалие и Оргосо са наши пленници!

— Как, и те ли са пленници? Победа, победа! — извика дожът. — Да, кой ще ми даде моята корона и моята мантия! Желая да се покажа в цялото си величие! Дайте ми всички украшения, както през големите тържества. Фалие и Оргосо ще умрат първи, пред очите на незаконнородения. Палачът ще издигне своя ешафод между двете червени колони и дожът, като прост зрител ще го аплодира.

Луиджи още не бе привършил монолога си, когато дожесата вече бе дала заповед на шамбелана и на всички слуги да провъзгласят навсякъде: „Дожът е жив! Дожът е жив!“

После тя се върна при мъжа си и му разказа по предпазлив начин за последните събития.

Луиджи разбра само няколко думи от речта на Катерина, но те бяха достатъчни, за да се събудят яростта в гърдите му.

Нещастникът приличаше на движещ се труп. Тежката корона на дожовете, поставена върху разрошената му червеникава коса, правеше да изпъква ужасната бледност на лицето му, неговите зловещи очи изпускаха светкавици от омраза.

Дожовата му мантия висеше по дължината на отслабналото му тяло и образуваше много гънки.

Но какво важеше това в очите на Катерина! Тя никога не бе обичала Луиджи. Тя не виждаше в него друго, освен една играчка, един инструмент за осъществяване на целите си.

Нейният съпруг бе пред прага на смъртта. Проблясъкът на съзнание през няколкочасовото му завръщане в живота не бе нищо друго, освен последният пламък на едно загасващо огнище.

През това време викът: „Дожът е жив!“ се бе разнесъл навсякъде из палата. Войските отговориха с радостни възгласи на слугите на Катерина.

— Дожът е жив! — почнаха да викат на свой ред и членовете на синорията, събрани в заседателната зала.

Антонио Мемо се надяваше, че вече ще се сложи край на разногласието, че властта ще бъде спасена, бунтът потушен, редът възстановен.

Той отърча при дожа, хвана почтително ръката му и двамата влязоха в залата.

Съветниците станаха от столовете си при появяването на Луиджи Гримани, дожа на Венеция.

Държавният глава седна в своя специален фотьойл и отговори с жест на ръката на изразите на уважение, които му засвидетелствува синорията.

— Морето бушува ли, иска ли да погълне всички ни? Народът иска ли кървави зрелища? — произнесе той, заставайки в театрална поза, като че ли цяла Венеция бе един грамаден колизей с многобройна публика. — Да, той ще има своите жертви, но ще ги изтръгнем от неговата гръд! Казаха ми, че незаконнороденият и неговите главни съучастници са на сигурно място… Толкова по-добре! Да живее правосъдието!

— Негърът е също пленник — добави Антонио Мемо.

— И негърът ли? — каза дожът с учудване. Ето кое е отлично, мои приятели. Ах, какъв фееричен грандиозен спектакъл, като тези в древния Рим ще дадем ние на народа! Чувате ли как се вълнува? Той иска главата на незаконнородения, но неговите двама съучастници ще умрат първи. Маринели и негърът ще дойдат после. Такава е моята воля! Подкрепяте ли я, сеньори?

Съветниците бяха навъсили вежди, слушайки думите на дожа.

Антонио Мемо бе очаквал друга присъда, но дожът бе вече говорил и той се намръщи като другите съветници.

Луиджи напусна залата, за да отиде в ложата, която й бе съседна. Неговото появяване биваше поздравявано с аплодисменти и френетични викове от тълпата. Луиджи очакваше да получи тази народна почит.

Но този път очакването му бе напразно. Тълпата се държеше далеч, ръмжаща, мърмореща. Само батальоните от арсенала, струпани пред палата, аплодираха владетеля.

В този момент палачът се показа между двете червени колони; зад него идваха помощниците му и ужасният фургон, където стоеше зловещата машина за убиване на жертвите на държавата.

Това бе посрещнато от тълпата с мърморения и проклятия.

Но Бурони изпълни работата си с невъзмутима флегматичност. Вече тежкият пън, издигнат от шест здрави ръце, бе поставен върху плочите.

— Те ръмжат от нетърпение — каза дожът с ужасен смях. — Но тия ръмжения ще отстъпят място на безумна радост, когато четирите глави ще паднат. Ах, да, това ще бъде един хубав празник, какъвто Венеция не е виждала! Но… Но защо бенгалските огньове още не са запалени? А залповете, знакът на нашата радост, на благородниците.

Лудият ставаше все по-буен. Присъстващите съветници и благородници го виждаха не без ужас да се движи по балкона, хвърляйки около себе си ужасен поглед. Вече бяха започнали да се питат дали ще може да запази прояснението си до края на екзекуцията.

През това време Бурони бе привършил приготовленията. Дожът натовари шамбелана и един от съветниците да съобщят за последен път на затворниците присъдата и да се подготвят за смъртта.

Николо Стено се подчини. Един сенатор и няколко монаси го придружиха.

Покрай колоните стояха много лакеи. Под командата на един офицер трябваше да придружат затворниците до мястото на наказанието.

Единствено мисълта за неговия триумф, желанието да види своя неприятел да загива пред краката му бяха достатъчни да успокоят делириума на Луиджи, да дадат просветление на духа му.

Когато шамбеланът се представи в килиите на Фалие и Оргосо, за да им съобщи осъждането им на смърт, техните физиономии не издадоха нито гняв, нито разкаяние, само разочарование, примесено със съжаление. Маринели беше загинал, неговият полумъртъв брат оставаше като победител.

— Защо го е пощадил? — каза Фалие. — Марино Маринели не е изпълнил докрай своето дело на отмъщение, а е загинал.

— Не го упреквай, моля те — каза Оргосо, хващайки ръката на своя приятел. — Ние ще умрем за една справедлива кауза.

В този момент влязоха монасите, хвърлиха се на колене и се замолиха. После офицерът и лакеите пристигнаха на свой ред, за да отведат затворниците.

Но когато слугите на Бурони се приближиха до тях, за да ги вържат и да ги отведат грубо до мястото на наказанието, Фалие ги отблъсна гордо.

— Ние можем да се изкачим, без да треперим по стъпалата на ешафода, един до друг, братски хванати за ръка.

Те се изкачиха без да се олюляват върху фаталната естрада, гледайки безразлично маскирания палач, който ги очакваше близо до пъна…

През това време Николо Стено и сенаторът бяха отишли в килията, където очакваха Марино и Горо.

Те им прочетоха от името на дожа смъртната присъда.

Маринели остана неподвижен през няколкото минути, докато трая четенето на официалния документ.

— Дожът ли? — каза Марино. — Но вие лъжете! Дожът е съвършено неспособен да председателствува един съд и да вземе някакво решение! Дожът вече е почти мъртъв!

— Дожът е жив! — възрази шамбеланът. — Той ще наблюдава вашата екзекуция от височината на ложата, Марино Маринели.

Но това грубо възражение не бе достатъчно да убеди Марино. Той знаеше, че дожът не бе друго, освен играчка в ръцете на синорията. Някога благородниците не бяха се поколебали да погребат живия дож, а що се касае до Луиджи…

Шамбеланът и сенаторът бяха напуснали вече килията, преди затворникът да беше привършил говоренето си.

— Никой не иска да чуе истината! — продължи Марино. — Аз обаче изпълних дълга си; удържах клетвата, която дадох над тялото на моя баща, извърших делото на свещеното отмъщение.

Монасите влязоха в килията на Марино и започнаха да се молят.

Зловещата минута бе близка.

Горо се хвърли също на колене и хвана ръката на господаря си, за да я целуне за последен път.

— Стани, приятелю! — му каза Марино. — Ти изпълни достойно своя дълг върху земята. Научих се да уважавам твоята честност и твоето усърдие, да обичам в теб хитрия и безстрашен човек едновременно. Благодаря ти искрено за всичко, което си направил за мен, за лекотата, с която рискува собствения си живот, за да спасиш моя. Аз имам само едно желание, ще искам едно нещо, Горо, само едно…

— Нека Маринели говори, нека говори! — прекъсна го негърът. — Винаги е готов Горо да слуша благородния сеньор.

— Това нещо ти може би си го открил, Горо — отвърна Маринели, наблягайки на думите си. — То е да умреш без страх за мен. Тази е последната заповед, която ти давам!

Негърът отговори на думите на своя господар в изблик на преданост и добави, че до последната минута ще вика: „Да живее великодушният Маринели, безстрашният Марино Маринели!“.

После монасите ги приканиха към молитва. Двамата затворници се хвърлиха на колене.

Граф Санта Рока каза последно прости на своята жена и своя син. Какво бе станало с тях? Бяха ли мъртви, отровени? Живееха ли още? Тия мисли набръчкваха челото му и правеха смъртта му, мъчителна.

След няколкоминутно дълбоко мълчание офицерът даде заповед за тръгване.

Слугите на Бурони се хвърлиха върху затворниците и им поставиха белезници.

После малката група тръгна на път през галериите.

Щом Марино се появи между колоните, стори му се да чува глух ропот да се разнася сред тълпата. Барабаните биеха силно, като че ли да заглушат шума.

Героят забеляза двамата си приятели върху ешафода. Той разбра ужасните намерения на съдиите и изпита голяма горчивина, мислейки, че двамата му най-силни другари трябва да загинат за него като злодеи, те, честните и безстрашни мъже.

Той пожела да се отправи към тях, да им стисне за последен път ръцете, но войниците му попречиха и го принудиха да остане на мястото си…

Марино узна без мъка волята на своя брат под тази официална заповед. Той вдигна очи към ложата… Луиджи се кикотеше. Този кикот беше нещо диво, демонско…

Така дългоочакваната и желана минута, последният момент, часът на удоволствието бе най-сетне настъпил; той направи жест с ръка… Николо Стено и няколко сенатори се доближиха до балкона. Зад тях стоеше един слуга, държейки запалени свещи.

В далечината тълпата бушуваше като някое езеро, оковано между стръмните си брегове, и глухият ропот непрестанно се увеличаваше.

— Дожът започна да разбира смисъла на това вълнение; той забеляза най-сетне, че това вълнение на народа не бе от нетърпение, както през хубавите дни, а от омраза срещу престъпленията на държавата.

Луиджи отново направи знак с ръка.

Николо Стено, който очакваше този жест с трескаво нетърпение, духна пламъка на свещта…

Екзекуцията започна.

Палачът извади своята брадва и я наточи бързо. После помощниците му се хвърлиха върху Фалие, за да го повлекат насила върху пъна, но безстрашният благородник отблъсна гордо двамата помощници и им даде да разберат, че сам ще подложи главата си на палача.

Той пристъпи към фаталния пън с твърди и сигурни крачки, после коленичи…

Брадвата на Бурони процепи въздуха като стрела. Главата на Фалие се търкули върху естрадата, струя кръв бликна.

Помощниците взеха тялото на ръце и го хвърлиха настрана.

Оргосо зае мястото на приятеля си…

Марино изпита голяма болка от това зрелище, той се бе обърнал и криеше лицето си, сдържайки сълзите си.

Внезапно държанието на народа взе явно враждебен характер. Тълпата приличаше на разбунен мравуняк.

Войниците, държейки готови оръжията си, очакваха заповед за стрелба.

Луиджи и съветниците не произнесоха нито дума. Те гледаха с няма ярост това море от викащи глави. Като че ли цяла Венеция внезапно бе хвърлила маската си и прекъснала карнавала, за да изрази на своите господари недоволството си.

През това време благородниците от ложата изпълняваха студено своята работа. Николо Стено се бе върнал на балкона и се готвеше да чете акта за осъждането на Марино Маринели и неговия чер роб.

Но зловещото четене изгуби тоя път своя тържествен характер. Гласът на Стено се заглуши сред виковете и проклятията…

После, в момента, когато духаше свещта, когато Марино и Горо се качваха върху естрадата, силно раздвижване настъпи в тълпата. Тя нахълта в останалото свободно пространство на грамадния площад и започна да освирква управлението под самите стени на палата на дожа.

— Долу синорията! Долу дожа! — крещяха хиляди гласове, по-силни и по-заплашителни един от друг. — Марино Маринели не трябва да умре! Вече много кръв е пролята.

Луиджи побледня от гняв. Той стана от стола си и отправяйки се към съветниците, им викна:

— Нека войските да настъпят и да накажат тези каналии!

Веднага сенаторите напуснаха ложата и се отправиха в коридорите, за да предадат на стафиерите заповедите на Луиджи.

Дожът също напусна ложата.

— Освободете го! Да живее Марино Маринели! Да хвърлим долу ешафода! — викаше от всички страни тълпата. — Марино е приятел на народа!

Бунтът или може би революцията започваше.

Войската, послушно оръжие, изпълни работата си. Манифестантите бяха разгонени със свирепост, бити със саби и прикладни удари.

Викове на болка, на безпомощна ярост се разнасяха. Понеже нямаха оръжие, хората отговаряха с хвърляне на камъни на атаките на войниците.

Скоро борбата взе ожесточен характер. Нови групи пристигнаха въоръжени до зъби. Войските съсичаха гражданите. Последните убиваха войниците.

И върху този грамаден театър, какъвто представляваше площадът Сан Марко, над тази смесица от ярост и кръв, денят се заличи, малко по малко при монотонното биене на камбаните.