Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (1)

Глава първа

Болен чиновник довършва необикновените си записки; Съдията Ди присъства на угощение, дадено в негова чест на Кораба на цветята.

Единствен богът, който пише книгата на нашия живот,

началото му знае и къде е краят — ако има край.

А ние смъртните не можем да четем небесното писание,

дори не знаем редовете му нагоре ли, надолу ли текат.

 

Ала съдията щом застане зад червената си маса,

добива божията власт върху живота и смъртта.

Но не и божието знание. Та нека той и ние помним,

че като съдим другите, сами сме подсъдими.

Едва ли ще се намери някой, който да каже, че двадесет години служба при нашия прославен император от династията Мин^[1] са дребна работа. Наистина, покойният ми баща служи петдесет години и умря като държавен съветник наскоро след като отпразнува седемдесетия си рожден ден. Аз навършвам четиридесет след три дни, но дано бог се погрижи да не съм жив дотогава.

По време на все по-редките мигове, когато изтерзаната ми мисъл се прояснява, аз се впускам в спомени по изминалите години — единственото утешение, което ми е останало.

Преди четири години бях повишен и станах главен следовател към Столичния съд — рядка чест за един едва тридесет и пет годишен служител. Предричаха ми блестящо бъдеще. Колко горд се чувствувах в онази голяма резиденция, отредена специално за мен, и колко обичах да се разхождам в красивата градина, хванал дъщеря си за ръка! Колко малка бе тя тогава — едва дете, но вече можеше да каже литературното название на всяко цвете, което й посочех.

Само четири години — а сега ми се струва, че е било толкова отдавна! Като спомен от предишния ми живот…

А сега ти, зловеща сянко, отново се надвесваш над мене. И тръпнещ от ужас, аз трябва да ти се подчинявам. Нима си недоволна, че имам дори този кратък отдих? Не изпълних ли всичко, което ми заповяда? Не избрах ли миналия месец, веднага след завръщането си от оня призрачен стар град Ханюан със зловещото му езеро, благоприятен ден за сватбата на дъщеря си? И не я ли омъжих миналата седмица? Какво ми говориш сега? Сетивата ми са притъпени от непоносимата болка. Не те чувам добре. Казваш, че… че дъщеря ми трябва да научи истината? Всемогъщи боже, нямаш ли милост? Тази тайна ще разбие сърцето й, ще я погуби… Не, не ме измъчвай, моля те. Ще направя каквото казваш, само не ме измъчвай… Да, ще пиша.

Ще пиша, както съм писал всяка безсънна нощ, а ти, неумолими палачо, ще стоиш надвесен над мен. Казваш, че другите не могат да те видят. Но не е ли истина, че когато смъртта се е докоснала до някого, другите могат да видят белезите й върху него? Всеки път, когато срещна някоя от моите жени или наложници в безлюдните вече коридори, тя бързо отвръща лице. Когато в кабинета си вдигна поглед от книжата, често улавям чиновниците си да ме наблюдават. Те бързо се привеждат отново над документите и аз зная, че скришно стискат амулетите, които носят напоследък. Трябва да са усетили, че след завръщането си от Ханюан аз не съм просто тежко болен. Болния човек го съжаляват. Обладания от зъл дух го избягват.

Те не разбират. Те само ме съжаляват. Както се съжалява осъденият на безчовечното наказание да умре от бавна смърт, причинена от собствената му ръка — принуден от палача да реже собствената си плът къс по къс. Всяко писмо, което пишех, всяко цифрено послание, което изпращах през последните дни, беше парченце, откъснато от живата ми плът. Така нишките на изкусната паяжина, която бях тъкал търпеливо над цялата империя, се прекъсваха една по една. И всяка скъсана нишка означаваше разбита надежда, погребана илюзия, рухнала мечта. Сега всички следи са заличени. Никой никога няма да узнае нищо. Дори си представям как „Имперски вестник“ ще отпечата некролог за мен, обещаващия млад чиновник, постигнат от преждевременна смърт след продължително боледуване. Продължително, наистина продължило до момента, в който от мене не остана нищо освен този опръскан с кръв скелет…

Това е мигът, в който палачът забива дългия си нож в изтерзаното сърце на престъпника и слага край на страданията му. А защо ти, ужасна сянко, така настойчиво удължаваш моята агония — ти, която си се назовала с име на цвете? Защо искаш да разкъсаш сърцето ми на части, като ме караш да погубя душата на бедната си дъщеря? Тя никога не е извършила нищо лошо, тя е толкова невинна… Да, чувам те, ужасна жено… Казваш, че трябва да пиша още, да запиша всичко, та дъщеря ми да узнае… Да разбере как Небето отказа да ми изпрати бърз, избран от мене край и ме осъди на бавна предсмъртна агония в жестоките ти ръце. И то след като ми разреши да зърна онова… което можеше да бъде.

Да, дъщеря ми ще узнае. Ще узнае за това, как те срещнах на брега на езерото, за старата история, която ми разказа, за всичко… Но се кълна, че ако все още над нас има бог, тя ще ми прости. На предателя и убиеца ще прости, казвам ти. Но на тебе — не! Не, защото ти си само омраза, въплътената омраза, и ще умреш заедно с мене, ще умреш завинаги. Сега вече не спирай ръката ми. Нали заповяда да пиша? Е, добре… ще пиша! Дано Небето бъде милостиво спрямо мене… да, и спрямо тебе.

Защото сега — твърде късно, уви — разбрах какво представляваш в действителност и зная, че никога не идваш непоканена. Ти спохождаш и измъчваш до смърт само онези, които са те призовали чрез тъмните си деяния.

Та ето какво се случи.

 

Съдът ме изпрати в Ханюан да разследвам един заплетен случай на разхищение на държавни средства. Подозираше се, че са забъркани и хора от местната управа. Спомняте си, че онази година пролетта дойде рано. В топлия въздух трептеше чувство на упование и надежда. Обхванат от безгрижно настроение, дори се канех да взема дъщеря си при това пътуване до Ханюан. Но настроението ми се промени и вместо нея взех Хризантема — най-младата си наложница. Така се надявах да върна покоя на изтерзаната си душа. Защото Хризантема ми беше много скъпа… преди. Когато пристигнах в Ханюан обаче, разбрах, че надеждата ми е била напразна. Тази, която бях оставил зад себе си, беше с мене повече от всякога. Образът й стоеше между нас. Не можех да се насиля дори да докосна крехката ръка на бедната Хризантема.

Трескаво се хвърлих с всички сили да разследвам заплетения случай, опитвайки се да забравя всичко останало. Приключих разследването за една седмица. Престъпникът се оказа столичен чиновник и направи признания. Последната вечер от престоя ми в Ханюан беше отбелязана с великолепна прощална вечеря, дадена в моя чест от благодарната местна управа в Квартала на върбите — прославено от векове обиталище на певиците.

Домакините въодушевено изразиха своята благодарност и възхищението си от бързината, с която бях решил досадния случай. Казаха, че съжаляват само за едно: че няма да могат да ми покажат танците на Бадемов цвят. Твърдяха, че тя била най-хубавата и изкусна танцьорка в квартала, кръстена на името на прославена красавица от древността. За нещастие момичето изчезнало внезапно същата сутрин. Ако бих могъл да продължа престоя си в Ханюан с няколко дни, загрижено прибавиха те, без съмнение и тази мистерия би могла да бъде разбулена. Тяхното ласкателство ми достави удоволствие. Пийнах повечко вино, и когато късно през нощта се прибрах в изискано подредения дом за гости, където ме бяха настанили, настроението ми беше превъзходно. Всичко ще се уреди, чувствувах аз. Ще реша загадката!

Хризантема ме чакаше. Беше облякла рокля с цвят на праскова, която прекрасно подчертаваше формите на младото й тяло. Бе вперила в мене хубавите си очи и аз бях готов да я взема в обятията си. Тогава внезапно другата — забранената — се появи и аз не можах да помръдна. По тялото ми премина мъчителна тръпка. Измърморих и аз не знам какво извинение и изтичах в градината. Чувствувах, че се задушавам. Не ми достигаше въздух. В градината беше знойно и горещо. Трябваше да изляза, да ида край езерото. Минах на пръсти край задрямалия пазач на портата и тръгнах по пустата улица. Когато стигнах до брега на езерото, застанах неподвижно и дълго оглеждах спокойната вода с дълбоко отчаяние в сърцето си. Докъде щеше да ме доведе старателно изготвеният ми план? Кой би могъл да властвува над хората, ако сам не е човек? Най-сетне разбрах, че има само един изход.

Веднъж взел решение, аз се успокоих. Разгърдих пурпурния си халат и бутнах назад високата черна шапка, за да охладя потното си чело. С бавни крачки тръгнах край брега, за да потърся подходящо за целта си място. Струва ми се, че дори си тананиках някаква песен. Не е ли най-добре да напуснеш украсената зала тогава, когато червените свещи още не са догорели и виното е все още топло в златните бокали? Наслаждавах се на очарователната гледка наоколо. Отляво — бадемови дървета, отрупани с бели цветове, чийто аромат се носеше тежко в топлия пролетен въздух. Отдясно — сребърната шир на окъпаното в лунна светлина езеро.

Видях я зад един завой на криволичещия път. Стоеше на брега, съвсем близо до водата, облечена в бяла копринена роба със зелен пояс. В косите й белееше водна лилия. Когато се обърна и ме погледна, лунната светлина огря прелестното й лице. В същия миг разбрах, че най-после съм намерил жената, която ще ме освободи от магията, жената, която небето ми е предопределило. Тя също разбра. Защото, когато пристъпих към нея, не ме посрещна с обичайните поздрави и любезни въпроси, а само каза:

— Тази пролет бадемите цъфнаха много рано!

А аз казах:

— Неочакваните радости са най-силни!

— Винаги ли? — попита тя със закачлива усмивка. — Ела, ще ти покажа къде бях седнала допреди малко.

Тя тръгна между дърветата, а аз я последвах. Спряхме се на малка полянка съвсем близо до пътя. Седнахме един до друг във високата трева на едно ниско възвишение. Натежалите от цвят клони на бадемовите дървета се надвесваха над нас като балдахин.

— Колко странно! — казах очарован аз, като взех малката й, хладна ръка в своята. — Сякаш сме в друг свят!

Тя само се усмихна и ми хвърли кос поглед. Обвих талията й с ръка и впих устата си в нейните влажни червени устни.

И тя ме освободи от магията. Прегръдката й ме излекува, пламенната страст притъпи болката от зейналата в душата ми рана. Аз тържествувах, мислех, че всичко отново ще бъде наред.

Докато бавно очертавах с пръст контура на сенките, които клоните хвърляха върху красивото й тяло, бяло и гладко като най-фин нефрит, изведнъж се улових, че й разказвам за магията, от която ме беше освободила. Тя лениво отстрани нападалия върху съвършените й гърди бадемов цвят, седна и заговори бавно:

— Едно време, много отдавна, ми разказаха нещо подобно. И после, след известно колебание: — Кажи ми, ти не си ли съдия?

Посочих шапката си, окачена на един нисък клон. Луната осветяваше златното означение на ранга върху нея. Отговорих й с усмивка:

— Нещо повече — Главен съдебен следовател!

Тя кимна разбиращо, после легна обратно в тревата, като кръстоса заоблени ръце под прелестната си глава.

— Тази стара история — рече замислено тя — сигурно ще е интересна за тебе. Става дума за един мъдър управител, служил като съдия тук, в Ханюан, преди много столетия. По онова време…

Не зная колко дълго съм слушал мекия й, властен глас, но когато млъкна, хлад и страх бяха свили сърцето ми. Станах рязко, наметнах халата и навих дългия пояс около кръста си. Като нагласявах шапката на главата си, казах с дрезгав глас:

— Не се опитвай да ме залъгваш с тази измислена история! Казвай, жено! Как си успяла да научиш тайната ми?

Но тя само вдигна поглед към мене и очарователната й уста потрепна в предизвикателна усмивка. Съвършената й красота стопи яростта ми. Коленичих край нея и възкликнах:

— Какво значение има как си я научила? Не ме е грижа коя си или коя си била. Защото, казвам ти, моите намерения са по-добри от тези, за които ми разказа, и кълна ти се, ти и само ти ще бъдеш моята царица! — Погледнах я нежно, вдигнах робата й от земята и добавих: — Бризът духа откъм езерото, ще настинеш!

Тя бавно поклати глава. Но аз покрих голото й тяло с копринената роба. И тогава внезапно чух силни гласове наблизо.

Няколко мъже се появиха на полянката. Силно смутен, аз застанах пред полегналата на тревата жена. Един възрастен мъж, в когото разпознах съдията на Ханюан, стрелна бърз поглед покрай мене. После се поклони дълбоко и каза с възхищение:

— Значи вие сте я открили, господине! Тази вечер, след като претърсихме стаята й в Квартала на върбите и намерихме оставеното от нея писмо, дойдохме насам да я потърсим. Защото в езерото има течение, насочено към тези заливи. Наистина учудващо е как сте я открили преди нас! Не е било необходимо да си давате толкова труд и да я пренасяте от брега, господине! — Той се обърна към хората си и им заповяда: — Донесете носилката!

Обърнах се и погледнах. От бялата роба, прилепнала към тялото й като покров, се отцеждаха капки вода и тънки водорасли се вплитаха в кичурите коса, закриващи неподвижното й, безжизнено лице.

 

Свечеряваше се, когато съдията Ди^[2] седеше върху откритата тераса на втория етаж на трибунала и пиеше чай. Той седеше изправен в креслото си край ниския парапет от гравиран мрамор и съзерцаваше гледката пред себе си. Една по една светлините на града — плътна маса от стрехи угасваха. Оттатък се простираше езерото — просторна шир от гладка, тъмна вода. Отвъдният му бряг се губеше в мъглата, надвиснала в подножието на отсрещната планина.

Горещият и зноен ден отстъпваше място на душна нощ. Нито един листец не потрепваше на улицата долу. Ди размърда неловко рамене в официалния си халат от плътен брокат. Старият мъж, който стоеше мълчаливо край него, го погледна загрижено. Тази вечер в езерото първенците на Ханюан щяха да устроят пиршество на Кораба на цветята^[3] в чест на съдията Ди. Самият съдия си мислеше, че ако времето не се промени, това едва ли щеше да бъде особено приятно. Като поглаждаше бавно дългата си черна брада, той следеше с празен поглед движението на една малка точка в далечината — лодката на закъснял рибар, която той бързаше да прибере на кея. Когато тя се скри от погледа му, съдията внезапно вдигна очи и каза:

— Все още не мога да свикна да живея в незащитен със стена град, инспекторе. Това някак си ме кара да се чувствувам… несигурен.

— Ханюан е само на шестдесет мили от столицата, Ваша Милост — отбеляза възрастният мъж. — Императорската гвардия бързо може да стигне дотук. Освен това провинциалните гарнизони са…

— Разбира се, нямам предвид военните проблеми — нетърпеливо го прекъсна съдията. — Говоря за положението тук, вътре в града. Струва ми се, че тук стават работи, за които ние не знаем. В градовете, заобиколени със стени, портите се затварят, когато се стъмни, и човек чувствува, че държи положението в ръцете си, така да се каже. А този отворен град, пръснат в подножието на планината, и тези предградия по брега на езерото… Всякакви хора могат да идват и да си отиват, когато си поискат!…

Другият подръпна рядката си бяла брада. Не знаеше какво да каже. Наричаше се Хун Лян и беше предан помощник на съдията. Навремето бе слугувал при баща му и когато Ди беше още дете, Хун го бе носил на ръце. Преди три години, когато Ди бе изпратен на работа като околийски управител в Пънлай, първото му назначение извън столицата, Хун беше настоял да го придружи въпреки напредналата си възраст. Тогава съдията го назначи за инспектор на трибунала. Но той направи това най-вече за да даде на Хун официална длъжност. Главната задача на Хун беше да служи като доверен съветник на съдията, който можеше открито да разговаря с него по всякакви въпроси.

— Изминаха два месеца, откакто сме пристигнали тук, Хун — обобщи съдията, — а в трибунала не е докладвано за нито един по-съществен случай.

— Това означава — рече Хун, — че гражданите на Ханюан са хора, почитащи законите, Ваша Милост!

Съдията поклати глава.

— Не, Хун — каза той. — Това означава, че те крият действията си от нас. Както ти каза преди малко, Ханюан се намира близо до столицата. Но поради разположението си на брега на това планинско езеро той винаги е бил малко или повече изолиран. Малцина от други места са се заселили тук. Ако в такова плътно затворено общество се случи нещо по-особено, хората винаги правят всичко възможно, за да го запазят скрито от управителя, който за тях е чужд човек. Повтарям, Хун: тук стават повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. И после, тези загадъчни истории за езерото…

Той не довърши изречението си.

— Ваша Милост вярва ли в тях? — попита бързо Хун.

— Да вярвам ли? Не, не бих стигнал дотам. Но като чувам да говорят, че миналата година четири души са се удавили и телата им така и не са били намерени, аз…

В този момент двама здравеняци, облечени в прости кафяви халати, с малки черни шапки на главите, излязоха на терасата. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. Те бяха високи повече от шест стъпки и имаха широки рамене и дебели вратове на опитни боксьори. След като поздравиха почтително съдията, Ма Жун каза:

— Определеният за пиршеството час наближава, Ваша Милост! Паланкинът ви е готов и чака долу.

Съдията стана и огледа двамата мъже пред себе си. Ма Жун и Цяо Тай бяха бивши „братя от зелените гори“ — както меко се наричаха скитащите по пътищата разбойници. Веднъж, преди три години, те бяха нападнали съдията на един пуст път, но той им бе направил такова впечатление с безстрашието и силния си характер, че и двамата бяха зарязали своята кръвожадна професия и го бяха помолили да ги вземе на служба при себе си. Съдията, трогнат от искреността им, бе удовлетворил тяхната молба. Сега той не съжаляваше за това. Оттогава тази прекрасна двойка му служеше вярно и се бе оказала крайно полезна при залавянето на опасни престъпници и изпълнението на други трудни задачи.

— Току-що казвах на инспектора — рече им съдията, — че в този град се случват много работи, за които ние не знаем. Докато трае пиршеството на Кораба на цветята, вие двамата ще направите добре, ако оставите слугите и екипажа да си пийнат хубавичко и ги накарате да се поразбъбрят!

Ма Жун и Цяо Тай се ухилиха. Никой от тях не беше против едно добро сръбване.

Четиримата мъже слязоха по широките стъпала, водещи надолу към централния двор на трибунала. Церемониалният паланкин на съдията беше готов и го очакваше. Ди се качи в него заедно с Хун. Дванадесет носачи поставиха дръжките на мазолестите си рамене. Двама бързоходци тръгнаха напред с големи книжни фенери, върху които се виждаха надписи: „Трибунал на Ханюан“. Ма Жун и Цяо Тай вървяха след паланкина, следвани от шест стражници в кожени наметки, с червени пояси и железни шлемове на главите.

Пазачите отвориха тежката, обкована с желязо порта на трибунала и шествието излезе на улицата. Носачите понесоха паланкина със сигурни крачки надолу по стръмните стъпала, водещи към града. Скоро излязоха на пазарния площад срещу храма на Конфуций, където около газените лампи на нощните гостилници кръжеше гъста тълпа. Бързоходците заудряха медните гонгове и завикаха:

— Сторете път, сторете път! Иде негово превъзходителство околийският управител!

Тълпата се отдръпна почтително. Млади и стари наблюдаваха преминаващото край тях шествие със страхопочитание.

Започнаха да слизат отново, минаха през бедняшките квартали и стигнаха до широкия път, който опасваше брега на езерото. След около половин миля шествието навлезе в един по-тесен път, ограден със стройни върби. Именно заради тях наричаха мястото Квартала на върбите — обиталище на куртизанки и певици. Къщите им бяха весело украсено с фенери от цветна коприна. Звън на струнни инструменти и откъслечни звуци от песни се носеха в нощта. Млади дами, облечени в ярки рокли, се тълпяха по лакираните в червено балкони. Те бъбреха оживено и оглеждаха процесията.

Ма Жун, който се считаше за познавач на виното и жените, гледаше жадно нагоре и поглъщаше с очи пъстрилото от красавици. Той успя да улови погледа на едно пълничко момиче, надвесило се над перилата на балкона на най-голямата къща. Намигна му майсторски с око и бе възнаграден с окуражаваща усмивка.

Носачите оставиха съдийския паланкин на кея. Там бяха застанали в очакване група господа, облечени в дълги халати от лъскав брокат. Висок мъж във виолетов халат на златни цветя излезе напред и поздрави съдията с дълбок поклон. Това беше богатият земевладелец Хан Юнхан, първенецът на Ханюан. Неговият род живееше от векове в голяма къща горе, високо на планинския склон, на едно равнище с трибунала.

Хан поведе съдията към великолепния Кораб на цветята, пристанал до брега така, че предната му палуба се бе изравнила с кея. Корабът цял пламтеше от светлините на стотици разноцветни фенери, окачени по стряхата на главния салон. Когато съдията и Хан влязоха през портала в трапезния салон, музикантите, настанени близо до входа, приветствуваха пристигането им с весела мелодия.

Хан преведе съдията по дебелия килим към почетното място — висока маса, разположена в дъното на салона — и го помоли да седне от дясната му страна. Останалите гости насядаха край двете второстепенни маси една срещу друга от двете страни под прав ъгъл към тази на съдията.

Ди наблюдаваше обстановката с интерес. Той често беше слушал за тези прословути кораби на цветята в град Ханюан, един вид плаващи домове, където гостите можеха да се забавляват в дамска компания и да прекарат нощта в откритото езеро. Пищната обстановка надхвърляше очакванията му. Салонът беше дълъг около тридесет стъпки. От двете страни бе закрит с бамбукови завеси. От червения лакиран таван висяха четири големи фенера от цветна коприна. Стройните дървени подпорни колони бяха изкусно гравирани и позлатени. Леко разлюляване подсказа, че корабът се е оттласнал от кея. Когато музиката спря, можеше да се долови плясъкът на греблата, теглени от гребците долу в трюма.

Хан Юнхан представи накратко останалите гости. Начело на масата вдясно седеше слаб, възрастен, леко прегърбен мъж. Той се оказа богат търговец на коприна на име Кан По. Когато Кан стана и се поклони три пъти на съдията, Ди забеляза, че устните му нервно потрепват, а очите му играят наляво и надясно. Дебелият мъж със самодоволно лице, който седеше до него, бе Кан Чун, по-младият му брат. Съдията разсеяно си помисли, че двамата братя никак не си приличат — както по външност, тъй и по характер. Третият гост на тази маса — закръглен мъж с превзети маниери, беше представен като „майстор Ван, водач на гилдията на златарите“.

Отсрещната маса бе оглавена от широкоплещест мъж, облечен в кафяв, бродиран със златни нишки халат и с квадратна копринена шапка. Масивното му мургаво лице имаше властен израз. Това, наред с твърдата черна брада и дългите бакенбарди, му придаваше вид на чиновник, но Хан го представи като „Лиу Фейпо, богат столичен търговец“. Той имаше разкошна вила в съседство с къщата на Хан и там прекарваше лятото. Другите двама гости на масата на Лиу Фейпо бяха майстор Пън и майстор Су, предвождащи гилдиите на търговците на сребърни и нефритени изделия. Съдията бе поразен от разликата между двамата. Пън беше много слаб възрастен господин с тесни рамене и дълга бяла брада. Су, напротив, беше набит младеж с тежки рамене и дебел врат на борец. Грубоватото му лице имаше мрачно изражение.

Хан Юнхан плесна с ръце. Музикантите подхванаха друга весела мелодия и през един страничен вход вдясно от съдията влязоха четирима слуги. Те внесоха подноси със студени блюда и оловни кани с топло вино. Хан вдигна тост за добре дошли и угощението започна. Като си късаше дребни парченца от студените патици и пилета, той подхвана любезен разговор. Очевидно бе човек с вкус и добро образование, но съдията забеляза във вежливите му обноски известна липса на сърдечност. Държеше се малко хладно и равнодушно към останалите. Но след като набързо изпразни няколко големи бокала, се поотпусна и каза с усмивка:

— Като че ли на пет мои чаши Ваша Милост изпива само една!

— Много ми се услажда чаша хубаво вино — отвърна съдията, — но пия само по такива приятни поводи като настоящия. Това наистина е един много разкошен прием!

Хан се поклони и каза:

— Надяваме се и вярваме, че Ваша Милост ще остане доволен от престоя си в нашата малка околия. Съжаляваме само, че ние сме прости провинциални хора и не сме достойни за изисканата компания на Ваша Милост. Страхувам се също, че Ваша Милост ще намери живота тук доста еднообразен. Толкова малко неща се случват при нас!

— Наистина от папките на трибунала личи — каза съдията, — че хората на Ханюан са трудолюбиви и почитат законите — най-благоприятното състояние на нещата за един съдия — управител! А колкото до липсата на добро общество, вие проявявате твърде голяма скромност. Нека оставим настрана вашата собствена изискана личност — а нима славният императорски съветник Лян Мънкуан не избра Ханюан, след като се оттегли от длъжност?

Хан изпи още една чаша за здравето на съдията и каза:

— Присъствието на съветника ни прави чест! Дълбоко съжаляваме, че през последните шест месеца разклатеното му здраве не ни дава възможност да се възползуваме от неговите напътствия.

Хан изпразни чашата си на един дъх. Съдията си помисли, че той пие твърде много, и каза:

— Преди две седмици се канех да направя посещение на добра воля у стария съветник, но ми казаха, че бил болен. Надявам се, че не е нещо сериозно?

Хан хвърли на съдията изпитателен поглед. После отговори:

— Знаете, че той е на почти деветдесет години. Но въпреки ревматичните пристъпи и някои неприятности с очите беше в забележително добро състояние. Само че от около половин година насам разсъдъкът му нещо… Е, по-добре Ваша Милост да попита Лиу Фейпо. Градините им са една до друга. Той вижда спътника по-често от мене.

— Изненадах се, като научих, че Лиу Фейпо е търговец — отбеляза съдията. — По всичко, дори по маниерите си, той сякаш е роден чиновник.

— И почти е щял да стане такъв — прошепна Хан. — Лиу е от стар столичен род и е учил за чиновник. Но пропаднал на втория си писмен изпит и това го огорчило до такава степен, че зарязал науката и станал търговец. И търгува толкова успешно, че сега е един от най-богатите хора в тази провинция, а търговските му дела обхващат цялата империя. Затова и пътува толкова често. Но моля ви, не споменавайте пред него какво съм ви казал, защото тези стар провал още го терзае!

Съдията кимна. Докато Хан продължаваше да се налива с вино, той с безразличен вид се заслуша в разговорите, които се водеха на страничните маси. Вдигнал чаша, веселият Кан Чун се провикна към Лиу Фейпо:

— Вдигам тост за младата двойка! Нека живеят щастливи заедно, докато косите им побелеят!

Всички запляскаха с ръце, а Лиу Фейпо само се поклони. Хан Юнхан бързо обясни на съдията, че дъщерята на Лиу, Лунна фея, се е омъжила предишния ден за единствения син на доктор Джан, бивш преподавател по класическа литература. Сватбата, отпразнувана в къщата на доктор Джан в другия край на града, била особено пищна. После Хан извика:

— Нашият учен професор ни липсва тази вечер! Той обеща да дойде, но в последния момент помоли да бъде извинен. Струва ми се, че собственото му вино се е оказало твърде силно за него!

Тази забележка предизвика всеобщ смях. Но Лиу Фейпо само вдигна рамене с отегчен вид. Съдията разбра, че той самият беше все още махмурлия след сватбеното тържество. Ди му изказа благопожеланията си и добави:

— Съжалявам, че пропуснах възможността да се запозная с професора. Не се съмнявам, че той е отличен събеседник.

— Прост търговец като мен — каза унило Лиу Фейпо, — не може да претендира, че познава класическата литература. Но съм чувал да казват, че четенето на книги не винаги възвисява духа!

Настъпи неловко мълчание. Хан бързо даде знак на слугите, които вдигнаха бамбуковите завеси.

Всички оставиха пръчиците за хранене, за да се насладят на красивия изглед. Вече бяха навлезли навътре в езерото. В далечината отвъд просторната водна шир блещукаха неизброимите светлини на Ханюан. Корабът на цветята бе спрял да се движи. Той бавно се полюшваше върху тихо плискащите се вълни. Гребците ядяха вечерната си порция ориз.

Изведнъж завесата от кристални мъниста вляво от съдията се отдръпна встрани с ясен звън. Шест куртизанки влязоха и се поклониха дълбоко пред почетния гост. Хан Юнхан избра две от тях, за да правят компания на него и съдията. Останалите четири отидоха на страничните маси. Хан представи момичето, седнало до неговия гост. То се казваше Бадемов цвят и бе известна танцьорка. Въпреки че държеше главата си скромно сведена, съдията успя да забележи, че чертите на лицето му са правилни и красиви, макар и леко хладни. Другото момиче, наречено Анемония, изглеждаше доста по-жизнерадостно. Когато го представиха на съдията, то живо му се усмихна.

Докато Бадемов цвят наливаше вино в чашата на съдията, той я запита на колко е години. Тя му отвърна с мек, обработен глас, че скоро ще навърши деветнадесет. Произношението й напомняше на Ди за наречието в собствената му провинция. Приятно изненадан, той попита:

— Лъжа ли се, като ми се струва, че сте от провинцията Шанси?

Тя вдигна поглед и бавно кимна с глава. Сега, зърнал големите и искрящи очи, съдията разбра, че наистина е забележителна красавица. Но същевременно в погледа й се долавяше някакъв мрачен блясък, тъй странен у едно толкова младо и очарователно момиче.

— Аз съм от рода Ди от Тайюан — рече съдията. — А вие къде сте родена?

— Вашата покорна слугиня е от Пинян — отвърна кротко девойката.

Съдията й предложи собствената си чаша. Сега той разбра защо очите й са толкова странни. Жените от град Пинян, разположен на няколко мили южно от Пинюан, още от древността се славеха с умението си да вършат магии и заклинания. Те можеха да лекуват болести чрез произнасяне на магически думи. За някои се говореше дори, че са вещи в черната магия. Съдията се чудеше как тя, такава красавица от явно добро семейство, родена в далечната провинция Шанси, е попаднала в малката околия Ханюан и се занимава с такава нерадостна професия. Той подхвана с нея разговор за красивата природа и многобройните исторически паметници на Пинян.

Междувременно Хан Юнхан се забавляваше, като се надпяваше с Анемония. Единият започваше да декламира стих от някое стихотворение и ако другият не успееше да го довърши незабавно, трябваше за наказание да изпие чаша вино. На Хан очевидно не му вървеше в играта. Бе започнал да фъфли. Той се облегна на стола си и започна да наблюдава компанията с добродушна усмивка на широкото си лице. Съдията забеляза, че клепачите му са натежали и очите му се затварят. Анемония стоеше от другата страна на масата и с интерес наблюдаваше усилията на Хан да не заспи. Изведнъж тя се изкиска и подхвърли към Бадемов цвят, която бе застанала между Хан и съдията:

— Няма да е зле да му донеса малко горещо вино!

После се обърна и тръгна към масата на братята Кан.

Напълни чашата на Хан от голямата кана с вино, която един слуга току-що бе поставил там. Съдията вдигна чашата си. Хан тихичко похъркваше. Ди започна да се опасява, че ако гостите се напият, пиршеството ще стане не само скучно, но и уморително. Трябваше да опита да се измъкне рано. Тъкмо отпиваше от чашата, когато ненадейно чу Бадемов цвят да казва до него с тих, но много ясен глас:

— Трябва да ви видя по-късно, Ваша Милост. В този град се подготвя опасен заговор!