Г. Тение
Мистериите на Венеция (75) (или Омраза и любов)

32. Отвличането

Докато кралят на острова бе във Венеция, Анунциата Маринели бе станала майка на едно момченце.

Детето бе единствената радост на майката през отсъствието на Марино.

Често тя го притискаше нежно до своята гръд и го покриваше с целувки.

Положението на острова ставаше критично. Неприятелите затягаха всеки ден железния обръч. Бомбардировката бе усилена и непрекъснат дъжд от куршуми и гранати се изливаше върху нещастното островче.

Вече огнените снаряди бяха почнали да сеят смърт и разрушение близо до палата, в който живееха Анунциата и нейното дете.

Не само обсадата ставаше по-страшна, но Силвио Зиани дебнеше случая, когато ще може да нахлуе в острова и да изколи смелите му защитници.

Обаче привържениците на Маринели проявяваха отчаяна енергия. Те отговаряха без почивка на неприятелската канонада и отблъскваха победоносно всички нападения.

Обаче бедната Анунциата се отчайваше все повече и повече за изхода на сражението. Тя мислеше, че защитниците на острова ще паднат най-сетне, че техните сили ще се изчерпят малко по-малко.

Когато Марино щеше да се върне, тя се ужасяваше от едно преминаване през неприятелските линии. Дали щеше да успее като първия път.

Често се изкачваше на върха на фара и оглеждаше наоколо безкрайната водна шир… Но тя не виждаше нищо… Край брега бяха само неприятелски галери, наредени в обсадна линия.

Фалие и Оргосо, д’Артенай и Анафесто изпълняваха смело задачата си. Чудесна дисциплина владееше между войниците. Обаче началникът ръководителят Марино липсваше. Те вярваха в неговия решителен дух, в безмерната му смелост.

Кой знае? Може би той е умрял далече, станал жертва на подла клопка.

Всички тия мисли тревожеха привържениците на Маринели и влияеха на техните решения и тяхната смелост.

В действителност, колонистите на Санта Рока още не бяха показали никаква слабост. Неприятелите не знаеха нищо за отсъствието на Маринели… Но венецианските галери, стеснили своите линии и обстрелващи със своята артилерия близките води на острова, бяха принудили островитяните да се оттеглят зад своите укрепления и да се ограничат със защитата. Всякакво нападение срещу неприятелските кораби бе невъзможно.

Силвио Зиани бе усвоил тази тактика и всяка нощ някой от неговите платноходи кръстосваше близо до скалите и разузнаваше.

Островитяните се защитаваха добре, но техният кураж се изчерпваше поради безизходността, на която бяха осъдени.

Денем и нощем бяха нащрек, очаквайки непрекъснато нападение от страна на неприятеля, който не ги оставяше на спокойствие.

Никакво недоволство не се проявяваше между шепата храбреци. Всички бяха решени да умрат на своя пост, отколкото да изоставят благородния си господар. Но те виждаха как силите им се изчерпват. Някой стари артилеристи заспиваха понякога върху оръдията си, капнали от умора… Тия прояви бяха обезпокоителни за всеки разсъдлив наблюдател.

Анафесто не можа да се сдържи и заяви на своите приятели, че островът е заплашен от голяма опасност, ако Марино не се върне скоро и вземе решителни мерки.

Оргосо гореше от нетърпение и предлагаше морско сражение.

Д’Артенай констатира с тъга, че неговите муниции се привършват, но скрие тази подробност от всички, за да не ги лиши от смелостта им.

Що се отнася до Фалие, той бе вече решил да продаде скъпо живота си и разчиташе на едно скорошно щастливо или гибелно свършване на войната.

Флотата на Санта Рока бе значителна по сила и можеше да се мери с неприятелската, обаче, бе осъдена на пълно бездействие. Платноходите и галерите се намираха неподвижни в пристанището.

Обсадителите се радваха. Победата им се усмихваше. Бяха забелязали, че бреговите батареи бяха забавили стрелбата си. Един от техните разузнавателни кораби бе спрял, през една нощ, да съгледа, как островитяните опразваха тяхната флота, вече безполезна, от всички муниции, които се намираха върху тях.

Силвио Зиани бе изработил своя план. Венецианската ескадра трябваше да нападне острова на две различни места под прикритието на някоя тъмна нощ. Един двоен десант трябваше да се извърши и островът, притиснат от жива сила по суша и по море, щеше да бъде покорен за кратко време. Такава бе съкровената мечта на великия капитан.

Вече един от стражевите кораби, през една от миналите нощи, бе успял да пусне котва до едно пусто място недалеч от брега на острова. Капитанът и трима доброволци се бяха промъкнали покрай скалите, без да бъдат забелязани от часовоите, и бяха успели да подслушат разговора на няколко привърженици на Маринели.

Бяха узнали, че Марино не се намираше на острова.

Узнали тази важна новина, те се върнаха бързо на Кораба и побързаха да я съобщят на адмирала. Те добавиха даже, че недоволството вече се е появило на малкия остров.

В първия момент Силвио Зиани се отказваше да повярва, че незаконнороденият е успял да пробие блокадата. Но по този повод един от неговите офицери му припомни за чудноватото нападение, което преди няколко месеца галерите на Санта Рока бяха извършили срещу венецианската ескадра.

— Тогава стана едно голямо объркване, Превъзходителство — добави той, — благодарение на което Маринели е могъл да избяга с някой лек платноход.

Великият капитан, който познаваше безстрашието на незаконнородения, не се съмняваше вече, че той е отишъл във Венеция. Една лодка бе изпратена бързо в града на лагуните със заповед да уведоми държавния съвет за предприетите операции и да съобщи предположенията относно Маринели.

После той започна да размишлява върху решението, което трябваше да вземе.

Трябваше ли да атакува острова с жива сила, каквото бе първоначалното му намерение, или да употреби хитрост и търпение, като продължи обсадата?

Силвио Зиани, някога така решителен, се колебаеше. Островитяните щяха, без съмнение да окажат отчаяна съпротива на неговото смело нападение. Той щеше да загуби много от своите хора и даже рискуваше да види слезлите на брега дружини унищожени.

След дълги размишления той изработи нов план. Изложи подробностите му пред своя генерален щаб и събрания военен съвет, после премина от идеята към дела.

Един лек платноход получи заповед една вечер, когато всички оръдия наоколо бяха замлъкнали, да тръгне към острова. Пет офицери се намираха на него. Едно бяло знаме се развяваше на върха на мачтата му.

При вида на парламентьорското знаме много привърженици на Маринели дотичаха до брега, за да посрещнат пратениците на великия капитан.

Едва корабът бе опрял до скалите, видяха петимата офицери да скачат от скала на скала и да се доближават до мястото, където се бяха събрали колонистите. Този, който носеше бялото знаме, предаде с висок глас на групата островитяни условията на Силвио Зиани.

Той обещаваше на всички, че животът им ще бъде спасен, ако се предадат веднага. Марино Маринели ги бе напуснал и те бяха господари да вземат сами решение.

В случай на отказ, великият капитан щеше да отвърне с насилие. Той щеше да нападне острова и всичките му обитатели щяха да паднат под сабите на венецианците.

Смелите колонисти не се уплашиха от това изявление.

След кратко обсъждане, техните началници заявиха твърдо на пратениците, че предпочитат да загинат, отколкото да се предадат.

Парламентьорите, разбирайки, че всяко настояване е излишно, се завърнаха на кораба си. Преди да се качат, отправиха последно предупреждение на островитяните:

— Знайте, че намерението на адмирала не е да извърши клане. Тия от вас, които се съгласят да напуснат острова, ще намерят приятелски прием на нашите кораби.

И тоя апел остана без отговор.

Силвио Зиани обаче разчиташе, че множеството бегълци ще се явят през следните нощи, но надеждите му не се оправдаха.

Разгневен, той реши незабавно да започне ожесточено и разрушително сражение.

Няколко дни по-късно, една вечер, неочаквана случка събуди вниманието на великия капитан. Един търговски кораб, който минаваше в открито море, спуснал в морето лодка, в която имаше двама души, които идваха от Венеция, за да предадат, както казваха, важно известие на адмирала.

Съобщението за това посещение изненада малко Силвио. Смелостта и хитростите на Маринели бяха станали легендарни сред моряците от ескадрата. Часовоите си го представяха като фантом, като едно мистериозно същество, способно да се, бори срещу всички.

Преди да приеме двамата лодкари, Силвио Зиани заповяда на няколко свои офицери да проведат разпит, за да установят тяхната истинска самоличност.

Но всяко подозрение бе разпръснато скоро. Пиетро и Себастиано бяха бързо разпознати.

— Откъде идете и какво правите тук на острова? — запита изненадан Зиани.

— Ние ви носим тайно послание, господарю — отговори Пиетро. — Вземи ни във вашата кабина, понеже никой не трябва да чуе, какво ще ви кажем.

Зиани разбра. Той отведе двамата мъже в една малка стая, намираща се в дъното на галерата.

Там Пиетро съобщи на Силвио обекта на своята мисия.

— Грациозната сестра на великия капитан, дожесата — каза полицаят, — изпраща поздрави на уважаемия си брат и е дала заповед на Пиетро и Себастиано, служители на инквизицията, да проникнат в остров Санта Рока и да отведат съпругата на Маринели.

Силвио изгледа за момент учудено двамата шпиони. Изглеждаше смаян от такъв смел план.

— Готови ли сте? Решени ли сте да изпълните вашата мисия? — попита той.

— Разбира се, господарю — отговори Пиетро. — Ние разчитаме, че ще можем да се заловим на работа през следната нощ.

— Сигурни ли сте, че съпругата на пирата се намира на острова?

— Надяваме се, господарю, че ще реализираме плана си. Великият капитан тогава им съобщи новите си решения.

— Вие пристигате в добър момент, — каза той. — Утре вечер ще започнем нападение срещу острова на три различни места. Ние ще се опитаме чрез тройна офанзива да разбием силите на острова. Вие ще се опитате, от своя страна, да излезете на някое пусто място на брега и да се промъкнете до вътрешността на острова. Така планът на моята сестра ще се съгласува напълно с моя. Освен това едно друго обстоятелство ви благоприятства. Маринели не е на острова. Знаете ли?

При тия думи двамата шпиони изразиха изненадата си от новината.

— Как? — викна Пиетро. — Марино Маринели не е ли в палата, при своята съпруга?

— Той е напуснал Санта Рока — отговори великият капитан — и е отишъл вероятно във Венеция.

— Тогава нашата работа е улеснена! — извика Пиетро. — Ние не очаквахме подобна новина.

Себастиано също изрази радостта си.

Великият капитан обеща да предостави на тяхно разположение една лодка, за да могат да отведат пленницата на адмиралския кораб, в очакване пренасянето й във Венеция.

Предложи им и двама другари, негрите Хасан и Сазим, за да им помагат.

Но полицаите се отказаха от помощта на черните шпиони.

— Не, господарю — отговори Пиетро. — Ние не желаем да намалим наполовина наградата, която ни е определена. Предпочитаме да действаме сами. Имаме друга молба към великия капитан. Възможно ли е, ваше превъзходителство, да ни остави на борда до утре, като ни даде кабина и храна.

Силвио Зиани удовлетвори желанието на двамата шпиони. Заповяда да им приготвят специални хамаци и да им сервират разкошна вечеря. После той ги напусна, оставайки ги да хвалят добрината му.

На следния ден бомбардирането започна с двойна сила. Великият капитан бе дал заповед да не пестят мунициите, понеже от Венеция пристигаха нови пратки от куршуми и гранати.

Битката изглеждаше, че ще бъде безмилостна. Силвио Зиани бе решил да разруши острова изцяло, ако това бъде необходимо.

Привечер, според заповедите на адмирала, флотата се раздели на три групи. Всяка от тия групи избра като обект на своята артилерия по едно от най-слабите места на острова.

Скоро ужасна градушка се заизсипва върху храбрата колония.

Обсадените отговаряха слабо. Техните муниции бяха на изчерпване и д’Артенай бе дал заповед на артилеристите да бъдат пестеливи.

Когато нощта покри с воала си ужасите от бомбардирането и венецианските галери бяха прекратили стрелба, приятелите на Маринели се събраха в кулата на съвещание.

По всички лица се забелязваше тъжно изражение. Бъдещето беше мрачно и пълно с опасности. Но никой не прояви ни най-малък признак на уплаха или отчаяние.

Фалие и д’Артенай и се съмняваха, че венецианците скоро ще предприемат атака, било през нощта, било следната вечер. Оргосо застана на същото мнение. Единствено Анафесто не вярваше във възможността за едно сражение.

Но мнението на болшинството надделя. Бе решено слабите места, които можеха да бъдат избрани от неприятеля, за да стовари войските си на брега, да бъдат защитени колкото е възможно по-добре.

Д’Артенай, Фалие и Анафесто съсредоточиха всичките си сили на острова върху опасните позиции, докато Оргосо получи задача да наблюдава от върха на кулата неприятелските движения.

Внезапно, в гъстата тъмнина, изпъкнаха зловещите светлини, осветяващи тук-там укрепените скали. Огнените снаряди на обсадителите бяха подпалили множество от къщите, определени за моряците и намиращи се в края на защитната линия.

Множество снаряди бяха паднали в пристанището, нанасящи разрушение по мостовете на неподвижните кораби.

Анунциата в този момент бе в спалнята си. Трясъкът на канонадата я разтревожи и нейното чело, някога сияещо от радост, се набръчка от тежки мисли. Палатът се залюля до основите си, като че ли раздрусан от някакво подземно оръдие.

При вида на пламъците, които се издигаха на няколко места на острова, Анунциата бе обзета от голямо отчаяние. Тя се хвърли на колене и започна да се моли усърдно.

Тя чувстваше, че ако Марино не се върне в кратък срок и не вземе спешни мерки, всичко е загубено.

Внезапно Джустина, вярната прислужница, която бе натоварена да пази детето, когато майката не можеше да се занимава с него, влезе в стаята на господарката си и съобщи за Оргосо.

Какво означаваше това посещение в толкова късен час.

Обзета от черно предчувствие, бедната жена потрепери с цялото си тяло. После тя отиде сама в салона, където Оргосо я очакваше.

— Извинете, сеньора — каза той с жест на голямо уважение — че ви смущавам в подобен час на нощта.

— Какво? Какво има, сеньор? — попита Анунциата с разтуптяно от вълнение сърце. — Какво се е случило? О, кажете ми всичко! Не скривайте нищо от мене! Несигурността е по-болезнена от страданието…

Оргосо отговори с твърд и спокоен глас:

— Дойдох сеньора, за да ви подготвя за неминуемите събития. Храбрата колония на Санта Рока е пред голяма опасност. Тия дни, даже може би още тази нощ, островът ще бъде обект на нападение от неприятеля, двадесет пъти по многоброен от нас. Вие знаете, че страшна умора е налегнала нашата малка храбра войска; знаете също, че мунициите ни се изчерпват. Но не вярвайте, че някой от нас ще отстъпи. Ние всички сме твърдо решени да умрем за Марино Маринели и общата клауза. Ние сме решени да уважаваме до смърт клетвата, която свързва всички ни под властта на вашия съпруг, нашия обичан началник.

— Уви, къде е той? Къде е моят скъп Марино? Нямаме никакви известия. Може би е попаднал в клопка…

— Бог ще ни го върне скоро, сеньора, за да поеме командването на острова! Само той може да ни спаси!

— Как? Какво казвате? Санта Рока загубена ли е? — извика Анунциата с ужас.

— Нищо не може да се каже, сеньора — отговори Оргосо със спокойствие. — Нападението още не е започнало. Нашите войници са пълни със смелост и може би ще успеят да прогонят неприятеля. Няма нищо за отчайване, сеньора. Съдбата е господар на всичко. Каквото и да се случи, не губете смелост! Не забравяйте, че сте обкръжена от верни приятели, които, в часа на най-голяма опасност ще ви закрилят с телата си, отколкото да ви напуснат. Имайте пълно доверие и бъдете спокойна, сеньора. Ваши привърженици и ваши защитници са всички колонисти на острова, свързани в единен съюз!

Анунциата благодари на добрия Оргосо за успокоителните и насърчителни думи.

— Аз съм уверена във вашата откровеност, сеньор — каза тя. — Зная, че когато тук има такива верни и храбри хора, няма от какво да се страхувам. Но аз имам едно желание, в което личи целият ми страх. Нека Бог закриля всички ни! Нашата съдба е в ръцете му.

При тия думи Оргосо направи дълбок поклон пред Анунциата и се сбогува с нея, за да отиде на поста си на върха на кулата.

Трудно бе да се наблюдават през гъстата тъмнина движенията на неприятелските кораби. Освен това, последните бяха загасили светлините си и само непрестанният огън на оръдията, носещ смърт и разрушение, бе единственото указание за позициите им.

Но по това време на годината нощите бяха краткотрайни. Скоро зората се появи и Оргосо можеше да наблюдава добре.

Когато адмиралът на Маринели напусна Анунциата, тя се прибра в спалнята си, където Джустина бдеше над спящото момченце.

Понеже бе вече късно през нощта, тя освободи прислужницата си. После коленичи до люлката на бебето, целуна го и замоли провидението да спаси невинното създание от ужасите, които щяха да настъпят.

После мислите й се объркаха… Тя се унесе в любовни мисли, видя се с Марино някъде далече. Внезапно се изтръгна от сладостния сън и в душата й отново се загнездиха черните предчувствия, неописуемият страх… О, това видение бе само химера. Тя нямаше да го види вече…

Тази нощ тя не си легна. Бе седнала върху един диван, напълно облечена, готова да посрещне неприятелите на Марино, ако това бе необходимо.

Навън се чуваше непрестанно глухият тътнеж на артилерията. Островитяните отговаряха още на стрелбата на обсадените, но тяхната стрелба ставаше все по-бавна. Те се страхуваха да не привършат твърде рано мунициите си. Желаеха да могат да действуват ефикасно в последния момент.

Детето, обаче, спеше със спокойствие, присъщо на възрастта му.

Анунциата най-сетне отстъпи пред умората и задряма на свой ред. Но образът на Марино витаеше непрестанно пред очите й. Тя правеше големи усилия над себе си да не заплаче с горещи сълзи като дете.

Анунциата живееше сама със сина си в своите апартаменти. Джустина, нейната вярна слугиня, спеше в една отдалечена стаичка на края на големия коридор. Стаите на другите слуги бяха в долния етаж и се намираха далече от тия на господарката им.

Младата жена, свикнала със скромност, не обичаше да вижда много слуги около себе си. Тя обичаше сама да си прислужва.

Впрочем от какво можеше да се страхува всред своите предани привърженици? Тя даже не затваряше вратите на своя апартамент. Бе добра към всички и те я уважаваха. Тя не бе предизвикала у никого озлобление или завист.

Обаче една опасност, една тайна опасност заплашваше Анунциата.

Тя напразно бе затворила вратата си, бе поставила всички вътрешни подпори. Нищо не бе в състояние да я спаси от хитрия неприятел, който я дебнеше.

Двамата мъже, които бяха получили подлата мисия да отвлекат съпругата на граф Санта Рока, не бяха от тия които можеха да бъдат спрени от здрава ключалка или от храбър слуга.

Какво им струваше животът на един човек? Те познаваха само две чувства: алчност към златото и страх от инквизицията.

Как двамата шпиони бяха успели да проникнат на острова?

Великият капитан бе поставил на тяхно разположение една лека лодка, в която се бяха качили, използвайки нощната тъмнина. Бяха използвали бомбардировката, за да слязат на едно място дето нямаше войски.

Никакъв часовой не ги забеляза. Тяхната лодка бе с малки размери и те я прикриха между скалите. И най-внимателният часовой не би могъл да я открие.

После залазиха но корем по пясъка, запълзяха по ръце. Пиетро вървеше напред. Себастиано го следваше отблизо.

Тръгнаха по дължината на гранитните маси, докато стигнаха до един отвор между тях.

Те застанаха неподвижни за момент и се ослушаха. Нищо Не се движеше. Пиетро забеляза един часовой, поставен на известно разстояние върху височината на една скалиста платформа, но последният, без съмнение, не беше забелязал шпионите, понеже стоеше неподвижен на поста си.

Щом двамата полицаи си дадоха сметка, че всичко бе спокойно и пусто наоколо, те продължиха да вървят напред, като запълзяха отново.

Скоро се намериха върху една тревиста почва, обрасла и с храсталаци.

Пиетро изправи глава, за да си даде сметка, дали са на прав път, обаче не можеше да вижда далече. Едва можа да различи мястото, на което се намираха двамата.

Различи в далечината светлините на складовете и крепостите. Чу също командите, произнасяни с висок глас от офицерите, патрулиращи във всички посоки.

Решителният момент настъпи. Без да губят време, двамата мъже запълзяха по дължината на хълма, който се издигаше наблизо.

Но внезапно Пиетро, който се бе надигнал още веднъж, се хвърли по корем в тревата и стисна Себастиано за ръката, за да го задържи.

Бе дочул подозрителен шум. Действително, след няколко минути, неговото предчувствие се потвърди. Едно отделение, натоварено да надзирава часовоите по брега, идеше по пътя.

Ако един от тия хора забележеше двамата шпиони, залегнали в тревата, с тях беше свършено.

Войниците минаха с горда и смела стъпка. Анафесто сам водеше малката група. Никой от тях не забеляза полицаите. Скоро групата се загуби в далечината. Чуваше се само глухият и ритмичен шум от стъпките на отдалечаващите се…

— Опасността премина — каза съвсем ниско Пиетро на другаря си. — Да се заловим без бавене на работа!

При тия думи Себастиано се изправи на свой ред и двамата продължиха пътя си, като се промъкваха дебнешком от един храст до друг, докато стигнаха в съседство с църквата Санта Рока.

Те можаха да различат палата на краля на острова.

Входът бе широко отворен. Никакъв часовой, никакъв слуга не се виждаше там. Пълно мълчание владееше около разкошното жилище. Обаче няколко лампи бяха останали да светят през цялата нощ във вътрешността на палата.

Пиетро и Себастиано забелязаха две или три слаби светлини, които блестяха зад прозорците на княжеския апартамент.

Но двамата злодеи бяха много близко до целта, за да се колебаят.

Те застанаха за момент неподвижни и се заослушваха, като че ли се страхуваха да не бъдат изненадани. Пиетро изгледа с проницателните си очи мрачния вестибюл, прилепи ухото до стената, но не чу нищо. Слугите бяха си легнали отдавна и изглеждаше, че се безпокоят твърде малко за обсадното положение, в което се намираше островът.

Двамата мъже се изкачиха смело по стъпалата, после намериха вратата, която водеше към салоните на кралицата.

Отвориха. Забелязаха небрежно хвърлени върху фотьойлите женски дрехи, едно голямо скъпо манто. Значи не бяха се измамили.

Една малка лампа още светеше върху масата пред една картина на Св. Дева.

При вида на тоя образ двамата полицаи се прекръстиха, като че ли предприемаха някакво свято и честно дело. После се приближиха предпазливо до завесата, която прикриваше един от ъглите.

Пиетро я отстрани тихо, после се обърна към другаря си и му посочи Анунциата, която дълбоко спеше.

Лицето на Пиетро засия от радост. Той видя най-сетне в своя власт тази, която го бе презряла и отблъснала.

Никога очите на злодея не бяха изпускали такъв зловещ, такъв тържествуващ блясък. Те пръскаха искри на хищност. В тях се четеше омраза и дива страст.

Полицаят погледна наоколо, за да се увери, че никоя слугиня не ще дойде да ги смути в злодейската им работа или да вдигне тревога; после се приближи заедно със Себастиано до спящата и вдигна една кърпа, която се намираше до леглото.

Анунциата продължаваше да спи дълбоко. Изглеждаше като че ли безпомощно се оставя в ръцете на неприятелите си.

Но внезапно тя направи едно движение. Като по чудо се събуди. Отвори очите си и видя застинали в ъгъла на стаята двамата шпиони.

Тя потрепери от ужас и помисли, че сънува лош сън.

— Света Богородице! Запази ме! Пиетро!… — извика тя с глас, задавен от страх.

Злодеят отново се закикоти зловещо. Тигърът държеше плячката си.

— Не викай — каза й той със спокоен и ужасяващ глас — или ще те убием!

— Назад, проклети негоднико! — произнесе тя с възмущение. — Не ме докосвай, клетнико!

Без да се бави, Пиетро се хвърли върху нея, покри й главата с голямата кърпа, която държеше в ръка, докато Себастиано извади въжето от джоба си и върза ръцете и краката на Анунциата.

Нещастницата напразно оказваше отчаяна съпротива. Тя се дърпаше, бореше се с всички сили. Виковете й се задушаваха под платното.

Двамата полицаи хванаха жертвата си, единият за раменете, другият за краката, и се приготвиха да я изнесат вън от палата.

По една случайност никой от слугите не бе чул виковете на Анунциата. Негодниците преминаха през големия коридор, отвориха отново вратата, без да бъдат обезпокоени.

После те преминаха със своя скъп товар край църквата, и тръгнаха по пустия път, по който бяха дошли.

Внезапно Анунциата изпусна нов вик, един сърцераздирателен вик. Споменът за нейното изоставено дете, в ръцете на неприятелите, които мислеше за господари на острова, измъчваше майчиното сърце.

Вместо отговор, негодниците, които се видяха в опасност, стиснаха още по-силно кърпата и задушиха виковете й.

Те стигнаха до скалите, без да бъдат обезпокоени. Обаче бяха удвоили предпазливостта си. Някакъв минаващ патрул, някой внимателен часовой можеха да ги изненадат, да заловят и двамата на края на целта.

Но тъмнината ги закриляше чудесно. Никой от хората на д’Артенай не подозираше драмата, която се разиграваше върху пустата дюна.

Негодниците прекосиха скалите през прохода, който природата бе направила и достигнаха до пясъчния бряг.

Анунциата бе загубена! Тя още се бореше отчаяно. Но въжетата парализираха движенията й. Тя оставаше неподвижна, изтощена от умора и страдание.

Внезапно множество гърмежи се разнесоха от височината на скалите. Няколко разузнавачи, които бяха забелязали силуетите на двамата мъже дотърчаха. Обаче много късно!

Пиетро отговори на тяхната стрелба с едно избухване на смях. Беше вече поставил Анунциата в лодката и бе се настанил там заедно със Себастиано.

В момента, когато те грабнаха греблата и се отдалечиха от брега, няколко души дотърчаха на плажа… Отново се разнесоха изстрели. Но смелите стрелци изоставиха скоро преследването и избягаха на свой ред. Два разузнавателни кораба, натоварени с войници, бяха се доближили до лодката и я взеха под свое покровителство.

Лодката изчезна по забулените от мрак води, прибирайки се към ескадрата. Още няколко минути се чуваше шум от венециански куршуми, които се удряха във влажните скали.