Г. Тение
Мистериите на Венеция (98) (или Омраза и любов)

55. Бягството

Да оставим Мадлена на грижата на Джиозо и да се върнем в манастира на кларистките в килията на сестра Агнес. Анунциата бе сменила стаята след нощта, когато игуменката бе припаднала, отивайки в килията на сестра Сесил, и живееше в тази на Агнес.

Сестра Сесил бе поставена в друга килия и подложена на строга дисциплина, подозирана от игуменката Еулалия, че бе помогнала за отвличане тялото на Анунциата.

Игуменката по това време се разболя толкова тежко, че се страхуваха сериозно за живота й.

В манастира бе настъпил хаос. Монахините, ужасени от тая внезапна болест на игуменката, не знаеха що да правят.

Портиерката бе напуснала вратата, оставяйки я полуотворена, за да присъства както мислеше на последните моменти на сестра Еулалия. Само една монахиня бе запазила цялото си хладнокръвие сред общото вълнение.

При вида на пълното безредие, което владееше в манастира, сестра Агнес реши да използва това обстоятелство, за да улесни бягството на своята любима сестра Анжелика.

Тя изтърча в килията, която бе затворена отвън с една проста кука и освободи сестра Сесил. Двете сестри не се съвещаваха дълго. Тяхното решение бе взето бързо и те изтърчаха към килиите си да приведат плана в изпълнение.

Сестра Анжелика бе покрита с едно топло манто, откачено от една от съседните килии; сестра Сесил и сестра Агнес я хванаха под ръка и трите слязоха бързо в двора, решени да излязат, даже ако някой им се изпречи на пътя. Стигнаха до вратата на манастира точно в момента, когато вратарката напускаше стаичката си, оставяйки вратата полуотворена.

Без да се колебаят нито за миг, трите малки сестри прекрачиха прага. Сърцата им биеха силно; трите трепереха да не бъдат забелязани и да не би някой да познае сестра Анжелика в тяхната другарка.

Но всичко премина благополучно и те се намериха в малката дъбова горичка, която се простираше край пътя от манастира за Рим. Бяха спасени. Никой не бе забелязал бягството им. Никой не бе тръгнал от манастира след тях.

Когато бяха под закрилата на гъстата дъбова зеленина, паднаха на колене и със сълзи на очи отправиха благодарствени молитви към Света Богородица.

После ставайки, Анунциата прегърна двете монахини и им благодари сърдечно за добрината им. Те бяха я спасили от смъртта и бяха се заклели да не се отделят от нея, докато намери своя съпруг.

— Сега трябва да знаем накъде да вървим — каза Анунциата, когато радостта им се поусмири. — Аз не зная къде се намира моят любим Марино. Най-добре ще бъде за нас да отидем в Санта Рока, където ще намеря приятели, които ще го предупредят за моето завръщане.

— Къде се намира този остров, сестра Анжелика?

— О, моля ви, не ме наричайте с това име, което ми напомня лоши спомени. Наричайте ме Анунциата. Ще бъда твърде щастлива, желаете ли, мои сестри?

— Разбира се, скъпа Анунциата — извикаха двете монахини.

— Вие ме питате за разположението на Санта Рока. Тя е сред морето, близо до островите Пиеноза и Палагоза.

— Но тогава ние трябва да отидем в Термоли, откъдето ще вземем една лодка, която ще ни отведе на Санта Рока.

— Действително, струва ми се, че вече съм чувала да се произнася това име Термоли.

— Всичко се нарежда добре, скъпа Анунциата. Аз имам един брат в този град, който е риболовец и притежател на хубав кораб. Той ще ни посрещне с голямо удоволствие и ще ни отведе в Санта Рока.

— Не, вашият брат не ще ли бъде сърдит за нашето посещение?

— О, не, той е добър и ще е щастлив да ни направи услуга — увери сестра Сесил. — Не се страхувайте, малка приятелко, и оставете мен да ви заведа. Пътят от Рим до Термоли е дълъг, но небето е с нас и не ще ни изостави. Трите смели жени тръгнаха веднага на път и още същата вечер стигнаха в Палестрина. Те потърсиха убежище в един манастир, където ги приеха за през нощта и можаха да си отпочинат и възстановят силите си.

На следния ден сутринта продължиха своя път и достигнаха така, етап по етап до града Сора.

В този град по една щастлива случайност срещнаха керван пътуващи търговци, които отиваха в Ларико, малък град, намиращ се на пет мили от Термоли.

Трите млади жени се присъединиха към кервана, който се състоеше от много коли. Жените на търговците, обхванати от съжаление към трите нещастни монахини, ги взеха при себе си в колите.

Те бяха избавени от умората и лишенията. Краката им, подути от мъчителния път, им причиняваха ужасни болки.

Пътуващите търговци се грижеха за тях: предлагаха им разхладителни питиета, храна, а жените им отстъпваха леглата си, за да си отпочинат и поспят през голяма част от пътуването.

Анунциата, въпреки че бе ужасно изморена не можеше да затвори очи. Тя смяташе часовете, които още я отделяха от крайната точка на пътуването. Тя най-сетне щеше да види своя съпруг, своя любим Марино!

И нейното малко момченце, което без съмнение я очакваше с нетърпение в родния остров, тази красива Санта Рока, най-после щеше да намери майка си.

След няколко дни пътуване керванът най-сетне достигна Ларино.

Трите малки монахини се сбогуваха със своите приятели и им благодариха, със сълзи на очи, за добрините, които им бяха оказали; после тръгнаха по пътя за Термоли.

За щастие, малкото рибарско пристанище небе далече. Краят на пътуването им наближаваше!

Каква радост бе за Анунциата, когато видя сините води на Адриатика, бреговете, заливани от вълните, същите вълни, които се разбиваха о високите скали на Санта Рока!

Сърцето й затуптя силно и тя не можа да не се хвърли върху другарките си, плачеща от радост.

Стигнаха Термоли надвечер и сестра Сесил поведе другарките си към брега, до който се издигаше малката къща на нейния брат.

Антонио Нардо бе още в лодката си, когато му съобщиха, че три монахини желаят да го видят. Той бе твърде изненадан, съвсем недопускащ, че неговата сестра е в Термоли.

Но когато забеляза сестра Сесил, той й отвори прегръдките си и поздрави с „добре дошли“ другарките й.

Добрият моряк им предложи гостоприемство в къщичката си, отведе ги под малката веранда, откъдето се виждаше морето, и им поднесе питие и храна. Той бе щастлив, че вижда пак сестра си, която много обичаше, и изразяваше радостта си.

Сестра Сесил побърза да го постави в течение на събитията.

— Скъпа моя — каза той, твърде покъртен, когато чу разказа за техните дълги страдания. — Как сте могли да търпите толкова дълго време такава безчовечна и зла игуменка като сестра Еулалия? Защо не сте напуснали манастира, за да отидете в друг, по-гостоприемен?

— О, това е лесно да се каже, братко — отговори сестра Сесил с тъга. — Ако ние нямахме за задача да спасим нашата скъпа другарка Анунциата, възможно бе да останем още дълго време в Рим.

Насилствено ли ви държаха там — попита Антонио Нардо с развълнуван глас Анунциата. — Те са искали да ви умъртвят? Но това е ужасно! Как е възможно подобно нещо!

— Уви, това е самата истина. Без помощта и добрината на тия две сестри, моето тяло сега щеше да лежи в ковчега, в избата на манастира на кларистките.

— Но как достигнахте дотук?

Сесил му разказа перипетиите за тяхното пътуване.

— За щастие още има добри хора върху земята — заключи Антонио. — Какво мога да направя за вас на свой ред? Кажи, малка сестро, може би ще мога да бъда полезен с нещо на сеньората!

— Ти имаш кораб и моряци, Антонио. Анунциата има само едно желание: да види по-скоро своя скъп съпруг и детето си.

— Те значи са по морето?

— Да и ще бъде лесно да ни отведеш при тях.

— Къде се намира вашият съпруг? — попита Антонио Анунциата.

— Познавате ли Марино Маринели, граф Санта Рока? Не сте ли чували да се произнася името му?

— О, какъв въпрос, сеньора. По нашето крайбрежие и малките деца познават благородния граф Санта Рока, който е нашият благодетел и който жертва половината от състоянието си, за да ни избави от мизерията. Що се отнася до мене, аз съм му предан тялом и духом. Една буря бе потопила кораба ми и целият ми лов през една нощ. Бях станал най-бедния от рибарите по крайбрежието; бях разорен и мислех вече да се самоубия, когато вашият благороден съпруг, узнавайки за моето нещастие, дойде да ми помогне и, така да се каже, ми спаси живота. Аз ще му бъда признателен до края на дните си, благородна сеньора! Аз съм твърде щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да изплатя част от дълга към граф Санта Рока!

— Небето да бъде благословено! — каза Сесил, чиито очи бяха насълзени. — При този благороден човек ще ни отведеш трите, братко.

— Кажете ми, сеньор, островът отблъсна ли победоносно атаката на своите врагове?

— Уви, сеньора!… Остров Санта Рока не съществува вече! — отговори тъжно братът на Сесил. — Не се ужасявайте, благородна, сеньора, разказвам това, което моряците и моите приятели ми казаха.

— Какво говорите?… О!… Това е ужасно! Кажете, сеньор, моля ви! — произнесе Анунциата, разтреперана.

— Уви, благородна сеньора, изглежда, че земетресението, което разтърси крайбрежието, е погълнало изцяло хубавия малък остров Санта Рока.

— Погълнали!… острова… но, моят съпруг, моето дете? Къде са?

— Радостен съм, че мога да ви съобщя, че вашият благороден съпруг е избягнал съдбата на обитателите на острова. Когато катастрофата се случи, Марино Маринели бе във Венеция, бе пленен и осъден на смърт от дожа, но в последния момент, когато палачът се готвил да изпълни смъртното наказание, венецианците въстанали, съборили управлението и акламирали вашия съпруг когото искали за изберат за дож на мястото на Луиджи Гримани.

— Значи, той е жив! Да бъде благословен Бог и небето да благослови вас, Антонио Нардо. Вие ме върнахте към живота.

— Да, благородна сеньора, граф Санта Рока е жив. Щастлив съм, че мога да ви уверя. Той е във Венеция, където народът го носи триумфално и иска да го провъзгласи за дож; но той е отказал тая чест и е избрал друг човек на своето място. Луиджи Гримани е мъртъв, както и голяма част от сенаторите и страшните съдии от Съвета на тримата, които тероризираха Венеция. Марино Маринели е отмъстил за баща си с кръвта на неговите палачи.

— О, каква радост! — въздъхна Анунциата. — Моето сърце бие до пръсване при мисълта, че скоро ще видя пак моя любим съпруг. Марино е жив! Той е в отечеството си и неговите съотечественици му отдават почит, каквато заслужава!… Но… аз не мога да повярвам, че Санта Рока не съществува вече! Това ми изглежда невъзможно!…

— Ако желаете, благородна сеньора, вие можете сама да си дадете сметка. Аз ще ви отведа точно на мястото, където беше Санта Рока, още утре с моя кораб, после… ще мога да ви отведа във Венеция, където ще намерите вашия благороден съпруг!…

— Вие сте много добър, сеньор, и аз ще ви бъда вечно признателна — отговори Анунциата, подавайки малката си ръка на рибаря. — Да, вие имате право… мястото, където беше Санта Рока, искам сама да си дам сметка за нещастието; после вие ще ни отведете във Венеция. Сестра Сесил и сестра Агнес ще ме придружат, понеже искам да представя моите две смели другарки на своя съпруг. Той трябва да им благодари, че са ме спасили от една сигурна и страшна смърт! След това ще ви отведем в някой манастир, където ще можете да продължите да прекарвате спокойни и щастливи дни, служейки на Бога и славославейки го, че е бил добър към нас. Той е, който ви позволи да ме спасите и закриля нашето бягство. Приемате, нали, мои сестри? Аз ще бъда така щастлива да ви представя на моя многообичан Марино!

— Ние приемаме на драго сърце, скъпа Анунциата — отговориха сестра Сесил и сестра Агнес, — ще бъдем много щастливи да видим твоя благороден съпруг!

Малката къща на Антонио Нардо се развесели тая вечер от радостните гласове на трите сестри кларистки. Антонио се зае да приготви три легла за своите три посетителки.

Бе убедил да останат няколко дни в Термоли, за да си отпочинат и възстановят силите си; после, преди да тръгнат за Венеция, Антонио щеше да отведе Анунциата и нейните другарки към мястото, където беше Санта Рока. На следния ден щяха да напуснат Термоли на път за Венеция.

Братът на сестра Сесил се зае през това време да приготви кораба си за предстоящото пътуване. Разнообразни провизии бяха натоварени на борда, понеже пътуването щеше да трае дълго.

Когато най-сетне Антонио съобщи, че всичко е приготвено и могат да тръгнат следния ден за Санта Рока, Анунциата почувства сърцето й да бие болезнено при мисълта, че не ще види вече скъпия остров, където се бе радвала на своето щастие като съпруга и майка.

На следната сутрин те се качиха на кораба. Корабът на Антонио Нардо бе една лека и здрава риболовна гемия. Платната й бяха украсени в чест на Анунциата, съпругата на големия благодетел.

Загрубели моряци, които съставляваха екипажа, се покланяха почтително пред младата жена, още в костюма на монахиня. Виждаше се в техните очи да блести радостта и удоволствието да направят услуга на своя Марино Маринели, довеждайки неговата скъпа жена.

Но днес още не се мислеше за отиване във Венеция. Трябваше да направят едно тъжно поклонение на Санта Рока, красавицата, както я наричаха Всички рибари от крайбрежието. Бедната Санта Рока. Тя би се появила един хубав ден, изпъквайки от вълните по една прищявка на водите, бе изчезнала, поглъщайки със себе си хилядите хора, които я обитаваха.

Котвата бе вдигната… Лекият бриз наду платната и малкият кораб тръгна гордо по сините води на Адриатика.

Със свито сърце Анунциата гледаше как се отдалечава брегът, позлатен от лъчите на изгряващото слънце. Морето бе синьо, с оня син цвят, свойствен на Адриатика. Дълга бразда следваше кораба, като красива тънка бяла риба.

Обгърнала с ръце раменете на другарките си, Анунциата оставяше своите мисли да плуват на воля по водите.

Това бе последното пътуване, преди голямото, това на следния ден, чиято цел щеше да бъде Венеция.

Нейните очи блясваха при мисълта, че щеше да види своя съпруг. Сълзи ОТ радост овлажняваха бузите, заруменели от пресния морски въздух. Тя бе красива в този прост костюм, без никакво украшение, освен белия послушнически воал, който бе запазила.

Корабът напусна скоро брега и тръгна с опънати платна към мястото, където беше по-рано Санта Рока, отечеството на изгнаниците и нещастниците.

Тя бе изпъкнала от водите, за да послужи за царство на изгнаника. Сега, когато отечеството го бе приело отново и бе му върнало правата, ревнивите вълни бяха я погълнали обратно, за да бъде пазена в гръдта на морето.

Надвечер, достигнаха мястото, където се издигаше тя преди един месец. В далечината се забелязваха островите Пиазон и Пелагоза, нейните големи сестри; но тя тя не съществуваше вече!

Залязващото слънце позлатяваше водите, под които тя почиваше. Нямаше нито следа от острова.

Анунциата гледаше морето. Сърцето й се свиваше болезнено при това зрелище и очите й се напълниха със сълзи. Тя плачеше над своето минало щастие, погълнато от измамните води.

Сесил я поддържаше и успокояваше.

— Нов живот ще започне за вас, скъпа приятелко — шепнеше тя. — Този остров изобразява всичките ви нещастия. Като него те ще изчезнат от живота ви.

— О — въздъхна Анунциата — вие имате право, скъпа Сесил; но колко ужасна е мисълта, че не съществува вече островът на нашето щастие, островът на Марино, който той бе украсил и бе направил люлка на своето дете. Но Санта Рока бе вярна. Тя изчезна, за да не падне в ръцете на неприятелите. Тази мисъл ме радва: други не ще тъпчат мястото на нашето минало щастие. Никога не ще те забравя и от дъното на сърцето си ти изпращам моето прости, о красива Санта Рока!

Ти беше твърде красива, затова ревнивото море те запази далеч от човешките погледи, А сега, да се върнем към пристанището! Утре ще тръгнем по морето по последен път; утре аз ще видя моя красив и многообичан роден град, в който моят Марино ме очаква!

Слънцето слизаше бавно към хоризонта, потъващо в морето с фееричен блясък. Като че ли природата образуваше славен апотеоз на потъналия под водите остров.

Вечерта настъпи бързо и бе пълна нощ, когато корабът се върна в пристанището. Антонио изглеждаше неспокоен. Преди да залезе слънцето морето бе станало бурно. Ясно бе, че се приближава буря. Но той не сподели предчувствията си с трите жени от страх да не ги ужаси и да не отчая Анунциата, която щеше да се страхува, че не ще може да тръгне на следната сутрин.

Когато се събуди сутринта, Антонио Нардо отърча до прозореца, за да разгледа небето. Уви! Предчувствията му се бяха сбъднали. Морето беше развълнувано.

Големи вълни е бели гребени се удряха дигата на малкото пристани, плискайки се високо. Големи черни облаци тичаха по небето, гонени от вятъра, който духаше откъм морето, предвестници на страшната буря, която настъпваше.

Няколко закъснели лодки се бореха усилено, за да се върнат в пристанището, преди бурята да се разрази с цялата си сила. Антонио Нардо бе нервиран, мислейки за мъката на Анунциата.

Абсолютно невъзможно бе де се тръгне по морето в подобно време; най-безстрашните биха отказали да извършат такова пътуване, понеже бурята предвещаваше да бъде ужасна.

Отчаян, Антонио отиде в стаята на сестра си, за да й съобщи лошата новина.

Бедната Анунциата — въздъхна сестра Сесил, — колко ще се натъжи от това забавяне! Най-сетне, всичко зависи от Бога! Може би. Той има причини да не ни остави да тръгнем сега. Пътищата на Провидението са неведоми.