Г. Тение
Мистериите на Венеция (15) (или Омраза и любов)

15. Потъналият кораб

Следната вечер Бенито Мадреселва удържа обещанието си и разказа на своя другар по вериги края на историята на своя живот и тайната, която пазеше толкова време.

Другите каторжници спяха около тях в дълбок сън.

Пълната луна се бе изкачила високо на синьото небе и морският вятър леко браздеше повърхността на водата, когато Бенито започна да говори със снишен глас, пазейки се да не бъде чут от пазачите, които минаваха от време на време.

— В пристъп на безумна ярост аз бях си отмъстил на двете същества, които бяха разрушили щастието ми.

С истинско задоволство гледах Инец, моята жена, и Карлос, моят недоносен приятел, да се къпят в кръвта си върху килима в стаята, където бяха се отдавали на радостите на любовта.

С широко разтворени очи, аз гледах чертите на жертвите, изкривени от смъртта, когато внезапно бях обхванат от едно невъобразимо вълнение: тия трупове изпъкнаха пред мене в ужасни образи, почувствувах нужда да избягам от тия места, в които бях изгубил всичко, където бях станал убиец.

— Аз размишлявах през целия ден за ужаса на вашата съдба, бедни и нещастни приятелю — каза Марино със съчувствен глас. — Това така ме развълнува и аз трябва да ви изповядам, Бенито, че бих сторил като вас. Бих извършил убийство, за да накажа измяната и прелюбодеянието.

— Благодаря за тия думи, Марино! Знай, обаче, че след часа, в който влязох в съприкосновение с моята съвест, съжалението и тъгата за моя изгубен рай не ме изоставиха.

Паднах на колене, за да се моля, и не можах да намеря думи; напразно прегръщах разпятието, издигайки към него разплакани очи и отчаяно лице.

Като че ли небето бе затворено за мене, като че ли един гръмлив глас ми викаше: — Ти си проклет, проклет завинаги!

Полулуд аз избягах от къщата си.

Но навсякъде ме придружаваха призраците на двамата убити. Струваше ми се, че искат да изтръгнат сърцето от гърдите ми.

Чувах ужасяващия вик на моята невярна съпруга; чувах думите на нейния любовник; виждах ги как се милват на дивана! В ушите ми бучеше силно съблазнителният смях на Инец; бях загубил духа си!

— Избягвайки от вашата къща, вие сигурно сте отишли с вашето окървавено още оръжие да се предадете на властите в Барселона, Бенито, за да ви съдят.

— Вашите думи ме пронизват в сърцето, Марино, защото са справедливи и естествени, и вие щяхте да постъпите така, както казвате. Но аз, заслепен и обезумял, отърчах в лодката си.

Без да мисля за нищо, без да мога да възвърна хладнокръвието си, сломен от отчаяние, хванах веслата и загребах към моя кораб, към моя „Грифон“ — така се наричаше той — като че ли там щях да намеря един втори дом и спокойствие, като че ли фурните на съвестта нямаше да могат да ме преследват.

— Исках да отида далеч, твърде далеч, да подиря неприветлива страна, където да мога да се избавя от отношенията с хората и моите спомени.

Исках да започна отново моя живот и да залича миналото си с работа и с пот на челото.

Обезумял, какъвто бях, аз се надявах да намеря милост и прошка!… Не бях ли аз един прокажен, един престъпник, един убиец, който не би успял да спаси от разрушение своето щастие, което не можеха да му заменят несметните богатства, намиращи се на кораба му?

— Какво се е случило във вашата къща след като вие сте избягали?

— Слугите, както узнах по късно, намерили на сутринта двата трупа и, изпълнени с ужас, отърчали да заявят на полицията.

Съдията от Барселона пристигнал с помощниците си.

Подозренията паднали върху домакина на къщата. Нещастникът щял да бъде качен върху ешафода на моето място и съвестта ми щеше да бъде натоварена с едно трето убийство, ако съдията не бе намерил моята шапка, която бях хвърлил и забравил.

Благодаря на Бога, че подозренията се отклониха от невинния и се отправиха срещу мене.

— И преследваха ли ви по морето?… Но намериха ли следите ви? Водата не запазва белези за това, което е минало по повърхността й…

— Новината за това ужасно престъпление се бе пръснала с мълниеносна бързина в Барселона и цялата провинция.

На следния ден правителството изпрати най-добрите си кораби, най-леките си кръстосвачи да ме дирят, тъй като не се съмняваше, че съм отплавал по морето след убийството.

Корабите, носещи полицейски агенти и добре запасени с муниции, ме преследваха, за да ме заловят и предадат на властта да получа заслуженото наказание.

На втория ден, когато виждах да се показва на хоризонта нос Толяда на брега на Сардиния, дежурните моряци от мачтата съобщиха, че два испански кораба се виждаха зад нас.

— Не бяхте ли предвидили възможността от преследване?

— Питате ме дали съм предвидил! Аз следвах едно сляпо чувство, бягах. Не беше полицията, от която исках да избягам, а угризенията на моята съвест.

— Обаче, когато моряците ви сигнализираха появяването на испанските кораби, вие повярвахте, че ви преследват? — подзе Марино.

— Екипажът бе вече забелязал промяната, която бе станала в мен, разстроеното ми лице, несвързаността на думите ми — започна Бенито, без да отговори направо на въпроса. — Те не знаеха нищо от това, което се бе случило, но си въобразяваха, че е станало нещо страшно и ужасно, за да ме накара да отплавам внезапно по морето, без определена цел, само няколко часа след като радостно бе поздравил пристигането на родния бряг.

И те, без да очакват заповедите ми, разгънаха всички платна, за да избягат от двата испански тримачника.

Но моят „Грифон“ бе могъщ кораб, голям и широк, построен за плаване по океана, докато двата кораба зад нас бяха по-малки и по-леки.

Обаче ние през нощта сме взели голяма преднина, тъй като на сутринта вече не се забелязваха двата кораба на хоризонта.

— Към кой бряг се бяхте отправили, пътувайки край нос Толада?

— Исках да отида много по-далеч на изток, да достигна до гроба на Христа, за да изпрося прошка и да намеря спокойствие.

Оттам щях да се отправя в пустинята, за да водя скитнически живот и да изкупя престъплението си чрез ежедневна тежка работа.

Но два дни по-късно, когато ние бяхме между Сицилия и остров Пантелария, дежурните сигнализираха отново, че се виждат двата испански кораба, които преследваха без почивка „Трифон“.

Една чудновата гонитба започна. На сутринта узнах, че тези кораби действително са по-добри от нашия и че на следния ден ще ни настигнат.

— Не предполагахте ли, че те не ви гонят, а просто пътуват към източните морета, като вас? — запита Марино.

— За да съм сигурен в това, аз започнах да лавирам: корабите зад нас почнаха да маневрират по такъв начин, че да могат с най-голяма бързина да стигнат „Трифон“ от двете му страни.

Вятърът беше благоприятен и надушваше платната. Но аз бях още напред, за да мога да приведа в изпълнение решението, което бях взел.

През нощта ние се приближихме до остров Малта и на сутринта се намирахме съвсем близо до острова.

Заповядах на екипажа да спусне в морето голяма лодка и да заеме място в нея.

Хората ме гледаха, учудени и смаяни и като че ли искаха да им дам обяснение. Те можаха да прочетат по мрачното ми лице, че съм намислил нещо ужасно.

Аз повторих със силен и властен глас да напуснат кораба и с лодката да се отправят за остров Малта.

Възнаградих ги богато и им отправих по няколко прощални думи.

Единствен старият кормчия, който бе служил няколко години при мен, се опита да остане. Сълзи се лееха от очите му и той ме молеше:

— Оставете ме при вас, сеньор Мадреселва — ми викаше той. — Аз не мога да ви напусна!

Но аз му заповядах с гневен тон да напусне кораба и да скочи в лодката, за да стигнат до Малта или Комино.

Испанските кораби бяха започнали да ме наближават.

Когато лодката, отнасяща екипажа, се загуби от погледа ми, аз останах сам на моя кораб, натоварен със съкровища, с които не можех вече да купя щастие.

Вече отделен от останалия свят, аз бях обзет от радост, при мисълта, че ще мога да подиря успокоение в смъртта и да се отърва от страшните душевни мъки, които ме потискаха.

Мисълта за една такава почивка бе удоволствие за мене след ужасната буря, която раздираше гърдите му и гнетеше мозъка ми!

Исках да умра, да изчезна заедно със съкровището си. Исках да потънем, моят кораб и аз, в бездната, така че хората, които мразех, да бъдат лишени от удоволствието да забогатеят от моите съкровища. Исках да изчезне и всичко с мене. Моите имоти и големите ми суми, поставени по секвестъра на Барселона бяха достатъчни, за да обезпечат нуждите на жената на Карлос Костадо, убит от мене.

— Какво?… Този негодник е бил женен?

— Да, той имаше жена и дете. Но оставете да ви доразкажа.

Сам върху моят кораб, аз го изоставих на произвола на вятъра и скоро попаднах на подводни скали.

Слязох тогава във вътрешността на кораба и със силен удар на брадвата пробих на дъното една голяма дупка под линията на плаването.

Водата зашуртя през отвора. След няколко минути корабът и аз щяхме да потънем в морето пред очите на моите съотечественици, които ме преследваха.

— Решението е храбро, даже героично!

— Върнах се бързо на моста и погледнах към двата кораба, които продължаваха да се приближават. Те не знаеха още нищо за моята отчаяна постъпка и вярваха, че ме държат в тяхна власт.

Обаче моят кораб продължаваше да се пълни с вода и да потъва все по-бързо.

Наблюдавах със скрита радост учудването, което се проявяваше върху испанските кораби, когато констатираха ясно, че „Грифон“ потъва.

Водната стихия щеше да погълне богатата плячка, която се надяваха да вземат.

Забелязах, че един от корабите спуща във водата една голяма лодка, очевидно, за да ме избави от опасността, в която се намирах.

Тия, които ме преследваха, не подозираха, че аз сам съм се натъкнал на подводна скала и през образувания пробив е навлязла водата.

Скоро в морето се образуваха водовъртежи и вълните се приготвиха да погълнат кораба.

Стоях прав на моста, поздравявайки радостно смъртта. Внезапно водата достигна двете горни страни на кораба и го повлече в дълбочините…

— Вашият екипаж не забеляза ли, какво сте направили?

— Не. Лодката отдавна бе изчезнала зад един нос… Какво се случи после, не знаех. Потънах едновременно с моя кораб. Бях изпаднал в безсъзнание.

Когато дойдох на себе си, видях, че се намирам върху моста на един от испанските кораби!

Скръцнах със зъби и избъбрих едно проклятие когато се видях в ръцете на тия хора, които бяха ме спасили за нещастие.

Но „Грифон“ бе загубен за тях. Когато се възвърнах в съзнание, чух да говорят около мен, че всички опити да стигнат до потъващия кораб и да го спасят били напразни.

Корабът, който бе тежко натоварен, потънал край подводните скали и не се забелязвал нито върхът на голямата му мачта.

Той бе загинал!

Полицейските агенти ме отведоха в Барселона, където ме оковаха и зорко ме наблюдаваха, за да не направя опит да се самоубия.

Бях умъртвил невярната си съпруга и нейния любовник; заслужавах смъртно наказание.

Съдиите, обаче, не се вслушаха в молбата ми; осъдиха ме на доживотна работа в каторгата.

Трябваше да продължа да живея с моите страдания, с моето отчаяние! Окован на каторжническата пейка, аз продължих проклетото си съществуване. Изпитах тука мъките на ада.

Доведоха ме в Тулон и ме поставиха на мястото, където съм.

— Вие сте пострадали много, Бенито Мадреселва. Ужасна е съдбата, която сме изпитали! — промълви Марино.

— Вследствие моето желание, още преди да се приключи процесът, всички мои богатства в Барселона, които бяха секвестирани, бяха предадени на нещастната вдовица на Костадо.

Аз вече нямах нужда от нищо; мизерията до смъртта ми трябваше да бъде моя спътница.

Богатствата, които притежавах, са още в морето. Правиха многобройни опити да ги извадят, но не успяха.

За мене този кораб, претоварен със съкровища, които бяха достатъчни да задоволят нуждите на много хора, беше без стойност, също както и животът ми.

— Значи корабът лежи още на дъното на морето?

— На същото място, между остров Малта и остров Комино, на сто крачки от една подводна скала, чийто връх се показва над вълните.

Чувствам, че краят ми е близък, Марино. В мълчанието на нощта, преди вашето идване, аз мислих, размишлявах, дирих и най-после открих с какво е възможно да се извади съкровището от морето… И ревниво пазих тази тайна.

— Как? Вие сте намерили средство, с което може да се осъществи почти невъзможното? Вие сте открили път, по който може да се слезе на дъното на морето? — попита Марино, без да прикрива изненадата си.

— Това не е измама, нито някаква магия. Вие ще узнаете истината.

Аз ще ви прехвърля всичките мои богатства. Ще ви направя мой наследник, Марино Маринели!…

Не ми отказвайте! Аз ви изучих; узнах, че сте благороден и честен, че имате големи проекти, за които ви са нужни тия съкровища.

С тях вие ще можете да добиете могъщество във вашата борба за отмъщение: вие ще бъдете по-сигурен в победата; вие ще спасите от мизерия и смърт много нещастници!…

Докато тия богатства за мене са без стойност и загубени, за вас ще бъдат от голяма важност, за да разклатите света, Марино!

Слушайте последната ми воля! Вие сте млад, пълен със смелост и сила, докато мене ме дебне смъртта.

Вие ще успеете да избягате. Тогава идете бързо на Малта. Там започнете веднага работата. Ще стигнете до потъналия кораб и цялото несметно богатство ще бъде във ваши ръце.

То е ваше неприкосновено притежание. Никой не може да претендира нито за част от него. Вие сте единственият наследник на Бенито Мадреселва.

— Но кажете ми, защо ме правите ваш наследник? Вашите думи ме вълнуват, тъй като не зная какво желаете да направя, нито как да ви се отблагодаря.

— Това, което ми казвате, още веднъж доказва, че вие сте достоен наследник на тия богатства, които без вас биха били безвъзвратно загубени.

Вие ще ги използвате, за да осъществите вашите справедливи проекти за отмъщение и освобождаване на вашия баща, който невинен лежи в страшния затвор.

Зная, че снабден с тия безчислени средства, ще покровителствате и спасявате невинните, а ще преследвате и наказвате виновниците.

Ще имате в ръцете си безгранична власт. Казвам ви без преувеличение, че тези богатства, каквито нито един крал, нито един император не притежава, ще направят от този, който ги вземе, един всемогъщ човек!

— Вие предизвиквате в дъното на душата ми вълнение, което ме изпълва с неописуема радост и накара да бие по-силно сърцето ми — извика Марино със светнали очи. — Да, вие имате право, богатството донася могъщество; тия съкровища ще дадат на моите планове една помощ и една сила, каквато даже не съм и помислял. Да, Бенито Мадреселва, моята гръд се вълнува и сърцето ми бие силно; то е пълно с идеи, достойни да раздвижат света!

— Сутринта наближава. Сега вие имате само едно съкровище, което изглежда недостижимо и до което вие не знаете, как да достигнете — промълви испанецът с глас, който отслабваше.

Утре вие ще узнаете тайната, която е плод на няколко годишно размишление. Утре ще притежавате във вашите ръце средства, чрез които ще можете сигурно да влезете в притежание на потъналото съкровище, тъй като имате и другото, съединени с благородството на сърцето.

Мълчание… Пазачите идат… Ето деня!