Г. Тение
Мистериите на Венеция (8) (или Омраза и любов)

8. Луиджи и красивата Анунциата

Много дни бяха изминали. Религиозните тържества още не бяха привършени в църквата Сан Марко.

Вечерта настъпваше и една пъстра тълпа, отчасти маскирана, се отправяше към Риалто, към площада Сан Марко и в кале Мерцерия, отивайки и връщайки се по малките улички, които свързваха разните части на площада Сан Марко и моста Риалто.

Народните зрелища с художествен вид се сменяха с комични шествия.

Група любопитни се бяха натрупали около всичко, което можеше да забавлява зяпачите.

Тук една навалица от мъже, жени и млади момичета слушаха песните на едно семейство пътуващи лирични артисти, чийто най-млад член, едно момиче на десет години, бедно облечено, събираше в червената си шапка подаянията на присъствуващите; там върху една висока естрада, ошарена с пъстри краски, един укротител на змии увиваше около себе си опитомени отвратителни влечуги. Зад него на естрадата един крокодил издигаше главата си и разтваряше своите хищни челюсти, страшния изглед на които караше зрителите да се отдръпват отначало, но после те пак се приближаваха, като узнаваха, че чудовището влечуго всъщност е една крокодилска кожа, натъпкана със слама.

Недалече от този шарлатанин, който раздаваше на многобройните купувачи своите мехлеми и еликсири, един жонгльор хвърляше във въздуха топки и позлатени обръчи и сръчно ги хващаше отново или пък — което най-много учудваше зрителите — хвърляше стоманени ками, които преди да опишат един кръг във въздуха, падаха през ръкава в ръката му.

Другаде бедни работници и просяци изразходваха за ядене това, което бяха спечелили за цяла седмица, пред една табла, пълна с печено месо, продавано на големи парчета.

Навсякъде се движеше народ и изпълваше пространството със смях и глъчка: радостни викове, весели смехове разтърсваха въздуха и над всичко се разнасяше звънът на камбаните, които от височината на църквите приканваха на вечерна молитва вярващите.

До един стълб на църквата Сан Марко се бе сгушила превита на две старата просякиня, която Карло — сега вече под земята — наричаше Луала. Подобно на други просяци, които пъплеха по стъпалата на свещената сграда, тя протягаше към минаващите костеливата си ръка, повтаряйки непрекъснато:

— Подарете за бога, господа!

Тази трепереща старица, покрита от главата до краката в своята мантия, изхабена до основата, разглеждаше с проницателните си очи всеки от тия, които влизаха в църквата. Тя не беше толкова стара, колкото изглеждаше; очевидно беше, че животът, който е водила, е сложил своя отпечатък върху лицето й.

От Пиацета идеше едно момиче, облечено скромно в черно: с една особена наметка, която покриваше главата и раменете й. Ръцете й придържаха тази наметка, кръстосана на гърдите, по такъв начин, че в гънките на тъмната материя се виждаше само едно бледно лице, докато главата на момичето изглеждаше сведена под тежестта на грижи и скръб.

Очите му бяха замрежени със сълзи; бузите му бяха загубили нежната си розовина; голямо страдание се четеше върху неговото побледняло лице, което до неотдавна светеше от младежко щастие.

Това беше Анунциата, дъщерята на Андрея Фарсети, чийто смъртни останки същата сутрин бяха отнесени в последното му жилище в черната и влажна земя на острова Сан Николо. Той почиваше сега недалече от сеньора Маринели, майката на Марино.

Най-скъпите същества на двамата, Анунциата и Марино, бяха сега погребани в земята; те можеха сега заедно да се лутат под мълчаливите борове на гробището и да се молят за мъртвите…

Но Анунциата нямаше и това тъжно утешение. Тя не бе загубила само своя баща; жестоките хора й бяха грабнали също и тоя, когото тя обичаше с една неизразима любов, единствената опора, която й бе останала на света. Бяха й отнели Марино и тя сега беше сама, съвсем сама със своята тъга и болките.

След погребалните молитви, когато пръстта бе хвърлена в гроба и го изпълни и рибарите и жените от острова, които бяха дошли да придружат до последното му жилище стария Андрея, напуснаха заедно със свещеника гробището. Анунциата остана сама до току-що издигнатата могилка, повдигна очите си. На страна от нея стоеше с тъжно лице Пиетро, морякът на покойния стар рибар. Него не бяха го виждали три дни, но Анунциата не знаеше, че той беше Юдата, който предаде Марино.

Пиетро застана до нея и й предложи ръка. Тя погледна през сълзи брадатото и неприветливо лице и докосвайки се до протегнатата ръка, стори й се, че студени тръпки полазват по гърба й и сърцето й се свива.

Пиетро й отправи няколко неразбрани думи, с които искаше да каже, че сега, когато тя е сама и без закрила, той ще бъде щастлив да я вземе под своя закрила.

Тя не му отговори, тъй като гласът й се спря в гърлото, но оттегли ръката си и му направи отрицателен знак с глава. После тя побърза да се върне в колибата си, сега така празна и печална.

Отиде в малката градинка, където пъпешите и тиквите зрееха под широките и зелени листа, където карамфилите благоухаеха, където цъфтяха анемони, нарциси и шибой. Тя се спря пред един розов храст, великолепно обсипан с рози; тя го изтръгна сръчно от земята и го отнесе на гроба на баща си, където го посади в рохката пръст, за да ухаят розите там, където почиваше той. После тя наново се сбогува с тоя, който спеше последния си сън и му се закле, че никога, до последния си час, не ще се отклони от пътя, който й бе посочил.

Когато настъпи вечерта, тя се обви с една наметка, която покриваше главата й, и самичка с една малка лодка премина през острова Сан Николо и Пиацета.

Беше взела едно решение и гореше от нетърпение да го изпълни. Искаше да отиде при самия дож и да му се оплаче за убийството на баща й и затварянето на Марино и тя щеше да иска от дожа за Марино, който беше невинен, справедливост.

Стигайки до стъпалата, които водеха към вратата на палата, бе обзета от едно неопределено чувство; тя се поколеба да пристъпи напред.

Тогава се обърна, за да иде към църквата Сан Марко, съседна на палата. Искаше да се помоли, тъй като камбаната зовеше за вечерна молитва; след това щеше да предприеме мъчната постъпка, която беше решила да направи пред дожа.

Когато тя мина пред един от стълбовете от галерията пред църквата, старата просякиня протегна сухата си ръка, вдигайки очите си към бледото и измъчено лице, но въпреки това така красиво, на младото момиче. От погледа на Луала не бе избягнало това, че Анунциата се бе отправила към стъпалата на палата и след това се бе отказала, за да отиде към църквата.

Анунциата пусна една малка монета в ръката на старицата и побърза да влезе под портала, където я посрещна миризма на тамян, нежна и блестяща светлина и хармоничните печални звуци на органа. Тя се прекръсти, като потопи пръстите на ръката си в светената вода, поставена в един голям мраморен съд, и се смеси с богомолците.

Когато се повдигна, струваше й се, че молитвата бе облекчила претовареното й сърце и бе й вдъхнала нова смелост. Тя премина през същия портал и слезе така бързо по стъпалата, че докато старата просякиня я забележи, беше вече сред тълпата, която се разхождаше по площада.

Старата Луала се повдигна малко с помощта на патерицата си. Клатушкайки се, тя слезе по стъпалата на църквата и си проби път сред навалицата, до колонадата на дожския палат, където Анунциата бе достигнала с подтиснато и разтуптяно сърце.

Докато Луала се сви в сянката на колоните да дочака връщането на Анунциата, последната стигна до подножието на стълбата, водеща към апартаментите на дожа.

Войниците й препречиха пътя и поискаха да я отблъснат, но тя се обърна към един прислужник, който минаваше, и последният я отведе при шамбелана на дожа. Този шамбелан беше млад, сериозен човек и всецяло предан на своя господар и на службата. Той я прие в чакалнята, попита я какво желае и след това я отведе в кабинета на дожа.

Луиджи Гримани беше прав сред стаята, опрян на една пресечена колона от черен мрамор; ръцете си бе скръстил на гърдите и главата си издал напред, като че ли носеше на врата си някакъв невидим товар.

Лицето му — бледо и мрачно, бе станало още по-грубо и сурово от червено-кестенявите му коси и червената му брада. В общия му вид имаше нещо зловещо и отблъскващо, въпреки великолепния кадифен костюм и златните верижки и пръстени, които носеше.

Очите му блеснаха при вида на Анунциата.

Той направи усилие над себе си, за да потуши потръпването си. Можеше да се каже, че почувствува едно такова душевно вълнение, каквото не бе изпитвал досега.

Какъв чуден чар, каква привличаща грация имаше това бледо и красиво младо момиче, в очите на което сълзите блестяха като бисери!

Погледът, който отправи към нея, съдържаше такова буйно желание, че Анунциата инстинктивно почервеня.

— Анунциата Фарсети, Светейши господарю — съобщи шамбеланът Николо Стено, покланяйки се и отдалечавайки се в дъното на стаята, докато Анунциата се хвърли на колене.

— Какво те води тук, младо момиче? — попита дожът. — Стани и позволи да видя лицето ти… Струва ми се, че никога не съм виждал такива хубави черти.

— Имайте милост към едно сираче, Светейши господарю, и ме изслушайте — каза Анунциата с боязлив и треперещ глас.

— Говори!… Обещавам ти да ти помогна… и обещанието на дожа е свещено.

— Едно голямо нещастие ме сполетя, Светейши господарю! Хвърлям се пред краката ви, изпълнена с дълбока скръб!… Преди три дни моя баща бе убит в колибата си!…

— Къде?… Какво е това престъпление?… Кой се е осмелил да извърши това убийство?… Как се нарича твоят баща?

— Андрея Фарсети, Светейши господарю. Преди три дни, посреднощ, карабинерите нахълтаха в къщата на баща ми и тъй като той забрани на техния началник да пристъпи по-навътре, последният го промуши със сабята си…

Лицето на дожа се помрачи.

— Спомням си сега — каза той, — Андрея Фарсети на остров Сан Николо… Той криеше Марино Маринели, когото Съветът на тримата диреше…

— Това е както казвате, Светейши господарю. Имайте милост! Вие обещахте да ми помогнете и вие ще го направите, тъй като този, който беше гост на баща ми, е ваш брат. Често съм го слушала да се оплаква, че вашето сърце е студено и затворено за него, но сега, в часа на нуждата, братът не ще изостави своя брат.

— Не ми говори така, младо момиче! Незаконнороденият на бившия дож не е мой брат. Той е един престъпник, който, заслепен от завист и гняв, се осмели, в заслепението си да оскърби и нападне грозно не само мен, но и върховния съвет. Това ще му коства свободата, а може би и живота… Твоят баща го е крил: това е едно нарушение. Той, значи е паднал жертва не на едно убийство, но на своето въстание срещу закона. Вземайки под внимание твоята красота и младостта, аз не ще се обидя от думите ти! Говори свободно! Какво желаеш?

— Наказание за този, който уби баща ми, и милост за Марино — отговори Анунциата.

— Ти се молиш за незаконнороденият, младо момиче — викна Луиджи и хвърли зловещ поглед върху красивата Анунциата. — Значи ти го обичаш? Ти притваряш очи и мълчиш? Това е достатъчен отговор. Слушай, в такъв случай присъдата на Марино Маринели не зависи от мен. Тя ще бъде произнесена от върховния съд. И аз мога да ти кажа следното: ти никога не ще го видиш!

— Ужасно!… Горко му!… Ах, каква жестока съдба! — мълвеше Анунциата, отчаяна, притуляйки лицето си в своите бели треперещи ръце.

Дожът се насити на зрелището от скръбта, раздираща това хубаво младо момиче, което, в този час, виждаше любовта си унищожена по желание и сметката на този, пред когото се молеше. Той подзе:

— Успокойте се! Вярвам, че като сираче, си дошла да поискаш да ти доставя средства за живеене, да ти гарантирам сигурност в бъдещето; в тоя смисъл аз ти обещах да ти помогна. Ти не трябва да кажеш, че дожът е отменил думата си, младо момиче… Върни се у вас. Ти ще поговориш пак с Луиджи Гримани, когато отпъдиш безумните си мисли относно незаконнородения далеч от сърцето си, където не му е мястото. Сбогом мое хубаво и нежно цвете. Ще те видя отново.

Анунциата се поклони пред дожа и напусна кабинета му със свито сърце и разтреперани крака.

Докато Николо Стено, шамбеланът, я отвеждаше, Луиджи, който я бе проследил до вратата с един поглед, горящ от сластолюбие, почувства, че пламъкът на страстта покри с багри лицето му и промълви тихо:

— Ти трябва да бъдеш моя! Да, аз ще ти помогна!… Послушният и предан шамбелан, който те доведе при мен, ще ти го дам за съпруг. Бъди сигурна, че тогава ще има кой да се грижи за теб!

За пръв път през последните дни лицето на дожа се озари с една усмивка.

Той беше в опиянение и мислеше за красивото сираче, което, съкрушено от безутешна скръб, слизаше в този момент по мраморните стъпала на неговия палат.

Когато мина под колонадата, тя отскочи ужасена, чувайки един сподавен и сипкав глас, който, излизайки от сянката на колонадата, викаше към нея:

— Анунциата! Анунциата!

Това беше старата просякиня. Подпираща се на патерицата си, тя се приближи.

— Ха, ха, ха! — изсмя се тя. — Ти си била вече при дожа… Постъпката ти не струва нищо, Анунциата. Повярвай ми и бягай преди слънцето да е залязло и изгряло отново. Последвай съвета ми! Бягай! Бързо!… Иначе всичко е загубено.