Г. Тение
Мистериите на Венеция (16) (или Омраза и любов)

16. Мъдрия Ауромето

Недалеч от шосето, което се простира надлъж край Канал де ла Фузина, съвсем близо до колибата на старата просякиня, се намираше кръчмата „Делфино д’Оро“ (Златен Делфин), която се посещаваше изключително от моряци, просяци и други жители на този лош квартал.

Над вратата на тази къща беше изрисуван един златен делфин, което даваше името на кръчмата.

Вечер кръчмата нямаше друг указателен знак, освен осветлените прозорци на обширната зала, изпълнени с топли и вонящи изпарения, и където дъщерите на стария Фригильо изпълняваха такива неморални танци, които биха ужасили всеки моралист.

Една тъмна вечер старата Луала, която се бе завърнала от църквата Сан Марко, се приближи до оставените отворени прозорци на кръчмата.

Тя хвърли изпитателен поглед към вътрешността, където димящите лампи, забулени в гъст тютюнев дим и винени пари, осветяваха една зала изпълнена с дълги маси, пред които бяха седнали няколко моряци, чиито лица издаваха, че са способни да извършат всякакви престъпления.

Докато старата Луала се отправи, клатушкайки се, към вратата, един човек с черна мантия и голяма шапка с широки краища, мина пред нея и влезе в кръчмата.

Той се отправи веднага към една маса, поставена до единия прозорец и до която едно друго лице, облечено като него, се бе настанило пред една кана, пълна с вино.

Луала позна в тия хора двама служители от държавната инквизиция, двама полицаи, които грижливо криеха под мантията си знака за тяхната служба — една позлатена плочка във формата на слънце, в центъра на която бе фино гравиран адриатическият лъв.

Старата просякиня мина между редицата маси, без да обърне внимание на консуматорите, заети в своите разговори, водени с висок или нисък глас. Тя отиде до дъното на залата, където се намираше тезгяха, отрупан с шишета пълни с напитки с плодове и най-разнообразни чаши.

Старият Фригильо, надарен с кръгла като топка глава и надуто лице, стоеше край своята дъщеря Лорета зад тезгяха и се усмихваше блажено, тъй като работите му вървяха добре.

Лорета, облегната на един шкаф, разглеждаше с големите си живи очи консуматорите да не би някой от тях да се измъкне, без да плати.

Тя беше едро и силно момиче, което вече бе преминало цветущата си възраст, но въпреки това бе красива и бе опитна в изкуството да се харесва на хората.

Забелязвайки просякинята, Фригильо се засмя.

— Вижте, Луала се е разпуснала — каза той, смеейки се. — Става нещо с нея!

— Ха, ха, ха! — закикоти се старата, идвайки съвсем близко до тезгяха; това не е за мене Фригильо, не е за мене. То е за малкото ми съкровище! Дайте ми една кана вино от сладкото и едно парче от този сочен пъпеш; ще бъде по вкуса й, мисля.

В същото време тя извади от джоба си няколко изпросени монети, които наброи веднага с треперещите си пръсти.

— Ето виното, бабо — каза Фригильо, като напълни една малка кана с черна сладка течност. — Ще се погрижите да ми върнете каната като честна съседка… И ето ви парче пъпеш. Не е ли превъзходен, хе? Току-що го разрязах.

— Ще ви върна каната, бъдете спокойни… Моето малко съкровище ще хареса това, ха, ха, ха! — каза старицата, смеейки се със задоволство.

Тя взе грижливо с костеливите си пръсти каната и резена пъпеш и, след кратък поклон се завърна, клатушкайки се между масите и продължавайки да мърмори:

— Моето малко съкровище, моето малко съкровище!… Излизайки, нейните очи попаднаха върху двамата полиции, които с приближени глави над масите разглеждаха внимателно съседите си и разговаряха за нещо.

— Трябва да водят някой таен и нужен разговор — помисли си просякинята.

И вместо да се отправи към своето жилище на края на улицата, на няколко крачки от кръчмата, тя се приближи тихо до прозореца, край който бяха седнали двамата мъже.

Последните не можаха да я видят от тяхното място, тъй като тя се погрижи да остане прикрита в сянката на стената.

— Е, къде е отишъл глухонемият монах? — попита този от двама полицаи, които бе очаквал другия.

— Бонифацио твърди, че той не бил нито глух, нито ням, Франциско.

— Не бил ням ли?… Бонифацио често твърди денем неща, които е сънувал през нощта. Даде ли ти доказателство, за да му повярваш, Антонио?

— На кого е тази колиба? При кого е намерил убежище? — попита Франциско.

— Тя е необитавана и не зная кому принадлежи. Намира се близо до тази, в която живее старата просякиня от църквата Сан Марко.

— Луала?

— Да. Ти познаваш тази старица, също като мен… Вчера Бонифацио е погледнал предпазливо през малкия прозорец в стаята, където монахът се разхождал насам-нататък, след което бил запалил една факла. Казва, че го видял как мърда устните си, като някой, който говори самичък. Глухонемите не правят така.

— Ти имаш грешка, Антонио. Глухонемите често четат думите върху устата на хората, без да очакват звук. Защо и сами да не си мърдат устните?

— Може. Когато нощта настъпила, монахът излязъл, затворил вратата и се отправил към брега на водата, където се качил на една гондола, която намерил приготвена. Бонифацио отърчал върху един кораб, където матросите му дали една лодка, с която последвал монаха, който тръгнал по Канал де ла Гоидека по направление към остров Сан Никола.

— И там, както ми казваше, бил говорил с един негър? — попита Франциско.

— Той се отправил към колибата, гледайки на всяка крачка около себе си, и негърът дошъл насреща му, като че ли са си определили свиждане един други.

— И в този негър Бонифацио познал избягалия Горо?

— Той не е могъл да подслуша разговора им, понеже те избрали грижливо едно широко и открито място за техния разговор, който бил продължителен и, без съмнение, твърде важен.

— Защо този негодник Бонифацио не е арестувал негъра?

— Зная, че не обичаш Бонифацио, Франциско, но трябва да бъдем справедливи. Той е бил сам; имал е заповед да следи самия монах, не е можел да стори друго освен да проследи последния, като се е разделил с негъра.

— И не се ли заел по-късно с този негър?

— Същата нощ даже. Бонифацио намерил случай да повери част от наблюденията си на един карабинер, когото срещнал, когато следил монаха до неговото жилище.

— И подозрението потвърдило ли се?

— Не зная. Само чух да казват, че Бартоломео и Людовико са заминали днес по пътя за Падуа вместо него.

— Разкажи още. Вижда ли Бонифацио след като се, разделихте?

— Той дебне в съседство с колибата. Намериха го на едно удобно място, близо до водата, откъдето наблюдава слабо осветения прозорец на монаха, който не ще закъснее да сложи капюшона си върху главата и да се приготви да излезе.

— И тогава ти ще останеш с Бонифацио. Заедно ще проследите монаха и ти ще ми донесеш сведенията, които съберете.

Старата просякиня слушаше внимателно и не пропусна нито дума от тоя разговор, който се водеше на нисък глас.

Можеше да се види как блестяха очите й, което издаваше големия интерес, възбуден в нея.

— Те ще го проследят — промълви тя, без да престане да слуша с наострени уши.

— Ние го следихме до Рива де ла Карбоне. Там той влезе в една тясна, но висока къща, намираща се до Риалто — подзе Антонио.

— Във вашия разказ не сте ми споменавали за това.

— Ние току-що пристигнахме. Слушай! Ние чакахме пред тази къща цял час и се учудвахме защо монахът не се появява…

— Как?… Вие забравяте ли, че къщите на Рива де ла Карбоне, за които ми говориш, имат втори изход на малката уличка, която води към Кале Марчерия? — прекъсна го живо Франциско.

— Така е както казваш. Ние разпитвахме за къщата, за да узнаем кой живее там, понеже аз си спомням, че тя дълго време беше необитавана. Отговориха ни, че мъдрият и умен астролог Ауромето живее там, изолиран от останалия свят. Що се отнася до глухонемия монах…

— Той е избягал през втория изход — каза Франциско и стана — той ви е излъгал. Ела!

Старата просякиня се усмихна със задоволство и изчезна в сянката, преди още двамата полицаи да си платят консумацията.

— Бонифацио се е завърнал в палата — каза Антонио, излизайки от „Златния делфин“ със своя другар.

— И той очаква, че там ще повярват на един луд като него — каза Франциско разгневен. — Той е трябвало да отърчи в уличката, през която е минал монахът… Може би щеше да намери някоя следа от него.

Двамата мъже, грижливо загърнати в мантиите си, тръгнаха по направление към моста Риалто.

Като стигнаха в малката уличка, съседна на този мост, Антонио привлече другаря си в сянката на къщите и му показа една двойка, която в този момент излизаше от Кале Марчерия в малката уличка.

Дамата носеше разкошна дълга рокля от коприна с тъмен цвят. Главата си бе покрила с бял воал.

Нейният кавалер изглеждаше, че също принадлежи към висшето общество: шапката му, украсена с едно великолепно перо, и кадифената му мантия, която бе наметнал на раменете си, издаваха един член на благородничеството.

Неговите движения бяха плахи и неправилни, докато тия на неговата спътница издаваха нещо властно и заповедническо.

— Дожът — промълви Антонио. — Познах го по неговата шапка и неспокойните му движения… Знаеш ли какво казват? Че бил обхванат от Сатаната.

— Шт! Той не трябва да ни види или поне не трябва да забележи, че го наблюдаваме, отговори Франциско тихо.

— Ние сме скрити от погледите му. Неговият слуга Пепо ми довери вчера, че дожът прекарва нощите си, вървейки из коридорите и въздишайки, като че ли носи тежък товар. Пепо твърди, че Сатаната е седнал на врата на дожа и го води към неговите нощни разходки из палата.

— Мълчи, Антонио. Той минава пред нас.

— Дожесата е, която го придружава.

— Те завиват, за да влязат в тази къща.

— В името на светците!… Те не ни видяха. Те отиват при мъдрия Ауромето, за когото цяла Венеция говори.

— Ела с мен — каза Франциско със снишен глас, повличайки подир себе си другия полицай на оттатъшната страна на улицата, докато дожът и дожесата изчезнаха в тъмната сянка между тесните и високи здания.

Последните си въобразяваха, че не са видени от никого.

— Проклятие! — извика Луиджи Гримани гневно. — Мразя тъмнината. Този астролог, изглежда я обича!

— Последвай ме — прекъсна го Катерина, пристъпвайки към стълбата, която водеше към един тъмен вестибюл.

— Струва ми се, че познаваш местата…

— Видях вече веднъж алхимика, за да го предупредя за нашето посещение, — каза дожесата, изкачвайки се по стълбата.

— Въпреки това предупреждение той не ни очаква.

— Той не се съгласяваше да ни каже бъдещето — каза Катерина. — С големи мъки едва успях да склоня. Не бъди груб и присмехулен към него, за да ни открие той средството, с което ще си възвърнеш спокойствието, щастието и почестите.

Тя достигна до една врата на края на стълбата, където почука два или три пъти.

Чукането прозвуча продължително в празната къща.

Дожът застана близо до съпругата си и с нетърпение очакваше да види обитателя на къщата, който можеше да задоволи неговите желания.

Най-после, леки стъпки се приближиха. Резето от вратата бе отместено и пред дожа и дожесата се появи мъдрият Ауромето.

Той беше около седемдесетгодишен човек, с дълга брада и сиви коси, с мършаво лице. Носеше дълга и широка роба от черно кадифе, която бе пристегната на талията му с един чуден пояс, украсен с някакви кабалистични знаци.

Залата, в която алхимикът прие своите бележити посетители, бе обширна и издаваше при пръв поглед занятието на този, който я обитаваше.

Големи стъкла, в които бяха затворени препарирани животни или растения в най-чудни форми, мъртвешки глави, скелети на амфибии и други неща бяха натрупани върху множество масички покрай стените.

Върху една голяма маса се виждаха сини пламъци, върху които бяха поставени разни реторти.

Една лампа, висяща от тавана, осветяваше тази стая, в която се разнасяше някакъв странен парфюм.

Ауромето не се поклони, нито поздрави посетителите.

От своя страна дожът не счете за необходимо да отправи поглед към астролога и мина зад него, за да последва дожесата в залата, която Ауромето й бе посочил с ръка.

Дожът разгледа тази стая с видимо голямо вълнение; черепите и скелетите му напомняха за смъртта, от която той толкова се страхуваше.

Алхимикът затвори вратата докато дожесата отхвърли воала си назад.

— Вие оправдахте моето доверие — каза тя на стареца, който стоеше прав пред нея. — Капките, които ми дадохте бяха добри; те произведоха ефекта, който ми бяхте обещали…

— Мъдрият Ауромето, мой височайши съпруже, продължи тя, обръщайки се към дожа — ще ви разкрие бъдещето и ще излекува болката, която венецианските лекари не са способни да излекуват, въпреки че ви отрупват с разни лекарства.

— Започнете — заповяда дожът с мрачно и заповедническо лице. — Ще получите голямо възнаграждение. Луиджи Гримани не гледа на златото, когато се касае да заплати извършените му услуги.

— Аз не ще извърша това за награда. Не заради златото, което ми обещавате, ще ви кажа истината, — отговори мистериозният старец с важен и мистериозен глас. — Защото ако я чуете, ще забравите, че сте обещавали награда.

— Какво означават тези думи?

— Пригответе се за истината Луиджи Гримани! Истината! Не зная дали ще можете да я понесете.

— Значи вие знаете, че тази истина е твърде тежка за мен?

— Не зная още нищо, но аз познавам душата на хората.

— Може би вие се мамите по отношение на моята съвест.

— Ако вие сте готови да чуете това, което е написано на звездите, и това, което ще ви съобщя за бъдещето, последвайте ме Луиджи Гримани. Не се страхувайте и не треперете, а слушайте внимателно! Аз не разкривам на драго сърце бъдещето на хората, защото те са склонни да сметнат за мое лично дело това, което е писано на звездите. Намразват ме, ако им съобщя лошо, позорно, или ме обсипват с пари, ако им предскажа нещо хубаво. Но нека да изпълня волята ви.

Алхимикът отиде в дъното на стаята и дожът и съпругата му го последваха.

Той отвори една малка врата, зад която имаше спираловидна стълба. Той и посетителите му се изкачиха в една стая, разположена под самия покрив, където се намираше друга малка стълба за изкачване.

Този покрив се издигаше над околните къщи. Близо до центъра му бе издигната една наблюдателница във форма на купол, построена в по-голямата си част от стъкло и снабдена с едно отвърстие, достатъчно широко и високо, за да се промъкне вътре един човек.

В средата на тази кръгла стъклена стая, която се осветяваше от светлината на луната, имаше маса, снабдена с едно чудновато огледало.

Над нея бяха поставени други две подобни огледала, образуващи ъгъл.

В предната страна на кръглата стая имаше няколко фотьойла с високи гърбове.

Ауромето покани посетителите да седнат.

Дожесата се отпусна върху един от столовете, а дожът остана прав до нея, със скръстени ръце, очакващ с мрачен поглед и затаен дъх, какво ще му каже звездоброецът.

Първата „къща“ на небето, на изток, ще ти бъде отворена по-късно, започна астрологът. Ще видя най-напред в дъното на небето, в четвъртата „къща“, която е тази на родителите и сродниците.

Дожът слушаше с учудване тези мистериозни и обезпокоителни думи.

Мъдрият Ауромето нагласи огледалото върху масата по такъв начин, че да може да вижда в него част от небето, отразено от другите две.

— Това е кръвта, която ти искаш, но тя не е твоята кръв; това е желанието ти за кръвта на другите, — подзе астрологът с дълбок глас. — Ако ти искаш да оздравееш, Луиджи Гримани, успокой кръвта си и въздържи ръката си.

— Говори по-ясно. Какво искаш да кажеш за кръвта на другите?

— Не искай да узнаеш от мене повече. Въздържай ръцете си! Дръж се далече от един старец, който виждам в „къщата“ на родителите ти и който ти е много близък.

Дожесата трепна. Тя погледна дожа, който беше побледнял.

— Продължавай, мъдри Ауромето, продължавай — каза той.

— Втората небесна „къща“, тази на щастието и богатството, е открита, но третата и петата — на братята и на децата, са невидими и разрушени за тебе.

„Шестата“, тази на здравето, е забулена.

Послушай съвета ми и задръж ръката си. Погрижи се и за душата си, Луиджи Гримани; тъй като в този ъгъл, на запад, където се появява „къщата“ на брака, виждам една друга личност, изкачила се до дожесата, едно младо момиче с хубави очи и руси коси.

Тя е бледна и може да се каже, че е болна.

Виждам я пред мен в огледалото; но зад нея се крие една сянка, която те заплашва, ако твоята ръка се вдигне над младото момиче…

И сега да узнаем какво се казва за тебе в осмата „къща“, тази на смъртта!

Голямата врата се отваря!

— Говори! Готов съм да чуя.

— Години ще преминат… Във време на карнавала ще удари твоят час… Аз се отвръщам с ужас от това видение… Остави ме да си замълча! Остави ме да ти прочета хороскопа без повече подробности.

— Искам да зная всичко: първо хороскопа, а след това какво има зад голямата врата, за която говореше.

— Ти го изискваш. Нека отговорността падне върху главата ти… Влез, преди карнавала, в полунощ в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг освен тебе. Влез, носейки във всяка ръка по една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад тебе това, което те очаква в „къщата“ на твоя живот. Такъв е твоят хороскоп, с няколко думи, Луиджи Гримани. Ако ти видиш, зад тебе баща си и брат си, значи земята ще попие твоята кръв!

След късо и тягостно мълчание дожът, правейки видима големи усилия да се владее, каза:

— А сега открий ми, мъдри Ауромето, това, което ще се случи след време?

— След години, във време на карнавала, един гост ще се представи на един от твоите банкети… Отвори му всички врати на къщата си и на твоето сърце!… От това зависи твоят живот и този на твоите приятели!

— Твоите думи са една от друга по-загадъчни и по-забъркани… Остави ме да хвърля поглед върху образите, които ти виждаш зад голямата врата.

— Падни на колене пред госта чужденец! Отвори му къщата и душата си!… Ако той се отдалечи от тебе като неприятел, една ужасна река от кръв ще потече по улиците на Венеция и ще почервени белия мрамор, и трупове ще бъдат тия, които седят на фотьойлите в държавната инквизиция! Безмилостната ръка на съдбата ще достигне виновниците и в стаите на палата, където ще се скрият: пурпурната мантия не ще запази сенаторите от смъртта и карнавалът ще бъде отпразнуван върху труповете!

— Какъв кошмар ми разкривате! — извика дожът, чиито очи се бяха разширили, а по цялото му тяло преминаваха тръпки.

— Вие пожелахте да чуете истината… Аз ви я разкривам.

— Стига, стига!… Елате — каза Луиджи Гримани, обръщайки се към дожесата. — Моля ви се, изведете ме по-скоро навън от тази къща.

Катерина хвана с едната си ръка своя съпруг, а с другата отправи към алхимика поздрав за сбогуване.

— Утре ще чуете да се говори за мен и ще получите награда, — каза дожът, повеждащ дожесата към стълбата.

И той прибави твърде ниско:

— Този мъдър Ауромето знае много неща. Трябва да поговоря за него на върховния съд.