Г. Тение
Мистериите на Венеция (31) (или Омраза и любов)

31. Бертучио

Изпратената лодка от кораба да потърси корабокрушенците, които бяха попаднали на острова, не спря там, където се намираха колибата и скалите, върху които бе писано, а от друг отдалечен и още по-пуст бряг.

Отначало моряците, привлечени от пламъка, който бяха забелязали през нощта да се издига върху планината и от белия сигнал, който се развяваше на една мачта, поставена върху един от върховете на острова, се приближаваха предпазливо, страхувайки се да не заседне тежкият им кораб.

Най-сетне, когато неколцина измежду тях скочиха в една лодка и излязоха на брега, внезапно се появи един човек между скалите. Той изпущаше викове и правеше жестове с ръце…

Обзет от радост, че е настъпил часът на освобождението му, Бертучио забрави, че надписът не бе завършен още, че няколко думи липсваха от третото табло. Той имаше само една мисъл: надеждата да намери Марино Маринели.

В своето вълнение, той забрави ролята си на ням, която бе играл толкова добре и толкова дълго време. Впрочем, това изкуство за какво можеше да му послужи?

— Това е един монах — извикаха моряците учудени, съглеждайки непознатия, който носеше старо черно расо. — Това е един стар монах…

— Сам ли сте на този остров? — запитаха те Бертучио, още задъхан от тичането.

— Сам, съвсем сам — отговори той. От дълго време аз… Вземете ме със себе си. Имайте милост!

— Елате! — отговориха моряците, — качете се в лодката. Ние дойдохме само да ви намерим.

Казвайки това, те помогнаха на стареца, който се бе разтреперал от вълнение, да се качи в малката лодка.

— Не ще ли вземете нищо от вашия остров? — го запитаха те.

— Кой знае, може би да намерите някое съкровище тук, каза монахът.

— Някоя златна или сребърна мина? — запитаха иронично моряците.

— О, нищо подобно, приятели — отговори Бертучио. — Аз прекарах дълго един живот в страдания и лишения.

Когато малката лодка пристигна до стените на кораба, Бертучио с мъка се изкачи по въжената стълба на моста и бе приет от капитана.

— Вие сте били значи цял отшелник? — му каза той. — Каква съдба ви е довела на този малък остров?

— Бурята разруши кораба, с който пътувах, и вълните ме изхвърлиха на този бряг — отговори Бертучио, който не можа да се стърпи да хвърли поглед към островчето, където бе престоял толкова дълго време.

— О, колко страдах в тази самота! — извика той. — Бог да бъде благословен, че обърна погледа си към мен!

— Ако се съди по дрехите ви, вие сте монах — каза капитанът. — Къде се намира вашият манастир?

— В Асколи. Тъкмо пътувах от Джорджия за Анкона, за да се прибера в манастира си, когато един ужасен ураган ни изненада.

— Ние се връщаме във Венеция. Ще трябва да дойдете с нас. Ще се върнете в Джорджия и оттам ще предприемете ново пътешествие — каза капитанът.

— За Венеция!… — повтори Бертучио, чието лице се помрачи при мисълта, че отново ще се изложи на същите опасности. — Не можете ли да ме свалите на някое по-близко място, някъде другаде на брега?

— Това е невъзможно! — отговори капитанът. — Този кораб, който принадлежи на Тадео Моро, управителя на Сан Марко, е тежко натоварен и не може да прави отклонение от пътя си.

— На управителя ли? — попита неволно Бертучио.

— Познавате ли го?

— Не, не — отговори той. — Съжалявам само, че трябва да отида във Венеция. Но аз не мога повече да ви задължавам след като ме спасихте и освободихте!

— Какво толкова се страхувате от Венеция, монахо? — запита капитанът.

— Това е твърде дълго пътешествие за мен — отговори Бертучио. — Аз съм стар, немощен. Силите ми ме напущат.

— О, да, вие сте за оплакване! Ще ви оставя да слезете в Маламоко — каза капитанът, искрено трогнат от вида на нещастния човек. — Може би ще намерите случай да тръгнете за Анкона.

Той му даде хляб и вино, за да се подкрепи.

Пътуването мина бързо и без инциденти. Малкият остров, станал малка черна точка на хоризонта, изчезна скоро в широкото море.

Бертучио се чувстваше неспокоен. Обаче той не желаеше да издава това. Корабът принадлежеше на един от неговите смъртни врагове, на един от престъпниците!

Ако Тадео Моро дойдеше да посрещне кораба, за да поздрави капитана, по случай щастливото му завръщане, Бертучио сигурно щеше да бъде познат и безвъзвратно загубен.

Той се надяваше, обаче, да стигнат Маламоко без опасности, да напусне кораба и благополучно да избяга. Седем дни по-късно корабът достигна пред лагуните. Бертучио едва сдържаше вълнението си.

Всеки момент гондолата на управителя можеше да се появи. Понеже пристигането на кораба бе вече сигнализирано, всемогъщият магистрат можеше да дойде на борда, за да поговори с капитана.

Но последният изглежда си спомни обещанието, дадено на монаха. Когато от кулата на Маламоко сигнализираха, той се обърна към Бертучио с думите:

— Обещах ви да ви сваля тук, но ако ви е приятно, ще ви оставим на борда до града.

— Това е много, капитане. Никога не ще мога да ви се отблагодаря за спасението ми от самотата. Не искам да злоупотребявам с добрината ви. Оставете ме да сляза тук. Ще ви бъда много благодарен.

Капитанът изпълни желанието му, като каза да спуснат една лодка в морето. Един моряк бе натоварен да отведе монаха на острова, като спре, колкото е възможно по-близо до Маламоко.

— Щом пристигнете там — каза капитанът, обръщайки се към божия служител, — вие не ще бъдете далеч от пристанището. Там можете да се осведомите дали днес заминава някой параход за Анкона.

Монахът, който изказа хиляди благодарности на капитана, се чувстваше изпълнен с радост при мисълта, че почти се беше спасил.

Той скочи в лодката, поздрави екипажа, после се отдалечи към острова Сан Николо, в южната част, където се издигаше кулата на Маламоко.

Щом лодката наближи брега, пазачът на кулата, който бе съгледал двамата души, слезе на брега.

— Един специален пратеник — каза той — е тръгнал вече за палата на управителите, за да уведоми благородния Тадео Моро за пристигането на неговия горд кораб… Я гледай! — извика той внезапно — вие сте имали пасажер?

— Да, ние взехме този монах на борда си през време на пътуването ни — отговори морякът. — Той желаеше да слезе тук.

— Защо не сте останали на парахода? — попита пазачът мнимия монах — управителят не ще ви направи никаква бележка.

— Имам основания да постъпвам така, — отговори Бертучио, скачайки на земята. — Желая, ако е възможно, да замина веднага за Анкона.

— За Анкона. В този град ли живеете?

— Не, но оттам ще се завърна в манастира си.

— Предайте поздравите ми на вашия капитан — каза фаропазачът на моряка. — Кажете му, че съм уведомил управителя за неговото пристигане във Венеция. Но какво виждам аз? Не може да се лъжа. Това е гондолата на управителя, който е излязъл от града, за да посрещне идващия кораб.

Бертучио се разтрепера. Той по чудо се бе спасил от опасността при бързото си тръгване.

Морякът направи прощален знак на пазача, тласна лодката си от брега и побърза да се върне на кораба си, понеже знаеше, че управителят, обикновено, раздава всеки път пари на всички от екипажа.

— Днес не ще можете да тръгнете за Анкона — каза тогава пазачът, обръщайки се към Бертучио. — Още тази сутрин, в ранни зори, два кораба заминаха в това направление.

— И кога мислите, че ще замине друг параход?

— Не мога да ви кажа. Но вие, сигурно, ще узнаете това в кръчмата на пристанището, където се събират множество моряци след свършването на работата си.

— За коя кръчма от пристанището говорите?

— „Чайката“. Тя е най-известната от всичките — каза пазачът и се завърна към кулата си.

— Благодаря! Благодаря! — извика Бертучио, който се отправи по направление към града.

Той се надяваше, че ще бъде на сигурност в Маламоко, понеже карабинерите и шпионите на инквизицията не идваха там.

В джоба си имаше няколко монети и се надяваше скоро да намери някой кораб, който тръгва за Анкона.

През това време, Тадео Моро, управителят, бе дошъл със своята гондола до кораба, който бе хвърлил котва близо до кулата.

След като бяха разменени обичайните поздравления, управителят се качи на борда, за да приеме един рапорт за пътуването. Рапортът го задоволи напълно.

Внезапно той забеляза лодката, която се връщаше към кораба. В първия момент управителят помисли, че се касае за някаква контрабанда.

Той скри своето недоверие и попита капитана защо е пуснал лодката в морето.

— За да отнесе на брега един беден стар монах, сеньоре — отговори капитанът. — Той желаеше да го свалим на брега преди пристигането ни във Венеция, за да продължи пътя си към Анкона.

— Към Анкона? — каза управителят учуден. — Той, значи, е бил доминиканец?

— Така изглежда — отговори, офицерът. — Той носеше едно старо черно расо.

— Той значи отива в манастира в Асколи?

— Тъй вярно, сеньоре.

— Но как ще се обясни присъствието му на кораба?

— То стана по един странен начин. Забелязахме тревожни сигнали на един малък пуст и необитаем остров. Помислихме, че се касае за корабокрушение, приближихме се и спасихме този монах от неговото тъжно отшелничество.

— Каква съдба го е довела на този остров?

— Неговият кораб, казва той, претърпял корабокрушение и вече няколко месеца монахът живеел на този остров, където вълните го изхвърлили.

— Не е ли глухоням този монах? — запита Тадео Моро.

— Съвсем не — отговори капитанът, — той чува ясно и говори с леснота. Той ни разказа, че всичките му другари загинали при нещастието и само той се е спасил.

— Не искал да отиде във Венеция… Само той се спасил… принадлежи към манастира в Асколи? — мърмореше управителят между зъбите си. — Всичко това ми изглежда твърде подозрително. Той не е бил ням. Всичко това ме кара да вярвам, че този корабокрушенец не е никой друг, а пътуващият монах от Венеция, който ни избегна и който се преструваше, че не може да говори.

— Не ми се сърдете — каза капитанът, изненадан, виждайки, че управителят се разгневява. — Аз смятах, че изпълнявам един човешки дълг.

— Не, драги капитане. Защо да ви се сърдя, че сте проявили съчувствие? Това, което ме разгневи, е, че не намерих този човек на борда. Щях да му задам няколко въпроса.

— Той сигурно не е далече в острова…

— За нещастие — отговори Тадео Моро, — той е имал време да се скрие в тълпата, която се трупа на пристанището. Обаче, ще се опитам да го намеря.

Управителят поздрави капитана и моряците, обеща да им раздаде във Венеция обикновените възнаграждения и слезе в луксозната си гондола. Даде заповед на гребците да отправят гондолата към кулата на Маламоко.

Фаропазачът, виждайки да пристига могъщият магистрат, слезе да го посрещне.

Тадео Моро скочи от гондолата и, познавайки своя стар служител, му отговори със снизходителен жест.

— Пазачо, един монах е слязъл тук преди един час — каза управителят на стария човек. — Видяхте ли го?

— Видях го и говорих с него, господарю — отговори фаропазачът.

— Той към Маламоко ли се отправи?

— Да, господарю, където разчита да намери кораб, заминаващ за Анкона.

— Заминава ли някой параход днес? — попита бързо управителят.

— Не днес, господарю. Обаче, монахът отиде в кръчмата „Чайката“, където се събират да пият моряците, за да се осведоми от тях.

— Добре — каза Тадео Моро, — зная вече достатъчно.

При тия думи той поздрави пазача и се върна в гондолата си.

Разкошната ладия пое към пристанището и спря близо до Рив дела Шиавони.

През това време монахът бе обходил всичките кейове, питайки всеки кораб дали не може да вземе един пътник за Анкона. Но навсякъде му отговаряха, че преди да изминат няколко дни никой кораб не ще тръгне, понеже не е привършил товаренето си.

Бертучио след този си неуспех се завърна при настъпването на нощта в кръчмата „Чайката“, където бе попитал за първите сведения.

— Е, свети човече, намерихте ли нещо? — попита го кръчмарят, който се показваше набожен и отдаваше голямо уважение към божиите служители. Това, обаче, не пречеше на клиентите му да извършват грехове в къщата му.

Бертучио поклати отрицателно глава.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Ще трябва да чакам много дни.

— Не се безпокойте, свети човече. Вие ще намерите при мене убежище за дълго време, без да ми дължите за това нито стотинка. Вие няма какво да правите, освен да останете тук — каза кръчмарят, палейки една след друга трите лампи, които висяха на тавана. Тук ще бъдете в течение на всичко. Не е невъзможно някой кораб да тръгне утре сутринта. Възможно е да привърши довечера товаренето си. Вие не сте могли да обиколите всичките.

— Ще последвам съвета ви и ще остана в тази зала, понеже узнах, че вие ми желаете доброто.

— Как може да не се покажа добър към един преподобен доминиканец — отговори кръчмарят, поставяйки на масата на монаха малка кана с вино. — Пийте, за да се подкрепите, това е най-доброто ми вино — прибави той ниско, за да не го чуят моряците от съседните маси. — Не мога да го давам на тях, защото за една нощ ще го свършат, толкова е хубаво!

Бертучио посегна към джоба си, за да извади няколко монети.

— Не, не! Задръжте си парите, — каза кръчмарят на Бертучио, като постави ръка върху рамото му. — Парите не ще ме направят много богат. Чуйте! Ще ви донеса също една прясна и добре изпечена скумрия.

Бертучио се трогна от добрината на този човек, чужд за него, който задоволяваше нуждите му, преди да услужи на клиентите, които плащаха.

— Аз не мога да ви се отблагодаря за вашето великодушие, каза той на кръчмаря, който му донесе една превъзходна риба.

— Вие ще кажете за мене една молитва — отвърна просто последният.

В същия момент двама едри и широкоплещести моряци влязоха в кръчмата и се заоглеждаха на всички страни.

Кръчмарят бе повикан от множество маси, където клиентите очакваха с нетърпение да услужи на монаха и да дойде при тях.

Бертучио се нахвърли като изгладнял върху рибата и виното и не забеляза влизането на двама мъже. Не забеляза как те бързо изпиха виното си, промълвиха няколко думи на нисък глас, и после, веднъж намерили това, което търсят, обърнаха погледите си към него.

Кръчмата беше почти пълна. Само два стола до масата на Бертучио бяха незаети. Двамата другари, които бяха забелязали това, дойдоха да седнат на същото място. Те поздравиха монаха.

— Гледай тази скумрия колко е голяма! — каза единият и посочи с пръст печената риба. — Прясна ли е? — попита той монаха.

— И твърде прясна, и твърде вкусна — отговори Бертучио, привършвайки храненето.

— Не ще ни излезе на сметка. Как мислиш, Пиетро? — каза този, който бе запитал монаха, на своя другар, къс и дебел човек с черна брада. — Мисля, че тя ще бъде скъпа!…

— Ти мислиш все за това, Себастияно, и ние не сме сигурни дали ще вземем пари. Но дали вятърът ще бъде благоприятен — каза Пиетро, към когото Бертучио неволно повдигна очи.

— Ако той ни духа отстрани, ние не ще имаме повече нужда от нищо! — продължи той. — Хей, Жамбо. Донеси ни две риби и вино!

На монаха се струваше, че вече е виждал този, когото наричаха Пиетро, но не можеше да си спомни къде и кога.

— Ще плащаш ли за мене, Себастияно? — попита тоя със сух тон.

— Да, при условие, че ти ще ми върнеш парите, когато стигнем Анкона — отговори със смях запитаният.

Жамбо, господарят на кръчмата, донесе виното рибите, получи от Себастияно парите за тях и се върна на друга една маса. Той бе забелязал, че монахът, който в същото време бе негово протеже, бе се впуснал в разговор с двамата си сътрапезници.

Бертучио бе чул да произнасят думата Анкона и това го накара да трепне и да се изпълни с надежда.

— Ти не трябва да ме поддържаш дълго време с пари — каза Пиетро, — понеже след три дни или четири ние ще пристигнем там.

— В Анкона ли ще отидете? — попита Бертучио, който не можеше да запази спокойствие.

Пиетро направи един знак, който означаваше „да“ и забоде силно вилицата в рибата си.

— Кога тръгвате? — продължи Бертучио.

— Защо ми задавате този въпрос? — каза Пиетро, който изглеждаше в лошо настроение.

— Защото и аз желая да замина за Анкона колкото е възможно по-скоро. Аз тичах през целия ден по пристанището, без да намеря никакъв тръгващ кораб.

— Не сте намерили точно този, който заминава — каза Себастияно, смеейки се. — Винаги така се случва.

— Тоя не е можел да ни намери, — каза Пиетро на своя другар, който бе увлечен в унищожаване на вечерята, — понеже ни е търсил в пристанището, а нашият кораб е натоварен вече и сме го откарали в началото на булеварда.

— Утре сутринта, казвате вие, ще тръгнете?

— В три часа сутринта — отговори Себастияно.

— Вашият капитан ще ме приеме ли на борда? — попита Бертучио обнадежден.

— Защо не? Той често е приемал сарафи, монаси и търговци като пътници — каза Себастияно, изпивайки наведнъж виното си и канейки другаря си да направи същото.

— Къде се намира корабът ви? Вашият капитан на борда ли е? — попита Бертучио обнадежден.

— Той вече е готов за тръгване — отговори Себастияно.

— Ние дойдохме тук с голямата лодка, за да се повеселим малко, преди да тръгнем по море.

— Капитанът ни очаква, — добави Пиетро с твърд глас. — Трябва да се върнем незабавно…

— Мислите ли — каза Бертучио, — че той ще ме приеме като пасажер? Даже ако не мога да платя?

— Нашият капитан е особен човек. Много е добър. Той ще се смили над вас — отговори Себастияно, който изглеждаше в по-добро настроение от своя другар. — Елате с нас! Щом бъдете вече на борда, той не ще пожелае да ви върне и вие ще тръгнете с нас.

В този момент Жамбо, кръчмарят, обърна внимание на двамата моряци. Той не чу техния разговор, но можа да забележи радостта, която бе озарила лицето на монаха. Жамбо, обаче, позна един от тия хора. Неговият поглед не предвещаваше нищо добро. Кръчмарят желаеше да повика стария доминиканец и да му каже да се пази, но не можа да стори това, понеже от всички страни на кръчмата го викаха.

— Време е да се връщаме — каза Пиетро, ставайки. — Да си платим сметката. Трябва навреме да се върнем, ако не желаем да слушаме упреците на капитана.

— Имаш право — отговори Себастияно, също ставайки.

— Елате, свети човече!

Бертучио се поколеба.

— Ще трябва да се сбогувам с кръчмаря и да му изкажа благодарностите си — каза той.

— А, на Жамбо ли? Той в момента ще бъде по-доволен, ако не му отнемете времето — каза Себастияно, бутайки приятелски монаха през шумната тълпа моряци.

— Това ще бъде неблагодарност. Той ме нахрани по милост.

— Не се занимавай повече с този старец! — каза Пиетро грубо. — Ние не можем да останем повече тук.

Бертучио напразно подири с очи Жамбо всред гъстата навалица от консуматори, после отхвърли колебанията си и каза, че не трябва да пропуща този случай, единствен за него, за да напусне пристанището.

— Той не можа да ме види? — каза Бертучио.

— Защо му е да ви види? — Нали знае, че искате да заминете за Анкона? — каза Себастияно, заставайки до него, за да му закрие изгледа към залата с широките си рамене.

— Да, той знае желанието ми.

— Е, добре. Той знае, че ние тръгваме за Анкона. Той ще се успокои, като разбере, че сте дошли с нас.

Бертучио се поддаде на думите на Себастияно и тримата излязоха, като Пиетро вървеше напред.

Те се отправиха към пристанището, по дължината на което се виждаха тъмните очертания на големите кораби.

Полунощ скоро щеше да настъпи. Вечерната глъчка още не бе утихнала. Върху един от корабите пееше моряк. На друг кораб хората от екипажа бяха започнали една разправия с хората от съседната лодка.

— Елате! — каза тихо Себастияно. — Да не се приближаваме до мястото на караницата, защото често юмручни удари награждават зрителите.

Привлечени от шума, всички матроси бяха излезли от кръчмата и се питаха на кой кораб можеха да се бият в този час.

Жамбо, заинтригуван също от глъчката, бе хвърлил бърз поглед към масата, до която бе седнал старият монах. Но последният бе изчезнал заедно с двамата моряци.

— Свети Марко! — извика той, оставяйки бързо бутилките и каните, които държеше в ръцете си. — Това беше гондолиерът Себастияно, от палата на дожовете. Добре го познах. За какъв дявол се е довлякъл тук?

Жамбо повярва за момент, че караницата е причинена от Себастияно и другаря му.

Глъчката не преставаше… Кръчмарят отърча да подири стария монах, да го вземе под своя закрила и да го повика при себе си.

Той успя да си пробие път през навалицата, която се трупаше на вратата, но… не можа да открие никаква следа от Бертучио край пристанището.

— Може би не е излязъл — помисли си Жамбо, обаче, не можа да повярва това.

Той трябваше да пренебрегне съдбата на приятеля си, понеже консуматорите го викаха от всички ъгли на кръчмата и не му оставяха време за дирене.

В действителност, Бертучио бе доведен до една малка стълба на кея, в подножието на която бе привързана една гондола.

Нейната форма му изглеждаше чудновата и съвсем различна от тази на обикновените лодки. Обаче това не възбуди подозрение у монаха.

Пиетро скочи пръв в лодката.

— Стъпвайте внимателно — каза Себастияно на монаха, подпомагайки го да слезе.

Себастияно влезе последен в лодката, отвърза въжето, което я придържаше към брега, и я отблъсна от последния с един удар на греблото.

Никой не бе свидетел на това тръгване. Никакъв шум, никаква глъчка не се издигна над спокойните и тъжни води.

В тихата нощ двамата моряци гребяха равномерно и без да говорят.

Тъмнината пречеше на монаха да забележи накъде отива лодката. Струваше му се, че тя е тръгнала, към големия проток, а за да достигне тръгващия за Анкона кораб, трябваше да тръгне в обратна посока.

Стори му се, че разпознава малкия остров Сан Лазаро, после пред него се появиха църквите на Венеция, чиито куполи бяха осветени от луната.

Той почувствува, че студена пот го избива.

— Света Богородице! — каза тихо. — Какво е това? Ние се връщаме на Пиацета.

— Спокойно, старче — отговори Себастияно. — Ние имаме една малка работа за уреждане в палата на дожовете. Вие сигурно не се страхувате от Съвета на тримата?