Г. Тение
Мистериите на Венеция (90) (или Омраза и любов)

47. Д’Артенай

Какво правеха в това време привържениците и приятелите на Марино.

Всеки бе получил по една задача, по-малко опасна от тази на техния началник и приятел.

Всеки от тях през тази кървава пот бе поставил на карта живота си. Всеки се намираше сам на своя пост, изолиран, оставен на собствените си сили.

Марино бе дал задача на Фалие да застане до входа на залата, където обикновено стоят маскираните слуги.

Последните бяха немалко изненадани, когато видяха да пристига едно домино стафиер, понеже никой, който и да е той, нямаше право да прониква в тази зала.

Фалие премина пред тях, без да произнесе пито дума, после застана на пост пред вратата, която отделяше тази стая от страшния салон и извади сабята си от ножницата.

В този момент чу гласа на Марино да се разнася в черния салон…

— Знайте, че ще загинете като мухи — каза той с твърд глас, — ако се осмелите да мръднете от мястото си. Получил съм заповед да ви убия, ако не се подчините.

Двамата маскирани слуги размениха изненадани погледи, но нищо не казаха. Отстъпиха покорно на силата и се направиха на глухи, когато великият инквизитор отчаяно звънеше.

Те се успокояваха, мислейки, че скоро ще бъдат освободени от своето мъчително положение. Всяка нощ действително, идваха Бурони и лакеите му, а често пазачите и тъмничарите, за да докладват. Фалие не знаеше за това обстоятелство, което можеше да го постави в опасност.

А през това време, двамата мъже предчувствуваха, че някакво необикновено събитие, бунт се разиграваше в черния салон; но те не пророниха нито дума, от страх да не се изложат, ако трябваше да изменят на господарите си…

На сутринта, когато бе настъпило спокойствие в черния салон, един тъмничар се представи на вратата. Той поиска да говори ла инквизиторите.

Фалие му отговори строго, че не може да напусне поста си и че достъпът в черния салон е забранен за всекиго без изключение.

Човекът се подчини и Фалие остана още на пост до първите часове на утринта, без да приеме някакво важно съобщение.

От своя страна Оргосо бе отишъл до арсенала. Той бе снабден с една напълнена пушка и носеше със себе си големия ключ, който Марино му бе дал.

Един единствен път водеше към арсеналите — дълъг и тесен.

Голямата врата на казармите и складовете на флотата се издигаше на една точка, където бяха разположени корабостроителниците, разните магазини, жилищата на войниците. Тази врата можеше да се затваря при нужда, обаче това не беше се случвало.

Пратеникът на Маринели не срещна никого по пътя си. Спомняме си, че Оргосо, изразявайки волята на Съвета на тримата, бе предал на адмирала заповед да не пуща нито един войник да участвува в карнавала и да концентрира всичките си сили във вътрешността на арсенала.

Тъмнината беше пълна. Покритото с гъсти облаци небе не пропущаше нито един предателски лунен лъч върху заспалото поле.

Оргосо достигна без затруднения до голямата врата. В този момент се разнесоха бавно и тежко дванадесет удара на далечна камбана. Беше полунощ.

Решителният час бе настъпил, часът, когато трябваше да се реши съдбата на Марино и на приятелите му.

Без никакво предупреждение Оргосо, показващ нечовешка сила, започна да затваря двете грамадни крила на голямата врата. Последните заскърцаха върху своите скоби и това обърна вниманието на един часовой, поставен наблизо.

— Хей! — извика часовоят. — Кой сте вие и какво правите?

После, без да чака Оргосо да му отговори, човекът се завтече, за да разбере какво става.

— Нали виждате! Затварям вратата! — отговори Оргосо.

— Но кой сте вие? — попита часовоят, заинтересуван от тази мистериозна маневра.

— Сляп ли сте, че не ме познавате?

— Виждам добре, че сте стафиер, но кой ви е натоварил да затворите вратата?

— Приятелю — отговори Оргосо, — не се касае за някоя карнавална шега. Това е заповед на Висшия съвет!

При тия думи той показа на изненадания часовой големият и тежък ключ на арсенала, който само инквизиторите притежаваха.

Войникът не настоя повече. Видът на този ключ го убеди.

— Това е друго нещо! — каза човекът примирително. — Но кажете ми, какво се е случило, за да затваряте вратата на арсенала? Вие сигурно знаете!

Човекът бе любопитен, но Оргосо избягна да отговори пряко на въпроса и каза любезно:

— Никой не знае тайните на Висшия съвет, приятелю! Дадена ми е заповед и я изпълнявам! Но правите ли и вие същото, когато вашият адмирал ви даде заповед? Трябва ли той да ви казва причините?

После човекът помогна на мнимия стафиер да затвори тежката врата.

Оргосо остана на пост отвън, разхождайки се като другите часовои.

Един час бе вече изминал, когато внезапно чу да се разнасят стъпки по пустия път. Кой можеше да дойде в този късен час на нощта? Кой беше той?

Оргосо се ослуша. Някой идеше.

Можа да различи силуета на непознатия. Беше домино с жълто перо, с маска, подобна на неговата.

Оргосо се запита неспокойно дали идеше неприятел или приятел. Беше ли д’Артенай? Беше ли Фалие?

— Стой! Кой сте вие? — извика той на идващия. Черното домино, изненадано от неочаквания вик се поколеба за момент.

— А вие кой сте? С какво право ме спирате по такъв начин? Нося на адмирала бързо съобщение от великия капитан.

— Не може! Ако направите една крачка повече, ще бъдете мъртъв! — отвърна Оргосо. — Вратата е затворена по заповед на Съвета на тримата. Не се минава!

— Я гледай ти чудо! — извика полицаят, учуден от смелостта на непознатия стафиер. — Махнете се от пътя или ще повикам стражата.

Оргосо бе заплашен от опасност, ако не вземеше бързо решение.

— Ако не мълчите, ще ви убия! — викна той.

При тия думи Оргосо взе пушката и я опря до рамото си. Стафиерът, който нямаше друго оръжие, освен сабята, се отдръпна ужасен.

Той не очакваше подобно нещо понеже полицаите и офицерите им не носеха никога пушки. Само една част от войските на арсенала имаха право на това.

Нещастникът бе в едно трудно положение. От две страни го заплашваше смъртта, понеже, ако се върнеше при великия капитан, без да предаде бързата заповед, сигурно щеше да бъде осъден, даже екзекутиран. Той взе отчаяно решение. Отправи се към вратата и извика:

— Хей, отворете в името на великия капитан.

Но Оргосо не го чака да извика отново. Спусна към него и го отдалечи насила.

— Знайте, че ще ви убия като куче, ако не мълчите — повтори той.

— Отворете в името на великия…

Един изстрел се разнесе.

Оргосо бе стрелял. Шумът от гърмежа бе разбудил съседния пост, както и няколко офицери от стражата. Скоро се чуха високи гласове, даващи заповеди, и стъпки зад голямата врата.

Оргосо разбираше добре каква опасност го заплашва. Но запази присъствие на духа.

Чу един офицер да пита:

— Какво се е случило? Кой е затворил вратата?

— Един стафиер се представи от името на Съвета на тримата и затвори с ключа на инквизиторите! — отговори часовоят, който бе говорил по-рано с Оргосо.

— Какво означава този вик и този гърмеж? — попита офицерът. — Отговорете! Аз ви заповядвам!

— Заповедта е вратата да не се отваря! — отвърна Оргосо. — Стрелях срещу един бърборко, който се опита да ме нападне.

— Гръм и мълнии! Отворете вратата или ние ще прескочим! — извика офицерът.

— Сеньор, не говорете така! Ако негодувате срещу заповедта, това трябва да го направите не пред мен, а пред великите съдии, които могат да ви дадат отговор.

Тия енергични думи произведоха ефект, тъй като зад стената настъпи мълчание и Оргосо продължи спокойно карауленето си с такова спокойствие, като че ли пазеше празен склад.

Докато тия събития се разиграваха пред вратата на арсенала, д’Артенай изпълняваше не по-малко опасна мисия. Той бе натоварен да пази стоката на астролога и да се разхожда надълго и нашироко пред една маса, претрупана с празни бъчвички на няколко крачки от кулата Сан Марко, където едно голямо отделение войници стоеше денонощно, готово да опразни площада, ако се появи някое вълнение.

Обаче, никой в тази веселяща се тълпа, която се разхождаше така наблизо, не обръщаше внимание нито на него, нито на празните бъчви.

Тази нощ дежурен управител в Сан Марко беше Антонио Мемо, човекът, който се ползваше с голямо уважение.

Той се държеше настрана от членовете на синорията и осъждаше високо жестокостта и престъпленията им.

Не бе приятел нито на Тадео Моро, нито на великия капитан. Бе отказал да потопи ръцете си в кръв и не бе съучастник на великите съдии и на техните приятели Малатеста, Фоскари и Бордоне.

Ето защо Силвио Зиани, срещайки се с Антонио Мемо в залата на Сан Марко, изпита неприятно чувство. Не бе напълно сигурен дали ще бъде подкрепен от управителя. А беше дал думата си на Тадео Моро! Бе се заклел да удържи това обещание.

Затова реши първо да разговаря с управителя, преди да вземе някакво решение. Ако видеше, че последният се държи неблагосклонно към неговите намерения, възнамеряваше тогава чрез други средства да отстрани опасността, която заплашваше него и Тадео Моро.

Антонио Мемо бе човек около четиридесетгодишен, спокоен, разсъдлив, коректен и строг.

Той бе едър, добре сложен. Неговото лице, обкръжено с брада, излъчваше енергия и доброта. С една дума внушаваше уважение.

Двамата мъже се поздравиха студено.

Антонио Мемо не се изненада като видя великия капитан да пристига в подобен час.

— Имам да ви направя важно съобщение, сеньор! — каза Зиани. — Едно съобщение, което ви интересува.

Той хвана Антонио Мемо под ръка и го отведе в един малък салон, запазен за висшите офицери.

— Вие, без съмнение, сте узнали, че. Марино Маринели, незаконнороденият се намира в нашия град.

— Действително! — отговори Мемо. — Чух да се говори за това.

— Е, добре — каза Зиани. — Висшият съвет изглежда е намерил следите му. Вероятно той е влязъл във връзки с някои от нашите полицаи и ние ще го заловим тази нощ, в полунощ, в залата на Съвета.

Но Антонио Мемо запази спокойствие и не сподели ентусиазма на великия капитан.

— Върху какво основавате вашата хипотеза? — попита Антонио Мемо.

— Охо, да вървим, че сме на прав път. Решени сме да обградим палата.

— Това е чудно желание! — каза Мемо с ирония. — Вие сте сигурни, че ще заловите Марино. Но откъде знаете това точно. Помислете за последствията. Вие смятате да заловите Маринели, без да знаете къде ще го заловите! Помислете, вие не можете да заемете палата, без да смутите празника и да нарушите един от най-свещените обичаи на народа!

— Да — отвърна Зиани, притеснен от справедливата забележка на събеседника си. — Но разсъдете какви последствия, за сигурността и почивката ни ще извлечем от този лов!

— Може би отдавате на това голяма важност — добави Антонио Мемо.

— Значи ще го направим, сеньор? — запита Зиани. — Желаете ли да застанете начело на вашите войници?

Но управителят нямаше намерение да възприема плана на Зиани.

— Моля ви, умолявам ви, направете го! — замоли се Зиани. — Поемете цялата отговорност от това действие.

Антонио Мемо забеляза, че е по-добре да употреби своите полицаи за тази цел.

— Аз нямам достатъчно доверие в тях! — отговори Зиани.

— Как? Вие не ги смятате за достатъчно смели да заловят един човек, от когото всички се страхуват?

От моя страна, мога да ви призная, че не отдавам голяма важност на този Маринели.

— Значи вие отказвате да тръгнете с вашите войски? — каза Зиани, който бързаше да приключи този унизителен разговор.

— Нямам никаква причина да направя тази демонстрация, — отговори Мемо, — и, вследствие това, не мога да се съглася с вашето желание. Не забравяйте, че никога не сме смущавали обичаите на народа. Да не употребяваме въоръжена сила в този момент, когато опасността е близка и, може би, неизбежна. Да бъдем предпазливи!

— Тогава принуден съм да се обърна към адмирала, командуващ арсенала — каза Силвио Зиани, побледнял от ярост.

Той стана и двамата мъже се сбогуваха.

Зиани напусна бързо салона на Сан Марко, за да потърси сигурен пратеник.

Времето течеше. Тадео Моро още не се връщаше.

Великият капитан проявяваше все по-голямо и по-голямо безпокойство.

Първото черно домино, което забеляза, бе д’Артенай, който стоеше на стража до масата на магьосника.

Силвио Зиани, който го помисли за един от своите стафиери, пристъпи към него.

— Познавате ли ме? — го запита той полугласно.

— На вашите заповеди — отговори д’Артенай с хладнокръвие. — Вие сте великият капитан.

— Добре, тичайте тогава в арсенала и предупредете адмирала да изпрати едно отделение към палата.

— Нека Ваше Превъзходителство ме извини! — отговори д’Артенай, — но аз нямам право да напусна моя пост!

— Как — каза Зиани, учуден от този отговор, — вие отказвате да се подчините на заповедта на великия капитан?

— Аз съм тук по заповед на Съвета на тримата и не мога да напусна поста си — отговори д’Артенай със същото спокойствие.

— Вие ще платите дързостта си! — отвърна Зиани, скърцайки със зъби.

И той се впусна в тълпата да потърси друг стафиер.

Скоро можа да намери едно любезно черно домино, което обеща да отнесе неговата заповед, колкото е възможно по-скоро.

Знаем съдбата на този нещастник.

В момента, когато Силвио Зиани се готвеше да влезе в салона на Сан Марко, стана свидетел на убиването на Малатеста от Горо.

Видя нещастника да тича по протежение на колоните, викайки: „Убийства! Убиват ме“, после да слиза по стъпалата и да се спуща към тълпата.

В този момент астрологът, който го преследвате, го достигна и го прободе със сабята си.

Веднага много любопитни се събраха. Голяма тълпа се струпа около агонизиращия.

Великият капитан използва това и се отправи към кулата Сан Марко, викайки:

— Убиват сенаторите! Бунт! Войници, вземете оръжията си и опразнете площада!

Войниците, които познаваха строгостта на великия капитан, го послушаха. Те се готвеха да излязат при Зиани, когато първите от тях останаха неподвижни, спирайки устрема на другите.

Те бяха свидетели на това ужасно зрелище.

Д’Артенай, мистериозното черно домино, бе внезапно отворил сандъка, поставен на масата и извади един фитил, който се готвеше да запали.

После дръпна масата настрана и разби малките бъчвички, които не съдържаха вино, а барут.

— Назад, войници! — извика той, държащ до разчупените бъчви горящия фитил в дясната си ръка. — Нека никой не излиза от Сан Марко или цялото здание ще бъде превърнато в развалини.

Ужасените войници отстъпиха… Само Силвио Зиани остана прав навън. Той бе чул думите на д’Артенай. Разбра най-сетне, че черното домино не е никакъв стафиер, а опасен неприятел.

Гневът му бе неописуем, когато видя войниците да се отдръпват и да отстъпват под заплахите на доминото.

Ако петте бъчвички бяха възпламенени, експлозията би била страшна, непоправима. Не само целият палат би се срутил, погребвайки под развалините всичките си обитатели, но и невинните, веселящи се хора щяха да заплатят с живота си своята разходка по площада Сан Марко.

Общо мълчание от изненада и страх отговори на думите на д’Артенай.

Със заплашително държание, с горд поглед, решен да умре, той хвърли към великия капитан едно предизвикателство.

Фитилът гореше в ръката му… Бе свалил маската си, показвайки неустрашимото си лице. Още веднъж повтори ужасното си заплашване.

Великият капитан се чувстваше безпомощен и не можеше да направи нищо на този храбър човек, готов да продаде така скъпо собствения си живот. Беснееше от ярост.

Тадео Моро още не се връщаше.

Може би той бе тоя, чието тяло сенаторът бе видял лежащо на стълбата?… Може би бе предаден на полицията?… Зиани не знаеше точно какво се е случило.

Една безумна мисъл мина през ума му.

Помисли да се отърве чрез един изстрел по героя, който заплашваше да ги погребе, него, войските му и неговите приятели и съучастници…

Произнесе едно ужасно проклятие и отправи страшен поглед срещу д’Артенай, като че ли щеше да го порази с безпомощната си омраза.

В този момент мина един войник, въоръжен и с раница на гръб. Зиани скочи върху човека, изтръгна му оръжието, което бе пълно, и се прицели…

Всичко това бе сторено с изненадваща бързина. На д’Артенай не остана време да се защити.

Един гърмеж се разнесе. Вик на ужас се понесе над тълпата, ням свидетел.

Д’Артенай се строполи долу. Куршумът на Зиани бе пронизал мозъка му.

Фитилът падна от ръката му и се търколи до една от бъчвите.

Щеше ли да се възпламени барутът? Или фитилът щеше да изгасне, без да предизвика пожара и да доведе до катастрофа?

Никой не се осмели да се доближи до нещастника, който лежеше безжизнен сред локва кръв. Никой не се осмели да провери дали фитилът ще извърши или не гибелното си дело.

Внезапно един човек премина през тълпата, която се отдалечаваше на разни страни, пробивайки си път с ритници и юмруци.

Този човек бе астрологът! Но той бе загубил маската си и баретата си. Изпъкваше цялата глава на негъра на Маринели.

Безстрашен, той се отправи към бъчонките с барут, вдигна фитила, хвана го с ръка и застана в същото положение, както нещастния д’Артенай.

Силвио Зиани, смаян за момент, позна Горо.

— Това е негърът, проклетият роб на Маринели! — извика той, кипящ от ярост. Дайте ми още една пушка! Бързо, една пушка! Ще дам всичките си скъпоценности за една пушка!

Той се огледа наоколо. Но тълпата, войниците, всички бяха избягали. Беше останал сам срещу негъра. Никой не се осмеляваше да се приближи да му даде пушка, а през това време негърът зловещо се смееше.

Силвио Зиани се отправи към салона, за да повика още веднъж войниците.

Но Антонио Мемо му отговори, че не желае да вземе върху себе си отговорността за една толкова ужасна заповед.

Той отказа.

Силвио Зиани бе полудял от ярост и нетърпение.

— Една пушка! Кой ще ми даде една пушка! — извика той. — Ще дам палата си за една пушка.

Спусна се навън и затича като обезумял по площада.

Почувствува, че всичко е загубено, че нещо ужасно се е случило в палата, че трябва да мисли за спасението на собствения си живот.

Продължи да тича, да тича стремглаво. Смеси се с тълпата, която се трупаше по Каля Марчерия, премина покрай къщите като бандит, който се страхува да не го заловят и се прибра в палата си, за да се приюти от неприятелите си.

През това време негърът бе съобщил на тълпата, че цялата опасност е преминала и че управителят обещава да запази общественото спокойствие.

После той угаси с крак фитила, който гореше още на земята.

Тогава тълпата се устреми отново към палата. Посмелите се приближиха до бъчвите и мраморните стъпала, искайки да им се обясни какво се е случило и Антонио Мемо, любимецът на народа, да направи една анкета.

Горо се предложи да остане при управителя. Мемо застана начело на войниците, които оградиха палата и анкетата започна.