Г. Тение
Мистериите на Венеция (62) (или Омраза и любов)

19. Морско сражение

Венеция бе обявила открита война срещу бунтовника и пират, Марино Маринели.

Една мощна ескадра, образувана от Съвета на тримата и сената, бе тръгнала към скалистото островче, със задача да го разруши и плени краля му.

Трима души я командваха. Първият бе адмирал Мило, вещ и опитен моряк; второто място се заемаше от един смел и безмилостен човек, великия капитан Силвио Зиани; най-сетне третият бе Тадео Моро, управителят на Сан Марко.

Под заповедите на тези трима висши началници се намираха капитани на кораби, фрегати, корвети, галери и други, от които се състоеше флотът.

Между тях можеха да се разпознаят патрициите Леандро Малатеста, Даниел Фоскари, Енрико Бордено и Бартоломео Симо, чийто имена бяха издълбани върху една от плочите на Санта Рока.

Графът бе застанал на върха на фара и гледаше с най-голямо спокойствие многочислената флота, която наближаваше към островчето. Той щеше да започне борба с един почти непобедим противник.

Марино Маринели бе имал като първа грижа след завръщането си на острова да довърши бързо укрепителните работи и да се подготви както за нападение, така и за отбрана.

Той бе поверил на Фалие и Оргосо командването на флотата. Последната бе разделена на две ескадри и докато едната се намираше подслонена в пристанището, другата кръстосваше в открито море до нова заповед.

Марино бе прибавил на фара един твърде прост апарат за съобщения и бе усвоил със своите адмирали множество зрителни сигнали, които изразяваха волята му. При мъгла, на борда на Оргосо имаше пощенски гълъби, които щяха да отлетят до фара и да предадат известия на Маринели.

И двете неприятелски страни готвеха оръдията си и наблюдаваха мълчаливо. Малко по малко, с величествен ход, тежките венециански кораби се наредиха около острова, притискайки го с обръч от мачти и оръдия.

Островитяните бяха получили от Марино изрична заповед да не стрелят, преди да започне офанзивата.

Мило и Зиани смятаха първо да предприемат едно дебаркиране, но Анафесто, който ръководеше превъзходно отбраната на брега, бе осуетил всичките им опити.

След много дни и много нощи в подобно очакване, смелчаците се отчайваха, младият Манджили, един от най-верните и най-разпалени другари на Марино, помоли началника си да му позволи една смела постъпка. Искаше, въпреки всички опасности, да предприеме разузнаване сред неприятелските кораби.

Маринели, отстъпвайки на неговото настояване, се съгласи най-сетне да даде на Манджили исканото позволение, но натовари същевременно д’Артенай да го придружава.

Под прикритието на нощта, двамата безстрашни разузнавачи се качиха на една шалупа, лека за управление.

Бе полунощ, когато отблъснаха лодката си от брега и напреднаха, от вълна на вълна към тежките маси, които величествено поклащаха страните си, обкичени с оръдейни гърла.

През това време Марино очакваше с безпокойство от височината на кулата двамата храбри разузнавачи да му докладват за резултата от мисията си.

Внезапно пушечни изстрели огласиха нощта. Графът помисли, че се е завързала престрелка между войските на Анафесто и някое неприятелско отделение, опитващо се да слезе на брега. После тишината наоколо отново се възстанови и не можеше да се чуе нищо друго, освен шумът на скърцащите корабни вериги.

След един час д’Артенай се върна във фара и поиска да говори с Маринели.

Марино каза да го въведат при него и забеляза не без вълнение скръбта, която бе изписана по лицето на благородника.

— Връщам се сам — каза последният, започвайки доклада си. — Манджили е мъртъв. Той е първата жертва на войната. Чуйте разказа ми, Марино! Ние успяхме да се приближим до неприятелските кораби и да чуем заповедите, предавани от единия борд на другия, с помощта на рупори.

— Това е чудесно! — извика Маринели. — И какво можахте да узнаете?

Д’Артенай продължи разказа си:

— Ние знаем сега — каза той, — че една обща атака е решена за утре. Пристанището ще бъде бомбардирано, за да се принудят корабите, които са се подслонили там, да излязат. Една част от военната флота и транспортните кораби ще предприемат паралелни действия срещу противоположния бряг на островчето. Крепостта Сан Павел ще бъде също бомбардирана и дружините, приготвени за дебаркиране, ще предприемат масово нападение.

— Вашият доклад струва повече от цял товар злато, д’Артенай! — каза Маринели. — Ние ще можем да отблъснем сега тези нападения и ще нанесем пълно поражение на войските на Съвета.

— После — продължи д’Артенай — флотата, стоварвайки войските на земята, под прикритието на оръдията, ще започне на свой ред сражение: такъв е планът, уговорен между Силвио Зиани, адмирал Мило и управителя. Първият ще командва войските, които ще слязат, вторият ще ръководи морската битка, а третият ще остане на заден план с транспортната дивизия.

— Узнахте ли — попита Маринели — на борда на кой кораб се развява символичното знаме на Венеция, царицата на моретата, знамето, украсено с лъва на Адриатика?

— Да, на средната мачта на адмиралския кораб!

— Нашата защита ще бъде така смела — каза Маринели, — че Съветът на Венеция ще се разколебае, когато види плановете си разстроени и унищожени…

Д’Артенай поднови прекъснатия си разказ и обясни на началника си как скромната и славна експедиция бе завършила с едно непоправимо нещастие, със смъртта на Манджили.

— Ние вече бяхме обърнали лодката — каза той, — за да се приберем на брега, след като благополучно свършихме мисията си, когато близо до брега срещнахме една неприятелска лодка, хората от която измерваха с помощта на една сонда, дълбочината на водата на това място. Манджили, неспособен да задържи буйността си, напълни бързо пушката си и взе на прицел лодката. Но в същия момент офицерът, командващ групата шпиони, предугади жеста на моя другар и също стреля. Двата куршума се кръстосаха по пътя. Манджили, улучен в сърцето, се строполи назад и тялото му изчезна във водите… Крайбрежните часови, привлечени от гърмежите, дотърчаха в този момент и обърнаха в бягство неприятелската лодка. Така аз можах да сляза на брега в пълна сигурност.

— Венецианците всички са синове на морето — отговори Марино — Манджили е намерил най-достойния гроб за него. Нека Бог прибере душата на този верен другар. Той ще бъде отмъстен; неговите убийци ще изкупят престъплението със собствената си кръв. Тичайте в крепостите д’Артенай. След един час ще се съмне и ще настъпи решителният ден за нашата кауза. Идете и отнесете на Фалие заповедта да не напуща пристанището със своите галери, преди да отида при него. Искам да поема лично ръководството на сражението.

Маринели имаше неизменна вяра, може би преувеличена, в успеха. Д’Артенай сподели съмненията си, припомни му, че сражението, в което се хвърляше с наведена глава, е неравно и с тежки последици. Посъветва го да действа задружно с Оргосо…

— Ние ще бъдем победители без Оргосо — прекъсна го Маринели. — Побързайте да отнесете заповедите, които ви дадох!

Прокълнатият незаконнороден, въвлечен в калта от тираните на Венеция, се чувстваше възпламенен от един нов огън — огъня на отмъщението. Най-сетне той щеше да възстанови пред очите на народа, когото толкова обичаше и от когото бе обичан, своя престиж, взимайки победата.

Няколко минути още Марино остана замислен на кулата си, с очи, залутани в тъмните води. Струваше му се, че вижда своя хубав сън да се осъществява малко по малко и да се приближава до края, където триумфът на доброто и красивото щеше да възтържествува над развалата и деспотизма.

Внезапно той се отърси, помисли отново за предстоящата опасност и прекъсна съзерцанието си, за да поеме поста си на главнокомандващ.

Той накара да подготвят светлинните сигнали и съобщи на Оргосо заповедта, която бе предал на д’Артенай.

После слезе по стълбата на кулата и отиде в църквата на острова, която се издигаше на малко разстояние от фара.

Последната бе подредена с простота, вкус и благоприличие. Маринели бе избягнал всякакъв лукс и всеки предмет, който би могъл да възбуди човешката алчност.

Камбаната, която всяка неделя звънеше, за да призовава вярващите за молитва, бе същият водолазен звънец, който бе послужил някога на Маринели, за да изтръгне от дъното на морето съкровищата на Мадреселва. Старият леяр Верди го бе преобразил и нагодил за свещената му цел.

Марино влезе в сградата, празна от богомолци, приближи се до олтара, коленичи и започна да се моли с усърдие. Превъзнесе душата си към Бога с искреност, с топлината на една благородна душа, чието минало не бе друго, освен милосърдие, доброта, великодушие и чието бъдеще беше цял идеал.

Помисли за Анунциата, която обичаше за своя баща, окования дож, може би вече мъртъв.

Той стана и напусна църквата с по-закрепнала душа. Зората откри пред очите на Маринели картината на неговото дело — на стратегия и изобретателност.

Всеки бе на поста си: артилеристите при батареите на брега и крепостите, също както и пехотинците, натоварени да защитават окопите и артериите на острова.

Фалие даде на екипажите на корабите си последните нареждания, а д’Артенай, който ръководеше отбраната на пристанището, бе заповядал на артилеристите да запалят фитилите и да бъдат готови да открият огън.

В момента, когато слънцето вече издигнало се озари морето и острова с блестяща светлина, върху покрива на двореца на Маринели се развя бялото знаме с оръжията на Гриманите.

В същия момент, като че ли издигането на това знаме бе възбудило омразата у неприятеля. Множество оръжейни гърмежи, дадени от венецианската ескадра, разтърсиха въздуха.

Адмирал Мило бе дал заповед пристанището да бъде единствения прицел за артилерията. Една истинска градушка от гранати се изсипа върху острова, който се затресе.

Д’Артенай се противопостави енергично и отправи своята стрелба с точност и сигурност срещу неприятелите. Действително, венецианците бяха започнали обща бомбардировка на пристанището, без да имат точно определена цел. Островитяните, напротив, желаеха да пестят мунициите си, стремяха се стрелбата им да бъде точна и успяваха.

Силвио Зиани бе твърде учуден, че не вижда защитнически войски на другия край на Санта Рока. Той повярва, че това е една тактическа грешка от страна на Маринели и си въобрази, че последният е пренебрегнал защитата на крепостта Сан Павел, за да удържи атаката на пристанището. Той реши да направи опит да дебаркира войските си на този бряг.

Ако той успееше да стовари на острова петте хиляди войници от арсенала, които пренасяше флотата, островитяните бяха загубени.

Силвио Зиани не предполагаше за хитростта на неприятелите си. Екипажите на корабите получиха заповед да спуснат в морето десет големи шалупи, където да се настанят много войници.

Едва последните се бяха доближили до брега, когато видяха малки облаци дим да се издигат от скалите, които имаха преди това пуст вид.

Една градушка се изсипа върху тях, разстройвайки редовете им, пробивайки лодките. Анафесто бе нагласил една двойна атака, която бе чудесно изпълнена.

Той бе заповядал на своите артилеристи да отправят стрелбата си срещу транспортните кораби, а в същото време, последван от своите леки войски, излезе иззад скалите, където се бяха скрили и откри убийствен огън срещу войниците от лодките.

Войниците от арсенала, изплашени от това нападение, се разколебаха, оставиха лодките се на волята на вълните и се опитаха да се върнат на корабите си.

За съжаление атаката на Анафесто, макар и сръчно подготвена, бе прибързана. Нетърпеливият благородник трябваше да сдържи своята буйност и да почака войниците на Зиани да се приближат до брега. Венецианската армия тогава щеше да бъде напълно разстроена и унищожена.

Тежките транспортни кораби, твърде засегнати от гранатите на Анафесто, напразно се опитваха да си отмъстят, противопоставяйки цялата си артилерия. Техните снаряди се разбиваха в естествените укрепления на острова, без да причинят някаква вреда.

А какво бе станало през това време с граф Санта Рока?

При започването на артилерийското сражение, Марино бе отишъл в пристанището, за да поеме ръководството на морското сражение.

Вече няколко кораба бяха тежко повредени, макар и да не бяха извадени от строя.

Пристигането на Маринели бе посрещнато с възторжени викове и всички почувстваха прилив на нови сили при вида на скъпия си началник.

Граф Санта Рока бе поставил на главата си черна шапка, украсена с бели пера. Косата му падаше назад в гъсти къдри грациозно върху широката му яка, украсена със скъпи бродерии. В очите му блестеше голяма енергия, висок дух и една бързина от чудесни решения. Мустаците му, черни и поставени с ред, оставяха да се виждат напълно устните му с фини черти. Държеше в дясната си ръка брадва за нападение на кораба, чието острие блестеше на слънцето, докато с лявата сочеше неприятелските кораби, които трябваше да бъдат нападнати и победени въпреки техния брой.

Той носеше дреха от черно кадифе. Един великолепен пояс, бродиран с котвички и коронки от злато, придържаше сабята му към кръста, а около бедрата му се развяваше комендантският жълт ешарп, бродиран също със злато.

Изражението на лицето му, както обикновено, бе озарено от смелост и неукротима буйност, които го правеха идол на тълпите.

По негова заповед въжетата, които придържаха корабите в пристанището, бяха бързо отвързани и тридесет кораба на краля на острова, тридесет тежки и здрави кораба, излязоха величествено от залива, който им служеше за убежище.

Адмирал Мило разположи своята ескадра в полукръг, като че ли искаше да обгради неприятелската флота, която се приближаваше.

От благоразумие Маринели заповяда на капитаните си да държат корабите си на известно разстояние един от друг, за да разпръснат вниманието на неприятеля и да направят нападението по-успешно.

Адмиралският кораб на Маринели застана в средата на ескадрата, за да може началникът по-добре да упражнява командването. Няколко галери получиха заповед да симулират едно бягство към открито море, после да се върнат веднага, за да нападнат странично последните кораби от флотата на Мило.

Ужасното сражение започна. Свиренето на куршумите и ехтежът на гранатите се сливаха с грохота на строшените мачти, виковете и риданията на ранените или умиращите…

На остров Санта Рока д’Артенай бе спрял стрелбата на своята артилерия и очакваше със загриженост изхода от тази страшна битка.

Тогава си спомни за съвета, който бе дал на Маринели… Защо последният бе отказал да го послуша? Защо бе пренебрегнал помощта на Оргосо с неговите тридесет кораба?

Шест от корабите на Мило вече бяха вън от строя. Но неговата ескадра бе още силна с петдесет фрегати и галери, които заплашваха да смажат ескадрата на Маринели, която се състоеше от двадесет и девет единици. Другарите и войниците на Маринели проявяваха свръхчовешка храброст и ловкост. Тяхната стрелба, направлявана с много хладнокръвие, носеше смърт и разрушения върху венецианските галери.

Вече даже изглеждаше, че победата ще се усмихне на храбрите островитяни. Маринели реши да използва нерешителността, която парализираше неприятелите му, за да заповяда вкопчването на корабите с куки и битката тяло срещу тяло. Всеки кораб се приближи до неприятелския, който бе срещу него, куките бяха хвърлени… екипажите от корабите на Санта Рока се нахвърляха срещу венецианските кораби като срещу плаващи крепости. Морското сражение се преобърна внезапно в сухоземна битка.

Заповедите на Маринели, прогласени от борд на борд с помощта на рупори, бяха изпълнени от храбрите моряци точно и с проявяване на голяма неустрашимост.

Сред трясъка на оръдията и ударите на сабите и брадвите, юнашкият елит, от който се състоеше екипажът на адмиралската галера на Санта Рока, се прехвърли, воден от своя герой върху моста на венецианския адмиралски кораб.

Кръвта на нещастните жертви на тази борба, братоубийствена и болезнена за Марино, падаха във водите и ги обагряха с кръвта си, като скоро потъваха в дълбочините.

Вече неприятелят отслабваше, Маринели излизаше почти победител в тази гигантска и неравна борба, когато внезапно едно ужасно известие бе донесено на графа.

Силвио Зиани и Тадео Моро се приближаваха към театъра на сражението с транспортните кораби и единиците от резервите. Те идеха да спасят адмирал Мило от сигурно поражение и да поставят флотата на Санта Рока в критично положение.

Втората венецианска ескадра, съставена от тежки кораби, напредваше, описвайки величествена дъга. Изглеждаше, че тя се старае да остане извън обсега на оръдията на д’Артенай, чиято точна и поразителна стрелба им бе нанесла вече непоправими щети.

Тадео Моро и Силвио Зиани се въздържаха да открият огън срещу корабите на Маринели от страх да не внесат смърт сред екипажа на Мило. Техните кораби се готвеха да се наредят между тия от първата ескадра и да вземат участие в палубната битка, започната от флотата на Санта Рока.

Маринели разбра каква гибел очакваше неговата малка храбра армия. Ако Тадео Моро и Зиани присъединят усилията си към тия на Мило и успееха да го обкръжат, близкото поражение над венецианците тогава щеше да се превърне в тяхна блестяща победа. Санта Рока и неговите защитници щяха да бъдат принудени да се предадат на своите палачи, от които щяха да понесат най-ужасни мъки.

Марино реши да извърши бърза маневра. На всички галери на Санта Рока бе предадена заповедта моряците да се върнат на бордовете си и да бъдат откачени всички куки, които ги свързват с неприятелските кораби.

Моряците, изненадани от подобно решение, проявиха недоумение, но изпълниха веднага заповедта на своя уважаван началник.

Всички галери разпънаха платната си и се отправиха към пристанището на Санта Рока, закриляни от батареите на д’Артенай. Френският благородник бе открил адски огън срещу неприятелската ескадра, прикривайки така оттеглянето на Маринели.

Обаче венецианците смятаха това оттегляне за поражение и се помислиха за победители. Триумфални викове се разнесоха от неприятелската ескадра, докато флотата на Санта Рока се прибираше в своето пристанище.