Г. Тение
Мистериите на Венеция (82) (или Омраза и любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Mystères de Venise (ou Marino Marinelli, le batard du doge), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция (том II)
Boman (2009)
Корекция (том I)
Mummu (2009)

Издание:

Александър Дюма. Мистериите на Венеция, или Омраза и любов

Роман в два тома

Художници: Димитър Христозов, Стефан Владков

Книгоиздателско сдружение „АЛ“ („Роял — 77“, „Компас — ЛЛ“), Варна, 1992

История

  1. — Добавяне

39. Старият войник

В една от жалките колиби с ниски тавани, които се издигаха до венецианския арсенал, се водеше следният разговор.

— Защо се държиш така? Какво те интересува тебе! — каза Джероламо, старец на около шестдесет години, на своята жена Бенета, която бе възрастна почти колкото него.

Но старицата не се разсърди.

— Как! Джероламо — извика тя, — ти се осмеляваш да ме питаш за причината на… Е, добре, аз те питам не те ли е срам, на твоята възраст да вършиш подобни неща?

— Какво искаш да кажеш?

— Отговори ми, зная, че имам право. Винаги е било опасно да се доверявам на такъв стар развратник като тебе.

Старият човек, който бе облечен в униформата на войниците от арсенала и носеше заздравял белег на лицето, изглеждаше свикнал на такива бурни нападки и препоръча спокойствие на жена си.

— Какво означава това? — подзе тя, изправяйки се. — Ние имаме едно време едно дете и още ще ти бъдат много. Каква идея те е обхванала да доведеш друго дете? Да не си въобразяваш, че ще се запретна да храня децата на другите? Ние едва имаме от какво да живеем, едва имаме парче хляб и ето ти ми мъкнеш едно хлапе! О, аз не съм глупава, както мислиш. Разбирам, каква е работата… Това хлапе не ти е чуждо! Възрастта не ти пречи да вършиш винаги лудории! Не зная, какво ме спира, че не изгоня това ненужно създание от дома си.

— Чудовище! — произнесе старият човек, когото думите на жена му отчайваха все повече и повече. — Остави ме да кажа поне една дума!

— Не искам да те слушам, — прекъсна го, Бенета. — Не желая повече да слушам лъжите ти!

Старецът затрепери от гняв.

— Мълчи — викна той, — или ще се забравя…

При тия думи той произнесе едно страшно проклятие и удари с юмрук по масата.

— Ах, да, познаваме ги, ние мъжете, — каза Бенета. — Когато искат да накарат жените си да млъкнат, те ги малтретират. Отговори ми, прочее! Нямам ли право да говоря така? Защо не си оставил това дете при майка му? Ти не ми отговаряш. Ти не се осмеляваш да кажеш, откъде си го взел. Ти предпочиташ да отговориш: Мълчи, или ще те набия!

Бедният Джероламо не можеше да обуздае жена си.

— Мисля, че до днес не съм постъпвал така с теб — каза той ниско… — Бил ли съм те някога? Отговори! — викна той с висок глас.

— Защо ме заплашваш? Аз съм една пречка, един товар за тебе. Ти сигурно си намерил някоя съмнителна сеньора, по-хубава и по-млада от мене, старата жена. Ах, сигурно тази втората те е напуснала на свой ред и ти е оставила за спомен едно дете! Хайде, изгони това същество. Кръвта ми се качва в главата, когато виждам един стар мъж като тебе да се забравя така и…

После Бенета започна да плаче и да въздиша. Изморена от своя гневен изблик, бе изпаднала в дълбоко униние.

Джероламо нямаше сили да понесе повече. Той се отправи към вратата, хвърли меланхоличен поглед към водата и привързаните към кея кораби и излезе.

— Почваме да се срамувам от себе си — измърмори той, — че позволявам да говорят подобни безочливости.

Бенета, горделива и отмъстителна, плачеше повече от ярост, отколкото от хитрост. Тя си бе въобразила, че нейният мъж ще й поиска покорно прошка и ще й признае престъплението, в което го упрекваше; но тя се бе измамила. Джероламо се показа безразличен.

Тя отърча след него.

— Какво значи това? — викна тя. — Ти ми оставаш детето и тръгваш!

При тия думи, произнесени непредпазливо на прага на вратата, той се обърна внезапно.

— Моля ти се! — каза той, — млъкни! Вярваш ли, че войниците, които живеят в съседните къщи, не чуват думите ти? Каква нужда има да ми правиш още сцени?

— Как така да нямам право! — викна Бенета, разгневявайки се повече. — Зная, че другите жени не постъпват така, но те нямат мъже като мене!

Джероламо пазеше спокойствие. Той се върна вкъщи и се опита да разкаже на жена си историята за детето.

— Ти имаше време да съчиниш някой дълъг разказ и мислиш да ме заблудиш!

— Мизерно същество, защо клеветиш? Запитай Антонио и Даниел; те ще потвърдят моите думи. Остави само да ти обясня, как…

— Едно дете е попаднало случайно в ръцете ти! — добави тя с подигравателен тон. Предполагаш ли, че ще бъда толкова наивна да повярвам, че децата растат по оградите и хората ги берат на минаване.

Най-сетне кавгата поутихна и бедният Джероламо можа да обясни.

— Улавяла ли си ме някога в лъжа преди да напуснем Венеция — каза той със спокоен тон.

— Но как така изведнъж ще ми донесеш това дете.

— Е, добре, Бенета, това бедно дете ми е също така чуждо като на тебе. Аз просто извърших едно самарянско дело, вземайки го под мое покровителство.

— Бах! Дрънканици е всичко това! — подзе старата бъбрица. — Ти си бил принуден да вземеш това дете, когато си слязъл, и сега се опитваш да ме заблудиш, че си го хранил и си се грижил за него през време на експедицията! Започваш лошо, това мога да ти кажа!

Старата жена крещеше така силно, че заспалото дете се събуди. Джероламо се приближи до леглото, където малкото същество бе поставено, покрито с една стара покривка и го взе нежно на ръце.

— Ела, мой малък Санцио, ела, мое дете; остави да те взема в ръцете си. Аз не ще те хвърля никога, макар тя да ми прави денем и нощем сцени заради тебе. Изпитвам състрадание към своето нещастие, бедно бебе.

Внезапно старата Бенета, като убодена от тия думи на Джероламо, се пошегува, виждайки го да взема детето в ръцете си и да го люлее като майка.

— Старите войници изглеждат добри бавачки — каза тя.

После му изтръгна малкото от ръцете и започна да го бави грижливо.

— Ела с мене, бедно хлапенце — каза тя, — ела, ти нямаш нито баща, нито майка. Те се срамуват да те признаят.

— То е сигурно сираче, понеже всички колонисти са загинали — добави старият войник. — Ах, какво ужасно зрелище! Припомням си целия ужас на нощта, когато бе извършена атаката. Каква ужасна бърканица! Но малцина заминали с радостно настроение паднаха мъртви. Мога да твърдя, че повече от две хиляди души загинаха тази нощ. Привържениците на Маринели оказаха на нашата атака отчаяна съпротива. Ах, ако незаконнороденият беше на своя остров, той сам би застанал начело на хората си и ние никога не бихме могли да превземем острова!

— Защо ми разказваш това? — каза Бенета изненадана.

Но Джероламо продължи своя разказ, без да обърне никакво внимание на въпроса на жена си.

— Когато ние направихме пробив в защитата на острова, отправихме се към палата. Какъв великолепен стил, каква чудесна постройка! Когато пристигнахме с моето отделение, голям брой от нашите войници бяха вече пребродили всички вестибюли и стаите на горния етаж. Внезапно, когато излязох от палата, забелязах един млад войник, който държеше това дете в ръцете си и се забавляваше да го подхвърля като топка във въздуха. О, небе! Аз не бях обладан от болезнена чувствителност, но когато видях да хваща детето за малките му крачка и да го подхвърля във въздуха, обхвана ме гняв, спуснах се върху този безсърдечен човек, изтръгнах му скъпоценната играчка и го блъснах на земята. Когато той искаше да си отмъсти и да ме нападне, Антонио и Даниел ми дойдоха на помощ и респектираха негодника, докато аз отнесох пеленачето навън.

По това време обсадените развиваха една смела дейност и ние трябваше да се отдалечим от палата! През това второ сражение скрих детето в един храсталак. Призори, когато настъпи спокойствие, аз потърсих малкия и го взех със себе си на галерата, където го криех грижливо в своята кабина. Антонио и Даниел се грижиха за него. Малкото му телце още бе покрито с болезнени белези от бруталността, на която го бе подложил войникът. Ах, страшно бе наказан, безсърдечникът. Намерихме го всред много мъртви, в момента на погребението. И така, бебето закрепна малко по-малко и скоро ми протегна ръчичките си, като че ли познаваше своя благодетел. Ние му дадохме името Санцио. Най-сетне пристигнахме във Венеция, където го доведох у нас, на сигурно място.

— Ти разказваш, но аз още не мога да разбера, от къде е дошло това дете — каза Бенета с твърд глас.

Какво можеше да знае бедният Джероламо?

— Никой — каза той, — не е видял, къде го е намерил войникът. Ах, негодникът, ако аз не бях дошъл, той би го убил.

— Ти трябваше веднага да му дадеш заслуженото наказание, каза тя. — Каква подлост да се отнасят така с едно невинно създание.

После тя се обърна към детето, което плачеше.

— Успокой се, Санцио, мое скъпо дете, не плачи!… Аз, обаче ще разпитам по-подробно Антонио и Даниел — добави тя с по-спокоен глас.

— Добре, направи го — каза Джероламо — и твоите подозрения ще изчезнат! Ето, те са до оръжейния склад, където чистят оръжията си. Детето ни е еднакво чуждо и на единия, и на другия; желая да го осиновим. Спасих го от смъртта и ще му дам подслон в нашето огнище, което е тъжно и не се развеселява от детски смях.

— Ах, хубавото бебе — каза Бенета, милвайки малкото създание. — Истинска ангелска главичка. Погледни сините му очички, русите косички. Никога не съм виждала такова хубаво дете.

Старата Бенета се бе омилостивила. Тя обикна много малкия Санцио.

Джероламо скришом се усмихна, констатирайки промяната, която бе станала в държането на жена му.

Старецът мечтаеше за близкия момент, когато малкият Санцио весело щеше да пълзи из бедната къщица и да радва сърцата на приемните му родители.

Обаче, Бенета още не вярваше на думите на своя съпруг. Нейното недоверие ту намаляваше, ту се увеличаваше.

Тя заразпитва Даниел и Антонио. Обаче, предпочете да ги разпита поотделно в различните моменти. Желаеше да намери противоречията в разказа им. Обаче, въпреки всичките си хитрувания, тя не се добра до някакъв резултат. Разказа на Даниел и Антонио съвпадаше точка по точка с тоя на Джероламо.

Но тя още не бе задоволена. Предполагаше, че тримата мъже са се наговорили да я измамят.

Обаче, малко по-малко нежността прогони подозренията и тя започна да вярва, че наистина Джероламо бе извършил едно самарянско дело и Санцио й стана много скъп. Тя го считаше вече за свое собствено дете и се отнасяше към него с големи грижи. Често двамата старци се лишаваха от необходими неща, за да не липсва нещо на малкия. Двамата съпрузи бяха бедни, твърде бедни, но тяхното хранениче имаше всичко.

Затрогващо бе да видиш този дебел човек с набръчкано лице и побеляла коса, взел детето в ръце, да го приспива и да го целува като майка. Той бе забравил ужаса на битките, тия кръвопролитни битки, които притъпяваха всяко чувство и превръщаха човека в машина за убиване. Детето му припомняше неговото детинство.

Скоро малкото започна да бръщолеви и да пълзи из стаята.

Бенета се бе погрижила щото това момче, което бе кръстено с името Санцио, да остане техен законен син.

От време на време, Даниел и Антонио, двамата стари другари на Джероламо, идваха да видят тайнственото момченце. Те се забавляваха и играеха с него, като големи деца. Скоро всички войници от арсенала го познаваха и тогава Бенета се оплакваше, че Санцио обича повече чужденците, а забравя понякога приемните си родители…

Изминаха много дни. Всичко си вървеше в ред, докато изведнъж едно събитие направи голяма промяна в къщата на стария войник.

Дотогава момченцето изглеждаше, че бе станало за къщицата ангел на щастие. Но всичко внезапно се промени…