Г. Тение
Мистериите на Венеция (18) (или Омраза и любов)

18. Мостът на въздишките

— Какво ви каза сарафът, чиято маса е на ъгъла на Кале Марчериа? — запита главният инквизитор двамата карабинери Франциско и Антонио, които седяха прави пред Съда на тримата в голямата му стая, тапицирана в черно. — От неговото място той добре е виждал уличката, за която говорите.

— Евреинът, когото познавам от детинството си — отговори Франциско, — ни увери, че не е виждал никакъв монах, макар да е наблюдавал уличката.

— Монахът, когото наричат глухоням, не е излизал от къщата през втория изход — потвърди Антонио.

— Казвате, че алхимикът Ауромето обитава в тази къща?

— Той е сам. В тази къща не живее друго лице.

— Сега изложете ни резултата от днешните ваши наблюдения, тъй като вчера не сте пожелали да безпокоите астролога с въпросите си.

— Само поради това, че дожът беше при него, велики и всемогъщи инквизиторе — произнесе Франциско.

— Съветът е уведомен за това посещение. Направете вашия доклад.

— Днес при свечеряване, когато Бонифацио бе получил друга емисия, отидох заедно с Антонио на канала де ла Фузина, за да наблюдаваме къщата, в която глухонемият монах обикновено влизаше. Нашата надежда, че ще го срещнем, се оправда, но тъй като имахме заповед да го следим и да не го арестуваме, ние се задоволихме да очакваме, без да се покажем, ако той излезе от къщата. Той не можеше да ни забележи, понеже тъмнината беше пълна.

— Значи монахът остава само денем в къщичката в този отдалечен квартал? — попита един от другите инквизитори.

— Той обикновено я напуща, когато се свечери — отговори Антонио.

Франциско продължи:

— След като той тръгна по улицата, престорих се на чужденец, заблудил се в лабиринта от тесни улички, и го запитах, може ли да ми посочи кръчмата „Златният делфин“, надявайки се, ако не е ням, изненадан от този внезапен въпрос, че ще изтръгна от него някакъв отговор.

Но монахът се спря, погледна ме учудено и изпитателно и ми направи знак, че не може да чува нито да говори.

Бях съвсем близо до него и се потрудих да разгледам чертите му. Но неговата черна качулка бе така поставена на челото му, че можеха да се видят само големите му очи и гъстата дълга черна брада. Неговите бузи изглеждаха бледи и мъртви.

— И той продължи пътя си… към коя страна?

— Когато той се отдалечи достатъчно, за да не може да ни види и чуе, ние го последвахме. Отиваше към моста Реалто.

Не го изпуснахме изпод очи.

Когато достигнахме до по-оживените улици, можехме да го следим по-отблизо.

Тогава се разделихме. Антонио изтърча в уличката през една напречна улица, за да наблюдава втория вход на въпросната къща, а аз останах зад монаха.

Видях и как влезе в къщата и как изчезна всред тъмнината, която царуваше в нея.

— Не сте ли се излъгали, Франциско? — запита главният инквизитор с твърд тон. — Добре ли видяхте, че това е къщата, в която живее този чуден алхимик, който напусна преди години Венеция и бе ходил в Египет?

— Не е възможна никаква грешка, велики и всемогъщи инквизиторе. Заклевам ви се, благородни и височайши сеньори, във всичко, което ми е свято, немият монах изчезна в къщата на магьосника Ауромето.

— Продължавай! Последва ли го?…

— Проникнах във вестибюла на къщата. Не видях никаква следа от монаха и вярвайки, че той не може да се скрие, помислих, че е излязъл от другата врата. Намерих там Антонио и го запитах живо, с нисък глас, видял ли е монаха. Той ми отговори отрицателно.

— Никой не мина край мене — потвърди Антонио. — Нито някоя сянка, нито плъх можеше да се промъкне през изхода незабелязано, понеже бях до самата врата.

— Това е чудно! — промълвиха двамата инквизитори.

— В такъв случай монахът трябваше да е останал още в къщата. Ние наблюдавахме двата изхода в течение на цял час; никой не влезе нито излезе. Тогава решихме да претърсим къщата и да разпитаме магьосника Ауромето. Ние предвиждахме, че монахът е при него и решихме да арестуваме последния, тъй като вие бихте ни дали пълна свобода в случай на нужда, благородни и височайши сеньори.

— Ти ни беше казал, че общият вид на монаха те е накарал да вярваш, че това е Бертучио — каза главният инквизитор. Какво мислиш сега?

— Лицето му не прилича на това на Бертучио, още повече, че аз отблизо го разгледах.

Обаче ние счетохме, че нашата длъжност е да доведем монаха тук, за да го разпитате вие самите.

Ние запалихме една малка тайна лампичка и се изкачихме на стълбата.

Докато Антонио остана пред двете врати върху първата площадка на стълбата, аз се изкачих по-високо и разгледах всички стаи, които бяха отворени. В тях не намерих нито следа от монаха.

Значи той трябваше да бъде в затворените стаи, заемани от магьосника, тъй като не бе напуснал къщата.

Антонио почука на една от вратите с желязната хлопка, окачена на нея. Вратата се отвори при втория удар.

Пред нас се яви магьосникът Ауромето в една широка черна роба, която покриваше цялото му тяло.

Той ни изгледа с важен поглед.

Виждаше се по лицето му, чиято дълга сива брада стигаше до гърдите, че е твърде разгневен.

Той ни запита сухо какво желаем, докато ние надзъртахме в дългата и висока зала, в която се намираха чудновати и мистериозни предмети.

Ние му заявихме, че търсим немия монах. Той ни отговори енергично и кратко, че не познава никакъв монах.

— Размислете, мъдри Ауромето. Не е възможна грешка. Ние видяхме монаха да влиза в тази къща и не сме го виждали да излиза.

Разгледах внимателно лицето му и забелязах, че потрепера и леко промени цвета си. Но веднага си възвърна спокойствието и отговори:

— Никой не е идвал при мене. Не съм виждал монаха, за когото говорите. Разгледайте къщата горе.

— Ние вече го направихме — отговорих аз. — Можете да ни кажете истината без страх. Къде сте скрили монаха?

Червенина от гняв огря лицето му.

— Оставете ме спокоен — извика той. — Няма никакъв монах тук. Претърсете и тая стая, ако желаете!

Ние не чакахме втора покана. Веднага се заехме грижливо да разгледаме стаята и не оставихме нито един ъгъл непретърсен, чукайки по стените, отваряйки стенните шкафове и чекмеджетата, поглеждайки зад тапетите и в отворите на прозорците.

Но никаква следа не намерихме от немия монах.

Ние вече щяхме да излезем от стаите, обитавани от астролога, без да открием нещо и учудвайки се на това мистериозно изчезване, когато внезапно ми хрумна идеята да разгледам камината на голямата стая.

Аз се върнах бързо и изненадах върху лицето на гадателя на звездите усмивката на един човек, щастлив, че ни е измамил.

— И какво намерихте в камината?

— Черната качулка на монаха… Но от самия него нито следа! Ауромето бе можал да направи да изчезне човекът, бе го направил невидим, обаче, неговата качулка бе останала!… Повярвайте ми, велики всемогъщи инквизиторе, този астролог е един много опасен магьосник.

— Той хвърли нещо върху пламъка, който гореше на масата му, и залата се изпълни с една атмосфера, която ни размъти мозъците — каза Антонио. — Наложете на този магьосник най-голямото наказание и вие ще бъдете справедливи, благородни и височайши сеньори!

— Това, което разказвате, изглежда едновременно и чудновато и тъпо. Не намерихте ли нещо, освен тази празна качулка у Ауромето?

— Нищо повече, всемогъщи инквизиторе. Запитах го за този, който носи тази качулка и той сам ми призна, че бил изучил черната магия, можел да направи да изчезна цял, освен тъмната ми мантия и шапката ми.

— И тогава вие напразно дирихте монаха в къщата, намираща се на уличката до канала де ла Фузина?

— Той не бе се върнал. Намерихме в стаята, която е обитавал, само останки от царевичен хляб и няколко плодове.

Кой знае къде този майстор на магиите е отправил монаха чрез своите вълшебства?

Не ще бъде намерен, повярвайте ми, благородни и височайши сеньори. Той не е вече в островния град и също както негърът избяга от пазачите, така и монахът ни избяга чрез могъществото на този магьосник, когото земята не трябваше да носи дълго върху себе си.

— Оттеглете се в чакалнята — заповяда главният инквизитор на двамата карабинери.

Когато те се отдалечиха, златното звънче зазвъня. Един маскиран прислужник влезе в страшната зала на съда.

— Доведете тук Бурони палачът, каза главният инквизитор.

И, докато прислужникът отиде да изпълни заповедта, той се обърна към своите помощници:

— Луиджи Гримани иска смъртта на астролога, понеже му е разкрил неща, които показват, че знае повече, отколкото трябва.

— Изчезването на немия монах е забулено със загадъчност — каза един от инквизиторите. — Ако не изповяда къде е монахът, трябва да умре.

— Споделям вашето мнение. Той упражнява черната магия, което изкуство му е дало могъщество да се бори срещу нас — заяви вторият инквизитор. — В канала Орфано, ако не се покори на нашата воля!

— Преди всичко да изслушаме това, което ще ни каже Бурони… Чувам стъпките му.

Вратата на черната стая се отвори и на прага от страна на слугата, който бе отишъл да го търси, се появи палачът при върховния съд на Венеция.

Бурони бе висок човек с едро и силно телосложение. Можеше да се съди за неговата сила по големите му мускули, тъй като кадифената му дреха, в която бе облечен, даваше възможност да се види изпъкналата му гръд, широките му рамене и силните му ръце.

На лицето си носеше черна маска, а на главата шапка, която сне при влизането си в залата на инквизиторите.

Бедрата му бяха покрити с плетени панталони от черна вълна, а краката му бяха голи и се виждаха дебелите му мускули. Ходилата му бяха обути в сандали.

Палачът се спря на няколко крачки от масата и се поклони, докато в това време прислужникът се оттегли.

— Каква новина ни носиш, майсторе? — попита главният инквизитор палача. — Предадохме ти преди три часа астролога Ауромето, за да го отведеш в Стаята на истината… Призна ли той?

— Поставих го на макарата за измъчване, велики и всемогъщи инквизиторе — отговори Бруно с висок и силен глас, който не се изменяше от черната маска. — Той понесе изтезанията без оплакване, без проклятие, без молитва. Тогава го запитаха следвайки вашите заповеди, желае ли да признае, къде се намира немият монах. Той отговори, че ще умре, но не ще го принудят да каже това.

— Подложи ли го на други мъчения?

— Поставих му краката върху горящи въглени — продължи палачът. — Той започна да стене от силните болки, но не призна нищо.

— Жив ли е още? — запита главният инквизитор.

— Намазах му с дървено масло гърба и окървавените крака, за да го върна в състояние да може да отговаря на въпросите.

— Кажи да го донесат в тази стая в един ковчег, майсторе — заповяда главният инквизитор. — Изтезанията не могат да окажат нищо върху твърдоглавците. Ако не признае, той ще умре тази нощ… Остани наблизо. Възможно е на твоите помощници да бъде възложена нощна работа.

— Вашите заповеди са свещени за мене, всемогъщи инквизиторе. Те ще бъдат изпълнени — каза палачът, като се отдалечи, за да даде нареждане да донесат алхимика Ауромето.

След няколко минути четирима помощници на палача, маскирани като всички, които стояха близо или далеч от кървавия съд, влязоха в черната зала.

Те носеха един ковчег, в който бе поставен старият гадател на звездите, чиито членове бяха изкълчени и окървавени от страшните изтезания.

Ауромето не издаде никакви оплаквания или охкания, макар раните на краката и гърба му получени, в страшните стаи на истината, да му причиняваха страшни болки.

Големите му очи, налети с кръв, се устремиха срещу тримата маскирани инквизитори, които с един жест на ръката заповядаха на помощниците на палача да напуснат палата.

Мъдрият Ауромето лежеше в дървения ковчег, без да може да се помръдне.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — произнесоха устните му.

— Ти се наричаш Ауромето — започна главният инквизитор — и упражняваш занятието да познаваш тайните сили на природата и да четеш по звездите. Ти си жрец на магьосническото изкуство и можеш да откриеш на земята неща, които никое човешко създание не познава.

Нещо повече: обвиняваш се, че си скрил при тебе един монах, наречен глухоням, и карабинерите са могли да намерят в твоето жилище само качулката му. Съветът на тримата изисква да му заявиш къде се намира немият монах.

— Какво искате от един монах, омразни съдии?… О! Проклет да бъде Съветът на тримата! — извика Ауромето, когото ужасните болки измъчваха страшно.

— Трябва да намерим този монах. Ако е необходимо, нашите полицаи ще го търсят във всички страни по света, но пак ще го намерим — каза главният инквизитор заповеднически.

— Аз ви казвам, че не ще го намерите никога, никога, викна алхимикът, чиито очи светнаха с триумфална радост.

— Чуй съдбата, която ще те постигне, ако не обадиш мястото, в което той се крие!… Ти го знаеш, но искаш да ни измамиш, негоднико! Макар да се занимаваш с черна магия, ти не можеш да се бориш с нас.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — прошепна пак Ауромето.

— Ако твоето могъщество е голямо както ти вярваш, повикай го на помощ в този час! Ако си способен да направиш монаха невидим, използвай твоето магьосническо изкуство и спаси себе си. Изчезни, ако можеш!… Но ти си безпомощен! Признай, че силата на държавната инквизиция е по-голяма от твоята, и стани покорен! Изповядай къде живее немият монах! Той трябва да падне в ръцете ни!

— Слушайте това, което ще ви заявя тържествено, съдии, които криете образа си! Чуйте и разберете добре!

Никога нито една думица, която може да ви въведе в следите на немия монах, не ще излезе из устните ми. Във всичко, което ми е свято, заклевам ви се, че нито мъките, нито заплашванията, нито болките ще изтръгнат от мене и най-малкото сведение.

— Добре, щом е така, злъчни алхимико, ако ти не се изповядаш завчас или ако не бъде намерен монахът, ако не се помолиш и обещаеш послушание на нашата воля, ти ще умреш! — извика буйно великият инквизитор. — Ти държиш живота си в твоите ръце… Изповядай се.

— Вие можете да ме убиете, но не да ме направите ваш роб. Броят на жертвите, паднали под вашите окървавени ръце, е безчислен, зная го. И въпреки това!… Произнесете вашата присъда! Убийте ме, но не се надявайте, че ще направя някаква изповед!… Убийте ме и погребете с мене и моята тайна!… Убийте ме и вие не ще намерите никога монаха!…

— Твоята присъда е напълно готова! — подзе главният инквизитор, раздрусвайки златното звънче.

При това звънене палачът и неговите помощници влязоха в залата и главният инквизитор продължи:

— Отнесете на моста на палата този магьосник, който има сделки със Сатаната! Ако не се изповяда, хвърлете го в Орфано!

— Ще умра с проклятие върху устните — отговори Ауромето. — Ще умра и ще ви отправя тези последни думи: Немият монах не ще падне никога във вашите ръце. Той е над вас, защото познава вашето престъпление и вика заедно с мене: Проклет да бъде Съветът на тримата!

— На моста този безочливец! — извика главният инквизитор, тъй като думите на Ауромето бяха го накарали да подскочи от гняв, както и неговите помощници.

Помощниците на палача хванаха ковчега.

Майстор Бурони показа с ръка една от страничните врати, от която един слуга бе отстранил черната портиерка.

После той хвърли върху главата на алхимика едно парче чер плат, което пристегна здраво около шията по такъв начин, че осъденият не можеше да вижда и неговият задушен глас едва се чуваше.

Помощниците отнесоха ковчега през отворената врата в един дълъг слабо осветен коридор, който водеше до една стълба.

Палачът заповяда да оставят ковчега и да накарат алхимика да слезе.

Страшните рани, причинени на краката на нещастника от пламъците, върху които го бяха поставили, правеха вървенето му невъзможно.

При допирането на ходилата му в твърдия и студен мрамор, страшна болка разкъса членовете му. Но палачът на инквизицията не обърна никакво внимание на това.

Той заповяда да поведат астролога и неговите помощници го изпълниха.

Те вдигнаха алхимика от ковчега и насилствено го накараха да слезе с окървавените си ходила до стъпалата, без да може да вижда къде отива през плата, с който Бурони бе обвил главата му и който наричаха „булото на палача“.

Стъпало по стъпало те стигнаха до долу. После по същия начин се изкачиха по друга една стълба, която водеше към оловния покрив на палата.

Нито едно оплакване, нито охкане не излезе, въпреки страшните болки, от устните на нещастника.

Той понесе това мъчение, защото силата на волята му бе по-голяма от физическите болки.

Най-сетне палачът каза на помощниците, които водеха жертвата му, да се спрат пред една голяма желязна врата, която се отваряше към моста на въздишките, който си бе получил името от въздишките и охканията на безбройните нещастници, които бяха свършили живота си тук по един варварски начин.

Този мост, който свързваше двете части на палата на дожовете имаше към морето, от страната, където се намираха затворите и Стаите на истината, един отвор, едно прекъсване на парапета.

Палачът отвори желязната врата, която със скърцане се обърна върху скобите си.

Той бе пред страшния мост. Долу бучеше водата в канала Орфано, на дъното на който бе пълно с трупове.

Бездната зееше долу, черна и страшна.

Тук свършваше светът на нещастниците, които Съветът на тримата осъждаше на вечна нощ!

Помощниците на палача довлякоха астролога.

Той почувствува ведрината на нощния вятър и разбра, че се намира на моста на мъртвите.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — каза Ауромето, чийто глас прозвуча глухо под гъстия чер воал.

Бяха стигнали до отвора, направен на парапета на Моста на въздишките.

Палачът мина напред и попита алхимика желае ли да направи признанието, което искаха от него.

— Немият монах не ще попадне никога във властта на Съвета на тримата… проклетия съвет!… Никога! — отвърна със задушен глас Ауромето.

— Хвърлете го! — заповяда Бурони на своите помощници.

Последните го блъснаха в отвора, под който зееше черната бездна.

Алхимикът полетя в ужасния гроб на канала Орфано. Един глух вик се разнесе.

Чу се силното плискане на водата и след това настъпи тишина.