Г. Тение
Мистериите на Венеция (63) (или Омраза и любов)

20. Първата следа

Като устроиха засадата на Горо, Сазим и Хасан мислеха, че лесно ще го отстранят и ще заемат мястото му на кораба, пътуващ за Анкона.

Но техните престъпни сметки не се сбъднаха.

Служителят на Маринели, блъснат във водата от Сазим, изпусна силен и зловещ вик.

В същия момент морякът, който беше на пост на кораба си, излезе от своята дрямка и отърча към оградата.

Двамата негри, изненадани от това, се уплашиха. Тяхната смелост за миг изчезна и отстъпи място на подлия им страх. Хасан дръпна назад Сазим, който бе останал вън от скривалището си и му пошепна с глас, треперещ от страх:

— Да бягаме, да бягаме! Морякът се безпокои и търси откъде идва този вик. Ние сме загубени, ако ни открие. Лошо направихме. Защо не забихме камите си в тялото на този проклет Горо?

Двамата роби изпълзяха между касите и разните стоки, където се бяха скрили, после избягаха безшумно, посрамени като лисици, които бяха крали пилета, промъкнаха се край къщите на пристанището и изчезнаха скоро в дрезгавината на настъпващото утро.

Какво бе станало с Горо? Беше ли се удавил, както неговите подли нападатели можеха да предполагат?

Негърът бе паднал в дълбока кал, където рискуваше да потъне бавно и да умре от най-ужасната смърт. Обаче той бе успял с едно почти свръхчовешко усилие да улови една греда, забита в кея, и да остане вън от опасност.

В този момент морякът се появи над оградата.

— Хей! — му извика Горо. — Един прът или едно въже! Бързо или негърът ще се удави.

Нещастникът, изтощен от толкова усилия, чувстваше силите му да отпадат. Влагата бе направила хлъзгава гредата, която бе обгърнал с отмалелите си ръце. Горо бе добър плувец, но краката му потъваха все повече в лепкавата кал. Чувствуваше, че вече ще загине, когато неговият спасител му хвърли освободителното въже. Той го улови и напрягайки всичките си сили, се изкачи по него с пъргавината на котка.

Морякът го посрещна, смеейки се на злополучното му приключение.

Горо, дирейки напразно с поглед двамата си неприятели, мина върху моста и разказа какво му се бе случило на офицерите и моряците. Моряците, от които негърът прикри истинската причина за нещастието, му се смяха от все сърце и побързаха да дадат на негъра други дрехи, за да съблече своите, които бяха кални и мокри.

След малко корабът вдигна котва, излезе от пристанището и се впусна в открито море.

След едно кратко и благополучно плуване корабът пристигна в Анкона.

Горо се сбогува с капитана и екипажа, после тръгна пеш за Рим.

Познаваше пътя, дългия път, който трябваше да измине, понеже вече бе минал веднъж по него. Вървеше през целия ден, а вечер си почиваше от умората в някоя кръчма или в горите.

Беше си съставил план и беше решил да го съблюдава точно. Една добра черта имаше Горо — никога да не се отклонява от взетото решение и да го осъществява въпреки всички препятствия.

Той знаеше, че сеньорита Боргез, жестоко ревнуваща Анунциата, бе отвела съперницата си в някое усамотено убежище. Бе решил да разясни тази мистерия на всяка цена и да занесе на Маринели, на остров Санта Рока, резултата от откритията си.

Но Горо беше един беден роб, непознат в Рим.

Как щеше да се осмели да проникне в палата Боргез? Слугите на входа на разкошното жилище, лакеите, верни на своите господари и строги към чужденците с бедна външност, можеха да го изгонят, да го предадат на полицията…

Той прибягна към хитрост. Щом пристигна в Рим, отиде при един търговец на дрехи, купи си нова червена дреха, украсена със златни ивици, шапка с блестяща бродерия и един чифт нови сандали.

Така пременен се представи в палата Боргез, радостен за добрата си идея да осъществи поговорката: „Расото прави монаха“.

Той влезе гордо в големия вестибюл, където го посрещна един лакей, който се показа изненадан от неговата самоувереност.

Един диалог полусериозен, полукомичен, се започна между двамата. Единият изпълняваше дълга си и се гневеше на упорството и неуважението, което негърът проявяваше към длъжността му; Горо от своя страна не оставяше подигравателното си държание.

— Горо търси красивата и благородна сеньора Мадлена Боргез — каза най-сетне той с твърд глас. — Нека известят на сеньоритата!

— Но кажете ми най-после кой сте? — извика слугата, отчаян от шегите и подигравките на своя събеседник.

— Добре, господин лакей — отговори Горо със спокойствие. — Негърът е роб на граф Санта Рока. Не сте ли негов приятел?

При тия думи слугата измени държанието си. Гневът му изчезна. Изглеждаше смаян… Спомняше си за мистериозния граф, за неговото посещение в палата Боргез. Богатият гост бе дал на него и приятелите му така щедро пари за почерпка, че още пазеше за него признателен спомен.

Той заговори с по-мек тон и упрекна негъра, че не му бе казал това по-рано.

— Робът — подзе Горо — иска да говори с благородната сеньорита Боргез по заповед на своя господар. Слугата го помоли да го последва.

— Елате — каза той. — Не зная дали сеньората е разположена да ви приеме, но аз ще ви известя веднага.

Негърът направи иронична забележка, че бързо са станали добри приятели, после се изкачи по стълбата и последва слугата.

Горо учудено оглеждаше наоколо. Великолепните мраморни стъпала, покрити със скъп килим, оградата на стълбата, украсена с много фини ваятелски работи, надминаваха лукса и красотата на дожовия палат.

Стигнал на върха на стълбата, Горо бе въведен в един вестибюл, където слугата го помоли да почака няколко минути.

— Ще известя за вашето посещение — каза последният — на негово превъзходителство, великия шамбелан.

Изглеждаше, че престижът на граф Санта Рока в палата Боргез стоеше още така високо, както в първия момент, и това се отразяваше по някакъв начин върху неговия беден роб.

Действително след кратко очакване, Горо бе въведен почти без церемонии при красивата римлянка.

Мадлена се бе изтегнала небрежно върху мек диван. Цялата й фигура издаваше приятна грация, почти ориенталска и съблазнителна. Тя отвърна с малък жест с ръка на поклона на негъра.

— Ти ли си личния роб на граф Санта Рока? — попита тя своя черен посетител.

— Да, височество — отговори с уважение последният. — Горо е нещо повече: от дълги години той е довереник на графа.

На Мадлена се стори твърде забавно, че Маринели бе дал доверието си на един негър.

— Какво чудно предпочитание! — каза тя с подигравателен тон. — Хората от твоята раса не се ползват с добро име.

— Всички не са такива — отговори Горо със спокойствие. — Има негри, които вършат това, което им е угодно или пиянстват цял ден, но има и изключения, Горо е честен й верен служител и Маринели го познава и го цени.

Той замълча за момент, като че ли да възтържествува над скептицизма, който виждаше изписан по лицето на гордата принцеса, и продължи като наблягаше на всяка дума:

— Горо не лъже никога. Горо знае всички работи на благородния господар, всичко, което мисли, всичко, което прави, всичко, което желае да направи.

— Знаеш ли също как е успял да избяга от Венеция?

Горо почувства тогава, че е победител. Той долови намека, който му хвърли донната, и й доказа, че познава по-добре от нея бягството на Марино.

— Горо — каза той — даже подготви и се грижи за опасното бягство!

При тия думи той наблюдаваше тайно лицето на принцесата, като че ли да прочете впечатлението, произведено от думите му.

— Ах! — извика най-сетне Мадлена — ти си един хитър негодник. Ти си замесен във всички интриги, ти си участвал във всички предприятия.

Негърът, поласкан от този полукомплимент, обясни ролята, която бе играл през решителната нощ.

— Горо е хитър — каза той, — но освен хитростта си той достига до себеотрицание. Когато графът избяга, дегизиран като гондолиер, храбрият негър остана сред неприятелите на сеньора, рискувайки собствения си живот, за да спаси неговия…

— Да, ти си един предан и безстрашен служител — прекъсна го принцесата. — Кажи ми сега целта на твоята мисия!

— Сеньорът — каза негърът — изпрати Горо в Рим, за да се убеди, дали милостивата принцеса се е завърнала благополучно в палата Боргез. Негърът не ще каже тайната причина за този план. Може би сеньорът си е съставил някакъв план, понеже той не върши нищо без нужда.

— Какви са тия мистериозни подмятания? Да не би графът да се готви да тръгне за Рим? — запита Мадлена, която много се заинтересова от думите на негъра.

Но Горо запази мълчание и се престори, че не разбира нищо от заповедите, които бе изпълнил точно.

— Защо се хвалеше преди малко — каза принцесата полуизненадана и полуразгневена — че познаваш душата на господаря си?

При тия думи тя замълча. Нейното красиво чело, чиято белина бе чиста като алабастър, се смръщи внезапно.

Тя смяташе, че този негър е дошъл да я изиграе със своите хитрости и лъжи. Реши да прибегне към оръжието, което обикновено богатият употребяваше към бедния — подкупа.

— Ще ми отговориш ли? — каза тя. — Знай, че отговорите ти ще бъдат добре платени.

— Нейно Височество предлага пари на негъра? — запита Горо с очи, блеснали от алчност. Да, Горо обича парите, нищо друго освен парите. Той винаги служи само на щедрите господари и сега парите го привличат. Ах, какво проклето пътуване трябваше да направи Горо. Тон изхарчи всичките си икономии и неговите джобове са вече празни!

— Ще ти се отплатя за всичко, храбри робе — каза Мадлена. — Говори и ще те обсипя със зекини.

Негърът бе покъртен от добрината на Мадлена, от нейната щедрост и учуден от жестовете й, които представляваха странен контраст с гордото и заповедническо държание, от което донната не се разделяше никога.

— Горо желае — произнесе той, показвайки едно голямо вълнение, което принцесата помнели за истинско — само, само…

— Какво? Какво е това? — подзе с живост принцесата, която предчувстваше вече някое важно разкритие. — Говори!

— Горо желае да стане роб на Нейно Величество!

При тия думи, които произведоха дълбоко впечатление върху душата на Мадлена, той се приближи раболепно към тази принцеса, най-знатна от всички, на която искаше да стане прост, презрян слуга.

Тия две същества, така отдалечени едно от друго по рождение и по положение, си бяха вдъхнали мълчаливо доверие, без да разкрият задните си мисли. Горо бе успял да убеди Мадлена в своята привързаност, във всеотдайната си преданост към новия господар, и смяташе винаги да крие тайната, която Мадлена Боргез се опитваше напразно да му изтръгне.

Горделивата римлянка наблюдаваше негъра, който се бе навел пред нея като някоя презряна играчка, като един полезен инструмент. Тя вярваше, че той не знае за нейната страст и нейната омраза.

— Ето, напълни си джобовете със злато, задоволи всичките си нужди и да не говорим повече за пари! — каза тя внезапно, хвърляйки небрежно на Горо кесията си.

Черният се надигна и се хвърли върху парите, като тигър върху плячката си.

Той се престори, че е безкрайно признателен.

— Нека Нейно Величество — каза той — изисква от негъра това, което й харесва. Негърът е усърден, честен и знае да се отблагодарява.

После той се престори, че се е поддал на подкупа и направи на Мадлена признанията, които тя очакваше с такова безпокойство. В действителност той играеше пред краката на принцеса Боргез същата хитра роля, с която бе успял да измами Катерина Зиани.

— Желаеш ли искрено да бъдеш всецяло на моя служба, да бъдеш аташиран към моята личност?

Горо наведе почтително очи, после издигна боязливо клепките си и хвърли на благородната Боргез един поглед, в който уважението се примесваше с фалшива вярност, скрита хитрост и привидна откровеност.

— Желанието на Горо да служи на една господарка — каза той най-сетне — схожда с волята на великия господар.

Той замълча за момент. После продължи с нисък глас:

— Граф Санта Рока търси една съпруга. Той копнее за една другарка, която да му помогне да понесе монотонността на неговия самотен и отделен от света остров. Защо му е, неговият голям и разкошен дворец, ако няма една господарка вътре? Тази мисъл измъчва сеньора денем и нощем, не му дава почивка…

— По коя въздиша красивият и благороден граф? — запита принцесата развълнувана.

— По едно същество, което не може да притежава — отговори Горо. Сеньорът е като другите хора. Колкото повече пречки има към нещо, толкова повече го желае, когато пречките се махнат, той го презира.

Мадлена слушаше с напрегнато внимание тия думи, изказани бавно от саркастичния негър.

— По коя, кажи ми, по коя — повтори тя — копнее благородният граф.

Горо направи най-сетне признанието, така нетърпеливо желана от Мадлена.

— По сеньорита Анунциата Фарсети, грациозна принцесо! — отговори той. — Тя е изчезнала по съвсем необясним начин. Жива ли е още? Оттеглила ли се е в някое недостъпно скривалище? Никой не знае. Тази несигурност вълнува сеньора, измъчва го и го поглъща непрестанно. Той не обича тази Анунциата, чийто образ го преследва ден и нощ. Той ще се отвърне от нея, когато я намери, понеже тогава тя ще бъде много лесна за притежаване.

Принцесата изглеждаше живо заинтересувана от тази така правдоподобна реч, която й държа негърът.

— Той не я обича, грациозна мадона! — настоя Горо. — Той не обича сеньорита Фарсети, както не обича и гордата Катерина, съпругата на дожа.

Чувайки да се произнася това име, Мадлена не можа да сдържи едно потрепване. Нейните очи блеснаха внезапно. Тя самата се издаде.

— Да, грациозна господарке — каза Горо. — Сеньорът обича една друга дама, ни по-малко красива от дожесата и сеньоритата и която…

— Кажи ми името на тази благородна дама, без да се колебаеш! — каза Мадлена с почти умоляващ тон.

— Тази дама — заяви робът със спокойствие — не е никоя друга, освен благородната принцеса пред краката, на която е коленичил негърът. Сеньорът обича принцеса Боргез и не обича друга, освен нея.

Гордата Мадлена пазеше още пресен спомен за измяната на Марино. Тя се съмняваше в уверенията на Горо, смятайки ги за заблуда.

— Изкусен ласкател! — извика тя. — На какви ли низости не си способен, за да станеш приятен на твоите господари! Дай ми някакви доказателства за твоето неразумно твърдение. Може би тогава ще ти повярвам.

Горо протестира, че се съмняват във верността му, защити се, че не е измамник и не питае никакви безчестни намерения, после пожела да й даде доказателства.

Принцесата изпита едно страшно чувство при чуването на тия думи. После тя се овладя. Отказа да повярва, че Катерина, владетелката на Венеция, може да я мрази така.

— Мислиш ли — каза тя на негъра, — че хвърляш едно тежко престъпление върху дожесата, че можеш да изкупиш смелостта на твоето обвинение с най-жестоко наказание.

Горо чувстваше, че вече много е напреднал. Не го напусна невъзмутимото си спокойствие нито за момент и заяви с твърд глас на принцесата, че поема отговорността за всичко казано.

— Единствената цел на негъра — добави той — е да убеди Нейно Величество, която още остава недоверчива. Той вече е видял много страни, много хора. Той вече е бил наказван, бит, унижаван от господарите си, на които е служил честно. Такава е често отплатата към честния безпомощен роб, Нейно Величество отказва да го вярва. Повдига рамене, когато той й прави искрено признание и когато поставя живота си в опасност. Неблагодарността е нещо, което негърът е свикнал да посреща без докачение. Горо знае това от опит… Нека Нейно Величество да чуе искрения и прост разказ на черния слуга. Нека узнае, че дожесата го е подкупила, за да дойде и я убие. Горо е приел мисията и парите. Той е дошъл в Рим…, за да разкрие всичко на Нейно Величество и да я пази от домогванията на лукавата Катерина.

Мадлена хвърли към негъра изпитателен поглед. Струваше й се, че открива, под това усърдие и искрена преданост куп лъжи и лукави мисли.

— Разбрах те, виждам целта ти! — каза тя с ледена усмивка. — Ти се стараеш да се покажеш достоен за подаръка, който ще ти направя.

Черният, верен на ролята си, се показа нечувствителен към този израз на недоверие и увери още веднъж принцесата в голямото си желание да й служи. После той ловко се върна на темата си, като изложи внезапно истинската цел на посещението си.

— Ах! — каза той с колеблив глас — докато сеньора Анунциата не бъде намерена, нещастният граф ще се мъчи. Една следа само, една следа е достатъчна…

— Сеньората е загубена завинаги за твоя господар, графа! — отговори твърдо Мадлена. — Тя е взела расото. Тя вече няма право да обича, нито да бъде обичана от някого.

Мадлена щеше да разкрие страшната тайна, която забулваше нещастието на Анунциата Фарсети. Горо вече знае повече, отколкото би могъл да желае. Той прие всичко като отплата за страданията и хитростите си. Най-сетне имаше първата следа, която щеше да му позволи да намери нещастната сеньорита.

Той обаче се престори, че посреща с безразличие това важно съобщение.

— Дългът на негъра — каза той — е да премълчи пред графа тази новина и да го накара да забрави малко по малко тъгата си. Горо е изпълнил мисията си, той ще предаде на графа това, което иска да знае. Ще му докладвам, че благородната дама, грациозната принцеса Боргез е добре в палата си в Рим, че се радва на добро здраве.

Тогава Горо помоли Мадлена да го освободи да си отиде; той бързаше да избяга и да предвари момента, когато принцесата, узнавайки хитростта му, можеше да накара да го арестуват…

Мадлена остана в будоара си замислена, нерешителна.

Нейните подозрения се увеличаваха. Срамът и страхът вълнуваха душата й. Тя разбираше, че робът я бе изиграл, че скритата цел на мисията му бе да я следи, да изтръгне тайната й. Чувствуваше, че над нея надвисва страшна заплаха. Дожесата я мразеше до смърт и можеше да даде поръчка на Горо да я убие…

Тази ужасна мисъл я накара да потрепери. После, като че ли обзета от една внезапна идея, тя позвъни на шамбелана си. Последният бързо дотърча да получи заповедите на своята господарка.

— Накарайте да проследят — каза тя — колкото е възможно по-тайно, негъра, който току-що напусна палата. Проследете делото му. Накарайте да го арестуват безшумно.

Благородникът направи един почтителен реверанс и напусна будоара, за да предаде получените заповеди.