Г. Тение
Мистериите на Венеция (14) (или Омраза и любов)

14. Немият монах

Вечерта, когато Анунциата бе пренесена в дожския палат, оттам излязоха двама благородници, обгърнати в тъмно черни мантии, преминавайки покрай колонадата, тръгнаха по площада Сан Марко. На известно разстояние, двата въоръжени слуги, облечени в кафяви дрехи, ги следваха.

— Не можаха да открият, кой е бил този хубав тримачтов кораб, благородни Моро — каза един от двамата патриций със снишен глас.

— Вие научихте, че той е отплавал през тъмната нощ? — попита управителят на Сан Марко.

— Пазачът на кулата в Маламото ме уведоми.

— Не е ли видял тоя, който го е управлявал, капитане?

— Той твърди, че е познал младия Фалие — отговори Силвио Зиани, завивайки с другаря си по кале Марчерия.

— Съветът на тримата уведомен ли е за това?

— Известно му е за това, че младият Фалие е предприел заедно с неколцина приятели едно пътуване в страните на изгряващото слънце… Вижте, прочее! — прекъсна се Силвио Зиани, показвайки на управителя един прегърбен монах, вървящ в обратна посока в сянката на къщите. — Това е монах доминиканец.

— Действително; той носи черната мантия върху бяла роба и е надянал своя островърх капюшон на главата… Не ви ли казаха, че Бонифацио, изпратен от инквизиторите, се е завърнал от Асколи, без да изпълни мисията си?

— Той не е можал да намери Бертучио в манастира на доминиканците… Хей, благочестиви братко! — извика капитанът на монаха, който мина с наведени очи и бавна походка край двамата благородници.

Той не чу този повик и продължи пътя си.

Тадео Моро се спря, а капитанът се отправи бързо към монаха и постави ръката си върху рамото му.

— Хей, не чувате ли? — подзе той. — Кой сте вие, благочестиви братко, и откъде идвате?

Монахът повдигна глава. Лицето му бе закрито от капюшона и една черна брада. Той погледна въпросително капитана, правейки с ръце знак, че не може да говори.

— Той не ни чува; глухоням е — каза Силвио Зиани, на управителя, който се приближи и разгледа божия служител с проницателен поглед.

— Остави го да си върви. Не е този, за когото го взехме, — каза Тадео Моро. — Преди всичко, как Бертучио би имал смелостта да се покаже във Венеция?

Капитанът не изглеждаше твърде разположен да остави монаха без повече церемонии, но се отказа и продължи пътя си с Тадео Моро. Често през Венеция минаваха монаси от всички ордени и в присъствието на този нямаше нищо за учудване.

— Аз не съм виждал Бертучио, нито зная белезите му — каза Силвио Зиани, докато немият монах продължи бързо пътя си по площада Сан Марко.

— Оня, който избяга, нямаше брада; той беше по-дребен — каза управителят. — Не можем да спрем този монах и да го отведем в Съвета. Напразно ще предизвикаме скандал.

— Смятам, че е по-разумно да проследим този доминиканец — прекъсна го Силвио Зиани и се спря. Той не ще ни види.

— Да направим това, което смятаме за добро.

Капитанът направи знак на един от двамата въоръжени слуги, който дотича. Той му поръча да проследи монаха, без да го забележи последния, и да види къде ще отиде.

Довереният човек на Зиани направи знак с глава, че е разбрал и, криейки се в сянката на къщите, се отдалечи по посоката, по която вървеше немият монах, докато двамата благородници се отправиха по Кале Мерчерия.

На площада Сан Марко бе спокойно и тихо. Последните богомолци бяха напуснали църквата след вечерната служба. Монахът се бе отправил към църквата. Той се изкачи по стъпалата и влезе в осветеното здание, където си избра едно място, коленичи и каза молитвата си.

Той, изглеждаше, не можа да забележи, че човекът, който бе коленичил недалеч от него, стана, когато той се приготви да излезе от църквата.

Когато той премина площада, за да отиде на Пиацета, съвършено безлюдна, кулата на Сан Марко отзвъни един часа сутринта. Внезапно, между външните колони на палата на дожовете се появи една бягаща жена. Нейните ходила изглеждаше, че едва се докосват до плочите.

Поглеждайки страхливо на всички страни, като се съмняваше да не бъде проследена, тя тичаше по колонадата. Треперещото й тяло беше облечено в бяла рокля; цветя и един воал от фина материя украсяваха косите й като на някоя годеница в деня на сватбата й.

Нейното лице изразяваше голям ужас; страните й бяха бледи като воала и очите й широко отворени.

Очевидно тя диреше закрила, някой, който да я спаси.

Тя забеляза монаха на Пиацета и отърча към него със сключени ръце, викаща с умоляващ глас. В това време сърцето й силно тупкаше в нейните гърди.

— Вие сте един благочестив човек, един човек изпратен от бога! Имайте милост към мен! Закрилете ме! Отведете ме далеч от тук — само това, далеч от тук!

Това беше Анунциата! Тя издигаше ръцете си умолително към немия монах, който се бе спрял, изненадан от това видение.

— О, чуйте ме, благочестиви братко! — повтаряше отчаяно младото момиче.

Нейните сключени ръце, страданието, което беше изписано на лицето й, просълзените й очи — това бе напълно достатъчно за глухонемия монах, за да разбере, че пред него се намира едно бедно момиче, или една нещастна жена, която бе избягала от олтара и брачната стая.

Той направи един жест на съчувствие като употреби своята мимика и посочи с ръка църквата Сан Марко, като искаше да каже:

— Там трябва да дирите помощ и съвет, бедно дете! Там трябва да кажете болката си!

Анунциата разбра този безмълвен съвет.

Тя хвърли към монаха, когато продължи пътя си, пресичайки Пиацета, благодарствен поглед и бързо се отправи към базиликата.

Изглеждаше, че от палата на дожовете още не бяха забелязали бягството й. Без съмнение, още я диреха във вътрешността на зданието. Във всеки случай, никой не се показваше под колонадата.

В стаята на дожесата, пред олтара, когато бе до шамбелана, определен за неин съпруг, тя така внезапно бе предприела своето бягство, че в първия момент никой не помисли да я преследва. Когато всички се съвзеха от изненадата и вцепенението си, нея вече я нямаше в коридора.

Анунциата изтича към църквата, която й бе показал монахът. Действително там тя щеше да намери балсам за болките си.

Но когато започна да се изкачва по стъпалата и достигаше до големия портал, забеляза, че клисарят беше заключил вратите.

Тя застана в преддверието, всред нощта сама, не помръдваща се, обзета от страх, че могат да я видят, да я заловят и отведат в палата, в брачната стая, където я очакваше един човек, когото не обичаше и когото днес бе видяла за втори път през живота си.

Тя би умряла, би се хвърлила от височината Моле, отколкото да му принадлежи.

Тя не можеше да принадлежи другиму, освен на Марино Маринели, който притежаваше цялата й душа. Въпреки че бе отделена от него завинаги, въпреки че те — тя и той, никога не щяха да се срещнат на земята, тя с радост би прибегнала към смъртта, отколкото да живее край някой друг.

Тя погледна изпитателно към вратата.

Струваше й се, че хора се движеха между колоните.

Тя не се лъжеше. Слуги от палата заедно с неколцина карабинери слизаха от голямата мраморна стълба на площада Сан Марко, напрягащи очи в тъмнината.

Между тях бяха и прислужници на дожесата господарка.

Смъртен страх я обзе при мисълта, че ще бъде хваната, че ще бъде отнесена насила в брачната стая, неописуем ужас се породи в нея; очите й играеха като на изплашено животно, тръпки я разтърсиха и тя си казваше, че трябва да избяга, да се изплъзне от сателитите на дожа, за да не й отнемат чрез безсрамни хитрости нейната невинност и нейната вярност към Марино.

Тя се сгуши бързо зад един от мраморните стълбове, каквито имаше около църквата, надявайки се да се скрие в гъстата и черна сянка, която хвърляше.

Едва бе извършила това и хората, които я диреха, се приближиха до портата и грижливо заразглеждаха навсякъде.

Анунциата, трепереща, се мислеше за изгубена. Когато те предприемеха преглед на стълбовете, щяха да я видят, въпреки чернината на сянката. Това бе един ужасен момент.

Тя не смееше да мръдне. Притискайки тялото си в студения мрамор на стълбата, в подножието на която се беше сгушила, тя задържаше дъха си, до нейните треперещи устни се издигаше една молитва, която не смееше да произнесе, даже се страхуваше да хвърли един поглед към страната, където слугите на дожа я диреха.

Внезапно чу един глас, който шепнеше до нея.

Тя трепна.

Кой й говореше?

Тя не виждаше никого и, въпреки това чу да я зоват по име.

— Анунциата… ха, ха-ха-ха! — казваше съвсем ниско гласът, близо до ухото й. — Анунциата, те не ще я намерят… Ето, те отиват към Кале Марчерия, те вярват, че си избягала от там…

Анунциата видя тогава старата просякиня, която се раздвижи зад съседния стълб.

— О, Боже мой! Вие ли сте? — промълви тя, отдъхвайки си.

— Успокой се! Старата Луала не ще те предаде, мое съкровище — избъбри прегърбената на две старица, идвайки по наблизо. — О, колко си хубава и разкошно облечена! Това са булченски дрехи, които носиш! Блестящи бисери, великолепна златна карфица!… От палата на дожа ли ти дадоха всичко това?… Защо избяга тогава?

— Имайте милост към мен, бабо!… Пазете мълчание, иначе слугите ще ни чуят и ще ни намерят.

— Няма, няма, мое малко съкровище — каза старата с успокояващ тон.

Тя седна върху плочите съвсем близо до Анунциата, към която отправи малките си любопитни и проницателни очи.

— Вярвам, че те не желаят да те изпуснат — подзе тя. — Ти си най-красивото момиче в града. Те искат да те омъжат за някоя високопоставена личност, нали?

— За шамбелана на дожа — промълви Анунциата.

— Не се съмняваха! Хитрият Луиджи! Той иска да те съедини с първия от слугите си, за да те има изцяло в своя власт! Дожът! Дожът! — повтаряше тя.

— Какво искате да кажете с това „дожът“?

— Ха, ха, ха! Твоята невинност не разбира тия работи. Ти си влязла без да подозираш в клопката Анунциата!… Дожът желае да те има и, за да постигне това, дава привидно ръката ти на младия шамбелан!

— В името на светците! Какво говорите?… Там беше дожесата и свидетели.

— Това не значи нищо, мое малко съкровище, не значи нищо! Дожесата си има своите права. Катерина Зиани никога не е обичала дожа. Тя обича незаконнородения, красивия Марино, този който е отдал на теб сърцето си! Тя го обича и затова желае твоята гибел. Това го прави от ревност… да, от ревност!…

— Вие знаете… за Марино? — попита Анунциата, гледайки с изненада сгушената просякиня.

— Ха, ха, ха! Старата Луала знае всичко, тя вижда и чува всичко, Анунциата, всичко, всичко!… Не обичаш ли ти красивия Марино Маринели?… О, той е едно съвършенство: той е благороден, великодушен и красив, така красив, че всички момичета от Венеция му правиха мили очи! Но Катерина Зиани го обичаше повече от всички други… Само че той не я обичаше… сега тя го мрази, мрази и тебе също защото знае, че вашите две души са свързани една с друга и че той е предпочел дъщерята на един рибар от Сан Николо пред последната дъщеря от палата Зиани… но ти знаеш ли кой ви предаде? Знаеш ли Юдата, който довлече нещастието за твоя баща и за Марино?

— Говорете! И това ли знаете?

— Аз го видях от стъпалата, когато отвеждаше с гондола на остров Сан Николо двама наемни убийци, изпратени да убият твоя Марино. Не можа ли да се сетиш кой е той, Анунциата?

— Моля ви, кажете ми всичко!

— Той е Пиетро, Пиетро с черната брада.

— Какво? Той ли е издал, че Марино се намира в нашата къща?

— Той е Юдата. Можеш да ми вярваш, аз съм сигурна… О, аз зная повече от другите! И понеже ти си така добра, така мила и така вярна на твоя Марино, ще ти обадя всичко. Искаш ли да узнаеш нещо за съдбата на любимия си, кажи?

— О, добра Луала, говорете — каза живо Анунциата, поглеждайки с подновена надежда грозното и набръчкано лице на старата просякиня, което приличаше на маска с острата брада и превития като човка нос. — Ако е истина, че вие познавате Марино и знаете нещо за него, кажете ми, за да ми възвърнете надеждата.

— Ха, ха! Как светна лицето ти при мисълта за любимия! Да, да, слънчевият лъч иде веднага след дъжда, нали? Ах, какво нещо е любимия, любимия — бъбреше старата просякиня с глух смях, гледайки пред себе си.

После тя потри сухите си ръце, по които имаше само кожа и жили.

— Луала — подзе тя — някога също е била любима. Има много време от тогава, Анунциата, много време!

— Вие щяхте да ми говорите за Марино, добра бабо?

— Да, обещах ти… Винаги съм имала удоволствието да виждам твоя гиздав Марино! Той не е мъртъв, мое малко съкровище, зарадвай се! Той е жив, жив е… но много страда!

— Да бъде благословена Св. Богородица! Той е жив! — извика Анунциата и машинално събра ръцете си като за молитва. — Но кажете ми, как сте узнали това, за да ви вярвам?

— Ти можеш да ми вярваш. Той е жив, но води едно ужасно съществуване.

— Говори, Луала… Къде е той?

— Успокой се!… Да говорим тихо, Анунциата, да не чуе някой! Заради твоя живот не трябва да обадиш никому това, което ще чуеш!… Кървавите инквизитори — продължи старицата, чието лице издаваше вътрешен страх, — кръвожадните съдии, хиените, проклятие над тях, са там долу, зад черните стени… Там те вършат своята тайна работа, оттам изпращат карабинерите и наемните убийци, там произнасят техните смъртни присъди!… Проклето да бъде тяхното правосъдие! Проклети да бъдат стаите на истината, които са стаи за мъчение… О!…

Старицата трепереше с цялото си тяло, като че ли някой страшен спомен я вълнуваше. Тя не говореше вече, а само мърмореше сама на себе си.

— Проклятие на тях! Проклятие на стаите на истината!

— Какво искате да кажете за тези инквизитори? — запита Анунциата разтреперана.

— Те изпратиха твоя Марино в Тулон, на галерите, Анунциата, на галерите — прошепна старицата съвсем близо до ухото й. — Твоят Марино е каторжник!

Анунциата изпусна един вик. Старицата подскочи като ухапана от скорпион.

— Какво направи ти?… Те се връщат…

— Ето ги! Скрий се да не те видят — каза тя живо и застана пред Анунциата, която едва задържаше риданията си.

Слугите на дожа се завръщаха! Те минаха съвсем близо до стълбовете, където просякинята и, зад нея, тази която диреха, се бяха сгушили.

— Старата Луала е още зад своята колона, извика един от тях. — Ти трябва да спиш затворена, стара магьоснице, задето още не си пропълзяла в дупката си. Сутринта наближава.

— Спях?… Да, да, бях заспала, ха, ха, ха! — отговори просякинята. — Благодаря, че ме събуди, добри Якопо.

Слугите, отминаха смеейки се и шегувайки се по отношение на старицата. Те се отправиха към палата на дожа.

— О, боже! — каза Анунциата, когато те изчезнаха, какво щях да направя? Аз сега не мога да се върна на остров Сан Николо и нямам никого, към когото да се обърна за помощ!

— Не, ти не трябва да се върнеш на остров Сан Николо, мое съкровище. Луиджи е хитър и подъл. Той скоро ще те намери… Ела с мен, ела със старата Луала. Тя ще те скрие понеже ти обичаш твоя Марино, добрия и благороден Марино Маринели!

— Вие искате да ми дадете подслон под вашия покрив, добра Луала!

— Не мога да ти предложа нещо хубаво, мое малко съкровище! Ха, ха, ха! Моят дом е много лош, Якопо има право, жилището на старата Луала не е друго освен една дупка. Но там не ще те търсят, никой не ще подозре, че си там. Ела, постави моята стара мантия върху сватбената си рокля и украсената си глава… Тя ще смачка хубавите цветя и ще измърси воала, обаче това на е важно… и прегърби се! Слушай, прегърби се добре, за да изглеждаме като две сестри просякини… Ела, улиците са свободни.

Анунциата, хвърляйки около себе си страхлив поглед, се прегърна на две, следвайки съвета на старицата, която, подпирайки се на късата си тога, премина Пиацета със своето „малко съкровище“.

Те се отправиха бързо по техните проходи покрай водата и се отдалечиха.

Часът бе два сутринта. Всичко бе спокойно и тихо.

Анунциата, прегърбена като стара жена, вървеше до просякинята, която с една необикновена пъргавина мъкнеше протежето си.

Те най-после достигнаха до малкия дървен мост на Големия канал, който носеше името Квинта и, преминавайки през един лабиринт от малки улички, се отправиха към тази отдалечена част на града, която се намираше на брега на канала Фузина.

Там живееха градинари, дребни търговци и работници от всички категории.

Къщите бяха така малки и така полусрутени, че повечето едва заслужаваха името колиби или бараки. Те бяха обитавани от просяци, парцалосъбирачи и проститутки.

През деня кварталът изглеждаше мъртъв и пуст, но при падането на нощта оживление царуваше в тези улици и улички.

Момичета с пикантни тоалети излизаха от техните тесни и тъмни стаи и тръгваха да се разхождат край палатите на големците, надявайки се чрез своите прелъстителни погледи да изкарат някоя печалба.

В края на една малка тъмна улица близо до водата, там, където се издигаше църквата Сан Себастияно, старата просякиня се спря пред една полуразрушена колиба.

В този момент беше почнало вече да се разсъмва.

Анунциата погледна с безпокойство наоколо, тъй като всичко, което я обкръжаваше й се струваше странно и опасно.

Когато старицата извади от дълбокия си джоб един ключ и безшумно го завъртя в ключалката на една ниска врата, Анунциата видя една сянка на прозореца на съседната къща, който бе осветен от блясъка на зората.

Тъкмо разглеждаше внимателно, какво може да бъде това видение, и старата извика:

— Влез, Анунциата, влез!

И тя я повлече в своята дупка.

Обаче Анунциата има време да разпознае, че силуетът, който се бе появил на съседния прозорец, е на глухонемия монах, на когото бе говорила същата нощ на Пиацета.