Г. Тение
Мистериите на Венеция (26) (или Омраза и любов)

26. В стаите на истината

— Имате право, братя, забавленията ще бъдат най-доброто средство за излекуване на меланхолията му — каза великият инквизитор на помощника от лявата си страна. — Вие искате да ми говорите за някакъв план, дон Марко? Аз ви слушам!

Този инквизитор беше още млад човек. Макар че една черна качулка закриваше чертите на лицето му, неговите живи и пъргави движения не говореха за напреднала възраст. Той беше слаб и висок.

— Вие си припомняте, че преди известно време дожът — започна младият инквизитор, — обзет от безумна любов към дъщерята на един рибар, сгоди последната за Николо Стено, своя шамбелан.

— Да — отговори великият инквизитор, — но изглежда, че скоро е забравил за това приключение.

— Аз научих, че това момиче избягало малко след годежа, обади се третият член на тайния съд.

— Дон Томасо е добре осведомен, добави този, когото наричаха дон Марко.

Заслужава да се отбележи, че помежду си инквизиторите винаги се наричаха по собствените си имена, тъй че никой, колкото и проницателен да би бил, да не може да чуе фамилните им имена.

— Та дъщерята на рибаря — продължи дон Марко — е избягала и досега дожът не е пожелал да я намери.

— Искате да кажете, брате мой, че Луиджи Гримани е способен да се забавлява дълго време в обществото на това момиче? — запита великият инквизитор.

— Анунциата Фарсети е хубава, очарователна, бих казал великолепна, дон Виторио — отговори Марко. — Ще трябва да я заловим в най-скоро време, за да се забавлява дожът с нея.

— Аз също съм чувал, че това момиче е изключително красиво — каза Томасо със своя монотонен и леден глас. — Но чух също, че била и много вироглава. Ще можем само насила да я внесем в палата на принца.

— Аз споделям вашето мнение — каза великият инквизитор след кратко размишление. — Ще употребим и насилие, ако е необходимо, но ще я принудим да се подчини. По такъв начин ние ще разполагаме с чудесно оръжие, за да управляваме дожа по всяко време. Бъдете сигурни в това.

— И за да ограничаваме малко необузданата гордост и безграничните амбиции на дожесата! — прибави Томасо.

Инквизиторите постигнаха единодушие по този въпрос с двамата си помощници!

— Знаете ли къде живее тази дъщеря на рибаря, толкова красива и прославена?

Дон Марко отговори:

— Не мога да ви посоча жилището на Анунциата Фарсети или, ако желаете, Анунциата Стено. Но не е ли действително това едно средство за разгаряне страстта на дожа, като го накараме да чака или сам да търси предмета на своите желания?

— Дон Марко има право — съгласи се другият помощник. — Препятствията, които ще срещне на пътя си, само ще засилят още повече желанието му да я притежава, както става с ловеца, който преследва някой ценен дивеч. Имате ли някоя следа?

— Да, случаят ме запозна с нея — отговори дон Марко.

— Хубавата Анунциата Фарсети е една много ухажвана госпожица. Тя е дъщерята на стария рибар от Сан Николо, който скри незаконнородения Маринели и падна от ръката на Силвио Зиани. Говори се, че тя люби незаконнородения.

— Тогава време е да бъде завладяна от другиго — каза Томасо, — тъй като тя може да чака още дълго този Маринели.

— Но тя е съпруга на шамбелана, когото е напуснала веднага след извършването на обреда.

— Това е нечувано! Трябва да му бъде върната! Къде ще ни заведе следата, за която говорихте?

— Към откриване на един трети обожател на хубавата, Анунциата — отговори инквизиторът Марко. — Той ще открие скривалището на незаконнородения от чиста ревност. Силвио Зиани е получил доверителни съобщения и ни ги докладва.

— И вие знаете името на този обожател.

— Да, нарича се Пиетро; той е рибар от острова Сан Николо.

— Знае ли той къде се намира момичето в този момент? — запита Томасо.

— Това не знаем.

— Може би вашето твърдение не е съвсем точно, дон Марко. Избягвайки от палата на дожа, това момиче не би могло да намери сигурно убежище на острова Сан Николо.

— Няма да ни бъде трудно да го открием — отговори Марко. — Той е бил довеждан вече един път в палата на дожовете и Силвио Зиани му даде богато възнаграждение.

Великият инквизитор позвъни със златния звънец и заповяда на влезлия вратар да въведе двамата полицейски служители Антонио и Франциско.

След няколко минути Антонио се яви. Той беше сам.

— Но къде е твоят другар? — запита главният съдия. — Вие знаете много добре, че винаги трябва да бъдете двама, за да изпълните заповедите ми!

— Знам добре това, господарю — отговори Антонио с покорен тон. — Франциско напусна палата на дожовете преди около един час, придружен от Бонифацио. Но къде са отишли двамата не знам.

Инквизиторите се спогледаха.

— Освен тебе, кой е още в залата за чакане?

— Гондолиерът Себастиано.

— Добре, вземи го със себе си. Той ще те откара на острова Сан Николо, в жилището на рибаря Пиетро — каза великият инквизитор.

— Бившият другар на рибаря Андрея Фарсети — допълни инквизиторът Марко.

— Познавам го, господарю — отговори служителят ревностно. — Познавам Пиетро с черната брада.

— Е добре, постарай се било с хитрост, било с убеждаване и обещания да го привлечеш тук. Той ще те последва с готовност, ако му обещаеш една нова кесия, пълна с пари. Трябва да те последва, чуваш ли?

— Ще направя всичко, за да изпълня вашата заповед! Не трябва ли да употребявам сила? — запита Антонио.

— Само в случай на необходимост. Не трябва да се ожесточава този рибар. Напротив, трябва да се възнагради незабавно за своите показания.

Служителят поздрави тримата инквизитори и напусна залата с черните драперии, за да се отправи към острова Сан Николо.

Той скоро се завърна заедно с Пиетро, много по-скоро, отколкото можеха да се надяват инквизиторите. И наистина, вероломният рибар, привлечен от обещанието за повторно възнаграждение, не се бе поколебал да последва Антонио.

За нещастие надеждите му скоро се изпариха. Но когато се увери в това, беше вече много късно за бягство.

Той не познаваше този страшен съд, освен от разказите, които бе чул за него. По вида на черните завеси, които висяха по стените на залата, и тримата маскирани инквизитори, които седяха пред него, той едва не загуби съзнание. Но той намери смелост да се доближи до масата, покрита с чер плат.

— Вие ли сте рибарят Пиетро от остров Сан Николо, бивш другар на Андрея Фарсети? — запита великият инквизитор.

— Точно така, както казвате, велики господарю — отговори Пиетро с не съвсем сигурен глас.

— Познавате ли Анунциата Фарсети? — продължи великият инквизитор.

Очите на Пиетро се разшириха от удивление.

— Има вече много месеци, откакто не съм я виждал, велики господарю — отговори той.

— Знаете ли къде се намира тя понастоящем?

— Говори се, че е била в палата на дожовете, но че е избягала оттам.

— Вие произнасяте тия думи с много печален тон. Обичахте ли това момиче?

— Защо да отричам това, велики господарю? Да, аз обичам Анунциата от години вече и сега тя би била моя жена, ако този мръсен проклетник Марино Маринели не ми я беше грабнал! Тя му е отдала всичката любов. Вярвам, че мога да отговоря по-точно на вашия въпрос. Тя трябва да е избягала от палата на дожовете, за да тръгне да търси своя Марино.

— Бихте ли могли да ни уверите, че тя е напуснала Венеция?

— Не, господарю, това е просто едно предположение от моя страна.

— Струва ми се, че вие искате да скриете от нас мястото, където се крие тя. Напротив вие имате всичкия интерес да ни го посочите. Тази кесия, която съдържа петдесет екю, ще бъде ваша собственост, ако ни кажете самата истина.

При тия думи великият инквизитор вдигна скъпоценната кесийка и раздрънка съдържанието й.

— Разбира се аз съм беден и бих желал да спечеля тия пари, велики господарю — отговори Пиетро с блеснали очи. — Но не мога да изпълня желанието ви, защото наистина не знам какво е станало с това момиче.

— Вие вярвате, че Анунциата ще бъде загубена за вас, ако кажете истината! Виждам това по израза на лицето ви — каза инквизиторът Марко. — Без никакво съмнение вие знаете къде се крие тя и ние ви заповядваме скоро да ни кажете това.

— Да ме порази Бог, благородни господари, ако знам повече от вас къде се крие тя!

— Имаме в ръцете си средства, достатъчно могъщи, за да ви принудят да говорите истината! — каза великият инквизитор със заплашителен тон.

Пиетро почувствува по челото си студена пот. Предателят, който не се бе поколебал да предаде своите приятели на безпощадния съд, започва да трепери за своя собствен живот.

— Каква клетва ще поискате от мене? — запита той пребледнял. — Заклевам ви се в най-святото си, че не знам нищо за бягството на това младо момиче!

— Ние не искаме от тебе никаква клетва, защото устата изговаря всичко, което я карат да изговаря.

— Вие вярвате значи, че аз съм способен да…

— Не питайте! Отговаряйте само! Признайте, че знаете убежището на Анунциата и ни кажете къде се намира тя! Ако упорствувате да отричате, ще ви пратим в стаите на истината.

— Велики Боже! Стаите на истината!… Имайте милост, господарю, имайте милост!

— Но какво ви кара да се ужасявате толкова много от тези стаи, в които истината излиза на бял свят? Пиетро, още веднъж: избирайте! Или доброволно ще кажете всичко, или стаите на истината ще ви принудят да го кажете! — каза великият инквизитор с такъв суров глас, че Пиетро не се усъмни ни най-малко, че заплашването ще бъде приложено на дело.

— Вярвайте ми! — изплака отново рибарят, бледен от ужас. — Ако знаех нещо около бягството на Анунциата, бих ви го казал. Уверявам ви, че не бих се поколебал нито един миг!

— Вие по-скоро се надявате да запазите Анунциата за вас самия, като скриете от нас мястото, където се намира тя — каза Марко. — Но какво ви кара да мислите, че ние искаме да ви я отнемем? Ние имаме нужда само от едно сведение и нищо повече.

— Разбирам добре, господарю, че вие бихте искали да знаете какви планове е скроила тя с незаконнородения? Моята клетва е свещена. Аз не знам нищо!

— Не говорете за свещени неща — го пресече грубо великият инквизитор. — Признайте!

Пиетро се хвърли на колене, плака, умолява: нищо не помогна. Съдът остана неумолим.

Безмилостният старец издрънка със златния си звънец.

— Ти ще узнаеш какво струват лъжите и лишените от смисъл думи — каза Пиетро.

Появи се един маскиран слуга.

— Да влязат Бурони и двамата му помощници — заповяда главният инквизитор Виторио.

— О, нещастен аз! Какво ще правите с мене? — запита Пиетро изплашено.

— Ще те принудим да признаеш: стаите на истината са уредени именно за такива цели.

Предателят, който за да утоли омразата си беше предал Марино Маринели на безпощадния съд, сега почувствува низостта на делото си, пред което го очакваше. Очите му се разшириха до неестествени размери и се втренчиха във входа на залата, където се бяха появили палачът на инквизицията и двамата му маскирани помощници.

Рибарят не можа да задържи един вик на ужас.

Бурони пристъпи напред и без да изглежда, че е забелязал нещастника, който се бе хвърлил на земята и издаваше нечовешки викове, направи дълбок поклон пред съда.

Виторио и Марко му посочиха с пръст обвиняемия.

— Пиетро трябва да признае къде се крие едно момиче на име Анунциата Фарсети — извика великият инквизитор. — Отведете го в стаите на истината и го накарайте да признае посредством мъчението с водата!

— Вашата заповед ще бъде изпълнена! Ако след това мъчение Пиетро не признае, на какво ново мъчение трябва да бъде подложен? — запита палачът.

— Ще го привържете към стълбата и ще дойдете да ни съобщите резултата от изтезанията!

По един знак на шефа си двамата помощници се нахвърлиха върху Пиетро, който бе станал бледен като мъртвец.

Загубил воля и сили от безпределния страх, той се остави да го повлекат към малката врата със зловещ изглед, която свързваше заседателната зала със зловещите коридори на палата на дожовете.

Кой би могъл да предположи, че тия потънали в сребро коридори криеха цял лабиринт подземия, че тия величествени сводове, тия блестящи от злато и мраморни колони зали се преплитаха с мрачните безкрайни и забъркани подземия, където умираха толкова невинни жертви!

Бурони обви главата на Пиетро с гъст чер воал, за да не може да види накъде и през къде го водят.

Помощниците на палача го поведоха по един дълъг коридор, помогнаха му да слезе по една стълба; после — да се изкачи по друга доста висока, която водеше към Моста на въздишките. Стаите на истината в действителност бяха отделени от палата чрез канала Орфано.

Стенанията и жалбите на Пиетро се заглушаваха под черния капюшон, който го стягаше… Той можеше да вика колкото си иска: никой не щеше да го чуе, тъй като в тази част на палата никой не живееше.

Палачът отвори една сводеста врата. Пиетро биде повлечен по мрачния и студен мост, загубил очертанията си всред нощта над канала Орфано, зловещ със своето монотонно шумолене.

На отсрещния край на моста Бурони отвори една желязна врата със същата форма, която водеше в една грамадна, мрачна и влажна сграда.

Коридорът беше осветен от един фенер, висящ на стената близо до вратата.

Бурони го откачи оттам, тръгна напред и започна да слиза по една широка стълба, чийто стъпала се плъзгаха под краката. По тия места, потънали в розовина, всред сводести тавани, цареше тежка и задушлива атмосфера.

В подножието на стълбата, от дясна страна, започваше нов коридор, през който можеше да се стигне до кръглия във форма на кладенец затвор и в стаите на истината.

На края на коридора палачът, следван от двамата помощници и Пиетро, отвори една висока и широка врата. Бяха достигнали във фамозните зали.

Тия страшни места бяха така отдалечени от света, така защитени от своите дебели стени, че никакъв болезнен вик, никакъв зов не можеше да проникне навън. Те бяха широки сводести подземия, зловещо осветени от факлите и прикрепените към стените фенерчета.

Подът бе постлан с плочки. Стените някога белосани с вар бяха придобили един мръсно сив цвят, вследствие влагата и дима.

Първата стая, която беше съединена с другите две чрез два отвора, също сводести, бе заета в средата си от една голяма и широка дървена скамейка, грубо издялана и построена по такъв начин, че тялото на един човек да може да се прокара в нея.

В нейната вътрешност бяха пробити две дупки, за да могат, да се пропъхнат краката. От страни на тази необикновена пейка за изтезание висяха въжета и ремъци.

Няколко ведра, поставени под един кран за вода, няколко цепеници и буци въглища допълваха мебелировката — ако може да се употреби това название — на ужасната стая.

Когато Бурони влезе, тримата от слугите му бяха влезли преди него. Те работеха постоянно тук.

Техните двама другари довлякоха Пиетро в стаята, затвориха вратата с ключ и махнаха от главата на жертвата, качулката, която го ослепяваше.

При вида на тази ужасна стая и скамейката за измъчване, Пиетро почти щеше да изгуби съзнание. Той започна да трепери с цялото си тяло; не се владееше вече.

С един заповеднически жест Бурони посочи с пръст скамейката. Петимата слуги хванаха осъдения, който напразно се защищаваше, поставиха го върху скамейката, вързаха му шията, гърдите и ръцете и го оставиха напълно неподвижен.

Бурони каза да налеят вода в едно от ведрата, после намокри в него едно голямо специално бяло платно и го постави върху лицето на Пиетро. После той го натика в устата му, като го преобърна на истинска фуния, в която започна да налива вода капка по капка.

Гърдите на нещастника се повдигаха и свалиха с отсечени движения, поглъщайки всеки път по една капка вода, но не и въздух.

Това страшно измъчване оставаше през цялото време в тоя, който бе подложен на него, впечатлението, че умира. Повече от слабите темпераменти не можеха да го понесат.

Съществуваше също и изтезание чрез огън. Предателят Пиетро се бе отървал от него.

То се състои в следното: поставя се един съд с разпалени въглища под краката на осъдения и се държи под тях, докато цялата им кожа се покрие с кървави мехури.

Това изтезание изглежда по-болезнено от първото. Обаче, тия осъдени, които са били подлагани на двете мъчения, са заявили, че първото е по-ужасно.

Когато Бурони забеляза, че Пиетро е побледнял и не дава признаци на живот, изтегли платното, което го задушаваше, и го остави да си отдъхне.

— Имате ли да признаете, къде се намира това момиче? — попита палачът, повтаряйки въпроса на страшния съд.

— Милост, милост! — извика Пиетро. — Аз не го зная!

— Отвържете го! — заповяда Бурони на слугата, който стоеше до него. — Поставете го сега на макарата!

При тия думи, които показваха продължаването на наказанието му, Пиетро изпусна един отчаян вик. Мъките, които го очакваха, бяха още по-страшни.

Осъденият, когото трябваше да поставят върху макарата, премина в съседната стая. Инструментът за измъчване, подобен на стълба и направен от здрави широки пръчки, бе разположен вертикално по дължината на стената.

Щом осъденият бъдеше привързан на макарата, издигаха го на високо. Неговите членове бяха обтегнати и почти изкълчени.

— Имайте милост към мене! — извика Пиетро, през времето когато пристегнаха отново ремъците му.

— Ако искаш да признаеш, побързай! — каза Бурони.

Пиетро поиска да си дръпне ръцете от ремъците, но нямаше сили.

— Ще призная — измънка той. — Отведете ме горе, пред съвета на тримата!

— Ти вярваш, че ще избегнеш може би мъчението, като направиш едно фалшиво признание — прекъсна го палачът. — Остани тук и кажи каквото искаш да кажеш! Ще донеса за твоята изповед на съвета и последният ще се произнесе за твоята съдба, ако казаното от тебе му се види правдоподобно.

— Но, слушайте ме… Искам да кажа всичко, което зная. Ще посоча на Съвета на тримата една следа, която ще му позволи да намери младото момиче — каза Пиетро, когото страхът караше да говори тези думи. — Заклевам ви се във всички светци, че не зная повече и не мога да обещая с увереност на инквизиторите, че ще намерят бегълката.

— Признай бързо и ясно! — извика палачът със заплашителен глас. — Ти се чувствуваш достатъчно силен да понесеш и второто мъчение и се осмеляваш да казваш, че нищо не знаеш. Хайде, говори, или ще те поставя върху стълбата.

— Аз съм готов. Идете и съобщете на съвета, че ще му посоча една следа, за да открие Анунциата.

— Той иска да я запази за себе си — казаха слугите, смеейки се на осъдения.

— Оставете го върху скамейката до моето завръщане! — каза палачът. — Горко му на негодника, ако ме е изпратил за нищо.

— Той е по-добре, питието му е подействувало — казаха слугите, смеейки се. — Сладка е нашата вода, ехе? Не му остава друго сега освен да се качи на нашата прочута стълба, където ще чуе да пеят ангелите!

Без да отговаря на тия подигравки, Пиетро дишаше дълбоко, за да възстанови силите си и да постигне едно спокойствие на духа си.

Най-сетне палачът се завърна. Той обви отново с черното платно главата на измъчвания и заповяда на своите помощници да го отведат в залата на съвета.

Пиетро с мъка вървеше, тъй като ремъците, с които го бяха привързали към скамейката, се бяха врязли в тялото му.

Но слугите не обръщаха никакво внимание на това, помъкнаха го бързо и го въведоха в черната стая.

Главният инквизитор направи знак на палача и помощниците му да се оттеглят.

После той се обърна към Пиетро, който полагаше усилия, за да се задържи прав върху краката си.

— Защо премълча скривалището на това момиче? Сега болките от мъчението са те направили покорен.

— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което ви казах по-рано, господарю, но страховете, които изпитах, ме накараха да помисля за едно средство за откриването на Анунциата.

— Едно средство, за да я открием ли казваш? Но това не се нарича признание! — извика главният инквизитор. — Хайде, говори. Ако твоето средство е добро и ни помогне да открием бегълката, тогава ще ти бъде върната свободата и ти ще получиш кесия, пълна със златни монети.

— Аз ви обещавам, че ще я намерите! Тя не може да се улови освен по един начин!

— И ти, защо не си си послужил по-рано с това средство?

— Защото аз нямах това право. Тежки наказания очакват тия, които оскверняват труповете и гробовете.

— Каква връзка може да има тази идея с твоето средство? — попита главният инквизитор, който показа нетърпение.

— Ако вие пренесете в другите острови надгробните камъни на труповете, които са погребани в остров Сан Николо, обещавам ви, че ще я откриете!

— Защо трябва да бъдат преместени гробовете от местата им?

— Анунциата сигурно ще чуе да се говори за това разместване — отговори Пиетро, чието лице възприе отново същото подло изражение. — Вие можете още сега да дадете тази заповед, като изтъкнете за предлог, че остров Сан Николо не може да съдържа гробище. В такъв случай Анунциата, която от дълго време се държа на страна от остров Сан Николо от страх да не бъде открита, не ще закъснее да дойде и вие ще я хванете без мъка.

— Пиетро има право — каза инквизиторът Томасо. — На този план не липсва тънкост. Струва ми се, че ние ще направим добре, ако вземем на наша служба този рибар от остров Сан Николо.

— Подкрепям моя брат — обяви Марко.

— Ние ще ти известим утре нашето решение — каза главният инквизитор, давайки на Пиетро знак да си отиде. — Представи се след двадесет и четири часа в чакалнята на палата.

Последният се поклони и се отдалечи бавно.

— Заповедта за незабавното преместване на гробовете от остров Сан Николо ще бъде обявена утре и изпълнена вдругиден — каза старият дон Виторио.