Г. Тение
Мистериите на Венеция (76) (или Омраза и любов)

33. Марино намира баща си

Спокойствието на нощта се разстилаше върху Венеция и нейната околност. Под звездното небе тук-там се открояваха под лунния блясък величествените камбанарии.

Камбаните звъняха и техните мелодични звуци се разнасяха и бавно замираха върху леко набраздените води.

Понякога някои закъсняла гондола се плъзгаше по спокойните води и оставяше малки вълнички след себе си.

Марино, напущайки остров Сан Николо, не се отправи към Пиацата, а по пътя за Орфано.

Той имаше за върховна цел да проникне в „позите“, страшните мрачни и влажни килии.

Чувстваше се въодушевен от свръхестествена смелост и не мислеше вече за смъртта, която можеше да го дебне в сянката. Само мисълта за дълга изпълваше душата му.

Той отиваше срещу най-голямата опасност. Някой бдящ полицай можеше да го забележи, да вдигне тревога, и тогава всичко би било напразно…

С няколко удара на греблата смелият лодкар достигна ужасните стени, зад които линееха, в мълчание и забрава, многобройните жертви на кървавия съд.

Той трябваше да намери най-сетне потвърждение за своите опасения. Действителни ли бяха те? Старият дож дали беше мъртъв, загинал от страшни мъки? Или още живееше, по чудо оцелял от страданията?…

Маринели трябваше да благодари на случая. Той вече се намираше между постовете на стражата, под корнизите на ужасните стаи на истината. Едно силно течение влачеше лодката му и той нямаше нужда да гребе…

Той си спомни, всред вълнението си, за Анунциата. Видя я да се моли за него, коленичила до своето дете. Но видението скоро изчезна от очите му. Анунциата не беше ли в сигурност, под закрилата на неговите верни другари.

Той се приближаваше до целта. Маневрираше предпазливо, после постави греблата в лодката, за да не издаде присъствието си с пляскането на водата. Вече се различаваха глухите охкания на затворниците, прозвучаващи през малките дупки на стената, подобни на крепостни бойници.

Марино познаваше всички ъгли и ъгълчета на грамадния затвор. Той бе обходил цялата страшна сграда през дните на своето детинство. Познаваше всички тайни изходи, всички залутани коридори.

Той се спря пред ниския подвижен мост, откъдето полицаите бяха свикнали да влизат и да излизат, без да бъдат забелязани, когато трябваше да изпълняват своята ужасна дейност.

Марино привърза лодката си за една желязна халка в стената, после се промъкна през отвора и навлезе в коридора.

Застана за момент неподвижен и се ослуша. Нищо не се движеше в канала, нито в галерията пред него. Марино бе маневрирал с лодката така предпазливо, че никакъв шум не бе издал пристигането и спирането на лодката му.

Той напредна с бързи крачки, сигурен в пътя си. После се спря отново. Намираше се пред една голяма желязна врата, която спираше достъпа до затворническите килии.

Според един обичай, който новите деспоти не бяха променили, тази врата бе винаги отворена. Трима души бяха безпомощни да я тласнат. И, впрочем, можеше ли да има опасност от бягство? Други врати, двойни и тройни, снабдени със здрави ключалки държаха затворниците в техните килии. Кой можеше да се осмели да мине през Орфано, без да потъне в него завинаги?

Марино напредна смело в тъмнината. Въздухът ставаше все по задушен и по-смрадлив. Никаква светлина не се забелязваше по черните и влажни стени.

Галерията, по която вървеше Марино, водеше направо в залата на пазачите. С предпазливост той се стараеше да заглуши шума от стъпките си и се движеше пипнешком край стената. Потърси входа на една друга галерия, която водеше към „позите“. Тъмнината изглеждаше още по-непроницаема, отколкото в първия коридор.

Обаче, тази галерия се освети внезапно към средата от жълтеникава светлина, която падаше от фенер, закачен на тавана. На това място една врата, прикрита в стената, даваше достъп до Стаите на истината и залите на полицаите. Често Бурони и неговите помощници влизаха и излизаха оттук.

Марино удвои вниманието си. Той се излагаше на голяма опасност. Но за щастие, никой не се показа.

Всичко изглеждаше пусто. Той прилепи ухо о стената, за да се убеди по-добре… Не чу никакъв подозрителен шум.

Тогава пристъпи с твърди крачки и се отправи към стъпалата, които водеха направо към подземните килии. Там владееше зловещо мълчание, което бе смущавано от глухите охкания на невидимите мъченици.

Марино не можа да не потрепери, мислейки как нещастниците изживяха в страшни мъчения последните дни от живота си.

Горчивите проклятия по адрес на тримата инквизитори се примесваха с безпомощни оплаквания.

Но безсърдечните патриции изпълняваха със студенина своята зловеща работа. Едно подозрение бе достатъчно да направи от невинния виновник. Наказанието бе винаги ужасно. Държавното право, единственият закон им даваше право да наказват строго всички престъпления. Те не носеха никаква отговорност. Всяка произнесена присъда бе незабавно изпълнявана и маскираният съд очакваше полицаите да му доведат нови жертви.

Тяхната съвест бе мъртва. Разкаяние, срам, угризения на съвестта за тях не съществуваха. Те си играеха с хората, като с бездушни предмети. Никога не им идваше наум, че един ден те ще бъдат изправени да отговарят пред един съдия по-могъщ и по-властен от тях.

Виторио Карманиола, великият инквизитор, бе старец с побелели коси, с треперещи и сгърчени ръце. Често, зад неговата качулка клепките му се затвориха и той бе безпомощен да ги държи отворени.

Големият палач, вторият инквизитор, бе винаги студен и намръщен. Никога не се вълнуваше, никога не се усмихваше, никога лицето му не изразяваше какво и да е чувство. Той вършеше работата си автоматически. Великият инквизитор бе за него олицетворение на правосъдието.

Що се отнася до Марко Контарини, най-младия от тримата, неговото сърце бе затворено и лишено от всякакви човешки чувства. Той също изпитваше уважение и възхита от двамата си съучастници, и се стараеше никога да не им противоречи. Впрочем имаше ли това право. Тия трима души, така единодушни наглед също се дебнеха един други. Той, последният дошъл, можеше да стане на свой ред жертва на своите двама колеги. Кой щеше да го защити? Никой. Понеже нито един венецианец не знаеше нито имената, нито лицата на тримата инквизитори…

Марино се намираше пред ужасните килии. Той заслиза бавно, стъпка по стъпка, по хлъзгавите стъпала и достигна до коридора, по който се намираха всичките железни врати, затварящи здраво подземните килии.

Ужасен въздух, задушен и влажен едновременно, дишаше храбрецът.

Марино бе събрал чрез своя верен Горо точни сведения за месторазположението и ролята на разните килии, които изпълваха избата. Знаеше точно къде се намира тази на баща му.

Той напредваше смело, бутайки с ръце стената, за да различи чрез пипане дирената врата.

Никаква светлина не осветяваше коридора с множество гънки. Последният сам изглеждаше като страшен затвор.

Марино трябваше да се осланя на пръстите и на ушите си, за да върви напред. Очите не му служеха за нищо.

Той се спря за момент и заслуша. Не чу никакъв подозрителен шум. Само охканията и въздишките на затворените смущаваха подземното мълчание.

През няколко пролуки на тавана падаше вода, капка по капка, с монотонен шум върху плочите.

Всичко в тия зловещи места напомняше за смъртта.

Марино намери най-сетне голямата желязна врата, която търсеше.

Отвори я… Сърцето му затуптя до пръсване в гърдите. Най-сетне бе достигнал целта на своето пътуване.

Вратата бе тежка, масивна, разядена от ръждата…

Най-сетне под силните мускули на Марино тя се отмести бавно.

Марино слезе по нови стъпала, също хлъзгави. Като че ли слизаше с по едно стъпало по-надолу към смъртта.

Спря се отново и се ослуша. Никакъв шум, никакво движение, никакво дишане не издаваше присъствието на живо същество в дъното на „позите“.

Той се поколеба, обезпокоен. Дали предчувствието му се оправдаваше?…

— Татко мой — каза най-сетне той с глас, който се стараеше да направи по-тих, — бедни ми татко, любими татко! Аз съм, синът ти Марино, който е дошъл да те освободи, да те върне при дневната светлина. Направи ми някакъв знак! Покажи ми присъствието си! Идвам да те спася!

Никакъв звук не се чу. Същото зловещо мълчание владееше в каменната дупка. Само шумът на водните капки, стичащи се от влажните ъгли, разнообразяваше със своя ритъм тъжните часове в това безслънчево място.

Марино потрепери. Той завика отново.

— Татко мой! — изрече той с по-силен глас. — Марино Гримани, благородни доже, татко мой. Твоят син е дошъл при тебе, за да те спаси. Чуй гласа на кръвта си.

Но и този път никой не отговори.

Тогава Марино слезе тихо, бавно по влажните стъпала, за да се увери. Може би старецът спеше. Може би не чуваше зова на своя син.

Той навлезе по дълбоко в дупката. Отново запипа с трескави ръце по стените, които го окръжаваха, по влажните плочи… Пръстите му напипаха снопчета слама, остатък от мръсно легло, издаващи нетърпима воня. После внезапно почувства нещо студено. Бе се докоснал до нещо гладко, намокрено с вода, което изглеждаше като дреха…

Потрепери от ужас. Бе се докоснал до една сбръчкана ръка, костелива и мършава, която лежеше неподвижна…

Марино отстъпи ужасен. Разбра, че се намира до труп.

Промълви няколко молитвени думи, после се наведе отново над тялото, попипа лицето, гърдите, шията. Можа тогава да констатира, че нещастникът бе удушен… Въжето още висеше около шията му.

Кой беше този мистериозно убит?

Бе ли той дожът или някой друг?

Марино не се осмели да си въобрази това. Той помисли, че неговият баща вероятно е бил пренесен в друга килия и че някой друг каторжник е екзекутиран в тази килия.

Но той искаше на всяка цена да има потвърждение на съмнението си. Искаше да се увери още тази нощ, презирайки смъртната опасност, на която се излагаше.

Той се изкачи предпазливо по стъпалата, по които бе слязъл, отвори тежката врата после тръгна с тихи стъпки из галерията, която се простираше край Стаите на истината. Искаше да откачи фенера, който висеше на стената, по средата на коридора и го осветяваше цялата нощ. След това щеше да се върне при трупа, за да го разгледа.

Тази кратка екскурзия бе пълна с опасности. Често полицаите или офицерите преминаваха през коридора, за да направят някоя проверка из килиите.

Но Марино бе забравил всякаква предпазливост и мислеше само за своята благородна задача. Той успя да откачи фенера, без да бъде обезпокоен. Върна се и пак слезе по стъпалата без да бъде забелязан.

Тогава с ужас видя страшното и окаяно положение, в което се намираше килията. Стените бяха покрити с едри капки влага. Хлъзгавите стъпала бяха покрити с мъх.

Марино превъзмогна ужаса, който му вдъхваше този, зловещ декор, й заслиза по стъпалата предпазливо, страхувайки се да не падне и събуди стражата с шума на своето падане.

Достигна най-сетне до трупа. Последният лежеше върху плочите, напоени с влага, с глава обърната към стената. Тази глава бе с бели коси.

Марино потрепери с цялото си тяло. Бе отправил върху лицето на нещастника лъчите на фенера си и бе познал стария си баща!

Бе видял лицето му, с благородническа осанка, на което смъртта бе сложила своя отпечатък.

Марино, обзет от неописуема болка, се хвърли върху трупа, проливайки поток от сълзи, като дете.

После целуна челото, обезцветено от смъртта, като че ли старецът не бе заспал и щеше да се събуди, за да види любовта на сина си.

Внезапно лампата угасна. В своето отчаяние, Марино несъзнателно я беше бутнал. Отново непроницаема нощ покри със своето було зловещия затвор.

Но граф Санта Рока, отдаден на своята скръб, не обърна внимание на това.

Той не преставаше да въздиша, коленичил до трупа на своя баща.

Беше пристигнал твърде късно, за да го спаси. Разкайваше се горчиво, че се бе забавил. Обвиняваше се в престъпление, което не бе извършил.

Изведнъж му се стори, че някакъв гробовен глас му казва:

— Не ме оплаквай! Аз най-сетне намерих щастието си, далеч от земните пороци. Марино, скъпи синко, стани! Иди, благословен от твоя баща, и отмъсти на неговите убийци! Накарай ги да изкупят страданията, на които бяха го подложили.

Тия думи, казани на Марино от някакъв вътрешен глас, възбудиха в него смелостта му. Чертите му се опънаха й лицето му придоби енергично изражение. Той стисна юмруци и прокле злодеите, които бяха убили баща му.

— Те ще умрат от ръката ми! — извика той — И цяла Венеция ще танцува над труповете им. Приближава часът на кървавия карнавал, когато целият град ще види един кървав пейзаж; часът на изкуплението приближава за Луиджи и неговите отвратителни съучастници.

После той се наведе отново над труда на своя баща.

— Благородни господарю, татко мой — Каза той с глас, в който се четеше едновременно нежност и уважение. — Твоят гроб не ще бъде в този мръсен затвор, а в едно място, което някога ти е било скъпо — морето, което ще те скрие в своите бездни от любопитните. Ти обичаше това море, всяка година отпразнуваше венчавката си с него… и тогава то утихваше внезапно. Разпенените вълни изведнъж се обръщаха на леки бразди, които тихо се плискаха о дожовата гондола като че ли ти отдаваха почит. Сега тия води ще станат твой гроб. Те ще изразят съжалението на природата. Тяхното вечно шумолене, тяхното бучене ще бъдат погребалното ти оплакване.

Марино взе трупа на баща си в своите ръце, после се изкачи по стъпалата с тежкия си товар.

Той се отправи с голямо усилие към желязната врата.

Последната, за щастие бе останала полуотворена, но едва се намери на средата на стълбата, когато чу подозрителен шум.

Стори му се, че някой идеше в мрачния коридор над него. Застана неподвижен. Обаче и стъпките също спряха… Марино бе чут…

Няколко секунди изминаха. Двамата мъже останаха в мълчаливо очакване, без да се виждат един друг. Всеки очакваше другият да тръгне.

После Марино чу мистериозния посетител да се приближава.

Чу го също да поставя внимателно крака си на първото стъпало на горната част на стълбата, после на второто и да слиза…

Кой бе този мистериозен посетител? Той не можеше да бъде някой от тъмничарите, понеже те не идваха никога в полунощ в мистериозните затвори. Те бяха свикнали да правят своята обиколка сутрин и не нарушаваха никога този обичай. Освен това, винаги носеха по един фенер. Непознатият напротив, напредваше като някое черно видение.

Марино стисна здраво в ръцете си трупа на своя баща и се облегна с гръб на стената, за да остави непознатия да мине.

Скоро двамата се намериха съвсем близо един до друг.

Една минута измина. И двамата изпитваха страх. Изведнъж един ужасен вик се разнесе в тъмнината.

— Проклятие! Напипах главата на един труп! Пазачи, тичайте, дайте светлина!

Марино позна гласът на дожа…

— Луиджи! — произнесе той ниско.

— Гръм и мълния, заповядах да донесат светлина! — извика отново дожът, който бе побледнял от ужас и се опитваше да се изкачи по стъпалата с треперещи от страх крака:

— Пазачи на помощ! Един фантом.

Най-сетне двама мъже дотърчаха, двама от наемните убийци, които бродеха непрестанно из коридорите на палата, очаквайки заповедите на инквизиторите.

Тия мизерници принадлежаха към ужасното съдружие, наречено „Червена ръка“, на което всеки член бе свързан с другите с нерушима клетва.

Те бяха винаги готови да извадят камите си и да извършат най-ужасните убийства. Изпълняваха своята злодейска работа с безстрашие и цинична радост.

Често получаваха мисия да убият някои благородници от висок ранг, които заради политическите си убеждения и своята независимост, бяха събудили неспокойство у инквизиторите.

Понякога тия благородници, чието единствено престъпление биваше, че изпущаха някоя непредпазлива дума за инквизицията, се ползуваха с голямо уважение сред народа. Тяхното извеждане пред съд би било държавен скандал.

В такъв случай наемните убийци изпълняваха своята подла работа. Полицията и съдиите даваха своите инструкции за убийството и никой не знаеше, кой е виновникът.

— Срещнах един фантом със страшната маска на смъртта, — повтори дожът, побледнял, със засъхнало гърло от вълнение. — Виждам го още и в тоя момент.

После, като че ли вида на двамата пазачи на върха на стълбата му бе дал сили, той се изкачи тичешком.

Отначало двамата дотърчали мъже се съвещаваха помежду си и се питаха за мистериозното събитие.

Единият забеляза, че фенерът от коридора бе откачен от стената.

— Виж — каза той на своя другар и му посочи една слаба светлина, която блестеше в дъното на дупката.

Действително, един остатък от свещта блестеше още във фенера, който Марино бе изоставил в килията.

— Маладето — каза другият, аз не вярвам, че фантомите имат обичай да откачат фенерите, прикрепени към стените и да посещават, служейки си с тях, подземните затвори. Да слезем и да видим какво е станало в килиите.

Вторият пазач прие предложението на другаря си и те се приготвиха да слязат.

Отначало се увериха, дали дългите им саби са в ножниците и дали върховете им са остри. После хванаха и размахаха камите си със сатанинска усмивка.

Двамата мизерници имаха и друга причина, за да слязат в „позите“.

Из Венеция се носеше като легенда, че в подземните килии на затвора на инквизицията се крият несметни богатства.

Затворниците от най-богатите фамилии лежаха в тия мрачни затвори. Може някой приятел на някого от тях да бе се опитал да го освободи, отчаян опит, предварително осъден на неуспех.

Тази мисъл занимаваше двамата негодници.

— Е, добре — каза единият от тях, — ние ще изпитаме неговото безстрашие. Никой не ще ни запита какво сме направили с него. Тия носят винаги върху себе си скъпоценности, златни часовници, диамантени пръстени или пълни с пари кесии. Това не е за пренебрегване…

При тия думи двамата слязоха по стъпалата, водейки се по светлината, която се забелязваше в дъното на дупките.

Обаче, последната като че ли се отдалечаваше от тях. Те ускориха крачките си.

Внезапно тя угасна. После се чу плискане, като че ли някакво тяло падаше във вода.

— По дяволите! — изруга един от двамата бандити. — Ние не ще можем да видим вече нищо…

Започнаха да вървят напред по-предпазливо, бавно, от страх да не се подхлъзнат и да паднат във водата, която течеше в дъното на дупките.

Те се спряха нерешителни, безпомощни да познаят нещо в тъмнината.

Изведнъж, след няколко секунди нерешителност, им се стори, че различават някаква тъмна сянка да се промъква предпазливо край стената.

— Маладето! Гледай там! — извика един от наемните убийци, показвайки на другаря си фигурата, която се открояваше в тъмнината.

Тогава двамата се отправиха нататък.

— Стой! — извика единият с глух глас. — Не мърдай!

Но в момента, когато пазачът, произнасяйки тия думи се отправи срещу чужденеца със сабя в ръка, силно звънтене се разнесе. Последният сръчно бе отбил удара, отправен срещу него.

— По дяволите, той е въоръжен — произнесе негодникът, смутен от тази неочаквана съпротива. — Бързо, другарю, помогни ми да го довършим!

Ужасна борба се започна между тримата противници, които почти не се различаваха в тъмнината. В този отчаян двубой двамата пазачи се биеха с голяма енергия и ловкост. Но те бяха намерели господаря си. Непознатият владееше оръжието превъзходно.

Един вик се разнесе под зловещите сводове, нещо падна във водата.

Борбата стана още по-ожесточена. Сабите се кръстосваха със силно звънтене, изпускайки хиляди искри. Биещите се изпускаха глухи проклятия.

Изведнъж втори отчаян писък процепи въздуха. Чу се пак шум на падащо във водата тяло.

Пак се възцари мълчание, мъртвешко мълчание, изпълнено с несигурност и скръб. Кой бе загинал в тази борба? Кой бе намерил гроба си във водата на подземните дупки…

Един тъмен силует бързо тръгна по студените плочи на коридора…