Г. Тение
Мистериите на Венеция (17) (или Омраза и любов)

17. Последната нощ на Бенито

На следния ден след нощта, през време на която Бенито Мадреселва бе разказал на своя другар по верига историята на живота си и го бе провъзгласил за свой наследник, той беше толкова слаб и болен, че обърна внимание на Марино.

Вълнението, което преживя отново, разказвайки изпитанието си, се отрази зле върху положението му; безсънните нощи, преминали в разговор бяха усилили треската му; неговите очи бяха хлътнали в орбитите, бузите бяха се покрили с една розовина, която често се явява по лицата на тези, които са близо до смъртта.

Марино обърна внимание на пазачите върху състоянието на своя приятел, но грубите войници не желаеха и да чуят да се говори за освобождение от работа. Той беше жив, имаше розов цвят на лицето и чувстваше апетит към плодовете, следователно можеше да работи, заключаваха те.

Марино не бе в състояние да убеди тия безмилостни пазачи; той слушаше със стиснати юмруци присмехите, които войниците отправяха срещу болния Бенито и него. Но той трябваше да пази мълчание: не можеше да даде израз на гнева си.

Бенито, който разбра, какви чувства го вълнуваха, му пошушна:

— Успокой се, денят ще мине, както и другите. Ще ви открия тайната, без която не можете да стигнете до потъналия кораб!

Галерата напусна пристанището и отплава в открито море в едно няколкодневно пътуване.

Осъдените имаха много работа. Войниците постоянно ги караха да бързат. Телата им бяха облени в пот и дишането им бе тежко.

Когато някои, изтощени, падаха под умората, усилена от лъчите на жежкото слънце, и пущаха греблата, жестокосърдечните войници изсипваха върху тях град от удари, докато нещастниците, скърцащи със зъби и проклинащи живота, сбираха последни сили и хващаха греблата.

Голямата физическа сила на Марино, която тежката работа на галерата не бе още изхабила, му позволяваше да движи греблото и за слабия Бенито, и за себе си същевременно.

Пазачите, особено злият Гаспар, го поглеждаха на минаване.

Те с радост биха намерили някой предлог, за да го накажат и да сломят гордостта му и подигравателната усмивка. Презрителните погледи, които им хвърляше Марино, ги вбесяваха.

Но те не можеха да го заловят в някаква грешка, тъй като той изпълняваше точно заповедите и не си отпочиваше в своята мъчителна работа.

Отпаднал от задушната топлина и от собствената си слабост, Бенито изпукаше големи въздишки.

Той чувстваше, че часовете му са преброени и благодареше на Бога. Той бе страдал толкова, че очакваше смъртта като освобождение.

Испанецът гледаше с възхищение и симпатии Марино Маринели.

— Да, — помисли си той, — той ще успее и ще извърши големи неща в живота си. Тази адска каторга не ще го съсипе; той ще излезе по-силен и по-привикнал на тежка работа.

Той се радваше, че случаят му бе изпратил този човек. В тази среща виждаше пръста на Провидението и му отправяше своята благодарност.

Марино Маринели беше достоен наследник на неговите богатства; в ръцете му те ще бъдат употребени за големи неща.

Той ще може да осъществи нещата, за които той бе мечтал, но които никога не би могъл да достигне със своите загубени сили и разрушена енергия.

Когато настъпи вечерта и галерата пусна котва на открито за нощна почивка, Бенито изтощен се отпусна върху грубо одяланата пейка. Неговата гръд бързо се вдигаше и спускаше, като че ли бе заплашван от фатална криза. Но той се бореше храбро срещу нея. Не можеше още да умре спокойно; не бе изпълнил докрай мисията, която си бе възложил, а неговият край, в това бе убеден, нямаше да закъснее.

Марино му подаде скришом своята порция от плодове; това бе единственото нещо, което можеше да яде!

После младият човек подложи дрехата си под болния, на когото месото му бе изгнило от стоенето върху дървото.

— Преминах деня в размишления върху всичко това, което си доверихме миналата нощ — започна той, говорейки съвсем ниско, както правеха обикновено. — След спокойно и обстойно обсъждане дойдох, Бенито Мадреселва, до заключението, че трябва да приема вашето наследство, което иначе ще бъде загубено завинаги. Но аз не ще си послужа с тези съкровища за задоволяване на някои своеволни капризи, а ще ги употребя както вие желаете. Ще реализирам плановете, които ще донесат щастие в градовете и техните жители и ще изтръгна нещастните от провал и смърт!… Давам тържествена клетва в този час, че ще сторя това.

Болният му отговори със слаб като въздишка глас, но в който се чувстваше ентусиазъм:

— Аз желая щото като един единствен наследник и притежател на безчислените богатства, да добиете едно могъщество и да извършите чудеса в света! Името на Марино Маринели да се носи над земи и морета, изпълвайки с ужас престъпниците и носещо за невинните и угнетените дългоочакваната вест на освобождение и щастливо бъдеще!

— Да, вие имате право. Така трябва да бъде! — извика Марино, обзет от едно благородно чувство. — Аз ще бъда ужас за престъпниците, покровител на нещастните, освободител и спасител за моя баща и за себе си отмъстител.

— Моите сили ме напущат. Поставете ухото си съвсем близо до устата ми — промълви испанецът, — часът на моето освобождение е близък, Марино, повярвай ми: Желая почивка и мир.

— Вие ще се почувствате добре, когато пресният морски ветрец разведри челото ви, Бенито.

— Нищо вече не очаквам, надявам се само за смъртта. Но слушайте, слушайте внимателно. Вие ще узнаете моята тайна, изобретението, което изнамерих след година размишления, и начина да го използвате, за да влезете в притежание на съкровището, което трябва да извадите от морето…

Ако вие поставите върху водата надолу с отвора един голям звънец, пълен с вода, можете да го спуснете без водата да навлезе вътре. Въздухът, който остава затворен в звънеца, пречи на течността да се издигне.

Изработете един звънец от метал, толкова голям, че да можете да се вместите в него с част от съкровището. Превържете го на кораба с един кабел, навит на макара. Промъкнете се без страх в този звънец, изработен по начин да не влиза вода в него и с отвор само отдолу, и оставете да ви спуснат в морето върху потъналия кораб, който е близо до подводните скали между Малта и Комино.

— Какво! Вие мислите, че във вътрешността на този звънец аз ще мога да дишам и не ще бъда достигнат от водата? — каза Марино, твърде учуден.

— Аз правих опит с едно малко звънче, разбира се, но мога да ви се закълна, че вие ще можете да слезете на голяма дълбочина, без да бъдете достигнати от водата и без да бъдете изложен на някаква опасност.

Само че въздухът не ще ви стигне за много време. Ако звънецът е голям, вие ще направите добре да дадете заповед на екипажа да ви издигне, щом мине един час. Вие ще трябва да повтаряте това подморско пътешествие, докато съкровищата, намиращи се в потъналия кораб, бъдат извадени на дневна светлина.

— В името на всички светци! Бенито, вашата тайна е безценна. Това е едно чудесно изобретение — каза Марино, чиито очи блестяха.

— Във всеки случай то ще ви даде възможност да влезете в притежание на богатствата. Вие ще ги имате без съмнение, ако следвате точно наставленията ми. Особено бъдете предпазлив, не се оставяйте да ви обзема желанието всичко да отнесете първия път и да останете по-дълго време, отколкото позволява въздухът. Иначе вие ще умрете задушен.

— Говоренето ви изморява много, Бенито — промълви Марино Маринели. — Обаче, отговорете ми на още един въпрос. Как мога да бъда в смъртна опасност, когато твърдите, че водата не може да навлезе в звънеца?

— Вярвах, че ще ме питате това — отговори Бенито с откъслечни думи, докато от гърдите му излизаше леко хъркане. — Въздухът ще се развали. Останете ли няколко минути повече, след като атмосферата в звънеца остане невъзможна за дишане, и вие ще се задушите. Не мога да видя никаква друга опасност. Не е водата, която може да ви заплашва, но въздухът, ако заслепението ви накара всичко да вземете, вие ще закъснеете.

— Благодаря за сведенията и съветите, Бенито!

— Вземете ме с вас, като слизате, едно въже, чийто край оставете на кораба, за да дадете на вашите хора знак, когато желаете да се изкачите — прошепна испанецът, напрягайки последните си сили. — Сега вие знаете всичко, Марино Маринели. Изпълнете моята воля! Чувствам, че скоро ще бъда освободен… О, сън, вечен сън… колко благотворен ще бъде за каторжника… за Бенито Мадреселва… който така желае почивка!…

Той замълча. Очите му се затвориха.

Една недоловима отмора бе го обзела, след като повери на другаря си по верига тайната на своя живот.

Сега бе спокоен. Можеше по-леко да умре.

Марино се надвеси над него, забелязвайки, че движенията на гърдите му стават по-бурни и дишането му по кратко и по-бързо.

Когато небето започна да побелява на изток. Бенито, който не бе спал повече от един час, отвори внезапно очите си, които бяха блуждаещи.

— Чувате ли?… Чувате ли? — викаше той. — Тя се смее!… Инец се смее!… Чувате ли този шепот на щастливи гласове?… Карлос е при нея… Те се милват и прегръщат… Те говорят за мене; произнасят моето име и се смеят… Бенито е далеч — каза Карлос. Чувате ли? Бенито е далече!

Болният избухна в ужасен смях. Той се гърчеше. Ръцете му се свиваха конвулсивно, удряйки около него. Веригите му произвеждаха голям шум. Той не чуваше това, което Марино му казваше, за да го успокои.

Шумът обърна вниманието на пазачите.

Гаспар се завтече, правейки гневни жестове.

— Какво иска този роб? — извика той със заплашителен тон. — Защо е тази олелия?

— Оставете го! Той е твърде зле — отговори Марино, изпълнен със съчувствие.

— Какво?… Твърде зле!… Познавам този мързеливец. Той се преструва. Стойте мирно и мълчете!

— Това е Карлос!… Горко нему и на мене!… Това е Карлос!… Той трябваше да умре! — викаше обзетият от силна треска Бенито.

И той започна да удря наляво и надясно. За нещастие, той засегна с юмрук войника, спрял до него.

— Животното започна да става свирепо — викна Гаспар, ритайки жестоко с крак човека, който бе изпаднал в делириум.

Марино не можа да понесе това. Той скочи от пейката си и нанесе такъв силен удар на мъчителя, че последният се залюля и се строполи на пода.

Бенито не видя нищо от тази сцена и продължаваше да говори в делириум.

Гаспар, комуто неговите другари помогнаха да стане, бе се разярил като ранен тигър.

— Смърт на този негодник! — извика той. — Той вдигна ръка върху мен.

И, изваждайки от ножницата своята широка и къса сабя, той се опита да промуши Марино, когато офицерът, командващ галерата се появи на моста.

— Какво става? — запита той, отправяйки се бързо към Гаспар.

— Този роб ме нападна! — отговори войникът. — Той трябва да умре.

— Войникът се осмели да удари с крак този нещастник, който се бори със смъртта, аз не можах да го понеса и никога не ще остана безучастен при подобно нещо! — каза Марино на офицера с висок глас, докато всички каторжници поглеждаха с възхищение другаря си, който се бе осмелил да накаже Гаспар, така мразен от всички.

— Вие сте се провинили в тежко престъпление — каза офицерът на Марино.

После, обръщайки се към войника, който кипеше от гняв, прибави:

— Вие ще получите удовлетворение, Гаспар. След два дни ще се върнем в пристанището. Тогава каторжникът ще получи заслуженото наказание за своето престъпление.

— На смърт този негодник! — викна Гаспар.

— Неговата смърт е сигурна… Но какво става с тоя роб, който бъбри тия несвързани думи? — попита офицерът, посочвайки болния испанец.

— Бенито Мадреселва умира — отговори Марино навеждайки се над нещастника, който изглежда, в този момент, позна своя другар по верига.

— Това не е истина. Той се преструва! — се осмели да каже Гаспар.

Марино му хвърли поглед, пълен с омраза, и се наведе отново върху умиращия.

— Сбогом! — промълви Бенито. — Моли се… за моята душа!

Пазачът поиска да отдалечат Марино от другаря му, когото да накаже за прекъсване на работата, но офицерът отблъсна ръцете на варварина.

— Оставете го, Гаспар — заповяда той — Не виждате ли, че умира.

— Кой ли дявол е дошъл да прибере това испанско куче! — закикоти се войникът. Неговият другар по верига скоро ще го достигне.

Бенито Мадреселва потрепера, след малко той предаде Богу дух.

Клепките му се затвориха и смъртта сложи своя отпечатък върху лицето му, докато Марино прошепна една кратка молитва.

— Повикайте ковача — заповяда офицерът, — за да снеме оковите от трупа. На работа другите!

Гаспар остана близо до Марино, гледайки със злобни очи, дали движи правилно греблото.

Голяма радост бе за него, че този осъден, когото мразеше, трябваше да извършва сам една работа, за която бяха нужни общите усилия на двама каторжници.

При най-малката грешка той бе готов да вдигне пръчката си и да накаже гордия венецианец.

— След два дни — си казваше той, — ако галерата се върне в Тулон, смъртна присъда очаква осъдения, който се осмели да вдигне ръка върху мене.

Правило и без изключение беше каторжник при най-малкото провинение, по оплакване от някой войник и без друга анкета, да се предаде на палача на каторгата.

Марино сам движеше тежкото гребло с такава сила и с такава пъргавина, че предизвикваше удивление и у Гаспар, който трябваше да признае в себе си физическото превъзходство на роба, който мразеше.

Надвечер ковачът сне веригите на мъртвия и погребението на последния се извърши.

Слънцето се наклони към морето и неговите последни лъчи потопиха в пурпур гребените на вълните. Лек вечерен вятър подухваше и разхлади потъналите в пот тела на осъдените.

Тогава тялото на Бенито Мадреселва, по заповед на офицера, бе отнесено на средата на моста и бе привързано към една дъска.

Другите затворници вече бяха присъствували на подобни зрелища и знаеха, какво ще се случи.

Марино нямаше опит в това отношение, но не бе мъчно да се досети, че трупът на неговия приятел, като тия на моряците, които умират в открито море, ще бъде хвърлен във водата.

Привързаха един тежък камък при краката на испанеца, после четирима войници го отнесоха на дъската върху борда на галерата.

Марино промълви една молитва и изпрати един последен прощален поглед на Бенито Мадреселва, който сега бе освободен от своите мъки, бе изпаднал във вечен сън, толкова желан от него, и щеше да бъде хвърлен в това море, където близко до далечните острови, бе потънал неговият кораб и неговите съкровища.

Грохотът на вълните пееше своя погребален химн, слънцето от своя залез се сбогуваше с него, изпращайки му последните си лъчи.

Войниците пуснаха дъската и камъкът повлече това, което бе останало от Бенито Мадреселва към бездната, където хората не можеха да намерят друго освен вечен покой.

Водата се плисна, а после се затвори над трупа. Около минута няколко водни кръга показваха къде бе изчезнал приятелят на Марино и после всичко се заличи.

Никаква погребална служба не бе отслужвана. Никакъв свещеник не чете молитва над покойния и неговия гроб.

Едно сърце само бе изпълнено със скръб и тъга; само една уста бе прошепнала молитвени думи; само една душа се бе обърнала към Бога, искайки прошка и милосърдие за нещастника Бенито; само очите на Марино се бяха насълзили заради нещастния другар по верига, който не бе намерил любов на земята, а само страдания.

После нощта се спусна над морето, над галерата и над каторжниците, които забравиха своите мъки в съня.

Марино остана дълго време буден, мисли за Бенито, който сега спеше в своя воден гроб, и даде тържествена клетва да изпълни последните желания на мъртвия, да последва буквално неговите наставления, когато успее да си възвърне свободата.

След два дни галерата се върна в пристанището.

Върху брадясалото лице на Гаспар можеше да се забележи една сатанинска радост, която правеше да блестят жестоките му очи, при мисълта, че мразеният каторжник ще получи най-сетне своето наказание.

Той побърза да слезе на сушата и побърза да отиде при директора на каторгата, после при военния комендант.

След няколко часа той се завърна със заповед да отведе каторжника Марино Маринели във вътрешността на каторгата, където да очаква присъдата си.

Комендантът прочете написания пергамент от името на Венецианската република, който придружаваше изпратения каторжник, и изпрати един куриер в далечната приятелска държава, с мисията да уведоми за това, което се бе случило, Съвета на тримата и дожа и да ги запита, дали смъртното наказание, което каторжникът е заслужил, трябва да се изпълни в Тулон.

Отговорът не бе двусмислен. Нищо не можеше по-добре да допадне на дожа и сената, както екзекуцията на ненавиждания незаконнороден далеч, в земите на Франция.

Но трябваше да се почака и Марино бе хвърлен в подземните килии на каторгата.

Тия подземни килии на крепостта, които служеха за затваряне, бяха с дебели стени и бяха разположени край зида, граничещ с морето.

Те бяха дълбоки тесни дупки, затваряха се с дебели железни врати и в тях нямаше място за лягане и спане, понеже почвата бе осеяна с железни пръчки с остри върхове.

Прозорци нямаше в тия страшни килии. Въздух и светлина проникваше през едно отверстие, направено в стената откъм морето.

Едва една стъпка висока и две широка, тази дупка бе снабдена е желязна решетка.

Долу се чуваше как вълните се плискат в стената. В тази част на пристанището дълбочината на морето беше много дълбока.

Когато желязната врата се затвори зад него, студени тръпки преминаха по тялото на Марино, чийто мускули се свиха под напора на гнева.

Обаче, бяха му снели веригите и това му бе вдъхнало надежда.

Той разгледа бързо тясната клетка и забеляза веднага зарешетената дупка.

Той легна върху железните пръчки, без да чувства болките, и погледна навън. Долу морето бучеше и това бучене за Марино бе едно обещание.