Г. Тение
Мистериите на Венеция (81) (или Омраза и любов)

38. Славните останки от победените

Марино и Горо трябваше да прикрият цялата си скръб, научавайки ужасното съобщение за поражението на Санта Рока.

Кралят на острова присъстваше незабелязано на четенето на прокламацията за неговия провал, за смъртта на привържениците и приятелите му.

Господарят и робът излязоха от редовете на тълпата.

Маринели, по-рано така горд, така самоуверен, се чувствуваше непоносим товар. Сълзи бяха замрежили очите му…

Обаче, едно нещо го бе приятно поласкало. Народът го аплодираше. Народът за първи път, отказваше мълчаливо да взема участие в празненството, на което го канеха.

Двамата мъже се завърнаха бързо към моста Риалто, обзети от мрачните мисли. Там намериха гондолата си.

— Санта Рока е загубена! — каза героят. — Моята колония е почти унищожена, жена ми е грабната, но аз не губя кураж. С шепата храбреци, които ми остават, аз ще направя чудеса.

Марино гореше от нетърпение да види оцелелите хора от неговата малка армия, да ги окуражи и да почне отново разрушителното дело.

Но той реши да тръгне сам. Даде нареждане на Горо да остане при старата Людовика Марчело и да бди над нея.

— Бъди разумен! — му препоръча той. — Грижи се, щото на старата Луала да не липсва нищо; набави нужните провизии; не издавайте вашето присъствие на острова!

После той подаде на Горо пълната си кесия.

— Не зная колко ще трае моето отсъствие — добави той, — но аз мисля да се върна през време на карнавала. Когато дните за дегизирането започнат, маскирай се и ти се промъквай навсякъде. Слушай разговорите на тълпата. Осведоми се за състоянието на армията, за имената на началниците. Вземи точни сведения, понеже те ще послужат за основа на бъдещото ни дело.

Горо се закле да изпълни точно заповедите на своя господар.

В този момент гондолата достигна до остров Сан Николо. Двамата мъже скочиха на земята, привързаха лодката о едно колче и се отправиха към лодката на Маринели, която се намираше на няколко метра по-далече.

Господарят повтори наставленията си, натовари негъра да предаде на Луала сърдечните му поздрави, после лодката се отдалечи с бързината на стрела по направление към Брандоло, където платноходът на Маринели бе пуснал котва.

Марино мислеше да се отбие в Маламоко, за да узнае в колко часа мистериозният кораб ще тръгне, но се отказа. Морето бе станало бурно и движението на лодката бе затруднено; от друга страна, никой в Маламоко не би могъл да даде полезни сведения на Марино. Часът за тръгване на кораба оставаше неизвестен.

Беше около един часа сутринта, когато героят разпозна очертанията на пристанището Брандоло. Той познаваше всички гънки на брега на това място и знаеше къде да насочи лодката си.

Тогава забеляза на известно разстояние от залива своя платноход, когото вълните леко люлееха…

Той описа със своята лодка една голяма дъга, за да избегне минаването край други кораби на котва в залива и се отправи направо към своя кораб.

Като че ли всичко спеше на борда; нищо не се движеше по моста, нито край оградата.

Внезапно един моряк се появи до оградата, без съмнение кормчията и започна обикновените си наблюдения.

Марино бе познат, лодката му изтеглена на борда и след няколко минути, разбуденият екипаж бързо вдигна котвите, опъна платната; две или три кратки и звучни команди се разнесоха на моста; корабът тръгна в открито море.

Но морето ставаше все по-бурно. Бурята бушува цялата нощ и следната сутрин. Маринели трябваше да се откаже от преследването на кораба на Мадлена.

Обаче Марино не желае да пренебрегне никакво средство, за да може да получи желаното уверение.

И така, той даде заповед на кормчията да се отправи към Маламоко.

— Проявете благоразумие — каза той. — Влезте в залива така, че да мога да разгледам корабите, които са там на котва. Но не отивайте близо до брега, защото ще бъдем познати от фаропазача!

Морякът се подчини. Корабът на победения крал напразно обиколи входа на пристанището Маламоко: мистериозният кораб бе вече вдигнал котва. Какво да прави?

Марино, комуто внезапно дойде наум една идея, даде заповед да се отправят към Анкона. Имаше предчувствие, че Мадлена е вече слязла на италианския континент, водейки своята плячка със себе си.

След шестдневно плуване, Марино и неговите безстрашни привърженици пристигнаха в Анкона.

В това пристанище по него време цареше голямо оживление. Всеки ден многобройни кораби от всякакъв тонаж влизаха или излизаха от него.

Марино напразно търси в тази навалица платнохода на принцеса Боргез. За щастие, многодневните търсения го убедиха в безполезността на усилията му. Мадлена, недоверчива и хитра, беше тръгнала по друг път.

Маринели се готвеше да напусне Анкона, без да намери нещо полезно, когато внезапно случаят му помогна.

Вече корабът бе опънал своите платна, готов за тръгване, когато Марино при последната си обиколка, която правеше из пристанището, позна двама стари моряци.

Тяхната походка, тяхното облекло му напомняха моряците от Санта Рока. Кои бяха тия двама мъже?

Марино остана за момент неподвижен и започна внимателно да ги разглежда… Те се отправиха към него също заинтересовани.

— Не се лъжа. Вие сте Маринели, кралят на острова! — каза един от тях, приближавайки се до него.

Графът тогава позна Зани и Тонино, неговите верни служители. След като размениха няколко прочувствени думи, изгнаниците започнаха да говорят за общата си скръб.

— Кажете ми — попита Марино, — наистина ли Санта Рока е напълно загубена за нас.

— Уви! — отговори Тонино тъжно. — Всичко е загубено, съвършено загубено. Войниците от арсенала предадоха острова на сеч и опустошения. Анафесто и по-голямата част от защитниците умряха с оръжие в ръка. Само Оргосо, д’Артенай, Фалие и около шестдесет души успяха да избягат, пробивайки блокадата с дванадесет галери, нашата последна сила. Те хвърлиха котва в Термоли и очакваха вашето пристигане, благородни Марино. Ние бяхме тръгнали за Венеция, с надежда да ви намерим, когато за щастие…

— Дванадесет галери и шестдесет души — повтори Марино; това значи, са славните останки от разбитата ми армия, от моята търпелива и неуморна работа? Но все пак ще бъде благословено провидението! Всичките мои приятели не са загинали. Тази шепа храбреци, може би, ще бъде достатъчна за възобновяване на моето дело. Понякога неколцина решителни хора могат сами да извършат чудеса!… Хайде, мои приятели — добави той, обръщайки се към двамата бивши риболовци, — елате на кораба ми и бързо на път за Термоли! Там, Фалие, д’Артенай и Оргосо ще ме уведомят за съдбата на жена ми и детето ми.

При тия думи Зани и Тонино, които знаеха ужасната участ на двете невинни същества, едва сдържаха вълнението си.

Марино бе узнал чрез своя верен Горо нещастната съдба на своята жена, но още вярваше, че детето му, неговата единствена радост, малкото същество, пълно с живот и нежност е спасено.

Тонино и Зани предадоха на техния уважаван началник разказа за последната драма, когато Санта Рока и неговите защитници бяха загинали, ставайки жертва на вярата си в Маринели.

— Когато Фалие и Оргосо отидоха в палата преди тръгването, — каза Тонино, — те намериха всичко разрушено и никаква следа от съпругата ви или детето ви. Джустина, слугинята лежеше върху прага на стаята на Анунциата — прободена с нож, издъхваща…

Марино не го остави да завърши разказа си.

— Моето дете! — извика той отчаяно, поднасяйки ръцете си към лицето, — те са убили моето дете! Кой знае дали не са го измъчвали… О, Господи, помогни ми да изляза от това ужасно съмнение! Ще полудея!…

Зани и Тонино, дълбоко покъртени от тази сцена, мълчаха.

След кратко мъчителното мълчание кралят на острова се обърна към тях и ги запита отново за детето си.

— Истина ли е, че са го убили? — ги запита той със задавен от вълнение глас. — Кажете ми, намерена ли е някаква следа?…

— Те трябва да са го върнали на майка му, — каза Тонино, за да успокои нещастния човек.

— Дано да казвате истината! Мизерниците ми изтръгнаха силата, приятелите ми, любовта ми. Не ми остава нищо освен едни славни останки… Но поражението ни прави по-решителни, по-свободни, скъпи другари! Отчаянието направи от мене един неукротим тигър. Да не с колебаем, мои приятели! Да отидем бързо в Термоли! Там ще събера смелчаците, които са предани на моята кауза, ще направя тържествен преглед на моите седемдесет храбреци и ще ги поведа към победа, подпомогнат от Фалие, Оргосо и д’Артенай. Ние ще влезем във Венеция и ще устроим един кървав празник. Белият мрамор на стъпалата на моя палат, скалите с зелените отблясъци, плажовете със сребрист пясък, които обкръжават моя остров, ще почервенеят от кръвта на негодниците, които са го обсебили.

Марино млъкна. Той трябваше да превъзмогне скръбта си с върховно усилие. Внезапно бе намерил в себе си толкова пламък, че беше готов да започне отмъщението си.

— Ние ще ви следваме и ще ви помагаме до смърт! — заявиха просто двамата риболовци.

После тримата се прибраха на борда на платнохода. При настъпването на нощта колелото на макарата заскърца.

Последната котва бе вдигната. Мистериозният кораб пое бавно своя път към открито море.

Марино се бе облегнал на една мачта и погледът му се рееше меланхолично по белите гребени на вълните.

На следната сутрин заваля тропически дъжд, затъмнявайки хоризонта. После противен вятър се появи от юг, затруднявайки хода на кораба. Моряците на Маринели хванаха тогава греблата.

Надвечер, времето се изясни, но вятърът продължи да духа. Корабът напредваше бавно.

Внезапно, когато нощта се спускаше, морякът от наблюдателницата извика:

„Множество светлини се виждат пред нас. Червени светлини, зелени и червени, зелени!“

Човекът слезе от своя наблюдателен пост и обясни на началника си какво бе забелязал. Впрочем, сигнализираните светлини от моряка станаха скоро видими от моста и всички познаха, че тия светлини бяха от венециански кораби.

Малко по-малко, тяхното число се увеличи и цялата флота се появи пред учудените очи на Марино и другарите му. Тя се движеше с разгънати платна.

Флотата на Силвио Зиани се връщаше тържествено от Санта Рока и бързаше да даде на Венеция едно невиждано зрелище… един блестящ морски парад с хиляди залпове, с безброй викове…

Безстрашният кораб се излагаше на голяма опасност. Марино заповяда да разпънат и останалите платна и да се отстранят от пътя, следван от венецианците.

Тази маневра бе извършена със спокойствие и в пълен ред. Платноходът на Маринели, чийто светлини не бяха още запалени, изчезна в нощта и венецианските галери не можаха да го забележат, опиянени от триумфа…

По едно от тия явления, свойствени на Адриатика, вълните внезапно се бяха успокоили от тяхната ярост при настъпването на нощта. Страшният грохот на водната стихия бе заменена с шума на леки, грациозни вълнички.

Марино наблюдава известно време ескадрата на палачите, чиито светлини изчезваха малко по-малко в далечината. Той ги гледа със скръстени ръце, с очи пълни с омраза. Почувства по-горчиво от всякога скръбта заради поражението си, заради разрушеното си дело… Но чувствуваше както никога необходимост да отмъсти. Гореше от нетърпение да стигне в Санта Рока, да види своя разрушен остров.

Но неговата първа задача бе да достигне и намери своите привърженици.

* * *

Благородниците бяха отнели на Марино цялото семейство, цялата му сила и не бяха му оставили друго, освен надеждата за близко отмъщение, за страшното наказание.

— Наш дълг е да погребем мъртвите — каза той спокойно — и да поставим върху гробовете им камъни, както е редно. Защо се чудите на варварството на великия капитан? Той, без съмнение, само изпълнява заповедите на Висшия съвет…

При тия думи Маринели беше внезапно поразен от едно странно обстоятелство. Между вратите, които водеха към разните галерии на избите, тайната врата към галериите на диамантите, също бе разбита.

— Погледнете, мои приятели — каза Марино. — Силвио Зиани е претърсил всички ъгли на нашите скривалища. Без съмнение, открил е нашето голямо богатство, отнесъл го е във Венеция и го е изложил пред очите на смаяния народ, за да покаже, че братоубийствената война е донесла грамадно богатство… Приятели, ние сме ограбени!

Моряците, които го придружаваха, отстраниха от галерията останките от греди, после поканиха Марино и Фалие да влязат първи.

Те проникнаха в хранилището, където кралят на острова бе поставил своите пари. Касетката, в която бяха поставени, бе разбита. Обирачите не бяха оставили Нищо, нито един сантим.

Една тайна касетка, скрита в стената, където граф Санта Рока държеше по-голяма част от диамантите си, бе също разчупена.

Но Марино си спомни, че някога бе отнесъл в Рим една част от скъпите си камъни, за да бъдат оценени, после ги отдели от другите и ги скри в отделно скривалище.

Марино провери скъпата касетка.

За щастие, обираните не бяха забелязали вратата, изкусно прикрита в стената.

Намери непокътнати и камъните, и разните важни документи, които пазеше там.

Взе чантата в ръце и я показа радостно на изненаданите си приятели.

— Ние имаме достатъчно, за да покрием всичките си разходи, — каза той. — Ще реализираме нашите планове, без да се страхуваме, че можем да бъдем спрени поради финансови затруднения.

Той се върна при своите в компанията на Фалие, разказа им за находката си, после всички се отправиха към мястото, където лежаха непогребаните трупове.

Зрелището бе ужасно. Марино отстъпи с ужас. Но скоро се овладя, превъзмогна отвращението си и се залови също да копае гробове.

Работата бе бавна и продължителна. Когато всички тела бяха погребани, нощта бе настъпила.

Доброволците гробокопачи се върнаха на борда, където възстановиха силите си, изчерпани от изтощителната работа.

Повечето бяха легнали в хамаците си, докато Марино и неговите трима приятели се разхождаха по моста на галерата, и станаха свидетели на едно великолепно и неочаквано зрелище.

Д’Артенай бе казал истината. Мистериозните облаци дим бяха признаците на един вулкан; един огнен стълб освети внезапно нощта на остров. После още един го последва, след това — още един.

Всеки от тия огнени снопове се разпръскваше, почти след излизането си от земята, на безброй искри, за да бъде последван от гъст черен дим.

Морето се развълнува на свой ред. Вълните се заблъскаха една срещу друга. Галерите се залюляха върху своите котви. Огнените стълбове се придружаваха с глухо бучене.

Марино заудря сигналните камбани. Екипажът, събудени внезапно, започна бързи маневри, които Марино им предаваше чрез сигналните огньове. Всички кораби се отдалечиха на известно разстояние от брега и скоро бяха на котва в средата на пристанището. Не можеха да се доближат до кея, нито да отидат в залива, където морето беснееше с голяма ярост.

Огнените стълбове, които за момент бяха осветили небето и островчето, бяха изчезнали. Една тъмна, непроницаема нощ настъпи.

На борда на корабите, хората обзети от ужас, се хвърлиха на колене и се замолиха.

Най-сетне денят настъпи и откри пред очите на Марино и привържениците му нещо ужасно.

Морето, още бурно, тласкаше грамадните си вълни о кораба на незаконнородения.

Малко по-малко, зората прогонваше облаците.

Санта Рока бе пострадала от едно ужасно земетресение. Кратерът бе престанал да изригва пламъци и дим, но целият остров носеше белезите на разрушителната му сила. Тук-таме върху плажа лежаха големи блокове от канарите, изтръгнати от земята при вулканичното изригване.

Хълмът, който някога се издигаше на острова като естествен наблюдателен пункт, сега бе разчупен. Неговите части бяха разпръснати по разни места из островчето.

Природната стихия бе довършила разрушителното дело, започнато от Зиани и неговите убийци.

Марино Маринели и неговите другари, връщайки се на острова, се бяха избавили по чудо от катастрофата.

Тъй като морето се бе успокоило, то изглеждаше по-сигурно отколкото брега и дванадесетте кораба се отправиха в Термоли.

Но този план беше лудост. Фалие, Оргосо и д’Артенай го коментираха и всеки даваше своите съвети.

— Вие ще бъдете познат и заловен, преди да можете да слезете — каза Фалие.

Оргосо подкрепи своя приятел.

— Оставете ме да ви изкажа моето мнение! Ние, седемдесет моряци, едновременно сме много, за да успеем в някое бързо предприятие и твърде малко, за да започнем едно сражение. Да ги оставим с флота край бреговете на Брандоло или Джорджия и да тръгнем само ние четиримата за Венеция. Ще се промъкнем така в тълпата маскирани и никой не ще ни познае. Помежду си ще се разпознаваме с тайни знаци и ще се срещаме винаги на определено място. Ще бъдем достатъчно ловки и силни четиримата да изпълним нашето отмъщение.

— Д’Артенай има право — каза Оргосо. — Неговият план е добър.

Марино на свой ред одобри изказаното мнение от френския благородник.

— Приемам вашия план — каза той, — по Горо, хитрият и безстрашен негър, ще бъде нашият пети другар. Ние не сме вече в състояние да създадем една нова армия, нито да победим нашите неприятели в открита борба, затова ще се промъкнем до техните жилища и ще наложим, без да очакват, наказанието, което заслужават.

— Ние ви се заклеваме тържествено, че ще се борим и ще умрем за нашата обща кауза — каза Фалие, хващайки за ръка своя приятел Маринели, — да останем всички солидарни до последната минута, докато делото на отмъщението бъде напълно завършено.

— Да, всички за един и един за всички! — извикаха горещо д’Артенай и Оргосо. — Ние предпочитаме да умрем, отколкото да изневерим на нашата кауза…

Обаче, една точка оставаше още тъмна. Какви маски да изберат?

Фалие предложи четиримата да вземат едни и същи маски, за да не могат да ги отличават един от друг.

Д’Артенай счете за разумно да изберат една от най-популярните сред тълпата маски.

Марино размишлява един момент, като че ли преценяваше разните предложения, които му бяха направили, после каза следното:

— Мои приятели, предложението на нашия другар д’Артенай е най-доброто. Ние всички ще бъдем облечени в черни домина, и ще носим на шапките си по едно червено перо, което не ще изненада никого, ако се разхождаме изолирано сред тълпата и ако само си пошепваме някои инструкции на минаване, без да завързваме разговор.

Оргосо, Фалие и д’Артенай се съгласиха думите на своя началник.

Те отведоха в Термоли единадесетте галери, които хвърлиха котва там и останаха под надзора на петдесет моряци. После четиримата герои, придружени от шепа храбреци, тръгнаха с дванадесетата за Венеция, пътувайки сред бурята много дни и много нощи.