Г. Тение
Мистериите на Венеция (80) (или Омраза и любов)

37. Погребението

Да се върнем към онази страшна нощ, когато Марино Маринели, носещ в ръце трупа на баща си, бе чул гласа на дожа да се разнася под сводовете.

Припомняме си, че Луиджи, обхванат от страх, се бе отправил към тъмната галерия, викайки за светлина.

Марино трябваше да вземе някакво решение; той не можеше да разчита на бягство.

Реши да прибегне към хитрост.

Той слезе безшумно със своя товар и се върна отново в подземния затвор. Оттегли се в дъното на страшното място, твърдо решен да продаде скъпо живота си, ако полицаите се опитат да го заловят.

Една светлина на върха на стъпалата…

Луиджи бе хванал лампата, която Марино бе оставил, и се готвеше да слезе към железните врати. Изведнъж светлината угасна. Марино не можа да разбере какво стана. Действително, знае се, че дожесата, дотърчала на помощ на своя съпруг, обзет от страх, му бе изтръгнала фенера от ръцете и бе го отвела в неговите апартаменти.

Марино вече беше се успокоил. Той се готвеше да продължи опасната си работа, когато се разнесоха стъпки.

Марино не загуби присъствие на духа и успя да изиграе неприятелите си.

Той се хвърли решително върху почвата, криейки се зад тялото на дожа, за да не издаде присъствието си в подземието. Трупът бе поставен върху сламата, както по-рано, и нищо в положението му не издаваше, че за няколко минути е бил изтръгнат от своята почивка.

Тежката желязна врата се отвори. Дожесата слезе по стъпалата, придружена от една запалена лампа. Тя се ограничи да констатира, че трупът се намира на обичайното място, после обзета от този инстинктивен ужас, който изпитват живите от контакт с мъртвите, тя напусна бързо затвора, без да поглежда местата.

Тогава Марино излезе от ужасното си скривалище и се ослуша.

Той чу стъпките на дожесата малко по малко да се отдалечават и да заглъхват под сводовете.

Когато тишината изпълни отново подземията, той излезе и с вълчи стъпки се изкачи по стълбата, водеща към галерията. Бледата светлина на един фенер, окачен на стената от тъмничаря, прозираше през полуотворените врати и вадеше стъпките на героя.

Тогава, изпълнен със смелост, реши да подиграе инквизиторите и техните полицаи. Той вдигна един бял камък, откъртен от стената и написа надписа, който дои Виторио прочете следната нощ.

След това се върна в подземието, взе трупа в ръцете си и излезе отново от затвора със своя тежък и зловещ товар.

Спокойствието владееше и в горните галерии.

Марино напредна предпазливо по дължината на стената, която отделяше стаите на инквизиторите и достигна безпрепятствено стълбата, където се отделяха галериите, водещи към салоните и апартаментите на съдиите.

Там никой друг не би могъл да се ориентира. Но Марино познаваше чудесно всички ъгли и ъгълчета на палата. Той разумно избягна опасните галери и тръгна наляво по един мрачен коридор, който водеше към една врата за подвижния мост над канала Орфано.

Изведнъж, когато бе направил едва няколко крачки в коридора, чу глух шум от тежки стъпки и силни възбудени гласове, които отекнаха далеч под сводовете.

Той постави на пода товара си и се прилепи към стената.

След малко група полицаи, носещи запалени факли, се появи в голямата галерия. Те разглеждаха на всички страни, после се отдалечиха, без да разгледат коридора, в който се криеше Марино.

Беглецът реши да почака, докато настъпи мълчание, но скоро двама часовои дойдоха и започнаха да се разхождат от една галерия в друга. После други дойдоха да ги сменят. Марино не можеше да напусне скривалището си.

— Денят вече настъпи; един слънчев лъч се промъкна през външната врата на галерията.

Положението на безстрашния незаконнороден оставаше опасно. Той бе принуден да дочака следната нощ…

— Часовете преминаваха един след друг. Нещастният Марино продължаваше да стои прилепен към стената, борейки се със съня и глад, които го измъчваха.

Но той имаше свещената задача да изтръгне баща си от ръцете на своите неприятели и това благородно чувство му вдъхваше смелост. Той забрави лишенията и мислеше само за успех на своето странно приключение.

След дълго чакане, което му се стори цял век, Марино предположи, че вечерта е настъпила и се приготви да се измъкне.

Часовоите бяха напуснали галерията.

Той се увери за последен път, че никой не го следеше, че никакъв полицай не бродеше наоколо, и отвори бавно, тихо вратата на подвижния мост. Предчувствието му се оправда. Нощта покриваше вече със сянката си Орфано, страшилището за невинните жертви.

Върна се бързо при трупа на баща си, взе го на ръце и го отнесе в своята гондола, която стоеше още привързана, там, където я бе оставил.

Постави трупа в дъното на лодката, с извънредна предпазливост, после хвана греблата и започна своето опасно пътуване.

Той можеше да срещне всеки момент някоя Лодка с полицай, правещи своята обиколка. Най-малкия шум на греблата можеше да обърне внимание на някой часовой.

Марино гребеше енергично и скоро лодката полетя като сърна покрай черните стени на грамадния палат.

Най-сетне достигна до един по-широк канал, който свързваше Орфано с Големия канал. Той бе спасен.

За момент престана да гребе, за да си отдъхне.

Хвърли зад себе си любопитен поглед…

Далече, там, където с Орфано се съединяваше един пресечен воден ръкав, блестеше светлина: една лодка, на която имаше десет полицаи със запалени факли в ръце, се движеше бавно покрай стените на палата.

Марино се бе избавил по чудо от техните нокти. Ако бе тръгнал само няколко минути по-късно, би бил загубен.

За да избегне навалицата от гондоли, които идваха и отиваха по пътя за Лидо и остров Сан Николо, трябваше да опише с лодката си широка дъга и да следва брега, където се движеха по-малко лодки.

Колкото се приближаваше към морето, Големият канал ставаше все по-широк и неговото гърло изглеждаше като малък залив.

Неговите брегове, обрасли и голи, бяха тогава пусти. Множество канарички изпъкваха из водата и бяха опасни за мореплавателите.

Но Марино познаваше отлично лагуните и знаеше как да избегне опасните места.

Венеция вече изглеждаше като грамадна светлина сред нощта.

Гондолите започнаха да стават все по-редки; от време на време Марино забелязваше в далечината някоя гондола, плъзгаща се като голям лебед по мекия воден килим.

Почувства се сигурен и мисълта си съсредоточи изцяло върху скъпоценния товар, който лежеше неподвижно на дъното на лодката.

Гледаше трупа с някаква особена гордост. Той бе успял най-сетне да го изтръгне от ръцете на негодниците, които му бяха отнели короната, съпругата и живота.

Височайшият покойник, най-сетне, щеше да намери едно погребение, достойно за ранга му. Марино забравяше всички страхове и ужаси, които бе преживял и мислеше само за своята победа и за свещената длъжност, която щеше да изпълни.

Не преставайки да гребе, обзет от тези мисли, Марино достигна най-сетне до остров Сан Николо. Той бе направил едно дълго пътуване и полунощ отдавна бе преминала.

Едно белеещо се здание се открояваше пред него. Това бе църквата на Сан Николо, където всяка пролет дожът отпразнуваше тържествено своята сватба в морето.

Марино се увери, че брегът е съвършено пуст и че никаква чужда лодка не бродеше наоколо, после спря и привърза своята лодка о едно колче.

Според италианския обичай, вратите на капелата бяха широко отворени. Едно кандило гореше над олтара и разпръскваше своята бледа светлина върху подарените малки корабчета от богомолците.

В моряшките селища семействата, които имаха загинал в морето, подаряваха в негова памет на църквата едно малко корабче, шедьовър на търпение и изобретателност, което се окачваше на тавана на църквата.

Марино се хвърли на колене и усърдно се замоли. В молитвата намери нови сили, отмора и необходимото спокойствие за душата си, раздрусана от вълнение и физическа умора.

Едва бе излязъл от църквата, когато изпита за момент ужас. Бе забелязал да се приближава до неговата гондола един подозрителен силует, който се навеждаше.

Марино, изненадан, остана за момент неподвижен и пипна с ръка камата си.

Кой може да бъде този човек с чудната фигура, който се промъкваше мълчаливо към гондолата му? Беше ли някой шпионин? Беше ли неговото присъствие на брега открито от някои шпиони, скрити в гъсталаците на острова?

Марино извади оръжието от ножницата си и пристъпи с тихи стъпки към непознатия, когато последният вече се бе осмелил да погледне в гондолата и да види, какъв товар има в нея.

— Хей, юначе, какво търсите? — извика Марино.

Вместо отговор мистериозната личност вдигна глава и избухна в смях.

Това бе Горо. Неговата широка мантия, шапката му с широките краища го правеха неузнаваем.

Марино се зарадва. Той бе намерил своя верен слуга в един от най-грандиозните моменти на своето съществуване.

Горо разказа на господаря си как бе ходил да го търси в града.

— После — добави той, — когато негърът се върна от Пиацета и дебнеше в широката част на лагуните евентуалното минаване на гондолата на сеньор, внезапно забеляза, че някой спира на тази част на острова и отива в църквата. Заинтересован, той греба с всички сили до острова, слезе на свой ред и намери най-сетне сеньора.

Марино благодари на роба си за предпазливостта му, после му показа трупа на баща си, скрит в лодката.

— Искам за баща си достойно погребение — каза Марино с важен глас. — Ти ще присъстваш на това погребение, Горо. Качи се в гондолата ми?

Негърът се подчини.

— Къде ще отидем, сеньор? — запита негърът, който не разбра добре думите на господаря си.

— Ние ще отидем в открито море, Горо. Там ще извършим погребението!

Негърът разбра. Той не отговори нито дума, а хвана греблата.

Лодката премина така едно доста дълго разстояние. Когато сянката на лагуните изчезна напълно от хоризонта и когато островът Сан Николо изглеждаше като една тънка ивица, Марино каза на гребеца да си почине и лодката остана за момент почти неподвижна върху спокойните води, които лекият ветрец едва набраздяваше.

Цялата природа почиваше.

Лекият ветрец галеше водите и движеше бавно облаците.

В този момент незаконнороденият стана и се обърна към морето с тия думи:

— Връщам ти твоя любим, Адриа! Връщам ти Марино Гримани, твоя покоен съпруг. Някога ти замлъкваше и задушаваше гнева си, когато той ти говореше. И сега той ще почива в твоята гръд и ще вкуси в мир почивката, дължима на един дож!

И морето се бе смълчало наистина, като че ли от уважение към тържествената минута…

Вятърът бе изчезнал. Шумоленето на вълните бе затихнало.

Граф Санта Рока се хвърли на колене до тялото на стария си баща и започна да се моли. Горещи сълзи блеснаха в очите му и се търколиха по бузите му.

Горо също коленичи и целуна дрехите на мъртвия.

Марино стисна за последен път ръцете на дожа Гримани.

— Татко — каза той с тържествен глас, — ти сега си освободен от ужасните мъки. Ти най-сетне намери така желаната почивка. Но твоят дух не ще престане да живее в мене и да ме напътства. Любими татко, направи щото твоят син по великодушие да прилича на тебе. Заклевам се в последния ден на твоето земно пребиваване, че ще отмъстя на негодниците, които отнеха честта и спокойните дни на твоята старост… Приеми го Адрия, приеми твоя съпруг, величествено и гордо море, остави го да вкуси в твоите глъбини вечната почивка!…

Марино взе трупа в силните си ръце, носле го спусна бавно, нежно във водата. Появиха се малки водни кръгове, после водната повърхност се изравни.

Съпругът на морето бе погребан във вечния си гроб!

— Сега да се върнем на остров Сан Николо — каза Марино с глух, задушен от вълнение глас.

После сам заби греблата в това море, което тържествено бе приело своя царствен съпруг.