Г. Тение
Мистериите на Венеция (29) (или Омраза и любов)

29. Нощното пътуване

Анунциата не бе престанала да изразява признателността си към старата Луала, понеже я бе взела под свое покровителство.

Но тя се чувствуваше всеки ден, особено в часовете на съзерцание, обзета от сляпото желание да се върне към тия места, където бе прекарала детството си, към бедната колиба на баща си и дюната на остров Сан Николо, откъдето така често бе наблюдавала величественото синьо езеро.

Чувствуваше се пленница в бедното жилище на просякинята. Самотата и грижите, които имаше денем и нощем, се отразяваха тежко на нея и тя не се чувстваше вече свободна.

Остров Сан Николо й припомняше щастливи дни, Марино. Не бе го посещавала отдавна от страх да не бъде открита от слугите на дожа или дожесата.

Една вечер Анунциата не можа да се сдържи. Реши да излезе да подиша чист въздух с пълни гърди и да посети родния си остров, където се намираше гробът на нейния баща, напуснат, погрознял, лишен от грижи.

При своето завръщане старата Луала бе учудена от тъжния вид на младото момиче.

— Е, Анунциата — каза тя, — какво ти се е случило? За какво бълнуваш пак?

При тези думи бедната старица напредна в мизерната стая и свали старата си мантия.

— Какво ти е, мое съкровище? — каза тя на Анунциата, силейки се да изглежда радостна — О, мое съкровище, трябва да ми кажеш истината! Можеш ли да довериш на старата Луала най-съкровените си мисли. Чуваш ли? Можеш всичко да й кажеш! Имаш ли някакво желание? Искаш ли някоя хубава фиба за косата си? Или някое малко златно кръстче, за да го окачиш на шията си?

— Нищо не ми трябва, скъпа Луала!

— Хм! Аз не съм вече твърде прозорлива — прошепна бедната, като се разхождаше, клатушкайки се из стаята. — Е, да, когато остареем, забравяме и не се интересуваме за живота на младите. Ужасно нещо е старостта, Анунциата. Хайде, кажи ми, какво ти липсва, съкровището ми!

— Тъжни мисли ме обземат от време на време. Когато помисля за добрия си баща, за нежния Марино, душата ми страда ужасно.

— Моята бедна любимка — каза Луала. — Колкото повече стареем, толкова нашата душа се претоварва с повече тъги. Ако ние се изоставим, ще намираме всеки ден причина да се натъжаваме. Хайде, Анунциата, съвземи се. Възвърни веселостта си. Твоят Марино ще се върне. Послушай, какво те съветва Луала! Ти ще го намериш. Не обичаш ли да направиш една малка разходка с лодка?… Уви, не! Това не е възможно. Аз вече имам толкова тъги, че не искам да понасям и други!

— Как, и вие имате тъги, моя добра Луала! Какво се е случило?

— Лоши, тъжни новини научих! — отговори старата просякиня, кръстосвайки костеливите си ръце.

— Вие ме плашите — каза Анунциата, действително развълнувана от тази внезапна промяна в настроението на старата жена. — Говорете! Обяснете ми!

— О — отговори просякинята, — имам много причини да се оплаквам. Морякът Филипо пристигна днес от Джорджия. Разбрах веднага, когато го видях да се качва по стъпалата на кея, че се касае за нещо важно. Моряците и рибарите се струпаха от всички страни около Филипо. Той говореше нещо с голямо вълнение, правейки силни жестове. Другите жадно го слушаха и клатеха глави. Но това не беше нищо, ако между тях не бях познала… знаеш ли кого?

— Кажете ми името му. Как мога да го зная добра Луала?

— Пиетро, мое съкровище — каза старата смеейки се. — Добрият, нежният Пиетро с черната брада.

Казвайки тия думи, старата започна да се смее по-силно с един подигравателен смях.

— Вие познавате ли го Луала? — каза Анунциата учудена.

— Дали познавам Пиетро! Нали той бе помощник в работата на баща ти! Нали той предаде Марино? Нали той искаше да сподели с теб жилището си. Този Пиетро — повтори тя, — знаеш ли какъв е станал?

— Благодаря на Бога, че не съм го виждала вече, откакто намерих убежище при вас — отговори Анунциата.

— Действително, добре е станало, мое съкровище. Ако той беше те открил, свършено беше с тебе. Той добре се е приспособил, поне сега е в тайната полиция. Станал е в служба на палачите от инквизицията.

— Пиетро, в служба на дожа!? — Анунциата се изненада.

— Никой не се съмнява. Той не носи униформа, а винаги същата рибарска риза и червената си шапка. Трябва да е оказал някоя услуга на Съвета на тримата. Пази се от него, Анунциата, послушай старата Луала!

— Той не подозира моето присъствие при вас!

— Възможно е, но не се показвай никога на прозореца през деня. Полицейските шпиони се скитат навсякъде в този момент! Те имат само една цел: да те уловят! Аз разбрах добре това, когато прочетох заповедите, които бяха залепени пред палата на управителите.

— Вие говорихте преди малко за моряка Филипо от Джорджия.

— Да, виждайки как жестикулира, не очаквах нищо добро.

— Познавате ли този човек?

— Зная добре, че той бе пътувал от Джорджия за Анкона върху същия кораб, където немият монах беше взел място.

— Света Богородице — извика младото момиче, — да не се е случило някое нещастие на стария Бертучио?

— Остави ме да говоря! — каза старата Луала. — Когато забелязах Филипо, обкръжен от моряци и рибари, направих като другите и отърчах към него. Едва чух няколко думи, когато изпаднах в ужас. О, Свети Марко! Струва ми се, че още треперя.

— Пиетро ли ви причини този ужас? — попита Анунциата.

— Не, мое съкровище — продължи просякинята. — Не беше Пиетро, който слушаше, както другите моряци, а самите думи на Филипо. Когато той спомена името на немия монах, тогава разбрах ясно, че Пиетро принадлежи към тайната полиция, понеже очите му внезапно бляснаха и той запита дали действително немият монах се е намирал в числото на пасажерите.

— Този отвратителен моряк защо е казал това?

— Той имаше право да го каже открито и ясно, мое съкровище! Никой не можеше да заплашва вече бедния Бертучио. Корабът им претърпял крушение.

— И Бертучио загинал ли е? — запита Анунциата уплашена.

— Да, и с него всички, освен Филипо. Алчното море, това море, с което Луиджи тържествено се венча, ги е погълнало всички.

— По какво чудо този моряк е можал да избегне смъртта? — прекъсна я Анунциата.

— Капитанът — каза просякинята, продължавайки разказа си — бил отнесен от моста от една голяма вълна. Веднага моряците спуснали в морето спасителната лодка, за да избягат от кораба, който потъвал. И знаеш ли какво направили тия моряци от Джорджия? Те изоставили нещастния Бертучио върху кораба. Но почти всички получили справедливо наказание за тяхната постъпка. Морето изглежда отмъстило за изоставянето на Бертучио върху кораба, като обърнало лодката и издавило всички. Единствен Филипо успял да изплува и се задържал за обърнатата лодка.

Той останал в това положение до следния ден, когато един кораб, пътуващ от Анкона за Корфу, го прибрал.

— И само той се е спасил! — извика Анунциата, сключвайки ръцете си. — Бедният Бертучио трябвало да загуби живота си с егоизма на другите. Морякът видял ли е, когато е потънал корабът?

— Да, видял.

— А какво правеше Пиетро?

— Той безочливо коментираше, мое съкровище, подробностите за борбата на кораба с вълните и вятъра и най-цинично се смееше, този клетник, всред общото съчувствие. Аз трябваше да сдържа мъката си и бързо да се отстраня, понеже не можех да понасям дълго време подигравките на тази вулгарна душа.

— О, той е порочен и антипатичен, добра Луала. Някога аз не подозирах лошите му качества.

— Тогава пази се по-добре, мое съкровище! Не напускай никога къщата: шпионите на дожа сноват навсякъде, повярвай ми! Ти не можеш да намериш подслон и закрила освен в нашето жилище. Аз често отсъствам през деня и половината нощ, затова пази се! — повтори още веднъж просякинята.

Анунциата обеща. Но нейното сърце бе по-силно от волята й. След няколко дни една вечер, отново я обзе желанието, по-силно отколкото преди, да посети острова, люлка на нейното семейство и нейните детски години. Кой можеше да я познае при вечерната тъмнина?

Старата лодка, привързана към стъпалата на къщата, изглеждаше предназначена за това кратко пътешествие.

Тя щеше да се върне бързо преди добрата Луала да забележи отсъствието й и да се натъжи поради нейната неразумност.

Една неотклонима нужда я привличаше към острова. — Трябваше отново да види статуята на Св. Дева, която се издигаше всред розовите храсти в малката бащина къща, широкото синьо море, скромния гроб на нейния баща, стария рибар, за да коленичи и се помоли.

Тя чувстваше, че не ще има ни покой, ни почивка, преди да получи облекчение на душата си.

— Скоро ще се върна — си каза тя. — Преди полунощ ще бъда вкъщи, и добрата Луала, която толкова се безпокои за мене, не ще се съмнява в нищо. Бог сигурно ще ми прости, че не съм удържала обещанието си. Той разбира сърцето ми и знае, че то ме кара да се помоля веднъж на гроба на баща си.

Анунциата напусна стаята, мина по тесния коридор до вратата, която бе към канала, и я отвори.

Тъмнината бе гъста. Водата, която на малки вълнички се плискаше в брега, изглеждаше възчерна. Къщите наоколо бяха потънали в тъмнина.

Анунциата слезе предпазливо по хлъзгавите стъпала на една малка стълба, хвана желязната верига, която придържаше лодката към един стълб, и я потегли към брега.

Тя скочи в старата гондола, чиито стени скърцаха и чиято боя вече бе се изтрила, отвърза веригата и потопи греблата в тъмната вода.

Във Венеция никой не се учудваше при вида на някое младо момиче, управляващо само някоя лодка. Младите рибарки и продавачки на плодове управляваха винаги сами лодките си.

Анунциата също можеше да преплува по водните улици на Венеция, без да се страхува, че ще бъде забелязана, освен това, нощта бе толкова тъмна, че никой не можеше да различи чертите на лицето й.

Тя задвижи сръчно веслата и скоро стигна в Големия канал.

Трябваше да внимава добре и да удвои бързината си.

Този канал, най-големият във Венеция, се браздеше не само от лодките на търговците на плодове и риба, но също и от голяма част от градските гондоли.

Анунциата чу да й подхвърлят шеги, но продължи бързо пътя си, за да не бъде позната.

Най-после стигна до мястото, където каналът се разширяваше все повече и се вдълбочава в морето. Гондолите бяха още многобройни, но тя сега пожела да се чувства добре.

Нейното сърце биеше до пръсване в гърдите й. Тя отправи лодката си към Сан Николо. Той й изглеждаше близо и една неописуема радост я обземаше. Кой можеше да й попречи да види за момент любимото място на нейното детство?

От страх да не я забележат, тя реши да слезе на едно място до брега, което се считаше за пусто и близо до което рибарите бяха уредили едно малко гробище.

Анунциата забеляза, неясни и синкави, при светлината на луната, къщите на рибарите.

Видя също тази на своя баща, която се издигаше на известно разстояние от вилата на сеньора Летиция Маринели, която бившият дож нежно любеше и беше я избрал за своя съпруга. Съветът на тримата и сенатът се бяха възпротивили срещу тази женитба и красивата сеньора умря внезапно по един чудноват начин, в момента, когато се радваше на пълно здраве.

Тук-таме, се говореше със загадки за чудноватата смърт на сеньора Маринели, но никой не се осмеляваше да изкаже гласно мисълта си.

Старият дож се бе примирил с нещастието, което го бе постигнало, и бе чужд на всяко подозрение или съмнение. Изглеждаше, че вярва жена му да е умряла от естествена смърт.

Тя му бе подарила един син на име Марино. Той бе пренесъл върху сина всичката любов, която изпитваше към майката, предпочитайки незаконнородения пред първородения си син Луиджи, понеже бе по-откровен и по-предан.

Всички тия спомени възкръснаха в душата на Анунциата, когато погледна великолепната вила на принцесата и бедната колибата на баща си, тъжни и изоставени и двете. И единият, и другият от бившите им обитатели почиваха сега в малкото гробище между гробовете на други рибари.

Младото момиче възви лодката си в един малък залив, който се намираше в съседство с гробовете.

Нощното пътешествие бе привършило, целта бе постигната.

Внезапно, в момента когато преминаваше край един завой на брега, тя чу висок говор на няколко работници.

Изненадана тя прибра без шум греблата в лодката.

Забеляза пред себе си множество лодки, големи и широки, в които се намираха няколко работници.

Едно ужасно зрелище я накара да настръхне. Хората поставиха един ковчег в една от широките лодки. Другите лодки бяха напълнени вече с полуизгнили ковчези.

Какво означаваше тази необикновена погребална работа, вършена среднощ? Анунциата се разтрепера цяла, когато забеляза нови силуети, които се движеха около гробовете и вероятно ги изкопаваха.

Тя сключи ръцете си и произнесе една гореща молитва. Тя разбра, че не бе станала жертва на мираж, а пред нея се бе изпречила ужасната истина.

При светлината на новата луна гробокопачите изглеждаха на демони, излезли от ада, за да извършат през нощта тази ужасна работа.

Анунциата, вцепенена от страх и безпокойство, не знаеше що да прави. Най-после, тя превъзмогна страха си и се приближи до лодките. Чу, че се разговаряха и смееха, когато вършеха работата си.

Отначало те не я видяха. Забелязаха я само когато нейната лодка дойде до техните.

Скоро тя разбра, че не се намира всред рибари от острова, нито познати хора.

— Каква зловеща работа е вашата! — каза тя, посочвайки с пръст прогнилите ковчези — аз не вярвам, че я работите на драго сърце!

— Тази работа не би я желал и дяволът — отговори един от гробокопачите, придружен от смеховете на другарите си. — Това е една работа, която кара човек да трепери и е зловеща, както казахте. Но тези, които почиват в тия стари ковчези, не са вече опасни за нас.

— И какво желаете да правите с тях?

— Ще ги махнем всички от острова, където не трябва да стоят — отговори същият работник.

— Не трябва да стоят? — повтори Анунциата. — Кой е дал тази заповед?

— Никой друг, освен могъщите прокурори. Не сте ли чели афишите, залепени пред палата?

Анунциата си спомни тогава за думите на старата просякиня. Луала беше замълчала съдържанието на тези афиши, за да не я натъжи, да не я развълнува. И действително, тя бе пристигнала на острова точно в часа, когато тази заповед се привеждаше в изпълнение!

— Не зная нищо — каза тя. — Защо обаче отнасят мъртвите от Сан Николо?

— Защото морето в периодите на големите си приливи може да ги изкопае. Сенатът не желае да има гробища на всички острови — отговори работникът.

— И какво ще стане с тия трупове, обезпокоени в техния покой — запита младото момиче.

— Те ще бъдат пренесени на острова на гробовете, където ще бъдат погребани всички.

— Кажете ми разкопан ли е вече гробът на рибаря Фасети?

— Фасети — повтори гробарят — Да. Неговото име бе написано върху един малък дървен кръст.

— И рози растяха около гроба му!

— Да. Ние вече го отворихме миналата нощ и го пренесохме в острова — гробница в същото му положение.

— Поставихте ли пак малкия кръст, който бе забит, за да се знае, кой почива на това място?

— Кръстът бе забит и розите посадени, както бяха по-рано.

— Аха! — каза тя с въздишка. — Вие облекчихте душата ми от голям товар. Аз съм ви благодарна!

— Вие сте искали да го посетите? — каза гробарят. — Е, добре, бъдете сигурни, че всички гробове, в това число и тоя на вашия близък са по-добре там, където се намират сега, отколкото на старото им място.

— Можете ли да ми кажете, в коя част на острова гробище се намира?

— Да — отговори услужливият работник. — В тази част на острова, където са разположени старите гробници, между една група кипариси и борчета. Идете там; можете да го посетите.

— Благодаря ви много — каза Анунциата.

Тя се приготви да даде първия тласък с греблата, когато чу единадесет удара да отзвъняват от кулата на Сан Николо.

— Ти не можеш, си каза тя потопявайки греблата във водата, да посетиш гроба днес, без да се изложиш на голяма опасност. Луала ще се завърне към полунощ. Затова върни се бързо вкъщи, за да не я разсърдиш и да не те надзирава двойно по-добре за в бъдеще! Но утре вечер можеш да отидеш на острова на гробищата, за да изпълниш задълженията си към твоя беден баща.

Докато си държеше този монолог, Анунциата бе излязла от малкия залив и бе се впуснала по широкото море. Под ударите на греблата лодката се понесе по спокойните и набраздени води по направление към Големия канал.

Друг път тук имаше голямо движение на лодки, обаче сега бе пусто. Полунощ наближаваше и гондолиерите и рибарите се бяха прибрали в колибите си и леглата си.

Тя достигна Големия канал и през тъмните и тесни водни улички достигна до мизерното си жилище.

Успехът на това първо нощно пътешествие я накара да мисли, че страховете на старата просякиня са преувеличени и че тя може по същия начин да посети някоя вечер гроба на баща си.

Когато привърза лодката до стълба, тя с леки стъпки се изкачи по стъпалата, отвори вратата предпазливо, за да не скърца, затвори я след себе си и проникна в стаята на върха на пръстите си.

С един поглед само разбра, че Луала не бе се още върнала.

Тя бързо си съблече дрехите и едва свари да се мушне в леглото, когато вратата на колибата се отвори и старата Луала влезе също тихо стъпвайки, за да не разбуди заспалото момиче.