Г. Тение
Мистериите на Венеция (23) (или Омраза и любов)

23. Д’Артенай и тулонският палач

Младият френски офицер, който бе доверен на коменданта на крепостта Тулон, чувствуваше голяма симпатия към Марино.

Един вътрешен глас му казваше, че не е възможно този красив и горд младеж да е извършил някакво престъпление. Този свободен смел поглед, тия черти, това благородно държание не бяха на един престъпник. Марино сигурно беше невинен и бе хвърлен в каторгата поради някаква необяснима случайност.

Напразно той се бе опитвал, през своето пребиваване във Венеция, да узнае нещо за престъплението на този човек.

Или му отговаряха на въпросите с вдигане на рамене, или му намекваха за повдигане на някакъв бунт. Но той не може да открие никаква причина за ужасното наказание, колкото и да разпитваше за това.

От друга страна, той можа да разбере, че дожът и Съветът на десетте изпитват към Марино Маринели голяма омраза, тъй като изслушаха с видима радост съобщението за смъртната присъда. Бързината, с която я бяха потвърдили, както и доволството, което се бе изписало върху мрачните им лица, му бяха подсказали ясно, каква злоба изпитват сенаторите срещу каторжника.

И ето че внезапно пристигат в Тулон венециански благородници, които се интересуват за осъдения!

Това нещо бе неочаквано и породи в душата на д’Артенай подозрения, които от час на час ставаха все по-големи.

Това не предизвикваше у коменданта нито учудване, нито безпокойство. Той намираше това събитие твърде естествено и не виждаше нищо съмнително, никаква задна мисъл, може би поради това, че бяха поласкани доста от честолюбието му.

Младият офицер, напротив, бе загрижен, и когато забеляза след няколко дни, че галерата, на която беше Марино Маринели, се приготвя да излезе в открито море, за да покаже пред чуждите гости плавателните си качества, той бе обзет от мисли, които го накараха да вземе участие в този излаз и да наблюдава всичко отблизо.

Денят, в който трябваше да се извърши това парадно пътуване, не бе още окончателно определен. Това зависеше от желанието на чужденците. Последните, изглежда, очакваха нещо, понеже младият офицер намираше невероятно те да продължават пребиваването си в Тулон единствено, за да присъствуват на редицата банкети, които комендантът организираше в тяхна чест.

Д’Артенай скоро намери обяснение на това, което диреше.

Един ден, когато пресичаше каторгата и се приближаваше до малката къщичка на палача, в края на каторжните здания, видя да иде по улицата, която водеше към пристанището, един негър, чиито очи блестяха и гледаха непрекъснато на всички страни.

Забелязвайки младия офицер, негърът дойде бързо към него.

Пъстрата му риза бе покрита с прах, сандалите му се бяха изтъркали и лицето му бе обляно в пот.

Той сне почтително шапката си и каза на едно италианско наречие, което офицерът разбра без много трудности:

— Аз пита, маса, за кораба от Венеция с благородния сеньор Фалие. Корабът още ли е в Тулон?

Д’Артенай, изглеждайки негъра, отговори:

— Ти пристигаш тъкмо навреме, негре. Корабът на венецианските благородници е на котва в пристанището.

— Ах!… Мерси, маса, мерси! Горо видя знамето! — извика черният и очите му светнаха от радост.

— Числиш ли се към кораба? — запита д’Артенай.

Негърът направи утвърдителен знак.

— Как дойде до тук по суша?

— Горо има мисия от благородния сеньор — отговори Горо и забърза към пристанището, за да се отърве от въпросите на офицера.

Последният го погледна, когато се отдалечаваше, и поклати глава.

— Той е, когото те очакваха — промълви офицерът, отправяйки се към къщичката, пред която Габриел Мортиз режеше едно грамадно дърво. — Те не желаеха да напуснат пристанището, за да присъстват на маневрите на галерата…

Какво ли е правил този негър в страната?… Тия венецианци и техните проекти ми изглеждат все по загадъчни… Добър ден, Габриел Мортиз! Какво работите?

Без да се обърне, старият палач на каторгата каза поздрава си на офицера и прибави:

— Каторжниците извадиха от тинята на пристанището този дънер, който е стоял там най-малко сто години. Той е твърд като камък и от него ще стане отличен нов пън за обезглавяване.

— Спомних си старче, че вие ми бяхте говорили за нещо, което трябва да ми обясните. Вие ми бяхте говорили, че макар да не ви се е случвало да ударите два пъти, за да обезглавите някого, екзекутираните не умирали веднага. Какво искате да кажете с това?

— Вие трябва да го разберете, както го казвам. Главата живее още няколко часа след обезглавяването.

— Как може, Габриел, главата да живее без тялото?

— Тялото също живее, докато кръвта се съсири, но то вече не чувствува.

— А главата, вярвате ли, че чувствува?

— Кръвта се движи още в мозъка и докато става това, главата вижда, чува и разбира след обезглавяването.

— Вие говорите ужасяващи неща, старче — рече д’Артенай, който не можа да избегне изтръпването на тялото си. — Как сте могли да установите, че е така, както разказвате?

Палачът прекъсна работата си и изправи едрото си тяло пред младия офицер.

— Ще ви разкажа това, което съм видял. Ако желаете, сам можете да проверите при първия случай и да разберете, че това, което ви казвам, е истина. Спомняте ли си за Анри Верв? Не, вие не бяхте още тук. Той бе убил баща си, за да влезе в притежание на богатствата му.

— Мисля, че съм го видял този Верв. Не беше ли той един симпатичен човек със слабо тяло, с бледо лице и тесни рамене?

— Вие сте го видели действително. Той беше слаб, но неговите мускули имаха такава голяма сила, че трябваше четирима каторжници с големи усилия да го повдигнат от пъна.

Когато аз го привързах, той скъса един от ремъците, който не можа да устои на силните му мускули.

Бях поставил зад пъна една върбова кошница, пълна със стърготини. И когато главата на този страшен човек, с един само удар, се отдели от шията, тя падна в тази кошница. Кръвта зашуртя от отсечената шия.

След като отстраних трупа от пъна, поставих го с помощта на каторжниците в един чер ковчег, за да го отнесат и хвърлят в един гроб зад оградата.

Когато реших да поставя също и кошницата в ковчега, преди да тръгна забелязах, че главата не бе там или по-право, че се вижда само един кичур от косата над стърготините. Аз хванах този кичур и изтеглих главата. Тогава видях, че устата се движеше и че бе пълна със стърготини.

— Значи вие мислите, че главата сама се е заровила в стърготините.

— Да, потънала е надолу благодарение на движението на устата.

— Вие ми разказвате басни, за да ми вдъхнете страх, Габриел.

— Вие се съмнявате! Не ви упреквам, защото и аз отначало бях изпълнен с ужас и недоверие и градях най-различни предположения. Но чуйте още. Хвърлих главата в кошницата, поставих я на носилката и придружих товара до гроба…

— И вие намерихте главата пак забита в стърготините?

— Не, тя не беше в стърготините, където бях я оставил. Тя бе се вкопчила в страната на кошницата. Нейните зъби бяха захапали една върбова пръчка.

— Ужасно!… Тогава е било вечер. Във вашето вълнение може би сте се излъгали, старче.

— Самият аз не вярвах във възможността тази глава да живее цял час след отделянето й от трупа. По-скоро смятах, че сатаната е обхванал този престъпник и не го остава да умре. Хвърлих кошницата, главата и трупа в гроба и бързо нахвърлях пръст отгоре, за да спра колкото е възможно по-скоро студената пот, която течеше от всички пори на тялото ми. Прекарах една ужасна нощ. Не можах да заспя и на следния ден ми бе невъзможно да се храня.

— Вярвам ви. Но следния път не направихте ли невнимателно вашите наблюдения?

— Както вие разбирате, с някакъв таен страх отидох за следната екзекуция — подзе палачът. — Но аз не казах никому това, което бях забелязал при обезглавяването на Анри Верв. Този път трябваше да се екзекутира Санцио, италианеца. Спомняте ли си го?

— Санцио беше един престъпник със зловещ и лукав поглед. Той удари един офицер от каторгата.

— И му бе избил лявото око; да, беше той. Този италианец бе истинско свирепо животно в каторгата. Докато каторжниците го влачеха към площада на каторгата, той нанесе един силен удар на един от тях и му изби зъбите. Каторжниците тогава му нанесоха такъв побой, че го домъкнаха полумъртъв на пъна. Той дойде на себе си в момента, когато издигах меча, и цялото му тяло се напрегна, но вече неговата глава се търколи в трапчето, пълно с мокър пясък, какъвто бях поставил този път край пъна.

— Зная, че никога не е ставало нужда да удряте два пъти. Вие щяхте да направите добре да приготвите една кошница, за да подновите опита.

— Ако имах такова самообладание, каквото имах сега, бих го направил. Но аз изпитвах още тръпки от вълнението.

— А днес вие не чувствувате нищо подобно?

Палачът поклати глава.

— Не чувствувам вече нищо — отговори той.

— Продължете разказа си. Главата падна в мокрия пясък…

— Кръвта, която затече от вените на шията, обагри пясъка. Видях очите на главата да се въртят и… да гледат!… Каторжниците и аз поставихме тялото на носилката. После един от осъдените, по моя заповед, взе главата и я постави до краката на тялото. Ковчегът бе поставен на една кола и ние придружихме останките на обезглавения до издълбания гроб в гробището.

— Вие сте взели каторжници със себе си този път?

— Нямах нужда да го правя, но тогава изпитвах някакъв страх и желаех да има живи хора около мене. Когато ние отворихме и поискахме да извадим тялото, главата беше още при краката на обезглавения, обаче зъбите бяха стиснали така здраво плата на панталоните, че не можехме да я отстраним. Каторжниците направиха опит да я откачат, но не успяха и ние хвърлихме в дупката трупа, с висяща глава на един от краката, закачена за зъбите. Бързо зарихме всичко с пръст.

— И това е, което ви е накарало да вярвате, че главата запазва живота?…

— Имаше повече от час, откакто екзекуцията бе извършена. Ако главата не бе жива, зъбите нямаше да могат да захапят плата.

— Тогава обезглавяването е една ужасна смърт! — извика младият офицер. — Но аз не мога да повярвам това, което ми казахте.

— Не ви излъгах. Всяка от моите думи е чиста истина — отвърна палачът. — Узнах, че смъртта не настъпва никога заедно с нанасянето на удара.

— Казвате, че тялото трепери, очите се въртят и устата се движи. Това са несъзнателни движения… Но вие претендирате, че главата запазва още съзнанието и чувствуването?

— Аз не претендирам, зная — отговори палачът с твърд глас и с такава сигурност, че младият офицер го погледна с учудване.

— Значи очите виждат, ушите чуват?… Това е невъзможно, Габриел. Това е лудост. Вие вярвате в неща, които са възникнали във фантазията ви и с течение на времето са пуснали дълбоки корени у вас.

Палачът повдигна рамене и се зае с работата си, без да каже нито дума, като че ли считаше за безполезно да продължава разговора с един невярващ човек.

Това спокойствие и това безразличие разпалиха любопитството на д’Артенай.

— Кажете — извика живо той — какво доказателство имате, за да поддържате тази безумна теория?

— Защо тогава обръщате внимание на моите думи? — отговори Габриел Мортиз. — Оставете ме да работя.

— Не ще ви оставя, старче. Разкажете ми какво още сте видели.

— Вие не желаете да повярвате, наричате ме лъжец, а освен това не обичам да говоря за тези неща. Вие сте първият, комуто разказвам това.

— Вие започнахте да възбуждате все повече любопитството ми. Трябва сега да продължите и да ми разкажете всичко — извика с нетърпение д’Артенай, който виждаше, че слънцето наближава да залезе. Наближаваше часът, в който трябваше да се яви при коменданта. — Побързайте! Какво още сте узнали, за да твърдите, че отсечената глава може да живее?

— Оставете ме да запазя мълчание, така ще бъде по-добре!

Габриел Мортиз погледна учудено, но без страх младия офицер, който стоеше прав пред него.

— Вие не можете да ми заповядате — отговори той със спокоен и студен тон. — Вие можете да ми заповядате да върша това, което се отнася до службата ми, но никога не можете да ме принудите да ви съобщя неща, които не желая да кажа.

— Габриел, не ме карайте да отида до крайност — викна д’Артенай.

— Вие не ще се занимавате с такива незначителни неща. Познавам ви добре, за да не се страхувам от това — отговори палачът с хладнокръвие, което оказа ефекта си върху младия и буен офицер. — И вие ме познавате добре, за да не мислите, че ще се уплаша.

— Вие сте един стар твърдоглавец — каза д’Артенай, който съжаляваше за своята буйност. — Вие не можете да понесете да ви заповядват и затова не желаете да ми кажете.

— А вие сте един млад и буен джентълмен, който смята това, което му разказват старите хора, за лъжи и басни.

— Трябваше да постъпя иначе, но вие раздразнихте много любопитството ми, Габриел. Разкажете ми вашите наблюдения. Аз не ще се подигравам с вас, нито ще ви обвиня в магьосничество.

— Затова не искам да ви кажа нищо друго. Много съжалявам, че оня ден оставих да се изтръгнат от устата ми думите, които въпреки очакването ми, обърнаха вашето внимание.

— Хайде, бързо, Габриел; разкажете ми края! Вашите истории ме изпълниха с ужас и съмнение. Какво стана при другите осъдени. Живяха ли техните глави след като мечът ви бе паднал?

— Въпреки всичко, животът — умствен и чувствен — съществуваше в главата още дълго време, докато мозъкът работеше, или по-право, докато имаше кръв в него. Слушайте върху какво основавам убеждението си. След екзекуцията на Санцио, не желаех да обръщам повече внимание върху телата на обезглавените, преди да отстраня от моя дух страха, ужаса и чувствителността. Навикът ми помогна и когато след една година трябваше да извърша една нова екзекуция, аз се приготвих да направя опити с главата на осъдения.

— Опити с главата на осъдения?… Възхищавам се от вашето хладнокръвие и решението ви.

— Вие си спомняте преди повече от една година за убиеца на руанския дук, който бе убит с един револверен куршум насред улицата от този протестантин, който бе избягал тук, където бе арестуван и екзекутиран?

— Аз още виждам този зловещ човек. Той се наричаше Колд Берне. Не носеше ли той послушническо расо?

— Бе го взел за по-голяма сигурност в бягството си.

— Страшен бандит беше той! Черните му коси се спущаха над очите му и в цялата му физиономия имаше нещо злодейско, зверско.

— При все това той беше един заслепен човек, който мислеше, че ще услужи на вярата си, убивайки руанския дук. Той бе осъден на смърт чрез обезглавяване и аз бях натоварен с екзекуцията му.

— Спомням си как ви го доведоха и как вие го привързахте към пъна. Той умря като някой, който е изпълнил дълга си и отива на заколение с чисто сърце.

— Последната му молитва беше: „Предавам душата си в твоите ръце. Господи!“ После той се обърна към мен и ме помоли да свърша моята работа добре и бързо.

Аз извърших това, което вие знаете. Главата му падна върху пясъка и се търколи на известно разстояние.

Аз я повдигнах предпазливо и я поставих в ковчега; после с помощта на няколко каторжници натоварих и тялото на колата, като го поставих на едно легло от талаш.

Минавайки край къщичката ми, аз спрях колата. Никой не беше наблизо. Отворих ковчега и взех главата на убиеца.

Мускулите на лицето му се бяха свили силно. Очите бяха затворени, но те се отвориха, големи и страшни, когато, хващайки главата за косата, аз я извадих от ковчега.

Трябва да призная, че това зрелище бе така ужасно, че аз не се осмелих вече да повторя опита си.

— И какво още наблюдавахте на тази глава?

— Тя желаеше да говори, но не можеше да го направи, понеже бе лишена при отсичането от дихателния апарат. Тя можеше само да отвори уста, но това бе така ужасно, че аз се разтреперах и започнах да се разкайвам, че съм предприел опита.

Големите очи, пълни с тъга, ми казаха, че тази глава чувствува. Аз се овладях и я запитах с висок глас дали ме вижда и чува. Тогава тя ми направи два пъти утвърдителен знак с клепките си, бързо свивайки ги, като че ли се страхуваше, че не може да го направи достатъчно бързо.

— Вашият опит е ужасен — каза д’Артенай. — Обаче едно бързо движение на клепките или едно свиване не е ли могло да стане случайно и вие да го мислите за отговор, Габриел.

— Не. Когато очите се отвориха съвсем широко, аз го попитах дали чувствува, че живее и страда и отново клепките се затвориха утвърдително. Но след няколко минути едно ужасно свиване се произведе, кръвта изтече напълно от отрязаното място и аз побързах да се отправя към гробището и да заровя двете части на трупа.

След този ден аз вече не правех опити, но аз бях вече уверен, че смъртта не настъпва веднага с обезглавяването. Тя настъпва чак след един час. Обезглавените не умират на ешафода, а в гроба, когато изтече всичката им кръв.