Г. Тение
Мистериите на Венеция (101) (или Омраза и любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Mystères de Venise (ou Marino Marinelli, le batard du doge), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция (том II)
Boman (2009)
Корекция (том I)
Mummu (2009)

Издание:

Александър Дюма. Мистериите на Венеция, или Омраза и любов

Роман в два тома

Художници: Димитър Христозов, Стефан Владков

Книгоиздателско сдружение „АЛ“ („Роял — 77“, „Компас — ЛЛ“), Варна, 1992

История

  1. — Добавяне

58. По следата

Излизайки от манастира, Марино Маринели отиде бързо до хана в Рим, където го очакваше неговият верен Горо, за да го постави в течение на събитията.

Горо, който вече оплакваше тъжната смърт на своята млада господарка, не можа да повярва на ушите си.

— Как! Анунциата не беше мъртва, както папата бе съобщил!

И сестрата игуменка бе, която бе предупредила Марино Маринели, своя неприятел, за тия странни събития.

Как тая жена бе променила внезапно държанието си? Сигурно бе се уплашила от ужаса на наказанието, което можеше да й наложи папата, понеже Горо не вярваше, че божествената милост може да намери място в коравото й сърце.

Но той не се спря дълго на тия мисли. Какво го интересуваше по каква причина бе станал този внезапен обрат в сърцето на Еулалия?

Главното за момента бе да се намерят следите на двете бегълки… или може би на трите…

Горо тръгна веднага към манастира на кларистките.

Надяваше се, че в неговите околности ще може да събере някои сведения за бегълките, но за нещастие много монахини бяха минали по пътя и никой не можеше да му даде точни сведения.

Един селянин твърдеше, че бе видял три млади монахини по пътя за Рим, но не бе твърде сигурен.

Въпреки това, Горо отърча в Рим и загуби скъпоценното си време да претърси всички ханища и да разпитва всички вратарки на манастирите, където мислеше, че бегълките са могли да се скрият.

През това време Марино Маринели уреди работите си, после реши да напусне Рим, да посети за последен път местата, където неговата скъпа Анунциата бе живяла и страдала така дълго време.

Той се движеше около манастира и навлезе в малката дъбова горичка. През тази малка горичка минаваха два пътя: единият се вдълбочаваше в полето, другия, водеше към Палестрината. Пътят за Рим минаваше от другата страна, в противоположна посока на Палестрина.

Марино Маринели вървеше, погълнат от мрачните си мисли.

Той бе излязъл от малката дъбова горичка, без да забележи и бе тръгнал по пътя за Палестрина.

Неговите очи блуждаеха по пясъка на пътя, когато внезапно бяха привлечени от един бял предмет, който, поставен сред пътя, се отличаваше ясно по жълтия и кафяв пясък, който покриваше пътищата в римската равнина.

Марино трепна.

Как бе попаднала тук тази бяла връв?

Той се приближи бързо до предмета и го вдигна. Това бе една връв, която служеше като колан в облеклото на кларистките.

Една монахиня значи бе минала по този път? Това беше пътят за Палестрина, пътят за Термоли, за Адриатика… за Санта Рока, за Венеция! Как не бе помислил за това по-рано?

Ако Анунциата бе тръгнала с двете бегълки от манастира, те не биха тръгнали по друг път, освен по тоя?

Сърцето на Маринели заби силно в гърдите.

Той вдигна бялата връв и я постави внимателно в джоба на мантията си.

Чувствуваше, че е на добра следа. Скоро щеше да намери Анунциата, своята скъпа малка жена. Колко е трябвало тя да страда!

Той се върна в хана, където Горо трябваше да го чака. Като вървеше, на Марино се струваше, че има крила, така леко стъпваше.

В хана, Марино Маринели намери Горо, който бе започнал да се отчайва, че никога не ще намери следата на трите монахини.

— Бързо, Горо, приготви се, тръгваме!

— Тръгваме ли, сеньор? Къде?

— Ето, Горо, погледни това, което намерих върху пътя за Палестрина.

— Една бяла връв, сеньор. Какво от това?

— Това служи за колан на сестрите кларистки.

— И сеньор е намерил това на пътя за Палестрина? Значи монахините са минали оттам?

— Така е Горо. Разбираш ли защо ние ще тръгнем в тази посока?

— Да, да, сеньор, бързо! Сеньор може би ще може да ги достигне.

— Бързо, Горо; приготви чантата. Аз ще се погрижа за коня. Ние тръгнахме след половин час.

Три четвърти час по-късно, Марино и неговият верен негър препускаха по пътя за Палестрина. Стигнаха там привечер и започнаха да разпитват жителите.

Каква голяма бе радостта на нашия герой, когато узна, че преди няколко дни три монахини от ордена на кларистките бяха дошли от Рим и бяха тръгнали за Сера, след като бяха прекарали една нощ в манастира.

Марино Маринели не се съмняваше вече. Той бе убеден сега, че Анунциата бе между трите монахини бегълки.

Реши да прекара нощта в Палестрина и да продължи пътуването си на сутринта.

Конете бяха отведени в конюшнята на хана и тази вечер Марино и Горо си отпочинаха в пълно спокойствие.

Те бяха сигурни, че ще достигнат целта си.