Г. Тение
Мистериите на Венеция (1) (или Омраза и любов)

1. Сватбата с морето

— Да живее новият дож! Да живее господарят на морето! Поздрав на теб, Луиджи Гримани!

Така, на Великия петък 1606 година хиляди гласове разтърсваха въздуха над сините води на Адриатическо море, блестящи на слънцето.

— Великолепната галера на венецианската република „Бюзантьор“, на позлатената мачта на която се развяваше знамето с адриатически лъв, идеше от островния град, празнично обкичена и се плъзгаше към Лидо, разбивайки със стема си шумящите вълни и оставяйки бяла пяна зад себе си.

Въздухът се огласяваше от звъна на камбаните; оръдията гърмяха; тръбите свиреха; в Сен Марко се отслужваше тържествена литургия, която, както всяка година, бе привлякла населението на Венеция и островите.

„Бюзантьор“ плаваше при ритмичните удари на греблата, наподобяваща гигантски лебед, разперил мощните си криле, следвана от гондоли и лодки, блестящи от позлата, които, при възторжените викове на ентусиазирания народ, носеха великия капитан Силвио Зиани, обкръжен от неговите карабинери, управителя на Сен Марко, сенаторите и съветниците на венецианската република, облечени в блестящи червени дрехи.

Множеството лодки се стичаха от всички страни, за да придружат шествието и присъстват на сватбата на дожа с морето.

Рибарите и гондолиерите, наложили фрегийски шапки, облекли ризи от пъстра вълна, оставящи голи загрубелите от слънцето вратове и мускулестите им ръце, управляваха с една чудна ловкост своите лодки, които леко се достигаха и кръстосваха в една неоправима бъркотия.

Шествието бавно се движеше към открито море.

В много от тия кораби и лодки се намираха, седнали или прави, красивите венецианки, нагиздени с хубави тоалети, които добре открояваха техните форми. Бяха красиво причесани и косите им украсени с рубини и бисерни ресни; на вратовете си бяха наметнали големи кърпи и лицата им светеха от радост при вида на това празненство.

Навсякъде летяха цветя, които младежите хвърляха на хубавите момичета, докато блестящата като златна маса галера на републиката продължаваше пътя си към Лидо.

Луиджи Гримани, новият дож, се бе изправил гордо върху моста на галерата. Неговата дреха, гарнирана с коприна, се спускаше на гънки до дожската мантия, поддържана за краищата от двама висши чиновници.

На главата си носеше една конусообразна корона, украсена със скъпоценни камъни, а в дясната си ръка държеше венчален пръстен.

Когато широкото синьо море се разкри пред очите на хората от шествието, тръбачите, които, размесени със слугите, носещи восъчни факли, обкръжаваха дожа, засвириха със сребърните си тръби и сватбената церемония на новия господар на Венеция с морето започна.

Луиджи Гримани хвърли златния пръстен в морето, като същевременно обяви, че с този пръстен, символ на вечно владение, се венчава с морето.

И отново от лодките и гондолите, образували широк кръг, мъжете и жените, старците и децата нададоха възторжени викове:

— Да живее новият дож! Поздрав на теб Луиджи Гримани!

Всред ехтежа на тези викове се разнесе сърцераздирателен вик за помощ на една рибарска дъщеря, която падайки от една рибарска лодка, изчезна под водата.

Никой не чу отчаяния вик. Никой от хората в леките гондоли не видя случилото се, тъй като всички бяха отправили погледите си към обаятелното шествие, при биенето на всички камбани, слизаше из дългия тесен остров, където се намираше църквата Сан Николо.

Както другите, и младата красива рибарска дъщеря бе пожелала да последва шествието с малката си лодка. Тя беше сама в лодката.

Повечето от гондолите, управлявани от силни мъжки ръце, я бяха изпреварили и оставили назад. И когато тя се повдигна на пейката, за да даде по-силен напън на лодката си, краката й се подхлъзнаха по мократа дървена преграда, предназначена да ги задържи, и тя падна във водата, без да остави друга следа, освен няколко големи водни кръга, които бързо се заличиха.

Не бе останала нито една гондола до нея, всички се бяха отправили бързо към острова, откъдето можеше по-добре да се види шествието, влизащо в църквата, в която патриархът бе дошъл да благослови съюза на дожа с морето.

Младото момиче изглеждаше загинало. Когато белите му ръце и главата, от чиито коси струеше вода се показаха на повърхността, неговата малка лодка беше вече отнесена далеч от течението; алчното море се готвеше да погълне плячката си.

В този момент се приближи един голям кораб с черен цвят, идещ от Ливан и пристигащ в Маламоко.

На предната част на кораба се намираше един красив младеж на около двадесет и четири години.

Той видя тялото на младото момиче, което се показа на повърхността на морето, което скоро щеше да му стане гроб.

Без да се колебае нито миг, той хвърли върху палубата кадифената си шапка и везания със злато ремък, на който висеше сабята му, и от най-високото място на кораба се хвърли смело, описвайки във въздуха голяма дъга, в спокойните води на Адриатика.

Моряците го забелязаха твърде късно и останаха изненадани, тъй като не можаха да разберат благородния мотив на неговата постъпка. Но те го видяха скоро да се появява на повърхността и да се отправя бързо към отдалечената точка, където младото момиче се появи за втори път.

Със затаено дишане и широко отворени очи, те следяха от мостика на кораба движенията на смелия моряк.

Разстоянието беше твърде голямо. Всички не вярваха да успее този опит за спасение и желаеха да отправят кораба в морето, за да попречат поне на спасителя да загине във водата.

Но изглежда младият човек налагаше волята си на морето. Без да се спира, той бързо цепеше водата и се приближаваше към мястото, където ръката на младото момиче още стърчеше.

Внезапно благородният младеж изчезна под водата. Беше ли загинал? Някой коварен водовъртеж ли го бе повлякъл непреодолимо към морските дълбини? Или бе стигнал до крайния предел на силите си?

Брегът от тази страна беше пуст, тъй като повечето от рибарите, които не бяха се присъединили към шествието със своите лодки, бяха отърчали към църквата, за да присъстват на церемонията и нито една гондола не бе останала.

Нямаше никой, който да се притече на помощ и докато моряците изведат кораба в морето и достигнат до мястото, където беше потънал младежът, бездната щеше да погълне двете си жертви…

Но радостни и учудени викове се изтръгнаха от устните им.

Смелият плувец се показа на повърхността.

Той просто се бе гмурнал, за да улови давещата се в момента, когато потъваше окончателно. Тя беше безжизнена.

С една ръка той я поддържаше за дрехите, а със свободната заплува бързо към най-близкото място от брега.

След няколко минути момъкът стъпи на острова Сан Николо, носещ на ръце неподвижната девойка.

Сега той има време да я разгледа добре.

Тя беше млада и красива. Синята й блуза, мокра от водата, ясно открояваше хармонично развитите форми на едно стройно и грациозно тяло. Косите й, с рус оттенък, висяха на големи къдри по врата й. На бледното й лице, нейните още розови устни откриваха два реда бели и фини зъби. Затворените й клепачи закриваха блясъка на душата, който прозира през очите на хубавите момичета.

— За Бога! Това е Анунциата, прелестната ми другарка от детинство! Една проста прилика не може да ме измами! — извика младежът учуден и зарадван, а в същото време загрижен за съдбата на тази, която се бе опитал да спаси.

— Това си ти, Анунциата!… През моето пребиваване в далечните страни младото момиче е разцъфтяло в красива девойка!… Но ти оставаш неподвижна в ръцете ми… О! Събуди се! Дай ми един знак, че още си жива, Анунциата!

И като че ли тези думи я изтръгнаха от нейното състояние, близко до смъртта. Тя отвори потъмнелите си очи, но момент след това те се затвориха отново.

— Ах! В нея има още живот! Не съм дошъл късно и тя ще бъде спасена! — викна младежът зарадван. Къщичката на нейния баща, старият и добър Андрея е наблизо. Ще отърча дотам. Бедният старец не подозира даже от каква опасност се е спасила неговата любима.

Натоварен със скъпия си товар, той се изкачи бързо по възвишението, на което бе построена колибата на рибаря.

През това време грандиозното шествие се показа в далечината, без да привлече погледа му. Излизайки от църквата Сан Николо, хората се качиха на „Бюзантьор“ и официалните гондоли, за да се върнат, сред радостните викове на многобройната тълпа.

Топлото питие, което й бе дадено, изглежда оказа благотворно влияние върху нея и тя не закъсня да изпадне в един укрепителен сън.

Старият Андрея дойде, стисна сърдечно ръката на младежа и му благодари, дълбоко покъртен.

— Вие имате право, синьор Марино — каза той, — тя ще бъде спасена и Вие сте комуто дължа нейното спасение! От все сърце Ви поздравявам с „Добре дошли“! Аз не знаех, че днешният ден ще бъде толкова щастлив за мен!

— Две години аз преживях далече, но все пак се върнах при вас — подзе Марино. — Първото нещо, което желаех да сторя, бе да се поклоня на гроба на любимата ми майка, после щях да дойда да Ви поздравя, вас, които неотдавна ми бяхте добри и предани съседи.

— Вашата майка и вие сте били винаги така благосклонни към стария Андрея и неговата дъщеря!

— Колко е хубава вашата Анунциата! Нежната пъпка се е превърнала в прекрасно цвете!

— И момчето е станало снажен и хубав младеж, мой добри сеньор Марино. Аз едва ви познах… Но седнете и ме оставете да изпълня своите домакински задължения.

И той взе една кана със сиракузко вино и напълни догоре две големи чаши.

— Това, което ми предлага вашето гостоприемство, приемам на драго сърце — отвърна Марино Маринели, сядайки до античната маса, в общата стая, която издаваше някогашното богатство на стария рибар. — Но аз искам да изпразня с вас тази чаша за здравето и щастието на Анунциата; после ще ви напусна, за да отида до гроба на майка си и оттам в дожския палат при моя стар и благороден баща, от когото отдавна не съм получавал новини. Искам да му направя една изненада в този празничен ден.

— Вашият баща? — повтори Андрея, поглеждайки госта си с въпросителен поглед.

— Какво означава тази тъжна физиономия, Андрея? Говорете! Вие ме плашите!

— Как, скъпи сеньоре. Вие не знаете ли?

— Вие се колебаете!… Какво се е случило? Говорете бързо! — извика Марино Маринели, като се вдигна от стола си.

— Да, какво се е случило? — подзе Андрея, свивайки рамене. — Кой ще открие цялата истина, скъпи сеньор Марино?… Ние знаем само, че на Коледа бе официално съобщена смъртта на многоуважавания и любим дож, Марино Гримани.

— Моят баща… мъртъв! — извика Марино Маринели, преизпълнен с тъга и отчаяние, хванал с ръка челото си. — И никакво известие за това скръбно събитие не достигна до неговия син. Той бе твърде далеч, когато баща му завинаги затвори очи. О, жестока съдба, която след нежната ми майка грабна и моя благороден баща! Аз се връщах, изпълнен с желание да го видя, сърцето ми туптеше с радост и надежда, а сега…

Марино бе дълбоко покъртен. Голяма душевна мъка разтърсваше тялото му.

След моментно мълчание Андрея подзе:

— Когато се съобщи за смъртта на вашия благороден баща, за дож бе избран вашият полубрат Луиджи Гримани. Всичко изглеждаше предварително решено между сенаторите, съветниците и благородниците. Възкачването му на златния трон стана на площад Сан Марко; после на височината на Исполинската стълба той получи короната и дожската мантия.

— Значи, Луиджи беше този, който се венчаваше днес с морето? — запита Марино Маринели мрачно.

— Вие не сте ли могли да му видите лицето, идейки от Маламоко? Да, вашият брат беше, който хвърли венчалния пръстен в морето. Сега също е станало и коронясването на дожесата с голям блясък.

— Коя е тази, която споделя трона му?

— Катерина Зиани, дъщеря на стария началник на карабинерите… О, скъпи ми сеньоре, скръб и мъка царуват в нашия град от загубата на дожа, тъй милостив към слабите, тъй добър към всички; бащата, когото вие така обожавахте — продължаваше Андрея, дошъл съвсем близо до Марино.

И той прибави:

— Знаете ли?… Говори се, че не е умрял!

— Андрея, обяснете ми тези тайнствени думи! Те възбудиха в мен един прилив от противоположни чувства, където надеждата се примесва с ужаса.

— Не смеят да го казват високо, защото съществува държавна инквизиция, която при новото управление наказва със смъртна строгост. Колко хора бяха хвърлени в канала Орфано от Моста на въздишките! Колко доблестни и храбри граждани изчезнаха от оня 29 декември, когато бе обявена смъртта на вашия баща! Хората не смеят вече да се оплакват не смеят да дирят правдата.

— Андрея, вие ме поставяте в недоумение! Разкажете ми, какво се говори за смъртта на моя баща — запита настоятелно Марино, чието душевно състояние в този момент не бе разположено да изпитва състрадание към скръбта на другите.

— През нощта на 25 декември, когато вашият благороден баща се готвел да се оттегли в спалнята си, маскирани мъже нахълтали в апартамента на дожа. Виковете им: „Дожът е болен!… Дожът умира!“ ужасили изненаданите копиеносци. В преддверието се намирали двама доверени служители на баща ви, Бертучио и Бепи. Последният паднал под ударите на един убиец, докато другите убийци отвлекли благородния и нещастен сеньор, който е нямал друга закрила, освен своите бели коси.

— Ужасно! — промълви Марино Маринели, чиито очи пламтяха от гняв, слушайки разказа за събитията, които така го засягаха.

Андрея продължи:

— Другият прислужник, старият и верен Бертучио, успял да избяга. Всред многобройните опасности, той успял да се измъкне незабелязано от палата и да напусне през нощта Венеция, при все, че са го осъдили на смърт, за да не остане никой, който може да разкрие случилото се. Бертучио може да ви разкаже ужасите на тази страшна нощ: той е бил очевидец, само той знае всичко, което е станало. Казват, въпреки че чудовищните неща изглеждат винаги невероятни, че вашият брат Луиджи бил един от ония маскирани мъже. Синът, за да спечели дожската мантия, бе подпомогнат да хвърли баща си в затворите на Съвета на десетте, където да изчезне в бавно мъчение; негодниците нямаха смелост да убият на площада благородния старец.

— За Бога, това е много! — извика Марино със стиснати юмруци. — Каква страшна, каква отвратителна новина!… Да вярвам ли, че е възможна такава нечувана подлост? Моят баща, моят скъп и благороден баща между стените на затвора и Луиджи съучастник в престъплението… синът убиец на баща си… Не, не, това не може да бъде!… Андрея, вие ми говорите небивалици.

— Това не са небивалици, сеньор. Небето да ми е свидетел, че казвам самата истина. Същата нощ Бертучио дойде при мен и има време само да ми каже, че баща ви бил хвърлен в затвора и била разпръсната вестта за неговата смърт. Той щеше да ми разкаже и за престъплението на вашия брат Луиджи, но карабинерите на Силвио Зиани дойдоха да го търсят… Той избяга, казвайки ми на прощаване, че трябва да ви призове към отмъщение.

— Кажете ми Андрея, тялото на благородния дож Марино Гримани, не бе ли изложено съгласно правилата, през течение на три дни, облечено в работните му дрехи? — попита Марино Маринели, чието лице се бе навъсило като тъмен облак.

— Изложиха саркофага, но той беше грижливо затворен. Погребението се извърши по приетата церемония, само че говорят, че саркофагът бил празен и вашият баща в подземните затвори на дожския палат.

Марино Маринели се изправи побледнял. Чертите на лицето му изразяваха едно решение.

— В името на Света Богородица, аз веднага ще се уверя — каза той с глас, който силната вътрешна възбуда бе направил треперещ. — Горко на трона на моя брат, горко на дожа, ако вие казвате самата истина, Андрея.

— Благородни сеньоре, какво желаете да правите? — попита старецът, чието лице изрази голяма загриженост.

— Това, което е мой дълг, старче! Ще отида в палата на дожовете, за да поискам сметка.

— В името на всички светии, не отивайте, мой благородни и скъпи сеньоре — помоли Андрея.

Старецът се отпусна на колене пред него, издигайки нагоре сключените си ръце.

— Чуйте молбата ми — подзе той — не отивайте! Сам вървите към неминуема гибел!… И не ще можете да видите вашия брат. Той дава в този момент заедно с дожесата един банкет на младите благородници, които достигат тази година своето пълнолетие!

— Тази неизвестност е непоносима; не мога повече да се владея, Андрея! Не се опитвайте повече да ме задържите. Ще се явя пред дожа като призрак отмъстител! Ще го запитам, къде е баща ми, който също е и негов!

— Съветниците и сенаторите се поддържат всички; те са като пръстите на ръката. Останете благородни синьоре! Говори се още, че заради обичта, която дожът Марино Гримани е изпитвал към вас, Луиджи много ви мрази. Желаете ли току-така да паднете в ръцете на неприятелите си.

— Отведете ме на Пиацета, драги Андрея — каза просто Марино Маринели с такъв тон, който не позволяваше никакво противоречие, който изразяваше неотменимо решение.

Старият Андрея със сърце свито от лоши предчувствия разбра, че не може повече да настоява.

Той мина в съседната стая, за да види дъщеря си преди да тръгне.

Марино го последва до леглото на спящата Анунциата.

Когато отправи поглед към това спокойно и чудно хубаво лице, докато Андрея, с просълзените му очи, му взе ръката, за да я поднесе към устните си в знак на благодарност, мрачната му и заплашителна физиономия се проясни за момент, като че ли един блестящ слънчев лъч освети нощта на душата му. Той докосна с целувка челото на младото момиче, стисна ръката на стареца и каза със задушен глас:

— Хайде, татко Андрея! Молете се за мен и нека небето ми е на помощ!

Те напуснаха колибата и се отправиха заедно към брега. Вечерта настъпваше, когато леката лодка, в която се намираха двамата мъже, се плъзгаше върху водата, позлатена от последните лъчи на залязващото слънце, за да спре скоро до каменните стъпала на Пиацета.

Марино поблагодари на стареца, че бе го довел до тук, обеща му да се върне да го види като натовари да поздрави от негово име красивата Анунциата; после се изкачи на Пиацета, задръстена, от хора, които желаеха да вземат участие във веселието и да види последния блясък на официалния празник.

Палячовци, въжеиграчи, акробати и смехотворци от всякакъв вид забавляваха тълпата и никой не забеляза младия мъж с бледо лице, който си пробиваше път между тълпата към входа на големия и великолепен палат на дожовете.

Марино Маринели остави зад себе си шумно веселящата се тълпа и, минавайки между два стълба от червен мрамор, проникна в коридора на палата.

В този момент той чу един пронизителен вик, идещ откъм стъпалата на църквата Сен Марко.

Една стара, съвсем прегърбена просякиня бе надала този вик. Държейки с вкопчените си пръсти патерицата си към Марино, тя пискливо викаше:

— Нещастие! Трижди нещастие! Вижте оня младеж там! Той мина между двете червени колони, върху мястото, определено за екзекутиране на престъпници!… Върнете се по-бързо, млади момко!

Марино Маринели чу тия думи и погледна наоколо.

Ледени тръпки преминаха по тялото му, когато видя двете колони в кървави багри…

Но неговата смелост бе недостъпна за страха и той ускори крачките си към празничната зала.