Г. Тение
Мистериите на Венеция (68) (или Омраза и любов)

25. Марино и игуменката

Марино Маринели бе заминал за Рим без никакви придружители. Той бе отказал да го придружи някой от неговите верни приятели и служители.

Островът бе заплашен от нова морска атака.

Венеция се въоръжаваше без почивка и обезпокоителните вести достигаха до Санта Рока.

Предвиждайки всяка изненада, островитяните бяха удвоили бдителността си, засилили стражите си, проверили стрелбата на оръдията, накратко, бяха организирали една несъкрушима защита, каквато Венеция не можеше да си представи.

Двамата неприятели изглеждаше, че се измерват отдалеч, разпалват омразата си, изострят оръжията си, без да се виждат.

Маринели желаеше да постигне наред с успеха на оръжието и военната слава също и щастие в брака.

Анунциата трябваше да стане негова.

Сърцето му туптеше от вълнение и любов при мисълта, че скоро ще намери смелата девойка, да я освободи и да осъществи, сред своите верни другари, най-съкровения си блян.

Войнственото и социално дело, подето от Санта Рока, тогава щеше да се озари от идеален блясък.

Ореолът на великодушния граф щеше да заблести с по-ясно сияние, озаряващ с чистотата си и кавалерската си красота.

* * *

Денят преваляше.

Вечерните сенки бяха започнали да покриват полето със своя сив воал, когато Марино достигна до вратите на Рим.

Той реши да прекара нощта в някоя кръчма и да се яви в манастира на сутринта.

Колебаеше се за начина, по който трябваше да се представи в манастира на кларистките.

Да се яви ли под титлата си граф Санта Рока или да се ограничи с фамилното си име Марино Маринели?

Той би бил принуден да направи едно посещение на папата, за да се позове на някогашното му благоволение, да види също Мадлена, студена и горделива.

За момент го обзе мисълта да прескочи стените на манастира, за да изтръгне Анунциата от нейния затвор и да я отвлече.

Не беше ли това целта на неговото идване в Рим. Марино се бе представил в кръчмата като обикновен пътник.

Бе дал на ханджията фалшиво име и бе наел скромна стаичка за през нощта.

Мислеше се в сигурност, понеже по дългия път от Санта Рока до Рим не бе срещнал някаква пречка.

Но в действителност невидими неприятели го дебнеха и се готвеха да се разправят с него.

Хасан и Сазим го бяха видели да слиза на континента и бяха го проследили до Рим.

Бяха го видели да влиза в кръчмата, да се настанява там и да си поръчва вечеря.

Тъмнината бе благоприятна за тяхното шпиониране.

Най-сетне настъпи утринта.

Маринели напусна бързо кръчмата и тръгна по пътя за Санта Анжелика.

Полето бе пълно с цветя.

Храсти с най-разнообразни цветове, зелени, морави, се разстилаха пред очите на пътника.

Марино се опияни от тази пъстрота на природата и задиша с пълни гърди благоуханния въздух.

Той продължи пътя си, обзет от различни мисли, когато забеляза изведнъж, на известно разстояние манастира с неговите високи стени и църквицата му, на която имаше поставен бял кръст.

Той спря и започна да разглежда замислен светата обител.

Манастира на кларистките се издигаше в една влажна падина, където многобройните цветя се смесваха с кичести храсти, ироничен контраст между живота и умъртвяване на плътта.

Докато Марино даваше воля на въображението си, камбаната от църквата започна да бие.

Металните звуци, които се разнесоха, натъжиха душата на мечтателя. Той започна да мисли за човешките създания, отделени от Божия свят от любов към Бога.

Той помисли за неумолимата игуменка, която управляваше това мълчаливо убежище и чиято привидна милост и кротост прикриваха една лукава душа.

Строгата игуменка му изглеждаше като демон, който вършеше само злини.

Той пристъпи към манастира и доближи решетъчната врата. Похлопа с тежкото чукче, прикрепено към малката врата.

Една слаба и набръчкана монахиня дойде да отвори. Тя бе вратарката. С учуден поглед тя изгледа необичайния посетител и позна по елегантната стойка на дрехите му, че последният е някой благородник.

— Какво дирите в нашето бедно убежище? — попита тя чужденеца, без даже да повдигне очи.

— Желая да се представя на игуменката на този манастир — отвърна Марино.

Монахинята го прекъсна сухо, като му каза, че достъпът за мъже е забранен и че това правило не може да се наруши за никого.

Тия думи, произнесени с леден тон вдъхнаха на Маринели зловещо предчувствие.

Студеното и резервирано държане на сестрата му откри каква власт, каква строгост владееше в това общежитие.

Марино настоя, заяви, че е носител на важно и бързо съобщение и че желае да говори с уважаемата игуменка.

Но той отказа да й даде подробности върху предмета на мисията си, а се задоволи само да й съобщи името си.

— Съобщете на вашата игуменка — каза той, — че аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока.

При тия думи монахинята се разбърза, остави Марино да чака пред вратата и се отдалечи.

Тя се върна след малко, отвори вратата и покани посетителя да я последва.        Въведе го в една малка постройка, съседна на манастира, после го помоли да почака.

Марино се намираше в обширна стая, мрачна и студена, която бе преддверието на игуменката.

След няколко минути вратата на съседната стая се отвори.

Игуменката се появи на прага, строга, горда, с проницателен и изпитателен поглед.

Двамата се огледаха мълчаливо. Марино се стараеше да проникне в егоистичната и строга душа на монахинята, последната се стремеше да покаже пред чужденеца своето превъзходство.

— Влезте! — каза тя студено на кавалера, без да удостои с отговор поклона му.

Марино изпълни поканата, като едва сдържаше отблъскващото чувство, което го обзе.

Влезе в една стая, чиято мебелировка и украса имаше беден вид.

Стори му се, че уредбата на стаята има за цел да убеди всеки посетител в бедността и отрицанието на нейната притежателка.

В средата се намираше кръгла маса с големи размери, която бе покрита с разни книги и ръкописи.

Няколко стола с високи облегалки бяха наредени наоколо.

По дължината на стените бяха закрепени няколко етажерки, отрупани с книги. Забелязваха се също няколко стари икони.

Такава бе уредбата на стаята, в която се намираше Марино.

Игуменката не отправи никаква учтива покана към своя посетител, а само му направи студен знак да седне.

Тя му хвърли инквизиторски, почти презрителен поглед и го попита каква е целта на неговото идване.

Маринели успя да овладее гнева, който го обхвана при това унизително посрещане.

— Тази къща на мир и почивка — каза той — значи е убежище на всички угнетени сърца.

— Отговорете на въпроса ми! — подзе тя със строг тон. — Припомнете си, чужденецо, че никой мъж няма право да прекрачва прага на тази свещена къща. Каква е целта на вашето посещение?

Тогава Марино запита с твърд глас:

— Не се ли намира тук затворена една госпожица на име Анунциата Фарсети?

При това име монахинята леко трепна, но се овладя и се опита да сплаши смелия посетител.

— Какво означава вашият въпрос? С какво право се осмелявате да прониквате в тайните на сестрите от ордена Санта Клара? — прекъсна го тя с енергичен глас.

— Моето право е любовта! — отговори Марино. — Анунциата Фарсети ми е годеница. Нашите две сърца са свързани с връзките на едно тържествено обещание и никой не може да ги разкъса.

При тия думи, произнесени с развълнуван глас, с искреност игуменката се усмихна студено и подигравателно.

— Виждам се тогава задължена да ви откажа всяко сведение! — обяви тя с важност.

Благороден гняв обхвана душата на графа. Той излезе от своята обикновена сдържаност и се осмели да заплаши игуменката.

— Изисквам — прекъсна я той разгневен — да напуснете веднага тия места, посветени на Бога, и не ще се поколебая да ви арестувам, ако не ме послушате, предвзета игуменке! Искам да ми кажете дали Анунциата Фарсети лежи във вашата ужасна къща.

Гласът на Марино издаваше вълнението му. Игуменката настоя в своя отказ и заяви на графа, че не ще му отговори на никаква цена.

— Тръгнете си, не осквернявайте повече тия свещени места! — повтаряше тя.

Тогава Маринели стана и направи няколко крачки към вратата.

— Тръгвам си! — каза той. — Ако игуменката на манастира се осмелява да използва моето присъствие, за да увеличи мъките на Анунциата Фарсети или да попречи на диренията ми, тя ще изкупи своето престъпно усърдие и ще понесе наказание, което заслужава.

При тия думи граф Санта Рока се отдалечи, без да чуе проклятията, които започна да произнася монахинята, пребледняла от гняв и безпомощност.

Той пресече двора на манастира, излезе и пое пътя към града…

Много часове изминаха от тръгването на Марино. Хасан се приближи предпазливо до решетката на манастира и хвърли любопитен поглед към двора. Последният бе пуст.

По прозорците на килиите никаква монахиня не се забелязваше.

Внезапно вратарката излезе от камбанарията и се отправи към кладенеца.

Хасан, който изглеждаше, че има някакъв план за изпълнение се закашля, за да обърне внимание на монахинята.

— Пст! — каза тихо той. — Нека набожната сестра да изслуша негъра!

Кларистката се обърна, приближи се до решетката и запита чудния посетител.

Черният я попита бързо дали Маринели е идвал през деня в манастира и узна, че е имал един разговор с игуменката.

— Съобщете за мене веднага на благочестивата игуменка. Искам да й съобщя нещо важно относно Маринели.

Портиерката се колебаеше отначало, после, отстъпвайки на молбите на Хасан, тя го въведе в двора.

Гордата игуменка отначало изглеждаше изненадана от посещението на негъра.

Тя го измери с презрителен поглед.

Готвеше се да изгони този дързък роб, когато Хасан й обясни трескаво причината на идването си.

— Уважаемата игуменка — каза той — е приела посещението на един мистериозен чужденец на име Марино Маринели. Негърът — добави той, покланяйки се отново пред господарката на манастира — е дошъл да пази благочестивата дама от този човек.

При споменаването на това име, което я вълнуваше, игуменката изрази също нетърпението, което чувстваше.

Пренебрегвайки всякакви церемонии, тя запита негъра, какво има да й каже за Маринели.

Хасан каза, че бил пратен от Венеция, за да предупреди игуменката от Санта Клара да се пази от граф Санта Рока.

— Негърът — каза той — се бе скрил зад маслините край пътя. Той може да наблюдава с пълна сигурност Маринели, който се приближи до манастира и искаше да влезе вътре. Хасан има един такъв план. Той покорно моли благочестивата дама да му каже, дали Маринели ще се върне пак тук.

Игуменката му отговори, че разговорът, който е имала с графа, е взел неблагоприятен обрат и по всяка вероятност последният ще се върне.

Обаче монахинята изглеждаше изненадана от въпросите на негъра. Тя го запита за причината за неговото любопитство.

Тогава робът обясни без заобикалки омразата, която чувстваше към Маринели и описа героя в най-черни краски. Нейните очи внезапно светнаха със зъл огън.

— Но аз ще го прокълна с цялата си омраза! — подзе тя внезапно, с жажда за отмъщение.

Робът вдигна рамене.

Това наказание му изглеждаше много леко за един такъв човек, като незаконнородения.

— Какво ще му причинят думите? — каза той. — Той ще се засмее над заплашванията и проклятията. Неговата присъда е вече произнесена. Съветът на Венеция го е поставил отдавна извън закона! Главата му е оценена. Две хиляди зекини са определени за тоя, който го залови. Ах, Мадона, негърът ще бъде щастлив да спечели подобна награда!

Игуменката не можа да се сдържи да не покаже изненадата и задоволството си.

— Волята на Висшия съвет на Венеция ще бъде също уважен и в Рим — каза тя. — Престъпникът бива гонен във всички страни. Той ще изкупи скоро своето престъпление и дръзката си смелост. Игуменката на Санта Клара ще види нейния престиж да възтържествува най-сетне. Негре, изпълни дълга си. Ти си натоварен да го убиеш!

Хасан избухна в, див смях. Лукавата монахиня, която доброволно се отказа от всяка религия, за да възтържествува нейният егоизъм, благоприятстваше неговия демоничен план.

— Стой близо край манастира — добави тя — и дебни връщането му. Тогава ти ще изпълниш присъдата на Съвета на тримата.

Черният направи дълбок поклон на игуменката и й благодари покорно за покровителството.

После напусна манастира и отиде да се скрие зад маслините край пътя, очакващ плячката си под прикритието на нощта.

Едва бе преминал прага на решетъчната врата, когато шум на една кола, приближаваща се с голям трясък, се разнесе в далечината.

Вратарката разтвори вратата, която току-що затваряше, наведе се навън и видя облак прах върху пътя.

През това време Хасан, скрит зад група дървета, близо до манастира бе намерен внезапно от Сазим, който тичаше от града, запъхтян, на края на силите си.

— Той иде! — каза той на другаря си, показвайки му с пръст колата, която пристигаше. Следих го през целия Рим. Видях го да влиза в двореца на папата. Сега той се връща в манастира, придружен от един важен господин с широка пурпурна мантия.

Едва Сазим бе привършил разказа си, когато колата спря пред манастира на кларистките.

Един папски лакей скочи от седалището и съобщи на вратарката, която стоеше още до решетката:

— Негово превъзходителство кардинал Белермен!

Същевременно лакеят отвори вратичката на колата. Двамата мъже слязоха. Първият бе духовникът, вторият — Маринели.

Те преминаха през широко отворената врата и тръгнаха през двора на манастира.

Монахинята и лакеят им направиха дълбоки поклони. После вратарката тръгна на свой ред и отърча да предупреди игуменката за посещението на кардинала.

През това време Марино благодари с нисък глас на придружаващия го за голямата добрина, която му бе засвидетелствувал.

— Желанието на светия отец е заповед за мен. Мой дълг е да го изпълня буквално! — отговори духовникът, вървящ величествено край Маринели. — Нашата цел е вече почти постигната — добави той.

В този момент монахинята се завърна и помоли покорно двамата знатни посетители да благоволят да я последват в апартамента на игуменката.

Игуменката бе пребледняла при съобщението за това внезапно посещение. Изглеждаше за момент разочарована.

Кардинал Белармин беше действително най-могъщият и най-високият по чин от всички кардинали. Той минаваше в Рим като любим съветник на папата.

Тя предусети, че Марино е поискал намесата на духовната власт.

Но тя събра цялата си енергия, превъзмогна временната си слабост и посрещна посетителите със същото ледено спокойствие, онова гордо държание, което я характеризираше.

— Каква голяма и неочаквана чест за нашия дом, Превъзходителство… — каза тя, поздравявайки кардинала е един уважителен жест на ръката.

— Сами ли сме и далеч от всяко дръзко ухо, благочестива сестро? — попита той, без да отговори на поздрава на игуменката.

— Негово превъзходителство може да говори без страх! — отговори игуменката.

Тогава кардиналът изложи на монахинята целта на посещението си.

— Вие разбирате без съмнение, благочестива сестро — каза той, — причините на моето идване и присъствието на граф Санта Рока.

— Този чужденец — заяви тя — се осмели да проникне в тия свещени места и да ми отправи искания, които аз трябваше да отклоня.

Без да отговори на това оплакване, кардиналът започна своя разпит:

— Намира ли се във вашия манастир някоя госпожица Анунциата Фарсети? — попита той.

— Да, Превъзходителство. Тази госпожица влезе в ордена Санта Клара.

В този момент Марино прекъсна кардинала и изясни казаните думи от игуменката. Той забеляза, че сеньорита Фарсети не е още приета в числото на послушничките на ордена.

— Зная, господин графе — започна тогава кардиналът, — че госпожицата е доведена измамнически в този манастир. Светият отец е разгневен от тази срамна постъпка. Той ме натовари да проуча вашето оплакване, господин графе. Може ли, уважаема игуменке, да ми дадете някои обяснение по този повод?

— Сеньорита Фарсети — отговори игуменката със спокойствие — се представи в това свещено място, обзета от дълбока тъга. Тя започна да негодува срещу нашите правила, държеше се като безумна, така че ние бяхме принудени да я затворим в една уединена килия.

По предложение на Маринели, кардиналът пожела да изслуша и двете страни.

Той помоли игуменката да пусне Анунциата от нейната килия, за да може да се яви пред него.

Маринели направи втора забележка, с която направи много деликатно, даже критично положението ма кларистката.

Той попита смело кардинала, дали игуменките са натоварени да проявяват строгост към лицата, които още не са взели расото, нито даже са приети като послушнички.

Игуменката, гордата сеньора с монашеско облекло, почервеня от гняв и затрепери.

— Лошият дух е обхванал това момиче! — извика тя, измервайки с поглед Марино, който стоеше прав, неподвижен, със скръстени ръце, с гневен поглед. — Този чужденец е неин любовник. Той я е погубил. И нейната гибел е неизбежна, ако той я види отново.

— Вашето усърдие е излишно, уважаема игуменке! — подзе кардинал Белармин, с приятен, тих глас. — Ние нямаме никакво право върху сеньоритата, тъп като тя не е взела расото.

Той замълча за момент. После стана и заяви тържествено:

— Ние ще я предадем в ръцете на граф Санта Рока — каза той. — Неговото желание ще бъде изпълнено. Ние ще благословим техния брак.

— Този чужденец няма вече никакво право! — произнесе игуменката, давайки свобода на гнева си. — Този граф не може вече да се ожени, понеже Висшият съвет на Венеция го е обявил вън от закона и неговите часове са преброени.

— Светият отец — продължи кардиналът със спокойствие — знае всички нещастия, които са сполетели благородника. Нямаме право, сестро, да се произнасяме върху неща, които не са ни понятни. Конфликтът, който е възникнал между граф Санта Рока и някои членове на сената на Венеция, трябва да ни остане чужд.

Игуменката бе съвършено унижена.

Тя пребледня като смъртница и хвана с треперещата си ръка облегалото на един близък стол, като че ли щеше да се повали.

Напразно се бе надявала, че ще може да очерни Марино пред очите на кардинала.

Нейните усилия бяха сломени от великодушието на висшия духовник.

Тя разбра, вече късно, че държеше едно оръжие с две остриета, което заплашваше да нарани нея самата.

Внезапно се разнесоха стъпки във вестибюла. И въздишки…

Духовникът погледна към вратата.

В същия момент прислужващата сестра отвори и Анунциата се появи на прага, бледа, натъжена, с очи, потънали в сълзи.

При вида на кардинала, нещастната падна на колене и издигна бавно очи към духовника, искаща с няма молитва неговата закрила.

Кардинал Белармин не можа да скрие дълбокото си вълнение при вида на тази сърцераздирателна скръб.

— Имайте милост към моята нещастна съдба! — изплака най-сетне тя. — Освободете ме от моя карцер. Тази безмилостна жена — и тя посочи с ръка игуменката — ме държи от много дни затворена в една влажна килия, като че ли съм извършила някакво престъпление…

Кардиналът я улови нежно за ръката и й помогна да стане.

— Вашето желание ще бъде изпълнено. Съвземете се сеньора! — каза той с приятен глас.

После се обърна важно към игуменката, която трепереше от ярост и отчаяние, и я упрекна със строг тон за нейното фалшиво усърдие и лоши обноски.

— Тази ли е вашата дейност? — й каза той. — Вие сте сгрешили, сестро, от заслепение. Вас ви е обладала зла сила, която трябва да прогоните.

Игуменката не отговори на думите на кардинала. Тя гледаше втренчено пред себе си…

— Господин граф Санта Рока — каза тогава кардиналът, обръщайки се към Марино, ням, но не безчувствен свидетел на тази сцена, — поставям под ваше покровителство сеньорита Анунциата Фарсети, която вие желаете така буйно.

При тия думи бедната венецианка затрепери.

Тя забеляза за пръв път Марино, който досега бе стоял на страна, близо до стената.

Една трогателна сцена се разигра между двамата влюбени.

Анунциата се спусна към любимия си, когото бе намерила по такъв неочакван начин.

Цялата й тъга, всичките й мъки като че ли изчезнаха.

Радостни сълзи се търколиха по бледо й лице, преобразено от вълнението.

Графът я взе в прегръдките си и постави върху челото й една гореща целувка.

— Забрави — каза й с любовна нежност, — забрави преминатите страдания. Забрави всички мъки сега, пред зората на нашето трайно щастие. Ти си свободна сега, ти ми принадлежиш.

Произнасяйки тия думи, Марино хвърли към кардинала въпросителен поглед.

— Сеньорита Фарсети е напълно свободна! — добави духовникът, потвърждавайки думите на Марино.

Но Марино не искаше да напусне стаята преди да отправи едно тържествено предупреждение към горделивата и жестока игуменка и да я заплаши с отмъщението си.

— Ще поискам — произнесе той с твърд глас, обръщайки се към монахинята — вашето осъждане от светия отец. Надявам се, че гласът на вашата съвест ще ви подскаже какво да правите.

При тия думи той се поклони хладно пред гордата игуменка и напусна стаята, водейки под ръка Анунциата. Кардиналът ги последва и ги отведе до колата си.

— Ти вярваш, че си излязъл победител в борбата… — промърмори кларистката, гледайки през прозореца щастливата двойка, която се отдалечаваше. — Пази се, красиви победителю, сражението още не е свършило. Смъртта те дебне в сянката!