Г. Тение
Мистериите на Венеция (58) (или Омраза и любов)

15. Умряла от жажда или спасена

Пазачът ясно бе разбрал заповедта, която кървавият съд му бе дал по отношение на старата просякиня. Той бе сигурен, че последният не ще се спре пред никакво средство, за да премахне пленницата.

Нито съдиите, нито аптекарят, нито пазачът можеха да си обяснят, как старата жена е погълнала, без да умре страшната отрова, която и бяха дали. Случаят бе единствен в аналите на оловните стаи и в спомените на Иларио Турно, отровителя.

Тъмничарят бе почти готов да вярва, че старата, която бе винаги здрава и не се оплакваше от нищо, е сключила договор с дявола. Мистерията, която обкръжаваше тази жена, повече втълпяваше тази идея в мозъка му. В килията й той вече влизаше с известно безпокойство и едно неприятно чувство. Струваше му се всеки път, че ще го сполети нещо. Обаче той успя да превъзмогне глупавия си страх и се показа решителен да изпълни заповедите на инквизицията и да не й носи повече вода. Така тя нямаше да закъснее да загине от палещата горещина, която цареше под оловните покриви.

Тъмничарят взе това безмилостно решение в същия ден, когато новината за бягството на Марино бе проникнала в палата на дожовете и бе предизвикала неописуемо вълнение.

Надвечер, човекът споходи, както обикновено оловните стаи, носейки на всеки затворник мизерната храна и топлата му вода. Само просякинята не получи стомната си. Пазачът я бе лишил от водата й.

— Къде си оставил водата? Водата ми, водата ми! — му извика тя, умираща от жажда, и се отправи срещу този човек, който всяка вечер й носеше вода, с която утоляваше за момент жаждата си.

— Търпение! Търпение! — промърмори той, отстъпвайки назад, като че ли се страхуваше от затворничката.

После напусна килията и затвори вратата грижливо с ключа.

Нещастната Луала очакваше още няколко минути. Надяваше се, че ще й донесат вода. После, отчаяна от жажда, започна да вика гневно:

— Донеси ми вода, вода!

Тъмничарят не чу нейния вик. Той бе напуснал тази задушна и гореща атмосфера.

Бедната жена чу шума на крачките му, които се отдалечаваха.

— Бъди проклет! — извика тя, сключвайки отчаяно ръцете си, полумъртва от жажда. — Дайте ми вода! Имайте милост! Донесете ми да пия поне една глътка!

Внезапно избухна в зловещ смях.

— Те искат да ме уморят от жажда, палачите! Горко ви! Бъди проклет, Виторио Карманиола! Ще дойде ден, когато ще се удавиш в кръвта си, както и твоите съучастници, убийците. Горко на всички ви.

Това гневно избухване изчерпа силите на бедната жена. Луала се повали и падна в безсъзнание. Раздиращата я жажда отнемаше малкото сили, които й бяха останали. Краката й отказваха да й служат. Инквизиторите и тъмничарят можеха да се радват. Те бяха сигурни, че ще я намерят мъртва на следния ден.

* * *

Същата вечер негърът получи заповед от дожесата да дойде в нейните апартаменти в един късен час. Той бе радостен, че Марино успя да избяга. И през ум не му минаваше, че собственият му живот виси на косъм. Знаеше много добре, че всемогъщата му господарка може, когато пожелае, да накара да го екзекутират. Но не се страхуваше.

Той очакваше във вестибюла, потънал в размишления, когато една камериерка се появи и го отведе при господарката си.

Катерина бе седнала в будоара си и изглеждаше обзета от голямо безпокойство. Бе твърде бледа. Лицето й изразяваше истинско отчаяние!

Когато забеляза негъра, тя изведнъж стана.

Горо се поклони дълбоко и се приближи до нея, почти влачещ се, за да целуне крайчеца на полата й.

С гневен жест тя се обърна към него.

— Назад! — когато камериерката напусна будоара. — Назад. Ти заслужаваш да бъдеш обесен!

— Ако Горо умре на въжето, той няма да умре в леглото си, Величество! — засмя се негърът. — Горо е готов на всичко!

Катерина хвърли учуден поглед към негъра.

— Ти още мислиш да спасиш живота си — каза тя. — Но трябва да ми кажеш открито всичко, което се е случило.

— Горо ще стори всичко, което е в състояние да направи, Величество! — отговори негърът. — Но този път той е намерил по-ловък от него.

— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Да, Величество — каза негърът. — Маринели се е спасил, когато Горо се яви пред вас в пълния палат. Робът излезе най-глупавия от другите хора.

— Вярвам — каза дожесата, — че ти се преструваш на невинен, като се показваш, че нищо не знаеш за това бягство!

— Нека Нейно Величество позволи на негъра един въпрос. Вярва ли тя, че един езичник ще желае удоволствието да заслужи въжето?

— Защо задаваш този въпрос?

— Предаността, пожертвователността на един слуга към господаря, на когото служи, са връзките — каза негърът, — които карат бедния роб да бъде при господаря си в момента, когато собственият му живот е в опасност. Ако Горо бе предполагал нещо за това бягство, ако Маринели и синьото домино му бяха казали няколко думи, то Нейно Величество не би го видяла пред себе си в този час!

— Те са те измамили и изоставили — каза дожесата.

— Както Нейно Величество вижда! Съдбата на негъра е в нейните ръце. Тя може да направи един знак и Горо ще увисне на бесилката в дожовия палат. Нека благородната дама е откровена! Великодушно ли е от страна на незаконнородения да постъпи така? Това шега ли е или груб опит?

— Той е измамил и двама ни! — извика дожесата. — Знаеш ли кой се крие под синьото домино?

Това е една хубава дона, която следва незаконнородения.

— Знаеш ли нейното име? Негърът се засмя.

— Кажи ми го — настоя дожесата. — Това е последният коз, който ми остава в играта!

— Горо мисли, че е способен да направи една услуга на Нейно Величество — отговори той, — една услуга, която ще й помогне да си отмъсти, но при условие да му остави живота.

— От какво естество ще бъде тази услуга? — попита Катерина. — Поставяш такава голяма цена, че услугата ти сигурно е от голяма важност?

Негърът изглеждаше нерешителен.

— Защо се колебаеш? Говори без страх — каза тя. — Никой не ни подслушва и освен това зная твоята тайна. Синьото домино е сеньорита Мадлена Боргез.

— Наистина ли го знае Нейно Величество? — извика Горо изненадан. — Но тя не знае каква услуга ще й окаже робът.

— Великият капитан има ли някакви подозрения към тебе?

— Никой — отговори негърът с твърдост, — никой не подозира двойните връзки на Горо с дожесата и с незаконнородения. Но нека благородната дама остави настрана другите работи. Горо очаква, щото бъдещето да му даде възможност да оправи сметките си.

При тия думи Катерина хвърли към негъра изпитателен поглед.

— Каза ми преди малко — рече тя, — че ще ми направиш една услуга, ако ти подаря живота. Говори!

Горо се приближи до дожесата така раболепно, като че ли пълзеше.

— Нейно Величество — каза той, смеейки се — мрази синьото домино.

Той замълча за момент и наблюдаваше внимателно господарката си.

— Е, добре! — продължи той. — Сеньорита Боргез е красива и ревнувана от многобройни обожатели, но незаконнороденият не я обича.

— А какво означава тази среща във Венеция? — попита дожесата с полузадоволство и почти изненадана.

— Незаконнороденият не й е дал никакъв аванс! — продължи негърът. — Красивата сеньорита толкова се е влюбила в Марино, че не е могла да потуши безпокойството, която я измъчвало; тя взе един от корабите на чичо си, за да се отправи с голяма бързина към Венеция.

— Ако е наистина така — отговори Катерина, — ще бъда склонна да ти вярвам. — Мъжете действително се подиграват с настойчивостта на една жена. Те обичат със страст там, където трябва да преодоляват препятствия.

— Той си послужил чрез сеньоритата за свои лични цели — продължи Горо. — Тя му е помогнала да избяга.

— За да не го напусне вече никога! — допълни дожесата с подигравателна и презрителна усмивка.

— Нейно Величество значи мрази Мадлена? — каза негърът.

— Само изпитвам съжаление към нея!

— Горо не може ли — каза тогава робът с нисък и раболепен поклон — да отърве завинаги дожесата от тази сеньорита, която пречи на пътя й? Тя е причината, щото Маринели да изостави по такъв начин черния си слуга, понеже сам той не е постъпил така. Марино е много по-добър, отколкото се мисли за него.

— Той е приел да тръгне с нея, за да се спаси от бесилката! — отговори Катерина.

Ако негърът не бе приспал на благородната дама отговорността за тази лоша постъпка, той би бил достоен да го заплашват със смърт. Но той иска да изпита веднъж красивата сеньорита Мадлена, да узнае точно.

Той млъкна внезапно, после продължи:

— Нейно Величество доволна ли е от плана на роба? Тя знае, че за нея, само за нея, той ще се хвърли в огъня. Всичко е скъсано между него и незаконнороденият. Но тя изглежда не иска да знае за негъра.

— Вярваш ли, че нещастната сеньорита ще последва Марино на неговия скалист остров?

Негърът поклати отрицателно глава.

— Не, Величество, Горо вярва противното. От признателност към благородната римлянка, той ще придружи по-скоро нея в свещения град.

— В Рим? — попита дожесата, чиито очи внезапно пламнаха от странен блясък. — В Рим? Разбирам сега, защо неприятелските действия не бяха започнати, защо също Марино е станал граф Санта Рока… Това не трябва да го притежава или ще призова Венеция на кървава война срещу Рим и ще направя всичко, за да й го изтръгна.

— Едва ли ще има полза от всичко това! — прекъсна я негърът с тих глас. — Защо ще са толкова жертви и толкова усилия, когато Горо се наема да свърши всичко сам. Нека Нейно Величество само даде знак и той ще тръгне на път за Рим. Нека каже само една дума и съдбата на сеньорита ще бъде в нейни ръце. Заради нейните милости и нейните зекини, негърът ще донесе на Нейно величество всичко, каквото желае от хубавата Мадлена, ако е нужно даже някой пръст, някое око…

— Ти си чудовище, негре! — прекъсна го владетелката.

— Нека Нейно Величество прости на Горо. Той само прилича на другите хора. Човешката натура е така направена.

— Искаш ли да отидеш в Рим? — каза дожесата с решителен тон.

— Тази нощ даже, Величество!

— Ако намериш Марино при римлянката, негре, ако успееш да се убедиш, че тя се мъчи да го завладее, тогава следвайки твоя инстинкт, давам ти картбланш. Но, ако забележиш, напротив, че Марино я обича и се е привързал към нея, тогава…

— Нека Нейно Величество говори без страх. Тя знае, че вече никаква дружба не съществува между Маринели и роба. Ако той е влюбен в красивата римлянка, неговата смърт е решена!

— Ти ме разбра! — каза сухо Катерина. — Този път трябва да ми донесеш доказателства, ако желаеш да вярвам на разказа ти. Желая неоспорими доказателства. Ти знаеш какво стана, когато два пъти вярвах на твоята искреност. Даже и този път се съмнявам в тебе. Обаче ще ти се доверя и ще те оставя да избягаш и този път.

— Като сокол пуснат от ловеца, Горо ще се хвърли върху гълъба — повтори той, — който сега се връща към Рим. Той ще го достигне и ще го задуши, преди да е получил целувка от Марино.

— Побързай и удържи думата си! Кога ще ми донесеш доказателства?

— Горо не може да определи точно дата. Той ще се върне във Венеция сигурно след два месеца и ще донесе на Нейно Величество някой предмет, принадлежащ на сеньорита Мадлена. Обаче негърът няма средства да отиде толкова далече. Няма пари. Нейно Величество да му даде само за пътуване. Двадесет зекини са му достатъчни.

Катерина отиде към масата си, извади кесията, която бе поставена там, и му я даде.

— Тя е за тебе — каза дожесата. — Вземи я и бягай!

Горо постави целувка върху шлейфа на господарката си и после излезе безшумно от апартамента.

От коридора той се намери най-сетне в една от галериите на палата на дожовете — мрачна и пуста в тоя час на нощта.

Горо се спря и се ослуша за момент. Изглеждаше, че обмисля някакъв план…

Щом се убеди, че никой не го подслушва наоколо, той продължи пътя си, но промени направлението. Вместо да тръгне към изходите на палата, той се впусна във вътрешността. За щастие никакъв пазач не се забелязваше. Горо напредваше без шум, на върха на пръстите си, като сянка из тъмните коридори.

* * *

През това време старата Луала, терзана от мъките на жаждата, бе паднала върху леглото си. Бедната жена, която отначало така храбро бе устоявала на страданията, бе в края на силите си. Нейното тяло бе започнало да трепери от треска. От широко отворената й уста се бе изплезил езикът й и изглеждаше, че тя смучи някаква въображаема течност. Движенията й бяха много несигурни.

Тя бе полумъртва. Инквизиторите най-сетне щяха да възтържествуват!

Ако просякинята умреше в килията си, тя щеше да отнесе в гроба си всичките си тайни. Кървавите съдии най-сетне щяха да бъдат спокойни. Те не можеха обаче да се съмняват какви разкрития ще направи срещу тях. Особено главният инквизитор изпитваше към нея смъртна омраза. Тя се бе осмелила да произнесе високо името му. Бе го обвинила в многобройни злодеяния, извършени в името на закона и под прикритието на маската.

Внезапно в своята треска, бедната жена чу да се произнася името й със слаб, но отчетлив глас. Кой можеше да произнася името на Луала?

Тя направи върховни усилия. Успя да се изправи на леглото си и да се ослуша…

Беше ли измамена, слухова илюзия?

— Луала! — чу да се произнася отново името й.

Вече не се съмняваше. Този, който я викаше, бе близо до нея.

— Луала в тази килия ли е? — попита гласът.

— Да, тук съм — изохка тогава просякинята. — Но кой сте вие и какво желаете?

Гласът замлъкна, но старата просякиня чу ясно шум от ключ в ключалката.

Поиска да превъзмогне слабостта си, да се приближи до вратата, но силите й изневериха. Падна пак върху леглото си, не можейки да мърда нито ръцете, нито краката си.

Кой би могъл да й прави посещение в подобен час на нощта? Беше ли великият инквизитор, когото съвестта смущаваше? Беше ли някой слуга от палата, който идеше да й помогне, да й донесе нещо за пиене?

Вратата се отвори тихо. Пълна тъмнина владееше в килията. Новодошлият не можеше да различи Луала. Той влезе с вълчи стъпки и напредна пипнешком, по дължината на стената, докато стигна до леглото на просякинята.

— Тя отново е припаднала — каза той ниско. — Луала, Луала, ето вода, хубава и прясна!

— Вода!… Вода, дайте ми вода! — промърмори откъслечно бедната, върху която думите бяха произвели магически ефект. — Бързо! Бързо!

Спасителят й протегна стомната, която държеше в ръка, и я приближи до устните й. Тя загълта жадно водата, която добрият непознат й бе донесъл. Почувствува голямо задоволство.

— Луала чувства ли се силна, за да върви? — запита я тайнственият посетител.

— Не — отговори слабо тя. — Не мога. Краката ми треперят от слабост и отказват да ми служат. Оставете ме където съм. Не мога да ходя!

— Луала е загубена, ако остане тук.

— Вие ми дадохте да пия — каза тя. — Мога да издържа до утре.

— Луала трябва да тръгне сега. Утре ще бъде много късно.

— Кой сте вие? — попита пак, пипайки с костеливите си пръсти дрехите на посетителя. — Знаете ли, че бандитите от инквизицията искат да ме убият?

— Тъмничарят е бъбрив и разкрива всичко — отговори човекът.

— Почакайте до следната нощ — замоли се просякинята.

— Не е възможно. Ако Луала остане тук до утре, нейното подобрение ще изглежда подозрително и ще поставят пазачи пред килията й. Освен това, нейният спасител трябва да напусне Венеция тази нощ!

В този момент на Луала се стори, че позна тайнствения посетител…

— Да тръгнем! — продължи човекът. — Никой не ще ни чуе и не ще открие нашия план. Нека Луала пие още! — добави той, подавайки й стомната отново. — Това ще я подкрепи!

— Дай, синко, дай! Ще пия докато умра. Но ти имаш право, трябва да живея още, за да видя гибелта на моите палачи.

— Луала чувства ли се сега силна? — попита непознатият.

— Не, още не! Не мога да мръдна краката си. Тресе ме.

Храбрият спасител, който не бе друг, а Горо, направи последното усилие да спаси нещастницата.

— Нека Луала хване с ръце шията на Горо! — каза той. — Тя ще пътува на гърба му. Да не се безпокои за целта на пътуването. Важното е да напусне палата на дожовете, колкото може по-скоро.

Горо взе своя товар и заслиза, незабелязан по стълбите…