Г. Тение
Мистериите на Венеция (35) (или Омраза и любов)

35. Ешафодът в палата на дожовете

Нощта бе настъпила.

Издигнала се високо на небето, луната се смееше зад бягащите облаци и отразяваше своя бледен диск в каналите, още браздени от няколко лодки, които се движеха като видения и бързо изчезваха.

Палатът на дожовете изглеждаше на едно мистериозно чудовище, очакващо своята плячка и Кампанилата се издигаше от страна като една гигантска колона. Всеки четвърт час часовникът, който беше поставен на върха й, зазвъняваше над островния град и звънът се разнасяше над тия великолепни и зловещи в същото време здания.

От площада Сан Марко се разнесоха странни шумове. Би казал човек, че група дърводелци работеше на площада, осветен от факлите.

Внезапно една гондола се появи по Големия канал, но скоро навлезе в един малък напречен канал.

След няколко минути ладията спря пред една твърде стара къща, подобна на някой палат, датираща сигурно от някой далечен век.

— Почакай ме тук — каза един човек, който се показа изпод покрива на гондолата, на лодкаря.

— О, сеньоре! — отговори последният с треперещ глас. — Аз съм баща на семейство. Кой ще ме осигури, че тук не става нещо ужасно! Аз трябва да се грижа за жена си и децата си!

— Човече, не бъди страхливец.

— Бог да ме пази — отговори гондолиерът, молещ се, — но само дяволът може да обитава в тази къща! Да се върнем, сеньоре! Може да мине някоя друга гондола по-късно. Повикайте нея!

— Стига! — подзе чужденецът с глас, свикнал да заповядва. — Остани тук! Вземи тия пари.

При вида на треперещия уплашен гондолиер, той не можа да сдържи една иронична усмивка.

— Моли се колкото си искаш! — продължи той. — Лошите духове не ще ти сторят никакво зло.

— Добре, съгласявам се — промълви гондолиерът. Той постави златните монети в джоба си, като се чудеше дали непознатият не съжалява за щедростта си.

— Влезе в къщата — му каза той, — нека света Богородица да ви закриля!

Чужденецът с голяма сръчност се изкачи по малката стълба, която водеше към вратата и почука със закачения на вратата чук, едно чудновато парче желязо с фантастична форма.

След кратко очакване някой дойде да отвори. Появи се една фигура, която държеше лампа в ръка и изглеждаше така грозна, че гондолиерът започна да мърмори молитви и да проклина дявола.

Чужденецът влезе веднага в коридора.

— Твоят господар още ли е буден? — запита той джуджето.

— Да, — отговори последното, — но господинът пристигна твърде късно. В подобен час господарят ми не обича да го безпокоят.

— Отведи ме при него. Ще заплатя добре. Ето, вземи тия пари.

И казвайки това, нетърпеливият непознат постави една златна монета в ръката на джуджето, което направи радостна гримаса.

Джуджето стана по-любезно, отведе късния посетител по дължината на една стара стълба, после двамата тръгнаха през един лабиринт от полупразни и със зловещ изглед стаи.

Те достигнаха най-сетне една голяма стая, където господарят на къщата, човек страшен за страхливите хора, четеше стари книги. Това бе един от ония гадатели, които изобилстваха през тази епоха в големите градове на Европа. Той бе лекар и магьосник едновременно.

Обстановката на тази стая даваше да се разбере, че нейният обитател се занимава с окултните науки. Там имаше чудни предмети, етажерки, покрити с разни течности и карти, изпълнени с разни кабалистични знаци.

Старецът стана бавно от стола си.

— Какво желае господинът? — попита той с мрачен тон.

— Сами ли сме? — прекъсна го посетителят.

— Аз не виждам никого, който би могъл да подслушва нашите думи — отговори сухо астрологът.

Чужденецът взе един стол, седна съвсем близо до стареца и му показа с един недвусмислен жест една добре напълнена кесия.

— Какво желаете? — попита гадателят, чиито очи алчно блеснаха.

Неговият събеседник тогава му каза няколко думи на ухото, толкова ниско, че да не могат да бъдат чути от никакъв друг свидетел.

Внезапно старецът подскочи.

— Не, не — извика той, ужасен. — Това е абсолютно невъзможно. Наистина, близо съм до гроба, но не желая да умра преди определения час.

— Помислете си — каза чужденецът, — това злато.

— Да ми обещаете и всички съкровища на земята, пак ще ви кажа не. Господине, вие искате невъзможното. Не мога да ви помогна!

— Е, добре, но аз държа за невъзможното — каза енергично чужденецът. — Трябва да зная мислите на този затворник. От неговото свидетелстване зависи животът на много хора!

Старият магьосник се замисли. Внезапно той стана и отвори едно чекмедже, пълно със стари ръкописи. Взе един от тях: един стар, наполовина прогнил от влагата и времето, който сега бе придобил голяма цена.

— Това наистина е от Параселс — каза старецът с важен глас. — Това е едно копие от самия него, от прочутите му произведения. Прочетете тази страница — прибави той, показвайки ръкописа на чужденеца. — Срещнах една твърде оригинална мисъл: „Живеещият, — казва той — не можа да говори, но мъртвият ще заговори по един начин, който му е лесен.“

Непознатият хвърли върху старата книга един боязлив поглед, в който личеше дълбоко уважение към произведението на прочутия мъдрец, починал много отдавна.

Бавно той започна да чете. Понякога очите му оставаха втренчени и широко отворени. Той трепереше с цялото си тяло.

— Вие имате право — каза той на стареца, който го гледаше с безпокойство. — Да, живият не е вече достъпен; тогава мъртвият ще ни даде сведенията, които първият ни отказва! Вземете, старче!

Чужденецът постави една шепа златни монети в ръката на гадателя.

— Действайте според наставленията на Параселс — каза старият човек, вземайки златото. — Има хора, които се надсмиват над него, но аз узнах, че той е мъдър и умен!

— Надявам се, че ние ще успеем — отговори чужденецът с тъжен и тържествен тон. — Това е последното средство, което ни остава, за да открием истината!

След няколко минути джуджето влезе. То отведе посетителя до края на канала, където, преизпълнен със страх, гондолиерът го очакваше.

Виждайки да се завръща неговият клиент, той се прекръсти. Може би и той също да е някой магьосник, мислеше си суеверният лодкар.

— Към Лидо! — изкомандва рязко чужденецът.

Гондолата се заплъзга по водите, които тъмнината бе направила черни, и стигна скоро в Лидо.

Като че ли загадъчният пътешественик бе очакван там. Едва що бе поставил крака си на земята и един човек, загърнат в голяма мантия, дойде до него и му пошепна нещо тихо на ухото.

После двамата тръгнаха с бързи крачки, докато гондолиерът отдалечаваше лодката си от кея и изчезваше в нощта.

Преди още слънцето да бе се показало на хоризонта, големият площад Сан Марко се оживяваше все повече и повече.

От всички страни прииждаха мъже, жени, деца и се отправяха към Пиацета. Едно зрелище ги очакваше, едно зрелище, от което венецианците отдавна бяха лишени. За първи път от много години насам една смъртна присъда щеше да се извърши над спокойните води на канала Орфано. Площадът Сан Марко щеше да послужи за театър на една публика и открито изпълнена екзекуция.

През нощта палачите на инквизицията, с черни маски, бяха поставили ешафода между двете колони от червен мрамор, които се издигаха пред палата на дожовете. Той беше чер и представляваше ужасен контраст с мраморната белина на дъгообразния свод и другите колонади.

— Всички предвиждаха екзекуцията, която се очакваше. Инквизицията, вярна на своите обичаи, не бе съобщила нищо за решението си на народа. Тя бе приготвила всичко през нощта, без да види или чуе някой.

Лодкарите, търговците, рибарите, прииждащи на тълпи, в часа, когато трябваше да започнат работата си, гледаха учудено малката естрада, тапицирана в черно, и покрития пън, поставен до нея.

Един войник от арсенала се разхождаше на няколко крачки от зловещия апарат. Той бе мълчалив, с мрачен поглед.

Вечерта, на това същото място една нова жертва трябваше да падне под брадвата на Бурони, палача на Съвета на тримата.

Тяхното решение не бе още обявено. Чак по обяд управителят на Сан Марко щеше да съобщи на народа, от стъпалата на палата на дожовете между двете колони от червен мрамор, името и занятието на осъдения.

Но хората бяха неумолими. Те се тълпяха все по-близо до зловещото място, за да могат да видят по-добре.

Войникът продължаваше да мълчи и обръщаше гръб на тези, които се опитваха да го разпитат.

Но не бе само любопитството, което вълнуваше този народ. Мнозина изглеждаха мрачни и тъжни при вида на ешафода. Тяхното недоволство се разбираше ясно. Страшният съвет на тримата убиваше всички, които му изглеждаха подозрителни. Дожът Луиджи Гримани, зловещият носител на дожската корона, не бе по-малко мразен. Разказваше се, че упражнявал насилие над момичета, които му изглеждали красиви, и ги вкарвал в палата. Казваха даже, че бил извършил покушение срещу живота на баща си, за да се покачи върху трона.

Дожът се виждаше твърде рядко. Той не се появяваше пред очите на народа, понеже всички го смятаха отговорен за терора, който тегнеше над републиката.

Проклинаха го, но се пазеха да говорят високо. Кой бе сигурен, че няма да бъде подслушан от някой полицай или шпионин на палата? Управителите и сенатът ги бяха разпратили навсякъде.

По това време, когато управляваше великият съвет, двама управители постоянно се намираха пред кулата в средата на площада, заедно с около двеста войници, въоръжени до зъби.

При най-малкия признак на вълнение тия двама чиновници, на които Съветът на тримата бе дал право за свободно действие, нямаше да се поколебаят да опразнят площада чрез войниците.

В такъв случай би им било изпратено едно двойно число войници, за да ги подпомогнат.

Нещастникът, който би изпуснал някоя непредпазлива дума, биваше арестуван тайно поради рапорта на някой шпионин.

Такива бяха методите на управление, които позволяваха на кървавия съд да управлява в пълна сигурност над вълнуващия се народ.

По обяд, действително, се появи Тадео Моро, управител на Сан Марко. Носеше тъмночервена мантия, както протоколът изискваше, спря се между двете колони от червен мрамор.

Едно многобройно число слуги го придружаваше. Силвио Зиани, старшият началник на карабинерите, бе на заден план, придружен от своите секретари.

В този момент двама глашатаи, държащи сребърни тръби, и секретарят на инквизицията, който държеше една запалена свещ, напредваха към Тадео Моро.

Тръбите засвириха. Управителят на Сан Марко извести тържествено на събралия се народ, че дожът и великият съвет са признали астролога Ауромето за виновен в магьосничество и са го осъдили на публична смърт от ръцете на палача, върху ешафода пред палата на дожовете.

Маскираният секретар на инквизицията се приближи и покланяйки се, издигна запалената свещ пред него.

— В името на великия съвет на републиката — извика управителят, угасяйки пламъка на вощеницата, — животът на осъдения ще угасне по същия начин.

Церемонията по обявяването на присъдата бе свършена. Тадео Моро, Силвио Зиани и техните помощници се оттеглиха.

Тълпата, събрана на площада Сан Марко и на Пиацета, се вълнуваше като водата на море. Задаваха се полугласни въпроси. Отговорите се произнасяха ниско. Всичко това мърморене и шепнене наподобяваше шума на вълните.

Хората се тълпяха на гъсти маси към ешафода. Всеки се стремеше да си намери по-добро място за наблюдаване на екзекуцията.

Прозорците и покривите на близките къщи бяха заети от любопитни зрители.

Погледнат от височината на Кампанилата големият площад изглеждаше на грамаден мравуняк.

Близо до стъпалата на палата на дожовете стоеше старата просякиня от църквата Сан Марко.

Настрана от нея един продавач на птици, с червендалесто лице, бе поставил кафеза си. Вътре се намираха гъски и патици, любимото ядене на венецианците. Този дебел човек, с весела физиономия, имаше един интересен прякор. Наричаха го Папалардо, което означаваше едновременно лицемер и лакомник.

Наблизо до него бе застанала по една случайност една бъбрива и познавана от всички жена, Фросина, старата слугиня на оръжейния майстор Илюзо, който имаше богата клиентела.

— Така е както ви казах — му викаше в този момент слугинята със снишен глас. — Той се е дегизирал като монах! Не знаете ли историята на този магьосник, който правеше черна магия и четеше бъдещето по звездите? Този магьосник, който живееше някога там горе, близо до моста Риалто?

— Ха, ха, ха! — разсмя се Луала. — Аз често съм чувала да се говори за него.

— Той можел изведнъж да изчезва, — добави слугинята. — Никой не е знаел как става това!

— Хайде стига, Фросина — каза старата просякиня. — Тия, които са там горе, го знаят добре — каза тя, показвайки с костеливите си пръсти прозорците на инквизицията. — Ха, ха, ха! Попитайте ги тях! Те хвърлиха някога астролога в Орфано. Никой не знае по-добре от мене. Да, хвърлиха го от Моста на въздишките в канала Орфано!

— Какво говорите, Луала? — попита търговецът на птици, който изглеждаше твърде изненадан.

— Можете да ми вярвате, Папалардо — отговори старицата с убедителен тон. Хвърлиха го в Орфано, в черния Орфано!

— Вярвам ви, щом вие ми казвате. Вие знаете всичко.

— Това е истина — каза на свой ред слугинята на оръжейния майстор, която на драго сърце разказваше всички новини, които узнаваше от разговорите, които се водеха при нейния господар. — Вярвам, че той е бил хвърлен в Орфано, но кой знае, дали не се е спасил с помощта на своята магия?

— Ха, ха, ха! — разсмя се старицата. — Това е възможно. Но те, значи, пак са го намерили и сега искат да го докарат на ешафода, за да бъдат сигурни този път, че са го убили.

— Каква забъркана работа. На мене всичко ми е тъмно — каза Папалардо.

Фросина бе твърде щастлива, че бе намерила тук хора, които да я слушат.

— Това не е всичко — каза тя със снишен глас и с един мистериозен тон. — Ако ви кажа всичко, което зная, вие ще останете с отворени уста!

И наистина, лакомият Папалардо имаше естествено зинала уста, която предаваше на лицето му изражение на наивност.

— Разкажи ни какво знаеш, добра Фросино — каза търговецът на птици.

Просякинята, за да бъде сигурна, че не ще пропусне нито една дума, пъхна главата си, с чело, покрито с бръчки и закривен нос, между Фросина и Папалардо.

— Знаете ли нещо за един истински ням монах? — попита със снишен глас слугинята на оръжейния майстор.

Старата просякиня кимна с глава.

— Да, да — отговори Папалардо. — Вие сигурно знаете това, Луала! Един монах, казват станал невидим в къщата на астролога!

— Точно така. Е как ви изглежда това? — продължи Фросина. — Много хора са си блъскали главата, без да разберат нищо. Никой от тях не се е усъмнил, че немият монах и астрологът не са друго, освен едно и също лице.

Папалардо, изумен, закърши ръце.

— Това е невъзможно, невероятно е — каза той съвсем ниско. — О, Свети Марко, какви чудни неща стават на света.

— Това още не е всичко, — прибави слугинята.

— Да, това, което разказвате е добре съчинено — намеси се старата просякиня. — Обаче, работата в Орфано винаги е тъмна; даже ония господа и люде, които седят там горе, мислят, че са открили всичко.

— Да, вие имате право, Луала. За този, който е в Орфано, нищо не е ясно — потвърди Папалардо, който на драго сърце обичаше да поддържа мислите на другите.

— Монахът и магьосникът са били една и съща личност. Полицаите, които са претърсили къщата, намираща се близо до моста на Риалто, не са намерили монаха, който не бил излизал от там, а само магьосника Ауромето, когото днес ще покачат на ешафода. Знаете ли кой го предаде?

— Не, не зная нищо — каза търговецът на птици.

— Любопитна съм да узная, ха, ха, ха — разсмя се старата.

— Този магьосник и монах едновременно е сключил един пакт с дявола — продължи бъбривата Фросина. — Очаквам с нетърпение той публично да даде обяснения за обвинението срещу него и че може би ще направи някои разкрития в последната минута.

— Вие още не сте казали, Фросина, кой го е предал? — попита Луала.

— Да, вие още не сте ни казали това — потвърди продавачът на птици.

— Е, добре. Той сам се е предал — продължи Фросина. — Вие знаете, че тия, които са сключили договор с дявола, се предават сами срещу смъртта, когато техният последен час е настъпил. Той се е предал сам.

— В стаите на истината е, нали? — запита просякинята.

— Да, да, той трябва да е там, в стаите на истината…

Обзета от ужас, бедната кършеше костеливите си ръце.

— О, не! — извика Фросина. — Той не е в стаите на истината. Познавам събитието. Ако бях сигурна, че вие ще мълчите, щях да ви доверя това, което зная по тоя повод. Вчера началникът на карабинерите бе дошъл при моя господар. Те се разговаряха високо в стаята с оръжията, където Силвио Зиани си избираше една нова сабя. Действително, аз бях в трапезарията, която е наблизо, и можах да чуя, дума по дума това, което говореха. Обещавате ли ми да не казвате никому?

Папалардо и старата просякиня обещаха да пазят тайна, въпреки че търговецът на птици бе неспособен да я запази повече от четвърт час.

— Чуйте! По времето, когато астрологът е бил хвърлен в канала Орфано, монахът, който бил станал невидим в жилището на магьосника, се появил внезапно, кратко време след смъртта на последния.

— Ха, ха, ха! — прекъсна я просякинята с гръмогласния си смях. — Ние сега имаме доказателство, че тия, които стоят там горе, не знаят нищо точно. Преди всичко вие казвате, че двете лица не са друго, освен едно и също. Сега вие твърдите, че монахът се появил, след като магьосникът бил хвърлен в Орфано?

— Да, Луала има право, — наблегна Папалардо. — Те не знаят нищо, тия господа там горе.

— Оставете ме да завърша — извика Фросина със снишен глас, понеже бе забелязала, че някои лица, намиращи се наблизо, надаваха ухо. — Магьосникът продължава своите магии — каза тя. — Монахът е изчезнал пак без следа. Тогава един моряк разказва, че корабът, с който последният избягал, претърпял корабокрушение, като всички, освен него се удавили. Но внезапно отново виждат да се появява във Венеция магьосникът! Вижте, Луала! Дяволът му помага, тъй като той е можал да излезе жив от корабокрушението, като се е спасил и от канала Орфано.

— Отново се е спасил! — прошепна просякинята, която бе свикнала да повтаря по два или три пъти едни и същи думи. — Отново спасен! Защо ли е дошъл тук във Венеция?

— Не ви ли казах, Папалардо? Не знаете ли, че един призрак обитава гробницата на благородната фамилия Карманьола в острова на гробовете?

При тия думи Фросина се прекръсти.

— Казват, че старият Виторио Карманьола, когото никъде не виждат, си бил приготвил вече ковчега в гробницата!

— Ха, ха, ха! — разсмя се просякинята. — Това е ужасно, Фросина, ако някой дух…

— Доказано е — продължи слугинята, — че когато призракът е почнал да обитава гробницата, се е появил монахът. Той бил заловен в Маламоко и те са прибегнали до хитрост, за да го доведат до тука, иначе той пак би им избягал.

— Обаче, кажете ми — запита просякинята, — ако той е бил в сношение с дявола, защо не е използвал това си могъщество, за да се освободи? Аз не съм видяла нищо подобно, но само си въобразявам, че съюзът с лошите духове би го направил недостъпен за всякакви нападения.

— Вие ме питате повече, отколкото мога да ви отговоря — каза Фросина. — Знаеш, че никога не съм ходила в кухнята на дявола.

— О, да ви пази Бог! — каза търговецът на птици, за когото Фросина бе една добра клиентка. — Вие никога не сте ходили в друга кухня, освен в тази на уважаемия майстор Илюзо, оръжейника.

— Зная ли аз? — продължи Фросина. — Неговото могъщество сигурно е било ограничено. Може би то е прекъснато сега!

— Ще ми разкажете ли продължението на разговора между началника на карабинерите и вашия майстор? — запита Луала.

— Господин Илюзо попита благородния Силвио Зиани защо е осъден на смърт астрологът и отговорът беше…

— Кажете ни, кажете ни го, Фросина! — помоли обезпокоената просякиня, подкрепена от Папалардо, който не виждаше в целия този разговор друго, освен едно убиване на времето.

— Астрологът, или, ако желаете по-добре, монахът или магьосникът, — продължи слугинята — е бил завлечен в подземните килии на палата на дожовете, за да признае от какво естество са били неговите връзки с Ауромето. Никой не е знаел, че…

— Един въпрос! — прекъсна я старата просякиня, смеейки се. — Носил ли е монашеско расо този човек, който е бил заловен в Маламоко и докаран с хитрост в двореца?

— Разбира се! Той е носел една черна доминиканска мантия. Бил е същият монах, когото шпионите на папата са търсили така отдавна.

— Така отдавна — подзе Луала. — Уви, да, вие имате право, Фросина.

— Те са го подложили — подзе последната, — на всички наказания, като са го заплашили със смърт. Чувствайки, че наказанието е неизбежно, той отправил една последна молба. Поискал още веднъж да го заведат при великите инквизитори.

Фросина хвърли наоколо безпокоен поглед, да се убеди, че никой не подслушва, после подзе, приближавайки главата си по-близо до продавача на птици и старата просякиня:

— Той обърнал внимание на началника на затвора, че неговото расо се е обърнало на дрипи и поискал една мантия и черна шапка, за да се яви достойно пред Съвета на тримата!

— Какво му е отвърнал началникът на затвора? — попита Луала.

— Изпълнил желанието на монаха и, когато последният, така преоблечен проникнал в тайната стая на инквизицията, тримата съдии подскочили от столовете си.

— Какво говорите? — каза Папалардо, дълбоко изненадан. — Подскочили? Инквизиторите?

Старата просякиня се засмя със своя саркастичен смях.

— Ауромето — продължи Фросина. — Ауромето, астрологът! — извикаха те. Действително монахът приличал по всичко на мистериозния човек, хвърлен в канала Орфано. Вие можете да си представите какво е било тяхното вълнение! Нещо повече, според както разказва капитанът, магьосникът е заплашил инквизиторите, представете си, великите инквизитори!

— Нечувано! Още не се е случвало подобно нещо — каза Папалардо.

— А примерът на Марино Маринели — обади се старата просякиня. — Той също е отправил заплашвания срещу инквизиторите.

— Тогава, продължи Фросина — те осъдили на смърт монаха астролог!… Но вижте там! — прекъсна се тя сама. — Войските от арсенала пристигат вече, за да образуват кордон около ешафода.

— Слънцето е вече на залязване — прошепна старата просякиня, хвърляйки поглед към небето. — Този път само Бог може да му помогне!

Търговецът на птици и слугинята не чуха тия думи, понеже хората, които се бяха натрупали наоколо, в този момент бяха внезапно грубо разблъскани от войниците и стана една бъркотия.

Образува се широко място около ешафода и колонадите на Дожския палат.

Можеха да се различават твърде ясно входът и стълбите на палата, които бяха срещу ешафода, но разстоянието, което ги отделяше от тълпата бе твърде голямо, за да могат да се разберат думите, които биха били произнесени.

Бедната стара Луала, прегърбена, трепереща и едва сдържаща се на крака, се намери така притисната между множество мъже с висок ръст, които войниците бяха изтласкали, че не можеше нито да се мръдне, нито да погледне около себе си.

Но тя вика, пищя, моли се толкова много, че всички, които я познаваха, й направиха място и я оставиха да стигне до стъпалата на църквата Сан Марко.

Тя можеше оттам по-добре да наблюдава изпълнението на екзекуцията, отколкото другите многобройни любопитни.

Барабаните на арсенала глухо биеха и вледеняващите им звукове зловещо отекваха върху обширния площад, покрит с черно.

Слънцето хвърляше последните си червени лъчи върху мраморните колони и галерии, върху тълпата и върху ешафода, покрит с черно.

Тогава войниците се появиха по галериите.

В този момент дожът, управителят на Сан Марко и капитанът на карабинерите се показаха в ложата, разположена над ъглесводестата галерия, която обкръжаваше палата. Те идеха, за да бъдат свидетели на екзекуцията.

Зад войниците вървеше Бурони, грамадният и снажен палач на инквизицията. Той бе маскиран, както и двамата му слуги. Един от тях носеше голямата сабя на правосъдието, която след всяка екзекуция биваше закачана в тапицираната в черно зала на инквизицията; другият — навитият пергамент, който съдържаше смъртната присъда.

След Бурони вървеше, бледен и отслабнал, но без никакъв признак от страх, осъденият на смърт монах.

Бертучио трябваше да умре, без да бъде видял, нито да е говорил с Марино Маринели. Той не трепереше пред последния час. Бе готов да напусне живота, да умре. Една мисъл само го тормозеше и го караше да съжалява за съдбата си: загиваше, без да е разкрил своята тайна на Марино Маринели.

Може би той щеше да намери таблата и да прочете надписите, които съдържаха, но третото бе останало непълно. Последните думи, най-важните, липсваха. Тази грижа обземаше Бертучио до последната му минута.

Отстрани вървяха двама изповедници, които искаха да го подкрепят до последния момент.

Безстрашието и твърдото държание на осъдения бяха чудни и достойни за възхищение.

Една дузина въоръжени войници завършваше шествието. Барабаните биеха без спиране с оглушителен шум. Управителят бе дал тази заповед единствено по искането на инквизиторите.

Бертучио разбра скоро защо бе това. Продължителното биене на барабаните трябваше да заглуши гласа му и да му попречи да говори на народа.

Когато шествието достигна до ешафода, то се спря.

Бертучио се изкачи, предшестван от палача, по двете стъпала, които водеха към естрадата, и хвърли един поглед нагоре, към ложата, където се намираше Луиджи Гримани…

Дожът се оттегли няколко крачки. Дали желаеше да избегне пълния с пламък поглед, който му отправяше Бертучио?

Не! Душата на Луиджи не познаваше нито състрадание, нито угризение. Той се бе оттеглил, за да каже няколко думи на ухото на управителя. После той се върна до галерията, кръстоса ръцете си на гърдите по един предизвикателен начин и загледа как старият прислужник на баща му се изкачваше на ешафода.

С едно вътрешно задоволство той си казваше, че единственият и последен свидетел на злокобната нощ щеше да изчезне в този час; щеше да замлъкне завинаги последният глас, който можеше да обвинява както него, така и управителя. Прочее, виновниците щяха да бъдат освободени от всякакво безпокойство!

Бертучио падна на колене и направи една последна молитва.

Двамата божи служители коленичиха от двете му страните.

Покъртително зрелище беше да гледат този блед монах, с мъченическо лице, пред ужасния пън за обезглавяване!

Той бе там, със сключени ръце, в молитвено очакване, с трептящо от физическо изтощение тяло…

Палачът бе взел сабята на правосъдието, широка и блестяща. Той бе готов да изпълни своята обязаност.

Барабаните биеха без прекъсване.

В далечината слънцето замираше, изпращайки последните си лъчи.

Бертучио се повдигна. Той стисна ръцете на двамата изповедници в знак на благодарност, после каза няколко думи на Бурони.

Последният направи знак на двамата си помощници, които се приближиха, за да хванат осъдения и да го привържат към пъна.

Но Бертучио ги отстрани, отмахна сам яката от облеклото си и коленичи съвсем близо до дървения пън…

Бурони повдигна сабята си.

В момента, когато той я повдигна във въздуха, блестяща и свистяща, един вик се чу откъм църквата Сан Марко, един вик, който се чу от цялата тълпа, въпреки силното биене на барабаните.

— Бертучио! — беше този сърцераздирателен вик.

Дожът потрепера… Тадео Моро се приближи до балкона, за да види кой е изпуснал тоя вик, кой е посмял да предизвика смущение при екзекуцията. Той не можа да разбере точно откъде беше нададен вика. Стори му се само, че е произнесен от някоя жена.

В същия момент замахнатата от Бурони сабя достигна шията на Бертучио, мина през нея и се заби в дървения пън.

Главата на осъдения падна върху черното платно на ешафода, където от тялото, в последни спазми, течеше кръв.

Присъдата беше изпълнена! Зрелището свършено!

Дожът и неговата свита напуснаха галерията, двамата изповедници слязоха от ешафода, барабаните престанаха да бият и няколко жени се приближиха бързо до пъна, за да намокрят кърпичките си с кръвта на обезглавения.

Двама мъже излязоха от тълпата, която малко по малко се разотиваше.

Те пристигнаха от каменната стълба, която извеждаше на Пиацета.

Носеха големи тъмни мантии, черни шапки, украсени с пера, които засенчваха лицата им и издаваха, че принадлежат към висшето общество.

Този, който вървеше напред, бе по-едър от своя другар. Той изглеждаше по-снажен и широкоплещест и по-решителен.

— Ако бяхме закъснели още малко, щеше да бъде късно — каза последният.

Те се изкачиха по-двете стъпала, застлани с черно.

Когато забелязаха кървавия труп на Бертучио в полусветлината на вечерта и двамата маскирани слуги, които се готвеха да поставят тялото в един предварително подготвен ковчег, останаха за момент неподвижни… Молеха ли се? Бяха ли дълбоко покъртени? По-едрият бързо изтри една сълза, която се бе търколила по бузата му.

Тогава той напредна към Бурони, който бе вдигнал главата, за да я постави също в ковчега.

— Виж, майсторе — извика му той с глух глас. — Оставете ми главата на астролога!

Бурони обърна маскираното си лице към чужденеца.

— Как? — запита той. — Вие желаете главата на осъдения?

— Ето, вземете тази кесия, пълна със злато, като възнаграждение за услугата, която ще ми направите. Желая да притежавам тази глава — продължи чужденецът, който за да даде по-голяма тежест на думите си, държеше една кесия, пълна със златни монети.

— Какво чудно желание имате? — попита последният заинтригуван.

— Решете бързо — каза чужденецът. — Обезглавеният осъден ви принадлежи, затова дайте ми тази глава, която крие в себе си толкова интелигентност.

— О, о — каза Бурони, — вие кроите някой план, който не, желаете да кажете… Ще задоволя вашето желание.

При тия думи той подаде на чужденеца бедната глава, от която капеше кръв.

Той бе много доволен, че е можал да спечели една грамадна сума за главата на тоя осъден на смърт.

— Благодаря! Вземете кесията! — отговори чужденецът, давайки на палача пълна със злато кесия в замяна на главата на Бертучио.

Той скри последната под мантията си, слезе бързо от стъпалата, последван от другаря си, и изчезна в още оживената нощ, докато помощниците на палача затваряха ковчега, за да го натоварят на една количка и го отнесат в дома на шефа си.

Там ковчегът бе натоварен на една лодка и изпратен на острова на гробовете, където трябваше да го заровят в един предварително приготвен гроб.

Когато помощниците на Бурони пристигнаха след няколко часа на острова-гробище, за да изпълнят последната си длъжност, срещнаха двамата чужденци, които ги очакваха.

Този, който бе купил главата на осъдения, я извади изпод мантията си, покрита в черно платно, и се отправи към слугите.

— Отворете ковчега! — заповяда той. — Ще ви възнаградя за това.

Двамата мъже го послушаха, без да знаят кой е този човек, който им заповядваше. Последният постави главата над тялото с благоговейно движение, после затвори ковчега, който бе спуснат в гроба.

Докато слугите на палача и един помощник на гробаря хвърляха пръст върху ковчега, двамата непознати останаха близо до гроба, мълвейки тиха молитва.

Щом работата беше свършена, елегантният чужденец, който изглеждаше баснословно богат, даде на всеки от тримата мъже много златни монети.

Учудени и зарадвани, работниците съзерцаваха при светлината на луната монетите, които блестяха, докато в това време двамата непознати се отдалечаваха мълчаливи, минавайки под тъмните кипариси и борчетата на острова.