Г. Тение
Мистериите на Венеция (28) (или Омраза и любов)

28. Подвигът на Маринели

— Довиждане, мои приятели, довиждане! — извика Маринели.

Започваше да се зазорява. Д’Артенай и Оргосо останаха прави в лодката, а освободеният каторжник скочи на брега.

— Още нещо, д’Артенай — викна той на симпатичния френски офицер. — Дайте ми вашата шапка и вашето наметало. Вземете моите докато се върна. С това ще ми окажете ценна услуга.

— С удоволствие, благородни Марино — отговори д’Артенай, подавайки му това, което желаеше. — Вземете.

Марино се премени с великолепната мантия, гарнирана със златни ресни, и голямата шапка с черно перо. Френският джентълмен наметна мантията, която Марино бе получил от Фалие.

Кой можеше да каже, че Марино с кадифяната му мантия, с черните панталони и кожените ботуши, с широката му бродирана яка е избягал от каторгата.

Той носеше на гърдите си един златен ланец, който му даваше пълен вид на офицер.

Марино прегърна за последен път д’Артенай, неговия нов приятел, поздрави още веднъж тия, които останаха в лодката, и се изкачи с бързи крачки на пясъчния хълм, които му пречеше да вижда наоколо!

Достигнал на върха, той забеляза една част от морето и малката лодка, която бе достигнала до тримачтника; от другата страна се простираше обработваема земя и един голям път, който водеше към Тулон, забелязваше се в далечината.

Той вървя няколко часа и понеже не забеляза никакво село, никаква къща, а слънцето обгаряше земята с палещите си лъчи реши в момента, когато стигна до една малка горичка да не се изморява и да си отпочине в сянката на дърветата.

Той влезе навътре в един гъсталак, легна върху, тревата и заспа спокоен сън, като някой обикновен пътник.

Когато се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта. Денят скоро щеше да свърши.

Марино бързо стана, тръгна отново по големия път и скоро достигна до едно лозе с хубав изглед, близко до което се издигаше малката къща на лозаря. Той се отби при последния и му поръча да му приготви един кон, който ще му върне след два дни.

Селянинът, който бе поздравил с голямо уважение блестящия офицер, намери това искане чудно и необяснимо.

— Един кон?… — попита той учуден. — Господинът няма ли такъв?

— Вие виждате добре, че нямам, приятелю. Вие трябва да ме избавите от затруднението ми. Трябва да пристигна в Тулон преди нощта, понеже нося на управителя едно много важно послание. Моят кон падна под мене и аз го изоставих в един ъгъл на гората.

— Да, но господинът може ли да ми обещае, че ще ми го върне? — запита лозарят.

— Това е най-простото нещо на света, приятелю — отговори Маринели. — Аз ще ви го върна утре или вдругиден най-късно.

— Господинът ще се върне ли обратно?

— Да, и то колкото е възможно по-скоро. Но вие изглежда, че се колебаете… да не мислите, че искам да ви открадна коня?

— Бог да ме пази! — извика лозарят. — Аз не искам един офицер на нашия могъщ и любим крал да каже, че съм отказал да му помогна.

— Добре казано, приятелю! — каза Маринели. — Аз ще върна коня здрав и читав, заедно с израза на моята признателност.

Лозарят, без да смее да запита за името на офицера, прочете в очите му, че има работа с един честен младеж.

Той отиде в обора си и се завърна с един от най-добрите си коне.

— Искрено съм ви благодарен — каза Марино, като хвана поводите на коня и се покачи на стремената. — Така вие изказвате пълно доверие в мене. Довиждане!

Той поздрави лозаря, който се почувствува малко неловко, и се отправи в тръс по посока към Тулон, смеейки се от все сърце на великодушието на добрия човек.

Той, обаче, нямаше намерение да му изиграе лоша шега; възнамеряваше честно да му върне животното при своето завръщане.

Вечерта настъпи. Марино имаше да измине още малко път, за да стигне в Тулон, когато забеляза пред себе си един друг конник.

Последният напредваше в бавен тръст и изглеждаше, че дава време на Маринели да го настигне. Той вероятно беше някой търговец от един от съседните градове. Черната му шапка, буржоазната му мода и широкото наметало, също черно, показваха това.

— Откъде идете, приятелю? — му извика Марино, когато изравни коня си с неговия.

Чужденецът хвърли към Маринели учуден поглед, после любезно му свали шапка.

— От Хиерс, благороднико, където имах работа — отговори той.

— И вие отивате в Тулон?

— У дома си, да. Аз тръгнах тази сутрин и се завръщам сега, вечерта, след като съм бил на село целия ден.

— Какви са новините? — попита Марино, преструвайки се на наивен.

Търговецът хвърли към него такъв учуден и подозрителен поглед, та Маринели повярва за момента, че е демаскиран.

Но как търговецът, който никога не бе посещавал каторгата, можеше да го познае?

— Вие ме питате за нещо ново, благороднико? Вие трябва да го знаете по-добре от мене!

— Не всичко. Аз прекарах дълго време във Фрежус и не зная какво става в този хубав Тулон.

— Е, добре, миналата нощ каторгата бе театър на едно странно събитие — каза търговецът, чийто език започна да се развързва.

— Какво казвате? Обяснете ми! — извика Маринели, подкарвайки коня си по-близко до този на своя спътник.

Нощес — подзе последният — е избягал един каторжник. Но в тая работа не би имало нищо чудно, ако властите не бяха пазили по този повод една чудна резервираност. Противно на обичая, не бяха дадени оръдейни гърмежи и не бе публикувано съобщение за събитието.

— Вие изглежда, че знаете доста по това събитие. Продължете, моля! — каза Марино.

— Мога да ви кажа това, което чух да се говори тази сутрин — продължи търговецът. — Не знаете ли, че един венециански кораб бе дошъл в Тулон?

— На зная абсолютно нищо!

— Е, добре, тия венецианци, твърде богати благородници, знаеха, че един техен съотечественик е окован на една от галерите. Те поискаха от управителя да направи една маневра пред тях именно с тази галера, а не с друга… Действително, галерата се върна тази сутрин в пристанището, но каторжникът от Венеция и офицерите не бяха на борда й.

— Това е едно чудно приключение! — каза Маринели. — Какво се е случило? Нали тази галера е имала сто души екипаж.

— Тези сто души, според както се разказва…

— Не се страхувайте — каза Маринели на събеседника си, виждайки, че последният се колебае, — не се страхувайте и ми разкажете всичко.

— Тия сто войници се завърнали без оръжие, с привързани зад гърба ръце.

— Гръм и мълния! Една подобна безочливост заслужава наказание! — извика Марино, преструвайки се, че не може да разбере.

— Вие грешите, благородни господине. Венецианците са автори на снощното събитие… Но, обаче, избягват да го кажат; искат да не се вдига много шум по тази афера.

— Кажете ми, защо не са ги преследвали?

— Тази сутрин — подзе търговецът — няколко лодки и няколко леки платноходи получиха заповед да кръстосат морето, но всички казват, че това е само една преструвка. Нашият добър крал е приятел на Венеция. Той държи преди всичко да запази своите добри връзки с републиката и не желае да се намесва в тази афера! Още повече, че този каторжник е от висок произход и не е извършил никакво престъпление. Той би бил лош политик, ако обяви война!

— Вие говорите като търговец — каза Маринели.

— Това може би ще ви хареса — противопостави се търговецът — понеже войната, благороднико, е именно вашето занятие! Тя действително е рядка, тъй като републиката във Венеция, е от дълго време в съюз с нас.

Докато двамата мъже, разговаряйки пътуваха, нощта настъпи. До Тулон имаше да се измине още малко път.

— Твърде съм изненадан от това, което узнах — каза Марино. — Вие ми разказахте една необикновена история.

— Моля ви, благороднико, не разказвайте никому това, което ви поверих. Така ще ми причините неприятност. Сега вие ще се отправите наляво, към вратата на крепостта, а аз надясно към вратата на Сан Маргарит.

Марино се сбогува с търговеца в момента, когато достигнаха до стените.

— Добър път! — му извика той, така силно, че часовоят, който бе на стража при съседната врата го чу и го погледна.

— Благодаря, благороднико, и нека Бог ви закриля! — отговори гражданинът, който продължи пътя си по дължината на стената.

Марино се намираше вече в опасната зона. Не можеше да разчита на друго, освен на своята смелост и неустрашимост.

При вида на офицера, войникът взе пушката за почест.

— Отвори! — изкомандува Марино.

— Вашето име и чин! — извика часовоят, изпълняващ дадените му наставления.

— Безумецо, не виждаш ли кой е пред тебе? — му отговори Марино твърдо.

Войникът веднага бе видял, че пред него се намира един офицер, но правилата го задължаваха да отправя този въпрос към всички, които желаеха да проникнат в ограденото място.

Той отвори високата желязна врата и остави Марино да мине вътре.

Мнимият офицер вече беше между издигнатите скали, където не можеше да се ориентира. Той познаваше само някои части от многото големи здания, от които се състоеше крепостта.

Щастие бе за него, че бе налучкал от коя врата трябва да влезе.

Използувайки обстоятелството, че е сам, той скочи от коня и го върза в една уличка зад ъгъла, образуван от една стара дървена къща.

Животното бе добре скрито, поради криволиченията на улицата и тъмнината. Която царуваше, така че никой не можеше да го забележи.

Тогава Марино продължи пътя си по дължината на улицата и накрая достигна до една част от крепостта, която му бе по-добре позната, тъй като там се намираше жилището на губернатора.

Той срещна множество офицери, които го поздравиха на минаване, а патрулите му отдаваха чест с оръжията си.

Кой можеше да подозира под офицерското облекло избягалия миналата нощ каторжник Марино Маринели?

Беше доста късно. Виждаха се само още няколко осветени прозореца на голямото здание.

Близо до голямата врата двама войници се разхождаха назад и напред. Тя, както и големите стъпала, които водеха за горния етаж бяха достатъчно осветени.

Марино се поколеба за момент и размисли после, обладан от една внезапна идея, се доближи до голямата врата със сигурни стъпки.

Двамата часовой отляво и дясно разпознаха офицерските му знаци и го поздравиха.

Марино отговори кратко и влезе в зданието.

Ако в този момент управителят или някой офицер би се изпречил пред него и би го заговорил, той бе загубен.

Маринели бе нахлупил шапката си дълбоко над челото си и не рискуваше да бъде познат.

Той успя да прикрие вълнението си и да вземе вид на офицер, който всеки ден има работа в кабинета на управителя.

Той знаеше, че това обстоятелство ще бъде от голяма полза за него, понеже до кабинета на управителя се намираше и чакалнята, и библиотеката.

Беше забелязал последната, когато два пъти бе довеждан при коменданта. Знаеше, че всички книжа и преписки се пазят там.

Пристигайки горе, той се сблъска с един ординарец, когото запита има ли някой в стаите.

Войникът, който поради тъмнината не можа да разпознае чертите на офицера, му отговори, че началникът на каторгата тъкмо е дошъл при коменданта.

Сега бе моментът за Марино, когато имаше нужда от цялата си смелост.

Той се приближи до вратата на големия вестибюл, където често чакаха офицерите, отвори я и напредна по килима, който заглушаваше стъпките му.

Изпусна една облекчителна въздишка. Стаята беше празна. Той затвори вратата след себе си.

Тогава можа да чуе, че някои се разговаряха на висок глас в работния кабинет на управителя.

Марино се доближи до вратата, която отделяше двете стаи, и с долепено ухо към нея се вслуша. Можа дума по дума да чуе целия разговор, който се водеше отвъд.

— Каторжниците знаят ли, че всички лодки и платноходи от пристанището са изпратени да търсят беглеца? — попита управителят.

— Съобщението за тази заповед бе дадена преди един ден — каза началникът на каторгата — бяха им припомнени също и наказанията в подобен случай.

— Добре е, че сте ги предупредили — каза управителят.

— Надявам се, че това неприятно събитие не ще има лоши последици.

— Не мога да разбера нищо от тази работа — каза началникът на каторгата с раздразнение. — Това е една истинска загадка и аз направо й търся обяснението. Направен ли е на господин управителя пълен и точен рапорт за събитието?

— Да. Уведомиха ме за всичко, от което имах нужда. Моето желание е да се пази мълчание около тази афера. Дадох заповеди на капитаните на корабите, изпратени да преследват венецианския кораб, да се завърнат тихо през нощта в пристанището, за да не ги види никой. Уведомете капитана на пристанището да им остави свободно място за прибиране!

— Ние нямаме никакви новини за господин д’Артенай — каза началникът на каторгата с въпросителен тон.

— Той сигурно е загинал. Безумие е било да се започва едно сражение — каза управителят. — И те са загубили двама от техните.

— Но войниците настояват, че господин д’Артенай не е загинал!

— Какво знаят те? Аз ви повтарям, че това е една неприятна работа за мене. Ако изпратя рапорт в Париж на нашия обичан крал, ще го разсърдя, понеже зная, че е добре разположен към Венецианската република.

— По-добре ще направите — добави началникът на каторгата — да не съобщавате нищо на Негово Величество.

— Това е и моето желание, понеже между нас да си остане, имам причини да предполагам, че освобождението на този каторжник е станало със съгласието на дожа и великия съвет.

— Вашите думи ме изненадват, господин управителю!

— Събитието има действително нещо чудно. Не желая да направя никакъв рапорт във Венеция от страх да не предизвикам там докачение… разбирате ме, нали?

— Хм! Не достатъчно ясно. Извинете ме!

— Е, добре — подзе управителят на Тулон, — не знаете ли, че дожът и сенатът на Венеция притежават една неукротима гордост. Когато д’Артенай е отишъл да съобщи осъждането на каторжника на смърт и да запита дали това решение схожда с желанието на републиката, те не пожелаха, за да не накърнят нашите наказателни правилници, не се противопоставиха на изпълнението на присъдата. Вие ме разбирате, нали?

— Отлично.

— Но гордостта на сената — продължи управителят — не можа да се примири с мисълта, че един венецианец ще загине така позорно в чужда земя. Разбирате ли и това?

— Тогава господин управителят иска да каже, че корабът и благородниците…

— Са били изпратени с тайната мисия да отведат каторжника. Каква съдба го очаква в отечеството му? Бог само знае. Не вярвам, че той ще се зарадва, когато пристигне там.

— Да, господин управителят има право — потвърди началникът на каторгата. — Събитието не може да се изтълкува иначе.

— Следователно аз взех решение, което мисля, че и вие ще одобрите, да не известявам нито краля на Франция, нито сената на Венеция. Трябва да намерим някое благоприятно разрешение, което да няма лоши последствия за държавата. Дайте заповед на вашите подчинени да мълчат по тази афера и да забравят какво се е случило. Вие ме разбрахте нали?

— Господин управителят може би иска неговото взето решение да бъде съобщено на всички.

— То се отнася само до офицерите и чиновниците — каза управителят.

— Разбрано. Всичко ще бъде изпълнено — отвърна началникът на каторгата.

Марино Маринели изпитваше неизказана радост като слушаше този разговор.

Малко го интересуваше, дали може да избухне една война между Франция и отечеството му. Той смело би изпълнил дълга си в редовете на съотечествениците си. Обаче, в такъв случай, би трябвало да отложи плана си за отмъщение, който зрееше в него от дълго време.

Той чу началникът на каторгата да се сбогува със своя началник. Трепна при мисълта, че той можеше да го разгледа и да го познае под дегизировката му, ако управителят също излезеше, забележеше го и го запиташе.

В този момент вратата се отвори. Началникът на каторгата излезе от кабинета на управителя. Марино му хвърли поглед от страни. Чиновникът затвори вратата зад себе си и забеляза с изненада офицера, който стоеше пред една картина.

Няколко секунди изминаха, които се сториха векове за бедния Марино.

Той не се съмняваше, че началникът на каторгата имаше голямо желание да заговори на офицера и да му предаде заповедите на управителя.

— Марино, страхувайки се да не възбуди подозренията му, отправи вежлив поздрав.

В тоя момент чу да се отваря една врата в апартамента на управителя. Той напущаше кабинета си.

Марино използва това обстоятелство. Желаейки да избегне опасността, която го заплашваше, той избра още едно по-опасно средство. Отправи се към вратата, водеща към кабинета на управителя.

Началникът на каторгата изглеждаше твърде учуден. Той не позна Маринели, но физиономията на последния не му се струваше чужда. Обаче, познаваше много добре всички офицери от крепостта. Кой ли можеше да бъде тогава този елегантен благородник?

Когато Марино изчезна зад вратата, началникът на каторгата поклати глава, зачуден от това, което бе видял и реши да събере сведения за този мистериозен офицер. Той сигурно си бе казал името на стражата на някоя от вратите на града.

Началникът на каторгата бе неуморим и предприемчив човек. Той побърза да намери следата, която щеше да му даде нужните сведения.

Марино не бе се излъгал. Неговият опасен опит бе възнаграден с успех. От една страна бе успял да се отърве от опасната близост с началника на каторгата; от друга страна бе влязъл необезпокояван в работния кабинет на губернатора. Последният бе го напуснал, за да се прибере в частния си апартамент при семейството си.

Безстрашният Маринели реши да извърши друг по-важен подвиг. След като се увери, че началникът е тръгнал, върна се във вестибюла.

Той можеше да използва сега обстоятелството, че знаеше разположението на частния апартамент на управителя, за да вземе от библиотеката, долепена до работния кабинет, потребния му документ.

Това бе неговата смъртна присъда, тая, която бе потвърдена от сената на Венеция.

Този документ той щеше да го показва по-късно на съотечествениците, като доказателство за неговия подвиг и щеше да му служи срещу неговите неприятели.

Щом се увери, че никой не се намираше в съседната стая, той взе лампата, която осветяваше вестибюла, и отвори безшумно вратата, водеща към библиотеката.

Тази стая, специално запазена за архивите, съдържаше много чекмеджета и рафтове, където се намираха карти, книги, разни книжа и различни заповеди, подредени по датите и важността си.

Маринели остави лампата върху една маса близо до прозореца и започна да разглежда книжата, които се отнасяха за каторгата и каторжниците. Като не намери там желания документ, той потърси в чекмеджетата, където се пазеха книжата, отнасящи се до Венецианската република.

Марино се бе отдал на работата си, без да се грижи за личната си безопасност. Не бе забелязал, че от прозорците на апартамента на губернатора можеше твърде добре да се различи какво става във вътрешността на библиотеката.

Светлината на неговата лампа беше нещо необикновено в този час на нощта на това място.

Той бе открит.

Внезапно чу стъпки, които бързо се приближаваха в коридора, който водеше към втората врата на стаята.

Той скочи изведнъж. После се ослуша. Нямаше никакво съмнение. Такава походка, в която се съдържаше нещо военно, имаше само комендантът.

Тази мисъл мина през ума му като светкавица.

Той грабна бързо първата папка, която се намираше върху масата, скри я под дрехата си, взе лампата и се скри бързо във вестибюла.

Едва бе затворил вратата след себе си, когато комендантът влезе през втората. При вида на библиотеката, потънала в тъмнина, последният остана ужасен и изненадан.

— По дяволите! — процеди той през зъби — Какво може да бъде това? Забелязах ясно светлина на прозореца! Сигурен съм, че не съм се измамил. Ще открия негодника, който се е осмелил да се вмъкне в стаите ми посред нощ, когато спя!

— Хей, пазачите! — извика той надолу към двора. — Затворете незабавно всички изходи на долния етаж и не оставяйте никой да излезе под какъвто и да е предлог.