Г. Тение
Мистериите на Венеция (95) (или Омраза и любов)

52. Марино търси жена си

След смъртта на Луала Марино и Горо решиха да тръгнат незабавно за Рим.

Те заминаха с една гондола за Брандоло, където платноходът на Маринели бе хвърлил котва.

Тонино, Зани и целият екипаж очаква завръщането на своя началник с нетърпение.

Бяха узнали за събитията през кървавата нощ, но нямайки точни сведения за всичко, се страхуваха за Марино.

Маринели ги постави в течение на търсенията, които желаеше да предприеме, за да намери жена си и детето си. После им обеща, че щом постигне целта си, ще разпусне всички да се завърнат в домовете си, за да си отпочинат от умората.

Всички тия храбри моряци бяха щастливи и горди да се завърнат като герои. Те му бяха другари в неговата мъка, в неговото желание за мъст; бяха му другари и в неговия триумф, който акламираха с неописуемо въодушевление.

Но, уви! Една сянка засенчваше тази щастлива картина. Най-голямото щастие и най-големият триумф не се ли купуваха винаги с цената на сълзи и страдания!

Само Марино Маринели и Горо се завърнаха от петимата верни другари, тръгнали за Венеция. Фалие, Оргосо и д’Артенай липсваха, жертви на своята преданост към свещеното дело.

Платноходът не закъсня да вдигне котва и да тръгне по морето.

Лекият бриз надуваше платната и корабът се носеше грациозно по сините води на Адриатика.

След шестдневно пътуване спряха в Пескаро. Марино Маринели и Горо слязоха. Корабът трябваше да дочака тяхното завръщане.

С разтуптяно сърце граф Санта Рока пое пътя за Рим. Той бе наел два коня за себе си и за своя верен служител и те галопираха толкова бързо, колкото позволяваха силите на животните им.

Пътят прорязваше Абруците, страшни с бандити, разбойници и крадци по големите пътища.

Обаче те не се безпокояха и след кратък престой в Таглиакозо достигнаха най-сетне свещения град.

Пристигнаха там привечер и първата им грижа бе да потърсят странноприемница, за да починат от уморителното пътуване.

На следната утрин Марино отиде в палата Латеран, където живееше временно папата. Павел V бе седнал в своя работен кабинет и даваше инструкции на събраните кардинали, когато дойде шамбеланът да му съобщи, че един млад чужденец, казващ, че се нарича граф Санта Рока, го моли за аудиенция.

Папата размисли за момент. Това име не му бе непознато… Къде го бе чувал?

Не закъсня да си припомни при какви обстоятелства се бе запознал с младия граф и даде заповед да го въведат веднага.

Марино допря едното си коляно до земята и се поклони пред светия отец.

— Кажи, синко, какво ново те води към Рим? Ти си, ако не се лъжа, оня млад венецианец, който преди няколко години се застъпи пред мен, за да спаси своето отечество от една неизбежна и нещастна война?

— Моето име е Марино Маринели, свето отче. Вие ми дадохте титлата граф Санта Рока.

— Поздравявам те, скъпи синко — каза Павел V, протягайки ръка на госта си, за да му помогне да стане. — Щастлив съм, че те виждам. Сега вече си спомням отлично нашата последна среща. Намери ли убийците на твоя благороден баща?

— Аз изпълних дълга си, свети отче! Небето наказа чрез моята ръка престъпниците, успях да избавя отечеството си от тираните, които го подтискаха и издигнах на дожовия престол един справедлив и добър човек, който ще се грижи за щастието на венецианците.

— Щастлив съм от тези новини, синко. Но ти изглеждаш загрижен. Каква мъка помрачава щастието ти? Довери ми мъката си, синко! Не съм ли аз утешителят на измъчените?

— Вие имате право, пресвети отче. Аз съм много нещастен.

— Ако мога е нещо да ти помогна, моята помощ ти е вече осигурена, скъпи синко.

— О, благодаря, свети отче. Ето, моята съпруга бе грабната от мен. Моята съпруга и моят син.

— Как, твоите неприятели са извършили това?

— Остров Санта Рока бе обсаден и превзет през моето отсъствие; жена ми бе отведена пленница във Венеция. Там дожесата влезе в съюз с една сеньорита римлянка и съдбата на многообичната ми бе решена.

— Една сеньорита римлянка ли? — извика папата твърде учуден. — Знаеш ли името й?

— Зная го, пресвети отче, — но позволете ми да не ви го казвам.

— Не, синко. Аз, напротив, настоявам да ми го откриеш.

— Ще ви послушам, свети отче! Сеньоритата, която обвинявам в изчезването на моята съпруга, е… Мадлена Боргез!

Папата се изправи при това име с лице, почервеняло от гняв и срам! — Мадлена Боргез? Не се ли лъжете, синко?

— Уви не, пресвети отче! Но аз моля вашата милост към нея; не й давайте да почувства твърде силно тежестта на вашия гняв. Аз искам само едно нещо, да си върна моята скъпа Анунциата!

— Знаеш ли къде е отведена?

— Узнах, че са я отвели въпреки волята й в манастира на кларистките, който се намира близо до Рим.

— Но това е невъзможно, синко, този благороден манастир не може за втори път да стане театър на едно подобно престъпление. Зле си осведомен синко. Не мога да повярвам подобно нещо!

Марино поклати тъжно глава. Папата продължи след кратко размишление:

— За да се уверят истинността на твоите твърдения, аз сам ще отида заедно с теб в манастира на кларистките. Ние ще разпитаме игуменката и, ако Мадлена Боргез е виновна…

— Моля ви, пресвети отче, послушайте молбата ми! Не наказвайте виновниците! Върнете ми само любимата жена!

Папата не отговори.

Той се разхождаше надълго и широко из стаята, обзет от голямо вълнение.

— Невъзможно ми е да се съглася с последната ти молба — каза той най-сетне. — Мадлена, ако това което казваш е вярно, заслужава голямо наказание; аз съм длъжен да й го наложа.

— Свети отче, моля ви усмирете гнева си; нали ми обещахте предварително да се съгласите на всичките молби, които ви отправя? Моля ви, простете на Мадлена нейното заслепение.

Папата бе покъртен до дъното на сърцето си от тия думи.

— Добре, добре! — каза той. — Ще уважа желанието ти, синко; небето ще се натовари с наказанието на грешниците; но, ела, скъпи синко, да отидем в манастира да потърсим твоята загубена съпруга!

— Извинете ме пак, пресвети отче, но аз се страхувам нашата стъпка да не бъде безполезна, ако ние отидем открито в манастира. Моля ви, повикайте първо една монахиня, вие имате власт за това и разпитайте я за събитията, които са станали в манастира на кларистките през последно време. Иначе ще възбудите подозренията на игуменката, която ще се погрижи да заличи всички следи за престъплението.

— Да бъде, синко. Ще повикаме една монахиня, или по-добре, ще помолим игуменката да ни изпрати списъка на монахините чрез една от тях. Нали това е желанието ти?

— Да, благодаря, свети отче. Колко сте добър и колко съм ви признателен за интереса, който проявявате към мен!

Павел V даде подробни инструкции на своя шамбелан, който след час и половина дойде да съобщи на папата, че монахинята очаква да бъде въведена при него.

Тя се поклони дълбоко пред светия отец, едновременно поласкана и ужасена, че се намира в негово присъствие.

— Станете, сестро — каза папата с благоволение. — Станете и отговорете на въпросите ми. Познавате ли в манастира една послушница на име Анунциата?

— Не си спомням да съм чувала такова име, пресвети отче — промълви треперещата малка монахиня. — Но нашата уважаема сестра игуменка ми повери списъка на монахините от манастира; може би ще намерите името на тази, която търсите!

— Имате право, сестро — каза папата, вземайки списъка от ръката на игуменката. — Ела да видиш, синко.

Но колкото да прелистваха книгата, не намериха писано името на Анунциата Фарсети.

— Може би са й дали религиозно име — каза най-сетне Марино, след като бе размислил един момент. — Моите сведения са точни и сигурни. Горо ми е твърде предан и не може да ме заведе на лъжлива следа.

— Приближете се, сестро! — каза папата на малката монахиня, която не смееше да мръдне. — Сигурна ли сте, че не сте чули да се произнася името на Анунциата Фарсети?

— Аз… не съм твърде сигурна, пресвети отче — промълви монахинята.

— Помъчете си да си припомните, дете — каза нежно Павел V. — Имам нужда от това сведение!

Монахинята размисли за момент, после изведнъж каза радостно:

— Намерих, пресвети отче. Тази млада послушница взе името сестра Анжелика.

Марино започна да разглежда списъка, после изпусна един радостен вик:

— Името е тук, пресвети отче. Но уважаемата сестра да не се лъже!

— О, не, сеньора сестра Анжелика бе съпруга на граф Санта Рока и… струва ми се, че ви познавам!

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Но защо има едно кръстче пред името на Анжелика? — попита пак Марино след като погледна отново в листа.

Една сянка засенчи спокойното лице на папата.

— Бъди силен, синко — каза той най-сетне. — Бог дава изпитание на тия от децата си, които най-много обича!

— Какво желаете да кажете, пресвети отче? Какво ново нещастие ме застрашава?

— Нека бъде мир в душата ти, сине мой! Трябва да ти кажа ужасното нещастие. Бъди силен в страданията! Твоята съпруга не е вече в този свят!

— О, Боже — промълви Марино, поразен в сърцето от този страшен и неочакван удар. — О, Боже какво съм сторил, че толкова ме наказваш? Заслужавам ли тази съдба? Но аз ще бъда силен в изпитанието и не ще отпадна духом. Благословете вашия син, свети отче; неговата смелост не ще го напусне!