Г. Тение
Мистериите на Венеция (67) (или Омраза и любов)

24. Вяра до смърт

Едва няколко дни бяха изминали от случката с обирача на корабни останки, когато Горо пристигна в Санта Рока, върху една платноходна лодка.

Стъпил на земята, той заподскача от радост, изпусна силни викове, за голяма изненада на рибарите и лодкарите от острова.

Последните, повечето новодошли, не познаваха Горо. Те мислеха, че имат работа с луд.

Най-сетне неколцина от старите служители на Маринели, любопитни да видят черния посетител, го посрещнаха, после го обсипаха с въпроси за неговото пътуване.

Но той им отговори само това, което му бе изгодно, и тръгна направо за палата, воден от Тонино и Зани, двамата стари верни служители на Маринели.

Щом забеляза господаря си, той се хвърли на колене, щастлив, че може да му засвидетелствува своята радост и уважение.

Маринели също показа искрено вълнение, мислейки за опасностите, които негърът бе срещнал, служейки на неговата благородна кауза.

Той му изрази безпокойството, което бе чувствал за своя роб, когато трябваше да го напусне във Венеция и да го остави сред своите неприятели.

Но негърът отклони похвалата чрез една иронична забележка, която обичаше да прави.

Бе свикнал да се надсмива над страшните сплашвания, които Зиани и дожесата произнасяха срещу него всеки път, когато се появеше във Венеция. Той разказа на господаря си, как бе съумял да използва омразата на дожесата към Мадлена Боргез, как бе приел златото й и после дошъл да докладва всичко на Марино.

Описа му целия ужас на страстта на Катерина, нейното неудържимо желание да притежава Марино, свирепата ревност, която я вълнуваше.

— Дожесата — каза той — изпрати негъра в Рим, с мисия да убие сеньора Мадлена Боргез. Златото му бе дадено предварително. Той обеща. Но не изпълни обещанието си, макар че сеньоритата не заслужава да бъде щадена. Сеньоритата е извършила спрямо благородния сеньор най-низкото престъпление, което ревността й е вдъхнала.

— Говори, говори — прекъсна го Марино развълнуван. — Затвори ли те? Поиска ли да си отмъсти на теб заради Анунциата, Катерина и мен?

Тогава негърът разкри малко по малко какво бе открил за съдбата на Анунциата, за нейното убежище и за нейните страхове.

Той го уведоми за престъпната, продиктувана от безумна ревност постъпка на Мадлена.

Разказа на Маринели, как сеньора Анунциата Фарсети бе хвърлена насилствено в един манастир, после затворена, поставена на скрито място, дотогава, докато сърцето й, отказало се от земния живот, се отвори само за любов към бога.

— Такива са признанията на самата Мадлена! — каза робът, завършвайки важното си разкритие. — Тя съжаляваше за думите си и като че ли искаше да ги вземе назад, да накара да арестуват негъра, но Горо избяга навреме. Изпратените слуги да го преследват се завърнаха разочаровани в палата Боргез. Горо посети манастира, където лежеше бедната сеньора, затворена в една подземна килия, далеч от всяка приятелска душа и всяко утешение. Той й говори, закле й се в своята преданост. Горо, както Анунциата ще бъдат верни на сеньора до смърт. Нека сеньор Маринели отърчи в Рим и проникне доброволно или насила в манастира на кларистките при вратата Анжелика. Там, в ада на това свято място, в една влажна изба, сеньорита линее от скръб и няма друго утешение, освен мисълта за сеньора.

Марино изрази благодарността си от предаността, която Горо му засвидетелства.

Хвана приятелски ръката му и се закле, че ще изтръгне любимата си от манастира, за да я отведе пред олтара в малката църква на Санта Рока и да освети своя съюз в присъствието на всички островитяни.

При тия думи Горо, едва пристигнал от Рим, поиска да се сбогува и да замине отново.

— Къде искаш да отидеш? — попита го графът изненадан.

— Във Венеция, сеньор.

При тия думи Маринели го упрекна строго за безразсъдство му, изразявайки предчувствията си.

— Негърът трябва да замине за Венеция — отговори енергично Горо. — Важни работи го викат там. Нека сеньор позволи на своя слуга да напусне отново Санта Рока, нека го остави да изпълни своята тройна мисия. Трябва първо да даде сметка на дожесата за своето посещение в палата Боргез. Трябва после да види един болен, когото е оставил във Венеция.

При тия думи, Горо не можа да сдържи една усмивка, пълна със сарказъм и тайнственост едновременно.

— Трябва също да направи за сеньор една голяма услуга заради идеята, която го въодушевява — добави той.

Понеже Маринели настоя да му обясни предмета на последната си мисия, негърът го послуша и отговори на въпроса на своя господар.

— Горо знае името само на един от тримата инквизитори. Той се нагърби да открие тия на другите двама, да проникне в непроницаемата тайна, която ги окръжава, и да уведоми сеньора.

— Честни Горо — отговори Марино, покъртен от безкрайната смелост, на многократно изпитаната преданост — ти забравяш едно нещо: да мислиш за интереса си. Поискай ми някакви облаги, някаква отплата. Съгласен съм на всичко, което поискаш!

— Негърът няма нужда от нищо, сеньор — отговори скромно храбрият младеж. — Той има още няколко зекини в джоба си и ще може да се задоволи с тях. Свикнал е да живее с малко.

Тогава Маринели му изложи опасностите по пътя и му каза, че ще има много разноски.

Успя най-сетне да го убеди да приеме една шепа златни монети.

— Подкупът дава понякога по-добри резултати, отколкото насилието — каза негърът просто.

После той даде едно последно наставление на господаря си, като го предупреди за дружбата, която свързваше Мадлена Боргез и игуменката на манастира на кларистките.

— Горо — каза той — ще отиде във Венеция, пътувайки по континента до Анкона. Щом пристигне там ще се качи на някой кораб, тръгващ за града на лагуните, и ще слезе в Джорджия.

Графът улесни пътуването му, давайки му своя платноход.

Двамата, господар и роб, отплуваха заедно за италианския бряг.

След като се разделиха, Горо се отправи пеша към Анкона, а Маринели побърза към манастира на кларистките, горящ от любов, треперещ от безпокойство.

Черният достигна безпрепятствено Анкона, намери един кораб, тръгващ за Джорджия, и пристигна в последното пристанище.

Внезапно, когато стоеше прав до кея, размишлявайки как най-бързо би могъл да отиде във Венеция или остров Сан Николо, чу да го викат от една минаваща лодка.

Обръщайки очи към мястото, откъдето бе чул викът, той забеляза мрачните контури на една голяма рибарска лодка, натоварена с риба. Лодката идеше към него.

Мъж и жена, седнали между мрежите и кошовете с риба, движеха греблата.

— Хей, младежо! — извика отново гребецът, един възрастен човек.

Негърът позна тогава дядо Джеронимо.

— Къде отиваш? И откъде идеш? — запита старецът.

— Горо отива на остров Сан Николо.

— А ние отиваме във Венеция да продадем рибата.

При тия думи рибарят приближи лодката до кея, за да се качи Горо.

Негърът отначало се престори, че иска да отклони предложението на старите хора, но после отстъпи под техните настоявания, зае място в средата на голямата лодка и завърза разговор.

Той ги поздрави за риболова им, после лека полека заговори за събитията на деня.

Попита ги, що става във Венеция и дали нещо необикновено се е случило.

— Ех — отвърна старата Лозика. — Съветът и дожът екипират нова флота, която ще тръгне за Санта Рока. Искали да накажат господаря на островчето, заради неговите пиратски действия. Обвиняват го, че смущава сигурността на Адриатика. Но никой не знае още тайната на дожа. Мнозина твърдят, че Маринели е приятел на народа, а не пират; че води война само срещу правителството и неговите галери, но не и срещу търговските кораби на Венеция.

Горо пое тогава смело защитата на своя господар и се опита да затвърди убеждението на Лозика, изтъквайки й основателността на втората теза.

Той обрисува Маринели като добър, великодушен, помагащ на моряците-търговци, на пострадалото население, раздаващ пари с пълни шепи, за да възстанови на нещастниците техните домове и да върне препитанието им.

Постара се да убеди двете простодушни същества, които го слушаха, че прокламациите от палата на дожовете са само клевети, които инквизиторите разнасят сред народа, за да очернят незаконнородения, скъпия идол на венецианците.

Накъсо, той успя, чрез своите аргументи да убеди двамата старци.

Гребците пристигнаха на остров Сан Николо.

Старият Джеронимо и неговият чер другар вдигнаха греблата и оставиха лодката да се движи сама.

Старият рибар попита Горо, къде смята да слезе.

— Там, при колибите! — отговори негърът, показвайки с пръст малкото селище на острова. — А ти, Джеронимо, къде отиваш?

— На Пиацета. Ще почнем да продаваме рибата при настъпването на деня.

Старите хора обичаха да разговарят.

Джеронимо си спомни за Маринели и неговата достойна майка, сеньорита Летиция.

Той изрази омразата си, която патрициите изпитваха към героя.

— Те даже унищожиха старото жилище на сеньора Летиция — добави той. — Бедната мъртва още не може да намери мир от своите неприятели.

Горо остана изненадан от думите на стареца.

За голяма своя изненада узна, че вилата на сеньората бе изгорена и от нея не бе останало нищо.

Старата Лозика потвърди казаното от нейния мъж и описа това, което бе видяла, разказа това, което бе чула да се говори относно вилата.

— Преди няколко дни — каза тя — забелязахме една сутрин димящите развалини на замъка на сеньоритата. Запитах много рибари за причината за този пожар. Всички ми отговориха, че къщата била обитавана всяка нощ от духа на Петиция Маринели и от духа на дявола. Великият инквизитор лично дал заповед да се подпали вилата. И знаете ли кой е изпълнил тази заповед? Това е Пиетро, да Пиетро, дясната ръка на инквизицията, бившият слуга на Фарсети. Той е подпалил с факла сградата от четирите й ъгъла.

При тия думи негърът скръцна със зъби. Той стисна юмруци. Неговият заклет враг, толкова пъти изиграван, бе възтържествувал най-сетне.

В този момент лодката спря до брега на острова. Горо, обзет от гняв, скочи на земята.

— Много благодаря, дядо! — извика той на стария рибар, отблъсквайки лодката от брега. — Негърът пожелава добра сполука на Лозика. Сбогом.

После се отдалечи в нощта и се отправи към разрушената вила.

През това време лодката, натоварена с риба, бе поела пътя си към Пиацета, движена от пъргавите мишци на стария Джеронимо. Полунощ бе преминала, когато той стигна до кея на Сан Марко.

Друга гондола току-що бе спряла там.

Двамата лодкари бяха заети с привързването на лодката си о един от стълбовете на брега, когато видяха Джеронимо и Лозика също да се приближават.

— Какво носите? — им викна един от лодкарите, гледайки любопитно към мрежите, които висяха по стените на кораба.

— Какъв хубав риболов! Ах, щастливи рибари! — викна другият с възхищение.

Лозика се помъчи да разгледа в тъмнината двамата мистериозни гондолиери. Успя да познае Пиетро.

Тя го заприказва и го запита, какво нрави в подобен час, върху пустия площад.

— О, добра Лозика — отговори Пиетро, охкайки, — за нас няма почивка. Всяка нощ ни се случва някоя нова работа.

Вторият от двамата мъже, който бе Себастиано, присъедини оплакванията си към тези на Пиетро.

— Е, вие печелите много пари — прекъсна го бъбривата Лозика, помагайки на мъжа си да изтегли върху кея тежките мрежи и да опразни съдържанието на кошовете.

Полицаят и старата жена размениха още по някоя дума и последната избъбри на Пиетро всичко, което бе узнала от Горо.

Неразсъдливата рибарка бе неспособна да пази тайна. Много й бе приятно да я разпитват, понеже си въобразяваше, че знае всички новини на Венеция.

— Знаете ли, че обвиненията в пиратство, в убийства, отправени срещу Марино Маринели, са само празни думи и лъжи? Благородникът не е пират, а е щедър и добър към народа.

Двамата шпиони се учудиха, като че ли не разбират думите на Лозика.

Бъбрицата бе поласкана от този израз на интерес, който й засвидетелствуваха нейните събеседници, та се впусна да им разказва историята за крайбрежните жители и спасени моряци от Маринели.

Старият Джеронимо потвърди нейните думи, без да почувствува какви тежки последици ще има разказът на неговата бъбрива жена.

Двамата шпиони узнаха също, че старците са срещнали в Джорджия Горо и са разговаряли с него.

— Той още ли е в Джорджия? — запита Пиетро с тон, в който можеше да се чете фалшива симпатия.

— Ние познаваме добре Горо и ще бъдем щастливи, да узнаем още подробности за Маринели — добави Себастиано.

— О! — каза Лозика, бързаща да изкачи заедно с Джеронимо на брега една кошница, пълна с миди. — Той е на остров Сан Николо, ние го откарахме там.

При тия думи, Пиетро, зарадван, че е осведомен с такава точност, се обърна внезапно към другаря си и му посочи с пръст гондолата им.

— Да побързаме — каза той ниско на Себастиано. — Успехът ни се усмихва този път. Да не оставаме да избяга негодникът. Сазим и Хасан не са във Венеция в този момент. Ние ще можем сами да си разделим стоте зекини, обещани за залавянето на този предател!

После, без да отвърнат на Лозика, двамата се отправиха към тяхната лодка, отвързаха я и грабнаха греблата.

— Ще го хванем този път! — промърмори Пиетро. — Да не се отбиваме от пътя, защото негодникът е много хитър…

Себастиано избухна в един дивашки смях, като че ли бе вече господар на своята плячка.

Няколко силни удара на греблата накараха лодката на двамата шегаджии да се понесе по мрачните води на канала.

Лозика ги гледаше, как се отдалечават от брега и остана за момент замислена, докато старецът довършваше разпределението на рибата и нареждането на кошниците върху нея.

Неразумната жена сега се почувства обзета от безпокойство.

Тя откри най-сетне целта на тия двама хора и разбра своята глупост.

Припомни си също жеста на Горо, стискащ юмруци, когато узна за подпалването на вилата от Пиетро.

— Бедният Горо — завайка се тя, — страхувам се за него. Страх ме е да не му се случи нещастие…

— Твоят проклет език е причина за всичкото зло — й отговори Джеронимо, обръщайки се от кошниците си. — Твоето проклето бъбрене ще ни заведе някой път в канала Орфано. Какво те интересуват работите на другите? Ти ще направиш по-добре да ми помогнеш да продадем стоката си. Ще ни навлечеш някоя беда и не ще можем да продадем нищо.

— Уви! — извика тя. — Нека Бог да ни пази! Може би те само желаят да се посмеят и пошегуват.

Но бедната жена не можа да се освободи от своите подозрения. Внезапно се обърна, наведе се през борда на канала и се ослуша.

Беше й се сторило, че чува гребла от приближаваща се лодка.

Помисли, че други рибари пристигат на Пиацета с техния нощен лов.

Малко по малко видя да изпъква в тъмнината на канала една лека лодка с един мистериозен гребец.

— Хей, от лодката! — извика тя на непознатия. — О, Света Богородице! Дали е той или сянката му?… Ти ли си?

— Тихо бъбрице! — отговори един глух глас. — Нещастието е поискало, щото негърът отново да срещне Лозика.

При тия думи старата рибарка позна Горо и го попита бързо, дали не е срещнал двамата мъже, тръгнали да го търсят.

Негърът едва можа да сдържи недоволството и изненадата си, която му причини измяната на Лозика.

Той скочи на кея и викна на старата жена с тон, в който се забелязваше колкото гняв, толкова и ирония:

— Добрината на Лозика е може би по-опасна за Горо от омразата на неговите врагове.

Тя се опита да се извини, признавайки глупостта си.

— Знаят ли те, че вие сте се отправили към Пиацета?

— Не, но Лозика не ще закъснее да им каже! — отговори Горо със саркастичен смях.

— Не се страхувайте. Ще съумея да замълча този път. Спасявайте се и се махайте от очите им!

— Лозика може да остане на кея, за да дочака завръщането на двамата покровители. Горо е отишъл в палата на дожовете! — й извика той, смеейки се и се отдалечи в нощта.

При тия думи, произнесени с пълно спокойствие, старата се изненада.

— В палата на дожовете… в палата… — мърмореше тя и следеше с поглед сянката на негъра, която изчезваше в тъмнината. Той отиваше да се хвърли в огъня. Каква лудост! Нещастникът е загубен. Полицаите ще го заловят и неговото осъждане е сигурно. О, Горо обича да се шегува. Иска да прикрие следите си от двамата гондолиери. Ах, Боже, бъди благословен, той е можал да избяга от техните нокти!

После тя се изтръгна от размишленията си, върна се при мъжа си и му помогна в работата.

През това време сянката на нощта се разпръсна малко по малко, оставайки да блести бледната светлина на изгряващото слънце.

Гондолите на рибарите и търговците се трупаха все повече край кея на Пиацета.

Всички бяха натоварени с риба, дини, плодове и пр.

Скоро стоките бяха извадени на брега и наредени по площада от двете страни на кошниците на дядо Джеронимо.

Търговците започнаха да разговарят помежду си, трупайки пред себе си купища плодове.

С наближаването на деня, движението нарастваше.

Разговорите на търговците и търговките ставаха по-оживени.

Никой не забеляза сред многото гондоли пристигането на Пиетро и Себастиано.

Двамата шпиони изглеждаха разочаровани.

Гневно и зловещо изражение бе изписано по лицата им.

Изглеждаше, че дирят някого, понеже хвърляха неспокойни погледи към тълпата продавачи, наредили масите си край брега.

Те забелязаха внезапно Лозика и се приближиха бързо към нея.

— Хей, Лозика! — повика Пиетро.

Старата жена се обърна, за да види кой я вика по такъв начин.

— Е намерихте ли негъра? — попита тя Пиетро.

— Вие ни изиграхте, бабо! — извика Себастиано със заплашителен глас.

— Бог да ме пази! — отвърна тя, защитавайки се от обвинението. — Горо беше на острова!

— Но той вече не е там — каза Пиетро. — Негодникът е успял да избяга навреме.

Тогава Себастиано разказа как бяха открили следите на негъра върху плажа.

— Тия следи — произнесе той натъртено — ни карат да подозираме, че той е тук, на Пиацета. Сигурен съм, че вие сте го видели!

— Не съм видяла никого! — отговори старицата.

При тия думи Пиетро започна да разпитва грубо бедната жена и да я заплашва с ужасите на инквизицията.

Лозика, ужасена от заплахите, изведнъж промени държанието си и изповяда на двамата полицаи какво бе разговаряла с беглеца.

— Той ни напусна — добави тя, — за да се отправи към палата на дожовете.

Шпионите посрещнаха със задоволство това неочаквано признание ми изоставиха строгостта си.

Те посрещнаха с доверие брътвежите на старицата и без да кажат дума, тръгнаха към палата.

Старата жена проследи с очи двамата мъже, които се отдалечаваха бавно и съставяха плана си с нисък глас.

Тя си въобразяваше, че е дала фалшиви указания.

— Охо! — си каза тя. — Те вярват, че е в палата, докато той си е намерил вече някое добро скривалище!

Обаче Пиетро и Себастиано бяха пристигнали в палата.

Те минаха край една ниска стена, понеже избягваха да се показват пред прозорците на фасадата, достигнаха до малка вратичка, отвориха я и проникнаха в мрачните коридори на палата.

— Той трябва да очаква в някой от вестибюлите да го приеме дожесата! — каза единият.

— Ще бъде умно — подметна другият — да предупредим веднага Съвета на тримата и да накараме да обградят палата със стража.

Двамата мъже се посъветваха още малко, после се разделиха.

Пиетро се изкачи по една съседна стълба и отиде в големия вестибюл.

Той искаше да се убеди, дали инквизиторите заседаваха още.

Себастиано се изкачи по друга стълба, която водеше към вътрешното крило на палата.

Знаеше, че слугите на кървавия съд бяха свикнали да стоят в един мрачен коридор, съседен с ужасната зала.

Той искаше да запита някого от тях в кой час на денонощието може да го приеме главният ковчежник.

Внезапно, когато се приближи до този коридор, видя някой да излиза предпазливо и да тръгва по една галерия.

Повярва, че е намерил това, което търсеше.

Той повика тихо и запита мистериозния непознат дали е виждал главния ковчежник.

После замълча, ослуша се и зачака.

Той се взира напразно в тъмнината, която го заобикаляше, но не откри никого.

Загадъчният силует бе изчезнал в сянката така бързо, както се бе появил.

Себастиано остана за момент нерешителен, обзет от различни чувства.

Знаеше, че достъпът в залите, съседни на черния салон, беше забранен под страх от смъртно наказание. Беглецът там ли се намираше?

Внезапно неговите очи, които бяха свикнали с тъмнината в коридора, забелязаха някого, който се криеше зад един ъгъл на стената, близо до входа на забранената зала.

Стори му се, че вижда един чуден силует, нещо червено и бяло едновременно.

Приближи се…

В същия момент непознатият, който дотогава бе стоял притиснат до стената, без да мърда, скочи върху шпионина и започна ожесточена борба.

Полицаят позна Горо и произнесе ужасно проклятие.

Двамата неприятели се заудряха, водейки борба тяло срещу тяло.

Себастиано прояви отчаяни усилия, понеже знаеше, че негърът е по-силен и се страхуваше да не му се изплъзне. Той завика за помощ…

Скоро няколко слуги, привлечени от шума на борбата, се показаха във вътрешността на коридора.

Но преди да могат да помогнат на Себастиано, негърът успя с едно последно усилие да се изскубне от прегръдката, в която полицаят го бе притиснал, и да повали неприятеля си.

Той му нанесе силен удар по лицето и побягна през коридора, докато маскираните слуги, спрени от виковете на полицая, се заеха да го вдигнат от пода.

— Арестувайте негъра! Арестувайте го! — се развикаха те, като продължиха преследването му с нова ярост.

Негърът на Маринели се надяваше, че вече е избягал от преследвачите си.

Той се радваше на победата си. Бе успял да проникне, без да бъде забелязан, в забранените коридори и да подслуша разговора на инквизиторите.

Знаеше вече техните тайни, познаваше сега презимената им и можеше да даде полезни сведения на своя господар.

Той достигна до големите зали на палата, разкошните вестибюли, които образуваха долния етаж.

Готвеше се да се отправи навън и да излезе победител от опасното си приключение, когато виковете на преследващите го слуги вдигнаха в тревога стражите.

Горо беше загубен.

Войниците излязоха от караулната стая и застанаха пред него, препречвайки му пътя с пиките си.

Негърът, обграден от всички страни, почувствува хитростите си проиграни, всичките си надежди унищожени.

Виждаше се вече осъден на неминуема смърт, без никаква надежда да избяга.

Малко го интересуваше собственият му живот. Само едно безпокойство го бе обладало. Той оставаше до смърт верен на своя благороден господар.

— Сеньор не ще узнае никога имената на инквизиторите! — промълви той тъжно.

Той отстъпи пред силата и се въздържа от всякаква съпротива.

— Горо този път се признава за победен, но победата дълго време се е усмихвала нему — каза той горделиво на войниците.

Един гръмовит глас отговори на думите на негъра. Пиетро, неговият заклет враг, бе дошъл във вестибюла, привлечен от шума.

— Вържете този негодник и го хвърлете в подземията! — произнесе той. — Тичайте да съобщите на великия съвет, че проклетият негър е попаднал най-сетне в клопката!…

— Разбойнико — добави Пиетро към победения си враг, — ти скоро ще бъдеш обесен на бесилката в палата на дожовете и ще се люлееш с изваден език.

При тия думи двама войници се нахвърлиха върху Горо и го вързаха.