Г. Тение
Мистериите на Венеция (37) (или Омраза и любов)

37. Каменните табла на Санта Рока

В пристанището на Лидо, на мястото, където Големият канал се преобръщаше на един морски ръкав, съвсем близо до остров Сан Николо бе хвърлил котва един кораб. Това бе същият кораб, който бе отвел вече веднъж Марино във Венеция, когато трябваше да изпълни обещанието си относно камбаната.

Бяхме оставили нашите трима храбри приятели Марино, д’Артенай и Оргосо в момента, когато Марино, почти задушен, също бе изгубил съзнание. Бяха престояли по-дълго време под камбаната и въздухът бе станал задушен и невъзможен за дишане. Можеше да се повярва, че немилостивата съдба жестоко се бе отнесла с тия нещастници: Марино се бе задушил, когато бе хванал с ръка спасителното въже.

Съкровището на Мадреселва изглеждаше, че си отмъщаваше на своите нови господари, изтощавайки ги един след друг.

Но внезапно камбаната започна да се изкачва.

Сигналът, наистина, не бе напълно даден, обаче хората от кораба бяха сериозно се загрижили от дългото престояване.

Те изтеглиха бавно апарата над морската повърхност.

Пресният въздух проникна до тримата безжизнени мъже, които лежаха върху галерията.

Фалие и неговите приятели пристъпиха към камбаната. Едно зловещо мълчание отговори на думите им. При вида на техните трима приятели, лежащи бледи и безжизнени край пълните със злато сандъци, те забравиха богатствата и изпаднаха в дълбока скръб.

Те бързо се опитаха с всевъзможни средства да съживят задушените. Марино бързо се съвзе. Д’Артенай също отвори очи и започна да диша Само Оргосо изглеждаше загубен. Най-сетне, в момента, когато всички грижи им се струваха безполезни, и той се съживи на свой ред.

Те се бяха избавили. Урокът бе жесток, но той им послужи за по-нататъшните слизания.

След няколко дни и тримата се бяха напълно съвзели от тяхното злополучно приключение. Те не бяха загубили нито йота от смелостта си, тъй като тяхната първа мисъл бе да се приготвят незабавно за ново спускане.

Марино, по-разумен, не забрави да определи колко време да трае престояването под водата.

Сандъците, които водолазите бяха извадили от дъното на морето при предишното си слизане, бяха напълнени със златни монети, половината от Испания, а другата половина от Мексико.

Сандъците бяха поставени в една от големите кабини.

Марино, д’Артенай и Оргосо можаха малко по малко, през време на разните слизания да вземат бързо касите от потъналия кораб. Те отнасяха шест до осем всеки път.

След няколко дни работата беше привършена. Само един от сандъците им бе избегнал: този, който, поради непохватливостта на Оргосо се бе разбил, разсипвайки съдържанието си от скъпоценни камъни. Те можеха да извадят от водите малка част от тях.

Венецианците притежаваха, прочее, сто сандъка, струващи много стотици милиони, на които множество владетели имаше да завидят. Мадреселва бе казал истината. Шепата храбреци, които бяха около Марино, можеха сега да извършат чудеса.

Марино Маринели, станал баснословно богат, омая другарите си. Неговият ореол на слава и могъщество се уголеми с един нов блясък. Повече от друг път, той се явяваше като господар и филантроп.

Той не желаеше да използва това злато, което му принадлежеше, и да го употреби пръв за своите цели.

— То е наше общо богатство — заяви той на приятелите си. — Ние ще го изразходваме всички за всички ни. То ще ни позволи да отървем Венеция от кървавата инквизиция и да върнем щастието и надеждата, наказвайки престъпниците и закриляйки невинните.

После той добави, че му е неотложно да направи едно посещение на Венеция.

— Как! — извикаха всички мъже от кораба. — Вие искате да се върнете във Венеция, всред вашите смъртни неприятели.

— Не се страхувайте за живота ми — каза той. — Трябва да се върна в моя роден град, за да узная от устата на единствения човек, който познава престъпниците, тайната на кървавата нощ! Кой ще ме придружи?

Всички заявиха, че са готови да го последват с една радост, която изненада и поласка Марино.

— Д’Артенай, — каза той на френския благородник, — вас избирам за мой другар. Никой не ви познава във Венеция и вие сте изложен малко на опасност! Да отидем, — извика той — в островния град, този хубав, този скъп град, който е наш!

Ние ще видим множество от камбанариите му, светещи на слънцето, и ще изпълним нашата тайна мисия. Но часът за голямото дело още не е дошъл. Трябва ни време и зряло обсъждане. Нашата първа задача ще бъде да платим на истинските виновници сметката за техните престъпления!

Отправяме се към Венеция, бързам да узная кои са действително. Нашият девиз ще бъде следният: Война и смърт на негодниците, не на венецианците. Бог да ни пази от подобно нещо, но на злодеите, които ги притискат, въпреки омразата и отвращението, които ги окръжават!

Пътуването бе благополучно. Корабът хвърли котва в Лидо, входа на пристанището на Венеция.

Марино и д’Артенай напуснаха борда с една лодка. Тонино и Зани ги придружиха. Те трябваше да теглят греблата и щом пристигнат в града, да очакват двамата благородници до Пиацета.

Лодката се отдалечи, изпратена от поздравите и окураженията на целия екипаж.

Знае се какъв бе резултатът от тоя смел опит на Марино. Той трябваше да пожертва Бертучио, който бе безвъзвратно загубен, но реши да използва без отлагане дадените му указания чрез старата просякиня.

Зората се бе появила, когато той се върна на кораба, придружен от д’Артенай.

Той заповяда да вдигнат котва и да се отправят за островите на Адриатическо море.

Щом заповедта бе дадена на смелите другари на Маринели, тя бе изпълнена веднага и без възражения. Слънцето едва се бе издигнало, когато корабът се спусна в открито море.

Марино сдържаше нетърпението и вълнението си през няколкото дни, когато трая пътуването. Струваше му се, че много ще се забавят, докато достигнат островчето, където щеше да намери разрешението на измъчващата го загадка.

Най-сетне, умело управляваният кораб се приближи до островчето. Марино нареди да спуснат лодката в морето.

Фали, Оргосо и д’Артенай поискаха разрешение да го придружат и да бъдат свидетели на откритието, което техният началник се надяваше да направи на острова.

Развълнуван, героят стоеше прав в лодката и се взираше в скалистите стени, които се очертаваха на хоризонта, над брега, посипан с бели камъчета. Там той трябваше да намери уверението, потвърждението на своите съмнения.

Спирайки на брега, облада го чувство, че той претърсва един необитаем остров, досега напуснат от хората. Един въпрос неволно изникна в душата му:

— Не виждам ли тук едно предсказание на съдбата? — си каза той. — Този остров не ще ли бъде удобно място за заточение на сина на дожа, отхвърлен от неговото отечество?

Марино разгледа тази оскъдна земя, после забеляза, не без вълнение, колибата на отшелника, такава, каквото я бе оставил в момента на внезапното си освобождение.

Той напредна към скалите, последван от приятеля си. Маринели намери върху пясъка пирона и камъка, които бяха послужили на Бертучио в неговата трудна работа, после внезапно съгледа пред себе си трите каменни табла, които диреше.

Почувства, че сърцето му силно бие в гърдите. Приближи се и прочете:

Бертучио до Марино Маринели, син на дожа Гримани.

Който да си, пътнико, който намериш тия табли, предай тяхното съдържание на този, до когото са отправени, за да узнае престъпниците.

Той продължи да чете второто табло:

Бог да те благослови, Марино Маринели. Кръстих този остров Санта Рока, понеже стана за мене свещена скала. Твоят баща Марино Гримани живее. Затворен е в подземията на затвора във Венеция.

Третото табло съдържаше:

Чуйте имената на престъпниците, Марино Маринели! Отмъсти си на Силвио Зиани, Лиандро Малатеста, Даниел Фоскари, Тадео Моро, Енрико Бордено. Аз познах също тримата инквизитори и…

Бертучио бе искал да прибави още няколко думи, но прекъснат в своята работа, е трябвало да я остави недовършена. Точно тази част от тайната на монаха, която не бе разкрил, бе най-важната. Това бе отговорът на въпроса, който за Марино бе най-важен.

След като бе посочил имената на виновниците, тия на съвета на тримата, които никой не знаеше, тия на най-известните сенатори на Венеция, той не бе споменал едно — това на Луиджи Гримани, дожа! И при все това, Марино бе уверен в неговата виновност.

Бедният Бертучио бе изоставил писането на тайната си в момента, когато злокобните спасители го бяха изтръгнали от работата му, за да го предадат несъзнателно на неговите смъртни врагове, които с радост щяха да унищожат завинаги тайната за тяхното престъпление и този, който беше единственият свидетел!

— Погледнете, мои приятели! — извика Марино. — Погледнете! Тия са разкритията на Бертучио! Той ги е доверил на камъка, за да останат неизтриваеми. Обаче, храбрият слуга не е можал да довърши своето разкритие! Ще отида по-далеч, ще направя невъзможното, за да узная от затворника Бертучио пълната истина!

— Марино Гримани, вашият баща, е жив! — извика Фалие.

— Значи, той е затворен в подземните килии? — запита Оргосо, който не можа да сдържи своето възмущение. — Не мога да си представя подобно злодеяние. Кажете, вярвате ли на тия разкрития, Маринели?

— Така, както ако сам бях видял с очите си — отговори последният. — Бертучио е единственият свидетел от нощта, когато моят баща грубо е бил хвърлен в затвора.

— Дожът живее! Трябва да освободим нещастния старец! — извика д’Артенай.

— Той трябва да бъде възвърнат на трона си — добави Оргосо. — Неговият син носи короната, но той е недостоен да я задържи повече! Той е бил жив, когато чудовищата, които са го лишили от трона, хвърляйки го в подземните затвори, където е бил жив погребан… Още е бил жив, когато те бяха изложили, в продължение на три дни, според обичая, неговия саркофаг, украсен с разкошни цветя… Но, днес, кой знае дали е жив?

— Каква жестока подлост! — каза Фалие, обръщайки се към Марино, когото скръбта бе обзела. — Да затворят в този ужасен затвор най-великодушния дож, чието мъдро и славночдеруване заслужава апотеоз…

— Тяхната смърт ще бъде нашето отмъщение! — произнесе Оргосо, скърцайки със зъби и мърморейки имената, написани върху третото табло.

— Трябва да узнаем преди всичко, мои приятели — каза Марино, — края на това разкритие! Виновен ли е Луиджи Гримани? Бертучио знае това, но не е можал да го напише. Ние също трябва да го узнаем!

— Да се върнем бързо във Венеция — извика Фалие, подкрепен от Оргосо. — Да се върнем и да се помъчим да проникнем в затвора при слугата на стария дож, за да узнаем тайната му! Маринели, вашата воля е закон за нас. Ние дадохме вече клетва за вярност и послушание.

— Благодаря ви, мои приятели. Вашата готовност ме трогва. Напред към Венеция! Никой не трябва да ни познае, никой не трябва да открие целта, която преследваме! Там си въобразяват, че аз съм загинал под ръката на палача, което в действителност щеше да стане, ако вие не бяхте ме освободили навреме. Да побързаме да намерим Бертучио още жив, да стигнем до него преди тираните да му отнемат всяка възможност да свидетелства срещу тях.

Марино направи прощален знак към островчето и се завърна на борда заедно с приятелите си.

Корабът пое отново пътя си към Венеция. Храбрите моряци ловко го управляваха, тържествувайки над противоположния вятър и след няколко дни островният град се появи пред очите им.

Те хвърлиха котва близо до Лидо. В този момент една лодка се отдалечаваше от пристанището към открито море. Вечерта настъпваше.

Лодкарят мина близо край венецианците, които не позна.

— Какво става в града, че толкова гондоли и лодки са се струпали на пристанището? — му извика Марино.

— Още една екзекуция, ей Богу! — отговори гондолиерът. — Днес целият народ се е отправил към палата на дожовете.

— Една екзекуция… — каза Марино замислен. — Знаете ли кой е осъден на смърт?

— Един монах астролог, казват. Ако желаете да видите, побързайте! Слънцето скоро ще залезе — отговори човекът.

— Това е той, Бертучио! Ние пристигнахме твърде късно — каза Марино, след като непознатият гондолиер поздрави и се отдалечи. — При залеза на слънцето главата на нещастника ще падне. Невъзможно е да му се говори. Той ще отнесе тайната си в гроба!

— Да побързаме! Може би ще пристигнем навреме — каза Фалие.

— Давам ви честната си дума, има още време, — каза внезапно д’Артенай и напредна към Марино. — Елате!

— Ние не можем, без да бъдем познати, да проникнем до него, не можем нищо да узнаем, д’Артенай! — отговори Марино.

— Вярвайте ми, ще успеем — настоя френският благородник. — Да не губим време, да отидем на Пиацета, откъдето се чува биенето на барабаните. Да отидем там, където се готвят да извършат едно ужасно престъпление.

— Късно е! Чувате ли? — каза Марино. — Той е покачен на ешафода!

— Тогава ще се опитаме да вземем от палача главата му!

— Главата ли? — каза Марино учуден. — Какво желаете да кажете, д’Артенай?

— Аз зная една тайна — отговори последният, — за начина, по който можем да говорим с един обезглавен!

Марино погледна приятеля си с изненада и въпросително.

— Вие говорите със загадки, д’Артенай! — каза той.

— Спомняте ли си за Габриел Мортиз? — запита французинът.

— Да — отговори Марино. — Той е ако не се лъжа, палачът от каторгата в Тулон!

— Е, добре! — подзе д’Артенай, — този човек ми довери една тайна, резултат от неговите опити, която и ние ще изпробваме на дело, Маринели! Главата на обезглавения ще ни направи признание, доказано от стария палач на каторгата, Габриел Мортиз ни го гарантира.

— Ние ще стигнем. Това е върховната минута! — каза Марино.