Г. Тение
Мистериите на Венеция (78) (или Омраза и любов)

35. Верният роб

— Горо, не виждаш ли да иде? — попита старата Луала, която очакваше с безпокойство връщането на Марино.

Негърът се бе покачил на горния край на стъпалата, с подадена глава между полуизгорелите греди, и разглеждаше с внимание околните води.

— Негърът не вижда нищо! — отговори той.

— Света Богородице! — произнесе старицата, вайкайки се. — Вече е твърде късно. Те са го заловили, без съмнение, защото иначе той трябваше вече да се върне. Той тръгна в полунощ и скоро ще изминат дванадесет часа. Имам ли право, Горо? Кажи ми! Слънцето е вече високо на небето, нали?

— Да, обед е вече — отговори негърът, загрижен и замислен.

— Пази се добре! Не се показвай да не те види някой, защото иначе сме загубени.

— О, какво ми важи животът, добра бабо — отговори той тъжно, — ако сеньорът е загинал!

— Имаш право, синко. Нашето съществуване вече не би имало никаква цел, но всичко още не е за отчайване…

При тия думи тя замълча и се отдаде на тъжни размишления.

— Говори, кажи ми още ли не виждаш нищо? — попита тя отново, след дълго мълчание.

Внезапно Горо забеляза една гондола, която се отправяше към острова.

— Струва ми се, че в нея има само един човек — каза той. — Изглежда, че се отправя към брега.

После, след като лодката се приближи, той можа да разгледа по-добре тия, които бяха в нея: те бяха двама, а не един.

Не вярваше, че Марино може да се качи посред бял ден от Пиацата и да премине Големия канал, покрай Гвидека, през така оживените места. Той неминуемо би бил открит и заловен от полицаите.

Старицата не преставаше да препоръчва благоразумие на смелия наблюдател. Един негов жест, едно леко помръдване на главата му, можеше да привлече вниманието на двамата лодкари и да стане причина за откриване скривалището на бегълците.

Негърът позна тогава, че неговият господар не беше в гондолата.

— Това са двама полицаи — каза той. — Лодката се отправя направо към брега.

— Тогава ние сме загубени! — извика старицата с израз на дълбока тъга. Марино сигурно е паднал в ръцете им!

Но Горо, чувайки тия отчаяни думи се развика:

— Сеньор е господар на себе си и никога не ще остави да излезе от устата му някоя дума, която може да предаде приятелите му… Те могат да го подложат на най-ужасните мъки, но не ще изтръгнат никакво признание.

— Имаш право, синко, не исках да кажа това. Но кой знае? Те може би имат някакви подозрения и затова идат… Какво ли ще правят сега.

— Опасността премина, бабо — отговори Горо, след като наблюдава известно време хода на лодката. — Те обърнаха лодката и изглежда, че се отправят към Маламоко. О, негърът ги позна сега. Старият фаропазач е седнал в задната част. Двама полицаи има с него. Единият гребе, а другият е легнал на дъното на лодката. Ръката му се показва над лодката. Те носят без съмнение, някакво важно известие в палата на дожовете.

Но старата бе още неспокойна. Тя не смееше да вярва, че тяхното скривалище не е забелязано от полицаите.

— Те ще се върнат след малко от Маламоко. Ще слязат — каза тя — и ще ни потърсят…

Бедната жена не можеше да се овладее. Тя питаше непрекъснато Горо не вижда ли Маринели да се завръща…

После тя отиде до своето огнище, където готвеше риба и заприготвя обяда.

Тя хълцаше, мислейки, че Марино е може би затворник или може би е мъртъв.

— Уви! — въздъхна тя. — Той се опитва да извърши невъзможното. Той е много уверен в звездата си. След като така блестящо го води, накрая тя може да му измени и да го поведе към гибел. Но имам ли право да се противопоставям на благородния му проект? Няма ли право да отиде на помощ на своя баща, като презре най-страшните трудности и опасности? Уви! Той сигурно е загинал, станал жертва на своята преданост! Проклетата съдба изглежда ще ме преследва до последните ми дни. Аз, старата Луала, безпомощна, без сили, ще доживея, за да видя как ще загине моят хубав Марино, така здрав и пълен със сили. Боже всемогъщи, спаси ме от тази последна скръб!

Нейният кошмар отново започна. Всичко се въртеше около съдбата на Марино. Тя очакваше непрекъснато да го види да се връща.

— Часове след часове минават — си каза тя тъжно, — а Горо още не ми съобщава нищо…

Той не ще се върне вече. Той е мъртъв!…

После, с нетърпеливо безпокойство, тя премина, клатушкайки се през стаята и запита пак Горо.

Слънцето залязваше на хоризонта. Негърът виждаше една малка група гондоли, които плуваха във водите на острова. Разхождащи се и лодкари се прибираха в палатите или колибите си.

Но нито гондолата на полицаите, нито тая на Марино се показваха в навалицата от лодки.

Една идея внезапно блесна в главата му.

Той реши да отиде също в палата на дожовете и да подслуша какво се говори там. Щеше да узнае най-сетне резултатът от експедицията на Марино.

Старата Луала направи няколко препоръки, напомни му да бъде предпазлив, но той отхвърли нейните боязливи наставления отговаряйки гордо:

— Горо е достоен да опита всичко, което сеньорът се е осмелил да направи пръв! Вече вечерната тъмнина се сгъстява. Негърът ще тръгне за Пиацета.

— Бъди разумен, бъди предпазлив, синко мой… За да не бъде познат, той си постави една стара шапка с широки краища, която висеше, окачена на един гвоздей, в ъгъла на стаята. После се наметна с една голяма мантия с качулка. Горо бе неузнаваем под тази дегизировка.

Той се сбогува със старата Луала и се изкачи по стъпалата на стълбата.

Като предпазна мярка той застана за момент неподвижен, преди да рискува да излезе навън. Разгледа с изпитателен поглед останките на бившия палат, като че ли се страхуваше да не го следи някой; после, щом разбра, че е сам, излез и се отправи към брега.

Потърси някоя гондола, но не намери нищо. Тогава тръгна край брега, докато стигна до колибите на рибарите.

Забеляза един човек, покачил се в една лодка, който се готвеше да напусне остров Сан Николо и да тръгне към открито море. Той се затича към него от страх да не пристигне твърде късно.

— Ей! Добри човече! — викна той на рибаря. — Отиваш ли на Пиацета?

Последният, в лицето на когото Горо позна Бартоломео, бивш съсед на нещастния Андрея Фарсети, издигна очите си към този, който питаше, но не можа да го познае. Той го сметна за някой закъснял чужденец.

— Да, сеньор — отговори той благосклонно. — Ако желаете да използвате лодката ми, побързайте, защото аз съм готов.

Горо не чака да го канят втори път. Той се качи в лодката, после седна далече от Бартоломео, за да не може последният да различи чертите му в тъмнината.

И така лодката, под силния напор на стария гребец, напусна брега и тръгна към открито море.

По пътя се завърза диалог между двамата мъже:

— Знаете ли новината? — каза Бартоломео, който обичаше да говори!

Когато Горо отговори отрицателно, той добави.

— Не знаете ли, че великия капитан Силвио Зиани, който водеше действията по обсадата на Санта Рока, е изпратил в Маламоко един кораб с важно известие?…

Горо се престори изненадан от това, като че ли не знаеше, че Санта Рока е обсадена.

— Изглежда — подзе рибарят, — Маринели се намира във Венеция и островът скоро ще бъде превзет!

— Ах! — каза Горо с безразличен тон. — Рибарят видя ли кораба, за който говори? Разговаря ли с някои хора от екипажа?

— Не — отвърна Бартоломео. — Зная само, че моят съсед Пиетро е на борда.

— Тогава Пиетро без съмнение е един от приятелите на лодкаря?

— Хм! — каза рибарят, стреснат от този въпрос. — Почти така!

— Този Пиетро принадлежи ли към обсадните войски? — попита Горо.

— Между нас казано, той е от тайната полиция — отговори най-сетне Бартоломео. — Никой не може да потвърди каква роля е играл на острова на Маринели.

— Някоя тайна работа, без съмнение — подхвърли небрежно негърът.

— Аз мисля — прибави лодкарят, окуражен от тия думи на Горо, — че той е искал да си отмъсти. Човек трябва да се пази от него. Той е лукав и злобен момък. Някога бе слуга при стария Фарсети. Неговата отплата бе подла, злодейска. Той сега притежава къщата на бившия си господар.

Старият Бартоломео не се осмели да разкаже повече подробности за тази тъжна история.

Между това, гондолата бе пристигнала до стъпалата на Пиацета, където множество лодки спираха или тръгваха.

Отсега нататък Горо трябваше да бъде прекалено внимателен.

Бартоломео привърза лодката си на едно желязно колче, забито на брега. Неговият пасажер му даде една сребърна монета; после, без да слуша благодарностите му, се изкачи бързо по стъпалата, за да избегне погледите на лодкарите, които бяха отправени към него.

Едва бе направил няколко крачки по Пиацета, когато забеляза, че малката врата на палата на дожовете, тази която водеше към Моле, бе полуотворена.

Той бе учуден от това, понеже тайните входове на палата биваха обикновено затворени.

Той премина в сянката и се застоя няколко минути, наблюдавайки. Но никой не излезе, никой не влезе.

Най-сетне, след четвърт час, Горо предпазливо скрит зад една от колонадите на палата, дочу шум недалеч от себе си.

Видя да се приближава една дама със забулено лице, която се придружаваше от един гондолиер и друга дама.

Тия три личности, които напущаха тайно палата, минаха покрай колонадата, зад която се криеше Горо, без да забележат дебнещия негър.

Последният можа да види как се отправят по Пиацета и как после слизат по стъпалата до водата.

— Сеньората не може да бъде друга, освен дожесата — си каза той. — Какво означава тази мистериозна разходка?

После, все повече и повече заинтригуван, той реши да ги следи, за да види какво ще правят.

Разгледа около себе си и като се увери, че никой не го наблюдава, се отправи на свой ред към Пиацета.

Пристигна тъкмо навреме, за да види как двете дами се качиха в една от гондолите и лодкарят я отвърза от брега.

Горо, прав на тъмния кей, на известно разстояние, наостри уши, с надежда да чуе сеньората да произнесе една заповед, показвайки направлението на лодкаря…

Но дожесата без съмнение, бе дала своите инструкции предварително, понеже лодката се отдалечи без шум, без нито една дума… Тайна забулваше нощната експедиция.

Гондолата се отправи към Големия канал, който пресичаше Венеция по нейната дължина.

Тогава Горо взе едно бързо решение. Да проследи на всяка цена мистериозната лодка и да се върне след няколко часа да продължи диренето си в палата на дожовете.

Нощта бе много тъмна.

Той слезе в една от многобройните гондоли, привързани към кея, убеди се, че нейният притежател не беше наблизо, после хвана греблата.

Горо, при нужда, можеше да се прояви като превъзходен лодкар. Гондолата, сръчно управлявана, тръгна като стрела към Големия канал.

Там, където се кръстосваха връщащите се и заминаващите гондоли бе твърде оживено. Лодките на богатите се срещаха с тия на бедните.

През този топъл сезон венецианските благородници се забавляваха да се разхождат цели часове през нощта в своите разкошно украсени гондоли. Но между големия брой увеселителни лодки, се смесваха и много бедняшки лодки, натоварени със зеленчуци или цвета, които, преминавайки през Големия канал се отбиваха в съседните канали, по бреговете на които имаше много дюкянчета.

След известно време Горо забеляза, че почти е достигнал лодката на дожесата. Той намали гребането, за да не привлече вниманието на тия, които следеше.

След продължително плуване лодката на дожесата се приближи до брега и спря до една мраморна стълба, която извеждаше на перона на един великолепен палат.

На известно разстояние оттам се забелязваше в сянката грациозната дъга на моста Риалто.

Горо приближи лодката си на другия бряг и, преструвайки се, че си почива, започна да наблюдава внимателно движенията на трите лица. Видя Катерина и нейната почетна дама да напущат гондолата, в която гребецът остана сам.

Негърът забеляза, блестящите златни украшения и скъпоценни камъни по тъмната врата, оръжията, символизиращи папското могъщество. Всичко блестеше великолепно под слабата светлина на един венециански многоцветен фенер.

Това беше палата на папския посланик. Горо разбра, защо дожесата бе извършила посещението дегизирана и под прикритието на нощта.

Никой венециански благородник, па било той самият дож, нямаше право да влиза във връзка с един чужденец или членовете на някое посолство.

Съветът на тримата намираше в тези връзки голямо престъпление, считаше нещастниците като предатели и ги подхвърляше на най-ужасни мъки.

Дожесата сама се излагаше на голяма опасност ако бъде разкрита от някой полицай.

Взирайки се напрегнато във фасадата на палата, негърът забеляза един прозорец, чийто балкон бе украсен с множество цветя.

Една дама бе седнала на балкона.

— Това е Мадлена Боргез, племенницата на папата! — помисли Горо.

Негърът добре знаеше целта за посещението на Катерина. Тя бе дошла в папския палат, за да се срещне със съперницата си по повод техния мистериозен план може би?

Действително, един слуга се яви внезапно при Мадлена и й съобщи августейшото посещение, което тя очакваше. Тя стана и отиде да посрещне гостенката във вестибюла. Скоро двете дами се върнаха на балкона, седнаха една срещу друга и започнаха да разговарят, вдишвайки приятния аромат на окръжаващите ги цветя.

Горо си състави план.

За щастие гондолиерът бе се изтегнал в лодката си и спеше.

Големият канал беше още оживен. Само утринната зора прекъсваше разходките и караше хората да се прибират.

Той реши да опише с лодката си голяма дъга и да отиде на другия бряг на канала.

С помощта на няколко сръчни удари на греблата негърът поведе лодката покрай мраморната стена и я спря на малко разстояние от балкона, където двете дами разговаряха.

Той привърза лодката о една желязна халка, забита в стената, изправи се в лодката и хвърли наоколо изпитателен поглед.

Той бе много предпазлив, понеже се страхуваше да не разбуди заспалия лодкар или да привлече вниманието на двете дами.

Щом се увери в своята безопасност вниманието му се насочи единствено върху двете дами.

Той прилепи ухо до стената и заслуша техния разговор.

Узна веднага, за голяма своя радост, че двете говореха високо и ясно и думите им можеха да се схванат.

Те още си разменяха комплименти по случай срещата си.

— Виж ги, колко са любезни и учтиви една към друга! — промълви негърът на себе си. — Кой може да каже, че те се мразят смъртно и на драго сърце биха се разкъсали взаимно!

— На какво щастливо обстоятелство дължа честта за вашето посещение, сеньора? — попита племенницата на папата своята августейша гостенка.

— На един щастлив случай, който едновременно благоприятства и двете ни — отговори дожесата.

— Говорете по-скоро, Величество, за да споделя вашата радост!

Обаче, дожесата бе малко въздържана. Страхът от опасността, на която се излагаше, ако бъде открита, я изпълваше с безпокойство. Тя познаваше строгостта на наказанията, които я заплашваха.

— Не се страхувайте, Величество! — й каза Мадлена Боргез, за да я успокои. — Вашето посещение има личен характер и няма никаква връзка с папския посланик. Доверете ми без страх радостната новина, която желаете да ми кажете. Ние сме сами. Никой не ще чуе нашия разговор.

Успокоена и окуражена от благи думи, Катерина започна разговора:

— Успехът на нашия план оправда надеждите ни — каза тя. Нашата неприятелка е победена и пленена, благодарение ловкостта на нашите пратеници. Спомняте ли си за двамата полицаи, които натоварихме преди известно време с една деликатна мисия? Единият бе Пиетро, а другият Себастиано…

— Да, Величество, спомням си! Ние им обещахме, мисля, богата награда, в случай на успех.

— Е, добре! Те са изпълнили своето обещание, сеньорита Боргез! Пиетро дойде днес при мен и ми предаде важното съобщение. Анунциата е сега в наша власт. Двамата полицаи са проникнали в острова, благодарение на тъмнината, вмъкнали се в палата, заловили са я и са я довели тук върху една от галерите на брат ми.

— И къде се намира тя сега? — запита Мадлена.

— В пристанището, вързана, със закрити очи, лежаща неподвижно, в дъното на една лодка.

Омразната Боргез едва сдържаше радостта си от тази неочаквана вест.

— Пиетро носи и едно друго съобщение, което не може да не ни изпълни с радост, сеньорита — подзе дожесата. — Марино е във Венеция и се разхожда на свобода.

При тази чудна новина, Мадлена потрепери. Тя разгледа инстинктивно около себе си, като че ли се съмняваше да не би безстрашният герой да подслушва нейните думи и да се появи внезапно в палата.

— Това е нечувано, — измърмори тя, — аз не мога да повярвам подобно нещо.

— Истина е — заяви дожесата. — Пиетро ми се закле в душата си.

Мадлена най-сетне се убеди.

— Ще му броя сама обещаните зекини — каза тя. — Той заслужава наградата си.

— Обаче, позволете ми един въпрос, сеньорита. Каква съдба определяте на нашата неприятелка, която сега държим пленена? Измисли ли сте някое средство?…

— Да, Величество. Познавам едно средство, което ще ни отърве от нея, най-сигурното на света.

При тия думи дожесата я прекъсна.

— Пазете се, сеньорита Боргез — каза тя със задавен глас. — Аз съм заедно с почетната си дама, която слуша нашия разговор в съседната стая.

— Не, Анунциата не ще ни избяга този път. Предоставете я на мене, Величество. Вие можете да бъдете сигурна, че Маринели не ще я види никога вече в живота си! Ще ви разкажа всичко, което възнамерявам…

При тия думи Мадлена, подчинявайки се жеста на дожесата, заговори с нисък глас.

Горо напрегна слуха си да чуе нещо по-точно, обаче, не можа да долови нито дума! Реши тогава да напусне своя наблюдателен пост и преследването, и незабавно да пристъпи към изпълнение на плановете си.

Той седна без шум в гондолата си и скоро след няколко силни удари на греблата, лодката се намери на средата на канала и спря пред палата Карманиола.

Това беше проява на безстрашие. Пълен с увереност, негърът се усмихваше, мислейки за осъществяването на плана си.

Палатът на великия инквизитор не отстъпваше по лукс и богатство на този на папския нунций. Но зловещият старец, потискан дълги години от самотата, която го обкръжаваше, водеше меланхолично и тъжно, между огледалните стени върху мекия килим, едно безрадостно и безцелно съществуване.

Горо скочи ловко от гондолата, влезе във вестибюла на палата и попита слугата, който се приближи, може ли да говори с първия шамбелан. Негърът знаеше, че последният се ползваше с пълното доверие на своя господар и играеше ролята на шпионин.

Шамбеланът, уведомен от лакея, че един чужденец иска да му говори, дойде, разгледа негъра от петите до главата, но не го позна под новата му дегизировка.

— Няколко думи само, сеньор! — каза Горо със спокоен тон, канейки благородника да го последва в края на канала.

Но любимецът на Карманиола се показа недоверчив. Поколеба се дали да приеме поканата на Горо…

— Това е едно важно съобщение — каза негърът с доверителен тон.

— Говорете!

— Дали сеньор Карманиола е в момента в палата.

— Сигурно…!

— Е добре, нека сеньорът му предаде веднага това съобщение: Дожесата ще се върне, дегизирана от палата на папския нунций. Тя се намира още там!

Благородникът бе смаян от това неочаквано съобщение.

— Вие от тайната полиция ли сте? — попита го той учудено.

Но негърът, без да отговори на този въпрос, продължи:

— Тя е посетила папския палат с тайна цел. Била е видяна и ясно позната…

При тия думи Горо се сбогува със събеседника си, скочи в гондолата и изчезна бързо в тъмнината.