Г. Тение
Мистериите на Венеция (49) (или Омраза и любов)

6. Оловните стаи на Венеция

Луала бе, по заповед на инквизиторите, повлечена към оловните стаи, за да умре от същите мъки, както хиляди други нещастници.

Нейната първа дума, пристигайки на ужасното място, бе едно проклятие, после тя избухна в саркастичен смях.

Чувствуваше се достатъчно силна, за да възтържествува над ужасните мъки, на които я бяха подложили. Тя се бе подготвила отдавна за злокобния ден, когато нейните палачи щяха да я отведат насилствено под оловните покриви. Тя бе привикнала да понася всякакви температури в собствената си колиба с ниския и нездрав таван.

Когато прислужникът на инквизицията изведе вън от черната стая вързаната Луала, той извика. Един втори прислужник дойде и покри главата на затворницата с чер плат. Това се правеше, щото тия, които биваха отвеждани в оловните стаи, да не знаят пътя и да не могат да избягат.

Двамата слуги повлякоха старата просякиня през лошо осветените галерии, нанасяйки й удари. Те преминаха Моста на въздишките и проникнаха в задната част на палата на дожовете, после се изкачиха по една тясна стълба с безчислени стъпала.

Бедната старица се задъхваше, но нейните двама палачи я принуждаваха, волю-неволю, да се изкачва все по-високо и по-високо.

Ставаше все по-трудно за дишане. Топлината, която царуваше вечно под оловните покриви, не можеше да се опише. Тия места никога не се проветряваха. Гъст и тежък въздух ги изпълваше. През цялата година, зиме и лете, той оставаше горещ, задушен и неподновен.

Тайните тирани на Венеция подлагаха жертвите си на най-жестоки наказания.

Когато двамата прислужници и старата просякиня достигнаха до върха на стълбата, намериха от двете страни на дългите коридори, добре заключени и надзиравани оловните стаи.

Една непоносима топлина цареше в тях.

Ужасните стаи бяха с малки размери. Покривът бе толкова ниско, че човек с висок ръст не би могъл да стои прав. Почти всички стаи тогава бяха заети. Обаче, те бързо се опразваха и се заемаха от други човешки същества, След няколко дни или няколко седмици затворените в тях нещастници умираха и биваха заместени от други, обречени на смърт.

Лете бе невъзможно да се бутне с пръст оловният покрив. Той гореше като огън.

Луала бе отведена в стаи, чиито размери бяха едва десет стъпки дължина и пет стъпки височина.

Мебелировката се състоеше от едно легло от морски водорасли, един стол, една маса, една пията, една стомна и едно разпятие.

Слугите снеха от старата просякиня черния воал, който покриваше главата и, и повикаха ключаря. Последният дойде да приеме новата затворничка и да напълни стомната с вода.

Тримата мъже след като свършиха работата си, се отдалечиха бързо.

Луала остана сама в тъмната стая, където едва проникваше дневната светлина през едно малко прозорче, грижливо замрежено с решетки.

Луала се отпусна върху леглото и се приготви да спи. Тя бе уморена и бе привикнала да се лишава от удобства в колибата си, която със своята бедност й изглеждаше приятна.

Тя трябваше да си почине, обаче, чуваше непрекъснато оплакванията на другите затворници, които произвеждаха голям шум.

Когато един млъкнеше, друг започваше.

Това бе една ужасна смесица от отчаяни викове, безнадеждни оплаквания, която никой не можеше да чуе отвън. Това бе един земен ад, който превъзхождаше по ужасите си представите на народа за царството на дявола и наказанията, на които биват подлагани грешниците.

Водата, която се донасяше на затворниците, биваше хладка, когато им я донасяха. Достатъчно беше, обаче, да престои само няколко минути в стаята, за да стане топла.

Първите дни повечето от затворниците не се докосваха до ястията, които им носеха; топлината стягаше гърлата им и убиваше всичкия им апетит.

Техният живот не бе друго освен ужасна агония, която завършваше с освободителна смърт.

Старата Луала, напротив, учуди своя тъмничар с извънредната си упоритост. Тя ядеше лакомо лошото си ястие, което й се поднасяше, и пиеше жадно топлата вода от стомната. Пазачът не можа да разбере как едно така слабо и изтощено тяло като това на бедната просякиня може да крие такава сила.

Нещо повече. Тя превъзхождаше страданията. Не обръщаше никакво внимание на стенанията, които се разнасяха от съседните килии; беше свикнала с тях и спокойно спеше.

Всеки ден тъмничарят нравеше рапорт до инквизиторите, в който съобщаваше за смъртта на някой от тия затворници, които трябваше да загинат в оловните стаи. Той им съобщи и изненадата, която бе предизвикала у него тази просякиня, способна да понася съвсем леко ужаса на своя затвор:

Подобен случай не беше отбелязван. Великият инквизитор пожела сам да се убеди в чудото и реши да се изкачи една вечер при старата жена.

Любопитството не бе единствената причина за неговата постъпка. Мистериозните обвинения, произнесени от Луала, още смущаваха духа му… въпреки че с нейната смърт щеше да й бъде отнета възможността да направи пред народа някакви разкрития.

Произнесеното проклятие от бедната жена измъчваше непрестанно съвестта на този човек, който бе закоравял в убийства, който през целия си живот хладнокръвно бе раздавал най-ужасната смърт и когото плененият дож справедливо бе нарекъл човек с каменно сърце.

Миналото на стареца бе покрито с мрачна мистерия. А сега старата просякиня не само знаеше всички тайни на държавата, но и тия на самите инквизитори.

Той пожела да изследва душата на тая жена, която се смяташе за магьосница, и се изкачи една вечер сам, без никакъв придружител в оловните стаи.

Бе взел със себе си малко джобно фенерче, изработено от сребро, и осветяваше с него пътя си.

Стражата рядко стоеше в затвора под оловните покриви. Тя идеше два пъти на ден, сутрин и при падане на нощта, за да наглежда затворниците.

Когато достигна горната част на стълбата, главният инквизитор се спря да си отдъхне и да привикне на лошия въздух, който го обкръжаваше, после продължи да се изкачва.

Щом пристигна в ужасиите коридори, той се оправи в тъмнината, благодарение на фенерчето си, което хвърляше сноп светлина, и тръгна към определената стая на съдиите. Ключовете на всички стаи имаха други еднакви и инквизиторите можеха да проникнат по собствено желание в килиите, без да се обръщат към пазача.

Великият инквизитор взе тоя, с които се отваряше вратата на Луала…

Светлината на фенерчето му прониза мрака и пръсна бледа светлина в килията. При шума, произведен от завъртането на ключа в ключалката, старата просякиня скочи от леглото си. Заслепена от светлината, отправена срещу лицето й, отначало тя не можа да различи чертите на влезлия, но позна веднага, че посетителят не е нейният тъмничар.

— Стани — заповяда великият инквизитор.

— Охо! — каза тя. — Познавам този глас. Какво търси Виторио Карманиола, главният инквизитор? Какво е дошъл да търси в оловните стаи? Пази се — добави тя — да не се задушиш, преди да те е достигнало наказанието, което те очаква!

— Кой ти позволява да ме наричаш с това име? — прекъсна я главният инквизитор като се стремеше да остане в сянка зад фенерчето си.

— Отричаш ли, че си Виторио Карманиола? — каза тя. — Познах те добре, маскирани старче, чиято съвест е претрупана с тайни престъпления и чудовищни злодеяния!

— Какво означават тия дръзки думи, жено? — запита великият инквизитор малко смутен. — Осмеляваш ли се още веднъж да произнесеш ужасните обвинения? Ще те изслушам спокойно. Обмисли важността на това, което ще кажеш!

Един оживен и остър разговор се започна между инквизитора и затворничката.

— Защо идеш да ме смущаваш? — го прекъсна тя смело и гордо.

— За да те запитам — отговори Карманиола — искаш ли да запазиш живота си. Оставям те господарка на твоята собствена съдба!

— Кажи ми на каква цена ще ми оставиш живота — прекъсна го тя. — Тогава ще се реша.

— Ти трябва да ми разкриеш всички твои тайни!

— Ти не ще изтръгнеш от мен друго освен лъжи — започна тя разгорещено. — Не, часът още не е дошъл. Моите разкрития не са за тебе, а за народа. Вие ще потреперите всички, вие ще бъдете вкаменени в ужас, ти и твоите кървави помощници!

— Упорствуваш ли в твоето решение? — каза студено главният инквизитор.

— Ти идеш да го чуеш отново — подзе тя. — Луала е една слаба жена, но тя ще съумее да удържи това, което е обещала.

— Ти забравяш, клетнице, че си в моя власт!

— Твоята власт ли? Аз я презирам!

— Никога твоят глас не ще достигне до ушите на народа! Твоята упоритост ще те отведе до смъртта!

— Чудовище, аз съм още по-сигурна, че ще загина, ако разкрия моите тайни!

— Стаите на истината…

— Спомни си за Людовико Марчело! Мизернико, сатана, и престани с твоите заплашвания!

Старата просякиня произнесе това име с една отчаяна енергия. Великият инквизитор едва успя да сдържи вълнението си, което му причини този спомен.

— Жено! Коя си ти, най-сетне? — попита глухо той.

— Спомни си за Людовико Марчело! — повтори Луала.

— Защо?… — промълви той. — Това име?… Не го зная!

— Забравил си клети, Виторио Карманиола, престъплението, което извърши на четиринадесетгодишна възраст? Ще те накарам да си припомниш както и наказанието, което те очаква!

— Какво искаш да кажеш? Разкрий ми тази загадка!

— Не е дошло още времето! Знай само, че кървавото петно, опетнило съвестта ти, ще се измие само с твоята кръв. Проклинам те, да, проклинам те с цялата си омраза, теб и последния ти час, когато ще пълзиш като подъл злодей, който мисли, че може да се отърве от смъртта или страшните мъки! Да, ти ще ги изпиташ на свой ред, стократно ще изплатиш мъките, на които си подлагал безброй невинни.

— Ще ти изтръгна езика, дяволска вещице — извика великият инквизитор, едва владеещ се от гняв, — ако не признаеш това, което претендираш, че знаеш.

— Забавлявам се като те гледам как си обхванат от страх и неспособен да прикриеш безпокойството си — отговори тя. — Прати палача в килията ми! Нека се приближи до мен с нажеженото желязо и да ми изгори езика! Не ще кажа нищо преди да настъпи времето! Безпокойство, несигурност те гризят, зная го, виждам го и за това се радвам!

Великият инквизитор бе победен.

— Ще направиш по-добре да мълчиш! — каза той с плах глас и скръцна със зъби.

После изведнъж се обърна към вратата и я отвори.

— Мисли за Людовико Марчело! — извика отново просякинята, когато той се отдалечи по коридора…