Г. Тение
Мистериите на Венеция (89) (или Омраза и любов)

46. Кървавата нощ

Спомняме си, че трите домина с жълти пера, магьосникът и продавачката на пъпеши си бяха определили среща до колонадите на палата на дожа, за да отидат заедно до апартаментите на инквизицията.

Час по-рано, едно събитие, почти незначително наглед, се случи близо до стъпалата на Пиацета.

Една голяма лодка, подобна на ковчег, която хората използваха да отидат до лагуните или да пресичат града, се готвеше да спре.

Тази лодка бе с твърде големи размери. На предната си част имаше крива желязна пръчка, спомен от старите римляни. В средата й се издигаше павилион, който бе изцяло чер, от всяка страна се отваряха много прозорчета. Предната част се затваряше със стъклена врата. Във вътрешността стените бяха облечени с кадифе. От тавана висяха златни верижки, бляскави, величествени. Един богат бродиран килим покриваше пода.

Този кокетен малък кораб имаше тридесет стъпки дължина и пет ширина.

Екипажът се състоеше от двама гребци и един пилот. Последният стоеше в задната част, без да гледа друго пред себе си освен желязната пръчка, поставена на гондолата.

Чрез нея той се ориентираше за хода на лодката. Тя му позволяваше да пресмята височината на мостовете, за да не попадне слепешком под някоя близка арка.

Едно леко гребло от буково дърво във форма на вила му служеше за кормило. И лодката винаги се движеше като стрела по спокойните води на канала.

Гондолиерите и пилотите, които караха гондолата, бяха едни от най-интересните хора във Венеция.

Гондолиерите се отличаваха от другите венецианци по извънредната си сръчност, хладнокръвие, присъствие на духа, когато в лошо време или при мъгла предприемат опасни пътувания.

Те съставляваха, ако може така да се каже, една особена класа. Ценящи своята личност и обичащи независимостта, те бяха образували малко сдружение, за да се защитават от гнева и капризите на господарите си — благородниците.

Поддържаха се помежду си и ако някоя свада избухнеше между двама твърдоглавци, ако камите блясваха на луната, другарите им веднага слагаха край на разправията.

* * *

Една от тези гондоли, управлявана от един пилот към девет часа вечерта се движеше нагоре-надолу по канала, близо до стъпалата на Пиацета.

По всичко изглеждаше, че е някакво знатно лице. Действително, пилотът гледаше непрестанно към стъпалата и проявяваше вече отдавна нетърпение.

Внезапно гондолата се отправи право към стъпалата. Пилотът бе забелязал върху кея множество маскирани силуети. Държейки кормило, той гледаше внимателно тия лица, страхувайки да не се е измамил.

Но при един знак, който му направи една от дамите, той спря.

Три красиви дами, от които двете изглеждаха причислени към другата, се качиха на гондолата и влязоха в павилиона.

После тази с блестящата рокля, цялата от червено кадифе, бродирана със злато, даде с нисък глас заповед на една от камериерките си, която я предаде на пилота.

Скоро лодката се понесе като стрела към Големия канал.

Маските и тук се забавляваха лудо, както на площада Сан Марко. Повечето от веселящите се бяха дегизирали като дракони, лебеди, риби и всякакви морски животни в смешни или страшни форми. Няколко лодки бяха украсени с гирлянди от малки лампички, наредени толкова близо една до друга, че никой не можеше да ги преброи.

Други бяха украсени със свежи цветя и зеленина. Навсякъде се чуваха весели смехове и викове, хвърляха се букети.

Гондолата, в която се бе настанила благородната дама със свита компаньонки, не взе участие в развлеченията. Тя продължи бързо пътя си, минавайки покрай палатите, които бяха разположени покрай брега.

Пилотът не отговаряше на шегите, които му отправяха неговите колеги на минаване. Не проронваше нито дума. Изглежда знаеше, че неговата господарка, макар и маскирана, нямаше карнавално настроение.

Най-сетне гондолата спря пред великолепен палат. Една стълба, цялата от мрамор, позволяваше да се достигне до входа, пред който се разхождаха много слуги в разкошни ливреи.

Една лодка бе спряла и първият шамбелан на този палат, който бе палатът на Зиани, слезе бързо по мраморните стъпала и застана пред трите дами, следван от множество усърдни слуги.

Пилотът от гондолата получи заповед да не чака връщането на сеньората, а да си отиде.

После шамбеланът отиде да предупреди своя господар, великия капитан за пристигането на дожесата.

Силвио Зиани се появи на входната врата преди още сестра му да се бе изкачила до върха на стълбата; посрещна я възторжено и я поведе към своето портежо.

Те размениха кратки приветствени думи и дожесата отпрати двете си камериерки, поръчвайки им да я почакат в един от вестибюлите.

Братът и сестрата едва бяха влезли в портежото, когато Тадео Моро, управителят на Сан Марко, се представи на свой ред и направи дълбок поклон пред дамата. Катерина разбра, че управителят и нейният брат бяха водили доста важен разговор, който се отнасяше до нещо мистериозно.

Лицето на Тадео Моро бе мрачно и даваше повод да се предвидят ужасни събития.

Обаче Катерина не се осмели да зададе никакъв въпрос на управителя, тъй като познаваше неговата резервираност.

* * *

Единадесет часът удари. Двамата благородници проявиха учудващо безпокойство.

Великият капитан размени няколко думи с нисък глас с управителя, после заяви на сестра си, че трябва да я напусне.

— Слугите знаят всичко — добави той. — Поставих ги в течение на всички събития, които може да се случат. Надявам се да се върна тук след няколко часа. Оттегли се с дамите си по-дълбоко в моя палат, в тайните салони.

Дожесата изпълни заповедта на брат си и се прибра в посочените апартаменти, достъпът в които бе много труден.

През това време Силвио Зиани и управителят излязоха от палата от страната към сушата, минаха една малка уличка, после отидоха към Сан Марко по Каля Марчерия.

Двамата бяха поставили маските си, за да преминат инкогнито дългата улица, която почваше от моста Риалто до площада Сан Марко.

Никой в тази свободна и викаща от радост тълпа не предусещаше неминуемата буря, страшната катастрофа, която щеше да се разрази над главите им.

Кой, впрочем, би могъл да открие мрачните мисли, които се лееха в мозъка на този монах с благородна физиономия и на този горд и банален благородник?

Обаче последните не знаеха още истинския смисъл на призовките, която бяха получили. Не подозираха трагедията, която се разиграваше в същия час в страшния салон.

Те си въобразяваха, че ще намерят тримата инквизитори, седнали на черните столове, маскирани в черно, със зловеща обстановка наоколо, с очи, устремени върху обвиняемия…

Действително, инквизиторите се намираха върху своите столове, но не бяха вече живи същества.

Внезапно Зиани хвана своя другар за ръката.

— Погледнете долу онова черно домино, което е застанало на стража до масата с бъчви! Чудна работа! Какво ще кажете?

— Не сте ли го поставили вие там? — запита Моро.

— Съвсем не! — отвърна Зиани, учуден също като другаря си. — Трябва да узная на всяка цена какво означава тази чудна стража!

Но управителят забеляза, че така, както е маскиран, не може да поиска от доминото никакво сведение. Но Силвио Зиани не се разколеба.

— Той е длъжен да знае в качеството си на стафиер — отговори той, — че испанецът с жълтото перо е великият капитан. Почакайте за момент!

При тия думи великият капитан се отправи към доминото, докато Тадео Моро очакваше своя другар близо до кулата.

Той видя Зиани да говори с нисък глас на доминото, после да се завръща.

— Е, какво узнахте? — попита приятеля си, когато последният дойде при него.

— Някакъв самозван астролог бил инсталирал там тази маса с бъчвите — каза той. — Съветът на тримата, уведомен, бил обхванат от подозрения и заповядал да доведат човека пред него. Този стафиер бил натоварен да пази стоката на магьосника до връщането му. Такъв беше рапортът на полицая. Аз съм убеден, благородни Тадео Моро, че инквизиторите дирят незаконнороденият по-активно от всеки друг път и че мистериозната призовка, която ни бе предадена, се отнася за тази работа.

Едва Зиани бе произнесъл последните думи, когато дванадесет удара отзвъниха от Сан Марко. Звуците, тежки и глухи, изглеждаха, че се отделят бавно от часовника като погребален звън.

— Сега всичко ще се реши — каза управителят. — Ще видим най-сетне дали нашите предчувствия са истински… или фалшиви! И така, аз отивам пръв в черния салон, докато вие ще останете на долния етаж на Сан Марко. Добре се разбрахме, нали?

— Да, напълно! — отговори Зиани. — Ако след половин час вие още не сте се върнали, войските ще заемат веднага палата.

— Довиждане! — каза управителят на приятеля си с малко смутен глас. — Предчувствам, че не ще се върна вече!

— Смелост, смелост! — му извика Зиани с енергичен тон. — Трябва да бъдете сигурен в моята помощ! Когато Силвио Зиани обещае, той никога не забравя обещанията си! Бъдете сигурен, че ако някаква опасност ни заплашва, нашите войски ще бъдат безпощадни!

Двете маски се разделиха. Великият капитан влезе в залата на Сан Марко, пресече площада и се упъти към палата.

Той предчувствува, че ужасна опасност го заплашва. Часът на наказанието беше близък, неизбежен, беше ударил. Трепереше и не знаеше защо. Припомняше си престъпленията и не можеше да се отърве от спомена за тях.

Изпита чувство на отвращение, когато пресичаше тълпата, която затрудняваше вървежа му. Казваше си, че може би след няколко минути тия шегаджии ще лежат окървавени по земята, нещастни жертви на държавното управление.

Тадео Моро скоро достигна стъпалата на палата. Постоя малко долу, после се изкачи по стълбата, която водеше за горния етаж.

Нищо не издаваше близката опасност, лакеите, както обикновено, се движеха по коридорите.

Управителят си свали маската, за да не възбуди неговото пристигане подозрение и се изкачи с увереност към апартаментите на великите съдии.

Не забеляза, че там коридорите бяха съвършено пусти, че никакъв маскиран слуга не дежуреше.

С твърди стъпки се отправи към вратата на официалния вестибюл, в същия вестибюл, където често се намираше в качеството си на строг и неумолим прокурор.

Но неговото обикновено хладнокръвие сега бе отстъпило място на странно безпокойство.

Той отвори вратата и застана на прага.

Отначало не забеляза никого във вестибюла, освен един маскиран стафиер — черно домино с жълто перо.

Той затвори вратата грижливо след себе си и се обърна към маската.

— Ако сте на служба — каза той, — съобщете на Висшия съвет, че управителят на Сан Марко е тук и иска да бъде приет!

Вместо отговор, черното домино безмълвно пристъпи към вратата на страшната стая и я отвори.

— Влезте! — го покани той.

Тадео Моро послуша и влезе в залата на съда.

Първото лице, което видя, бе Горо, магьосникът с голямата глава и умна и достойна физиономия. После пренесе погледа си върху черната маса, зад която седяха тримата…

Тогава ужасен отстъпи една крачка. Бе забелязал трите трупа със страшните качулки, с неподвижните и клюмнали глави.

Тръпки на ужас го побиха, когато се видя пред бездушния съд, потънал в кръв.

Чувствуваше, че всичко е загубено, че една чужда, страшна и мистериозна сила бе изпълнила присъдата си над инквизиторите.

— Кажете ми, моля ви… Какво се е случило? — запита заеквайки доминото.

Без да каже нищо, маскираният откри лицето си. Управителят на Сан Марко се намери пред смъртния си враг: Марино Маринели.

— Как! — извика той с треперещ глас: — Луд ли съм? Незаконнороденият е тук?

Обхванат от ужас, той погледна още веднъж труповете на съдиите, после се обърна към вратата. Но Марино бе предвидил жеста му.

— Нито крачка повече или ще бъдете мъртъв! — му заповяда той.

Управителят се изправи гордо и се опита, но напразно, да повлияе на противника си с властта, със служебната си строгост.

— Ако се осмелите да вдигнете ръка срещу мен, вие сте загубен, Маринели! След половин час палатът ще бъде обкръжен от всички страни и ще изкупите вашето безстрашие!

— Заплашванията не ме интересуват, Тадео Моро. Часът на твоето наказание е ударил, престъпни прокуроре!

Марино произнесе тези думи със страшен глас.

— Искаш да ме убиеш, както си убил ония нещастници? — запита управителят.

— Марино Маринели е дошъл във Венеция да отмъсти за позорната смърт на своя нещастен баща. Признай, управителю на Сан Марко! Не си ли един от виновниците? Признай!

Виждайки се загубен, той се стараеше да отклони въпроса, който му бе зададен.

— Остави ме свободно да си ида. Ти вече достатъчно си отмъстил.

— Отговори ми! И ти ли си съучастник?…

— В никакво престъпление не мога да бъда упрекнат.

— Е, добре, ти си един подъл престъпник и не желаеш да защитиш малкото чест, която ти е останала. Ти си бил един от негодниците, които през фаталната нощ са се вмъкнали в спалнята на баща ми, хвърляйки стареца долу от леглото му и са го отвели насила в позите. Ти също си излъгал народа, съобщавайки му за смъртта на дожа, поставяйки траур на катедралата, отдавайки почести на празния ковчег! Последният ти час е настъпил, негоднико!

Виждайки се загубен, Тадео Моро направи един благороден жест. Предпочете сам да умре, отколкото да падне жертва на незаконнородения.

— Гледай — каза той — как знае да умира Тадео Моро, управител на Сан Марко!

При тия думи извади една кама, скрита под дрехата му и заби острието в гърдите си.

— Моята смърт ще бъде последвана от твоята. Присъдата ти е вече произнесена и след няколко часа Венеция не ще бъде друго, освен останки от…

Той се повали. Няколко думи, произнесени със слаб глас, бяха последните.

В същият момент вратата на черния салон се отвори шумно.

Даниел Фоскари и Енрико Бордоне се показаха на прага. Първото зрелище, което се представи пред очите им, бе това на тримата мъртви със страшните качулки. После те познаха Марино Маринели.

— Това е незаконнороденият! Той е, негодникът! — извика Фоскари, изваждайки сабята от ножницата си. — Погледнете ме как ще го съсека!

И думи благородникът се спусна върху Марино, за да го прониже, когато внезапно си спомни, че Малатеста ги очакваше в коридорите.

Той се забави една секунда и викна на приятеля си Бордоне да предупреди бързо последния.

Но Марино използва това забавяне, за да се запази.

— Нито стъпка напред, мизерни убиецо на моя баща! — извика той. — Наградата за твоите престъпления ще ти бъде дадена!

През това време Бордоне, следвайки съвета на своя приятел, остави Фоскари да се бие с Марино и се отправи към входа на вестибюла, където Малатеста се разхождаше.

Горо, виждайки опасността, която застрашаваше господаря му, принуди Фоскари да се отдръпне на няколко крачки и се спусна Подир Бордоне.

Марино бе намерил във Фоскари един достоен за него противник.

Ожесточена борба започна между двамата мъже, безпощаден дуел, на който тримата мъртви инквизитори бяха неми свидетели.

Марино успя да прогони неприятеля си до вестибюла, където неговата позиция ставаше по-добра: имаше по-широк размах и бе по-сигурен. От своя страна, Фоскари бе принуден да получава повече удари, отколкото да дава.

Много минути изминаха, в които шансът бе на страната ту единия, ту на другия.

Внезапно Марино откри една слаба точка у своя противник. Последният, без съмнение не бе я предполагал. Сабята на Марино светна във въздуха… Фоскари изглеждаше загубен! Но той бе запазил цялото си хладнокръвие. Избягна сръчно удара на неприятеля и сабята на Марино го одраска само по рамото, вместо да му прониже гърдите.

Той се засмя, като че ли бе спечелил някаква победа.

— Твоята смърт е сигурна, незаконнородени! — му извика той, побледнял от умора и ярост. — Аз не ще престана да те нападам и изморявам, докато не пристигнат полицаите. Ти си недостоен да умреш с оръжие в ръка. Да се забавляваме още малко и скоро верните слуги на републиката ще те помъкнат към ешафода!

— Мизерни негоднико! — произнесе Марино, изпълнен с гняв. — Ти се осмеляваш още да бъбриш, да се гордееш с твоите престъпления и подлости. Ти, подли сенаторе, си тъкмо този, който трябва да умре от нас двама ни!… Ти ще получиш от моята ръка наградата за злодеянията си…

При тия думи Маринели се нахвърли с нова енергия срещу Фоскари, който се защитаваше отчаяно и не можеше да се въздържи да не хвърля бегли погледи към вратата.

Бе почнал да вярва, че неговите очаквания са се осъществили, понеже в този момент се чуха възбудени гласове и шум от звънтящи саби в коридорите.

— Те идат, полицаите и слугите, те идат, за да те заловят и предадат на палача! — извика Фоскари, който се мислеше вече за победител.

Ние ще се върнем скоро към описанието на този жесток дуел и ще видим изхода му.

Припомняме, че негърът се бе спуснал след Енрико Бордоне, за да му попречи да извика полицаите.

Сенаторът бе достигнал до коридорите, надявайки се да намери Малатеста, който, обхванат от недоверие, очакваше връщането на двамата си приятели, преди да се отзове на мистериозната призовка.

Той извика. Викът му се разнесе самотен под пустите сводове на палата.

Но едва бе произнесъл името на Малатеста, когато магьосникът се появи зад него и го прободе със сабята си, без да му даде време да се защити.

— Убийство! — извика той, поваляйки се на пода.

Викът му бе чут от Малатеста, който действително се разхождаше в подножието на стълбата.

— Велики Боже! — извика той. — Убиват сенаторите.

Той погледна нагоре, където се бе разиграла трагедията и остана за няколко секунди нерешителен. После се отправи към залата, където стояха постоянно полицаи.

Но Горо усети намеренията на своя неприятел и се спусна след Малатеста да прегради пътя му.

Двамата мъже започнаха луда гонитба. Сенаторът забеляза скоро, че е загубен, ако продължава да следва същия път, понеже астрологът се готвеше да го прониже със сабята си.

Нито за миг не помисли да започне борба със своя противник и да защитава скъпо живота си. Не мислеше за друго, освен да избяга, и непрекъснато тичаше…

— Убийство! — извика той много пъти. — Убийство! На помощ! Убиват сенатори!

Неговите викове бяха чути най-сетне, защото скоро, в своя бяг, двамата мъже чуха шум от гласове и звънтящо оръжие. Нерешителните полицаи, объркани от зловещото ехо, не знаеха накъде да се отправят.

— Убийство! На помощ! — извика още веднъж Малатеста, когато след един завой се намери внезапно в таен коридор, извеждащ на площада Сан Марко.

Горо, чувствайки се в опасност, ускори тичането, решен да прониже беглеца преди пристигането на полицаите.

Но с едно отчаяно усилие сенаторът бе вече достигнал колоните. Тичаше по дължината на колоните, надявайки се да стигне до мраморните стъпала и да се скрие в тълпата.

Последната, смутена в своите удоволствия, погледна с ужас този мъж с костюм на сицилиански рибар, който крещеше с всичка сила:

— Убийство!

В този момент Горо удари жертвата си.

— Умри, злодей! — извика той, забивайки сабята в гърдите му.

Стоманата проникна така дълбоко в тялото на нещастника, че Горо, притеснен от маските, които се бяха спуснали от всички страни, нема време да я изтегли.

Малатеста се строполи и плочите на площада Сан Марко почервеняха от кръвта му.

Една голяма група се бе образувала около двамата мъже. Всички искаха да узнаят причините на кървавия дуел…

През това време лакеите, разтревожени от виковете „Убийство“, надавани от Малатеста, тичаха из палата, без да знаят какво се е случило.

Най-сетне намериха Бордоне, къпещ се в кръвта си. Агонизиращият имаше още сила да им покаже с пръст вратата на вестибюла. Слугите последваха това указание и се отправиха в коридорите, които водеха към тази врата, обикновено заключена.

Дуелът между Марино и Фоскари трая още известно време. И двете страни обладаваха еднаква смелост. Обаче двубоят се приближаваше вече към края си.

Фоскари отначало се бе подиграл на леката рана, която Марино му бе нанесъл в дясното рамо, но малко по малко кръвотечението се усили и стана болезнено. Почувствува, че тялото му отслабва. Сабята му падна от ръката…

— Да, ти си също един съучастник на убийците на Марино Гримани! — извика Марино. — Умри, злодей!

— Остави ми живота! — замоли се загубилият много кръв. — Подари ми живота!

— Спомни си за хиляди и хиляди невинни, които са те молили по същия начин, теб и тримата палачи. Ти никога не си се вслушвал в молбите им, защото желаеш да послушам твоята, тази на един престъпник? Ти никога не си имал уважение към белите коси на стария дож, ти си помогнал на злодеите да го хвърлят в подземните затвори. Смъртта е това, което заслужаваш!

Марино се готвеше да му нанесе удар със сабята си, когато се въздържа…

— Няма да те убия, Даниел Фоскари, понеже си обезоръжен. Ето, вземи си сабята! — Той вдигна сабята на Фоскари и му я подаде. — Дай си сам смъртта!

Изведнъж фигурата на Фоскари се озари от една дяволска светлина. Той пожела да се възползва от това, че неговият противник бе обезоръжен, за да му нанесе фаталният удар…

Но Марино за щастие бе готов за всякакви изненади.

— А, така значи! — извика той. — Съжалявам, че не ти нанесох последния удар!

При тия думи той нанесе силен удар с глава в гърдите на противника си и двамата мъже започнаха страшна ръкопашна борба.

Марино бе придобил херкулесова сила. Той възтържествува над своя противник, който видимо отслабваше. Изтръгна сабята от ръцете му и му нанесе смъртния удар.

Незаконнороденият бе отмъстил на Даниел Фоскари.

Няколко мига по-късно вратата на вестибюла се отвори силно. Марино едва има време да поправи косата си и да си постави маската.

Няколко лакеи се показаха на вратата. Те бяха ужасени и гледаха ту черното домино, ту трупа на Фоскари.

Знаеха, че инквизиторите произнасят смъртни присъди, но обикновено умъртвяването ставаше под прикритието на закона в друга стая.

Но Марино не им остави време да се замислят по-дълго над тази мистерия. Той пристъпи решително към тях и заповяда да затворят вратата на вестибюла и да стоят наблизо.

— Да не се позволява никому да влиза по изрична заповед на Съвета на тримата! — добави той.

Лакеите не се усъмниха нито за момент в истинността на тази заповед, понеже доминото стафиер беше я изразило с висок глас пред тримата инквизитори.

Марино излезе гордо, спокойно. Желаеше да види какво бе станало с Горо и останалите сенатори.

Когато слезе по стъпалата на голямата стълба, чу възбудени викове да се разнасят от площада Сан Марко. Предусети някакво необикновено събитие.

Внезапно викът „Войските от арсенала пристигат!“ достигна до ушите му. Шумовете се увеличаваха. Но той продължи да слиза бавно, без да губи самообладание.